Джули Гарууд
Бърз триумф (21)

Деветнадесета глава

Алек се разсмя, когато видя табелката, която Спенсър бе поставил на вратата на стаята на Корди: „Предупреждение. Не дразнете мечката, когато спи!“.

— Предполагам, че мечката е Корди — отбеляза той.

Спенсър кимна. Седеше в трапезарията с лаптопа пред себе си и се опитваше да свърши нещо.

— Защо не си в офиса? — попита Алек.

— В момента съм в ролята на бавачка — обясни мъжът. — Ейдън не иска да оставя Корди сама. — Усмихна се и добави: — Тия двамата едва не се изпотрепаха… Много се разгорещиха. Струваше си да се види. Така и не успя да я уплаши, въпреки че, господ е свидетел, наистина опита.

— За какво се скараха?

— Тя иска да се прибере у дома, а той не я пуска.

— Регън ще дойде всеки момент — каза Алек.

Спенсър кимна.

— Сестрата току-що си тръгна. Помогна й да си вземе душ и да се облече. Корди й беше много благодарна. После изля гнева си върху мен и брат ми.

— Върху теб пък защо?

— Защото отказах да я откарам до нейната къща. Казвам ти, Алек, този етаж се превръща в зона на бойни действия. Уолкър е сто пъти по-лош от Корди. Тя поне само се кара с Ейдън. Малкият скача срещу всеки и сега, след като реши да влезе в семейния бизнес, кошмарът е пълен.

— Да влезе в… Това добре ли е?

— За бога, не.

Алек почука на вратата на Корди и влезе. Пердетата бяха дръпнати и стаята се обливаше в светлина. Тя седеше на леглото, подпряна на таблото. Беше облечена в тениска, клин и дълги чорапи и върху коленете си бе поставила лаптопа. Щом го забеляза, побърза да го затвори и да го остави настрана.

— Изглеждаш по-добре — излъга той, без да се засмее.

— Да, като миеща мечка — ядосано се тросна тя.

Алек се отказа от опита си да бъде любезен и притегли един стол към леглото. Забеляза подноса на страничната масичка и вдигна сребърния капак.

— Няма ли да изядеш обяда си?

— Не, не сега.

Той хапна няколко пържени картофа и се протегна към сандвича.

— Трябва да ги опиташ. Изглежда доста вкусно. — И продължи да дъвче с наслада.

Корди му подаде бутилка с вода и със стон протегна краката си.

— Алек, държат ме в тази стая против волята ми. Помогни ми да се измъкна оттук. Искам да се прибера у дома.

— Мисля, че трябва да останеш поне още няколко дни. Ако си идеш, може да се спънеш, да паднеш и да изцапаш с кръв новия под на къщата ми.

— Тя все още не е твоя.

— Кажи ми наистина как се чувстваш?

— Ръката ме боли, цялата съм натъртена, но повече няма да вземам болкоуспокояващи. Изострят емоциите ми…

— Как така?

Не му обясни, че хапчетата я караха да се чувства уязвима и увеличаваха желанието й да бъде постоянно покрай Ейдън. Не искаше да сваля гарда и неволно да изпусне нещо, за което после щеше да съжалява. Той нито веднъж не й бе споменал за отношението си към нея. Страстните нощи в Австралия наистина бяха невероятни, ала тя не чу никакви нежни думи оттогава. За него беше чисто физическо привличане. Стигна до този извод по-рано през деня. Но за нея беше любов. Опасяваше се, че в момент на слабост можеше да признае чувствата си и да развали всичко…

Медицинската сестра, зашеметяваща брюнетка, се върна, за да я нагледа. И засия, забелязала празния поднос.

— Слава богу, апетитът ви се е върнал.

Алек зяпна да се намеси, но Корди го изпревари:

— Да, така е.

— Съвсем скоро ще се приберете у дома.

— Поне такъв е планът ми.

Жената взе подноса и излезе. Корди погледна с присвити очи към Алек:

— Всички сестри, обслужващи Уолкър, ли са толкова привлекателни?

— Доколкото познавам въпросния младеж, най-вероятно да — отвърна той, изправи се и върна стола на мястото му до бюрото. После се приближи отново до леглото и я целуна по челото, като се стараеше да не докосва синините. — Ще намина по-късно.

— Виж, няма нужда.

Пренебрегвайки напълно протеста й, той понечи да излезе, но в този момент в стаята влезе Ейдън, следван от двама тийнейджъри. Джейдън Мартин забеляза пистолета и кобура на Алек и отстъпи крачка назад. Шон Коригън не виждаше нищо. Взираше се в Корди с благоговение и тревога.

— Момчета, толкова се радвам, че сте тук! — Спусна крака от леглото и се изправи бавно. Опита се да предпази ранената си ръка, като я придържаше към гърдите си с другата. — Хайде да идем във всекидневната и да поговорим.

Направи няколко неуверени крачки, преди да успее да запази равновесие. В този момент Ейдън изскочи отнякъде и се забърза към нея. Нямаше намерение да му позволи повече да я носи на ръце.

— Ако ме вдигнеш, ще те ударя — прошепна ядно тя.

Той се разсмя. Корди не очакваше такава реакция.

Джейдън изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да побегне, затова тя побърза да представи Алек на гостите си:

— Много пъти сте виждали Регън Бюканън в училище. Помагаше ми да събирам средства с благотворителна цел. А това е съпругът й Алек Бюканън. — Умишлено не спомена, че беше агент на ФБР.

— О, да — обади се Шон. — Спомням си я. Много красива жена.

— Така е — побърза да се съгласи Алек.

— Видях ви на погребението на мистър Кейн — отбеляза Джейдън и хвърли мрачен поглед към него. В ръка държеше найлонова торба, която пусна върху леглото. — Вътре е чантата ви — каза на Корди, докато я следваше във всекидневната. — Не сме взели нищо.

— Не съм се и съмнявала.

— Четиридесет и двата долара са все още в портмонето — намеси се Шон.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви, че сте я опазили.

— Някакъв мъж се опита да я грабне, но Джейдън беше по-бърз.

— Целта му беше телефонът, но успях да се добера до него първи — поясни Джейдън. — Мис Кейн, трябва да смените кода му.

— Не ми отне много време, за да го открия — съгласи се другото момче.

— И какъв е? — попита Алек.

Джейдън потърси с очи разрешение от Корди, преди да отговори:

— Четири нули.

— Да, наистина трябва да го смениш — кимна към нея мъжът.

Момчетата се чувстваха доста неудобно в присъствието на извисяващите се с повече от глава над тях Алек и Ейдън, затова Корди седна на дивана и им направи знак да се настанят на столовете срещу нея.

— Благодарим ви, но трябва да си вървим — заяви Джейдън.

— Вие видяхте ли какво точно се случи? — попита Ейдън, свали сакото си и го метна на облегалката на дивана. Нави ръкавите на ризата, разхлаби вратовръзката и зачака някое от децата да му отговори.

Те се спогледаха, очевидно опитвайки се да решат кой да заговори пръв.

Търпението му бе започнало да се изчерпва и точно щеше да зададе въпроса отново, когато се обади Шон:

— Ти трябва да кажеш, Джейдън.

— Вие нищо ли не си спомняте, мис Кейн? — погледна я другото момче.

— Абсолютно нищо. Знам със сигурност, че ви видях, и това е всичко…

Ейдън застана до нея, скръстил ръце пред гърдите си, и продължи да чака обяснението. Наистина ли не си даваше сметка колко заплашително изглеждаше?

— Я седни! — нареди му Корди.

Той веднага схвана намека, но вместо да се подчини, отиде до високия прозорец и се загледа навън към улицата с ръце зад гърба си.

Алек забеляза някакво колебание у момчетата. Очевидно знаеха нещо повече за инцидента с Корди… Настани се на един от тапицираните столове и се облегна назад.

Джейдън замълча за момент, обзет от подозрение заради въпроса на Ейдън, после подхвана:

— Да, видях всичко. — И започна да описва с болезнени подробности как беше изхвърлена на капака на колата. — Минувачите наоколо крещяха. Когато най-после успях да се добера до вас, чух шофьорът да казва, че сте изскочила неочаквано пред него. Не разбирах как може да говори такива…

— Това е лудост — категорично отрече Корди. — Не съм скачала пред никаква кола.

— Знам — съгласи се момчето. — Бяхте блъсната. Отзад.

Ейдън се извърна рязко.

— Какво каза?

Този път Джейдън не се поколеба:

— Казах, че беше блъсната.

— Точно така — потвърди Шон и се обърна към нея: — Чу се силен взрив, долетя от някакъв камион и всички се стреснаха… Но аз не се уплаших изобщо и продължих да гледам точно към вас, докато следяхте движението. Не видях кой точно ви блъсна, защото зад вас имаше много хора, а след като колата ви удари, настана истински хаос.

Ейдън не можеше да стои на едно място. Мисълта, че някой се бе опитал умишлено да нарани Корделия, го подлудяваше. Крачеше край прозорците и слушаше разговора.

— Вероятно мъжът, който ви е блъснал, също се е стреснал от взрива — изложи версията си Шон. — Освен ако не е била жената, която стоеше зад вас.

— Трябва да е била доста силна — отбеляза Джейдън. — Искам да кажа, че вие буквално полетяхте. Така де… Срещу колата имам предвид. Ако можехте да видите как отскочихте…

— Затова пък го усетих — каза Корди.

— Да, ама не го видяхте — отбеляза Шон.

— Може пък сега да го видите — заяви Джейдън. Обърна се към Алек и попита: — Няма ли камери на всеки светофар?

— Прав си. Има — отвърна мъжът.

— Тогава сигурно може да им се обадите да изгледат записа. Обзалагам се, че ще е много интересен.

Алек вече беше поискал касетата, но момчето беше толкова гордо от идеята си, че той каза само:

— Чудесно хрумване. Веднага ще се заема.

Джейдън кимна.

— Знаете какво трябва да направите, ако някой умишлено се е опитал да нарани мис Кейн, нали?

— Какво? — Алек нямаше никакво съмнение по отношение на предложението, което му предстоеше да чуе. Повечето от тийнейджърите, с които си бе имал работа, бяха ревностни привърженици на теорията „Око за око, зъб за зъб“.

— Да го хвърлите пред бързодвижеща се кола — убедено заяви Джейдън.

Ейдън спря да крачи и кимна в знак на съгласие.

— Поддържам тази идея.

— А, не, не така — възрази Корди. — Ние тук спазваме законите.

— Поне през повечето време — изръмжа той.

Младежите не бяха вече толкова уплашени. Алек установи, че бяха престанали да поглеждат тревожно към пистолета му.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса — започна той.

— За какво? — притеснено се раздвижи Шон.

— За катастрофата — спокойно отговори Алек.

— За какво друго би могъл да иска да говорим? — прошепна на приятеля си Джейдън, преди да се обърне към него: — Хайде, питайте.

Интересуваше го какво бяха видели момчетата, преди да забележат Корди. Беше ли им направил впечатление някой от хората около тях? Какво са търсили на онова кръстовище? Няколкото въпроса се превърнаха в нещо като разпит, който обаче непрекъснато се въртеше около произшествието.

— Току-що си спомних — заяви Джейдън и в гласа му се прокрадна оживление: — Забелязах мис Кейн много преди да стигне до светофара. Отначало не знаех, че е тя, защото беше далече, но я наблюдавах как върви по улицата.

— И защо я гледаше, след като не си я познал? — учуди се Алек.

— Ами, как да ви кажа…

— Както е било.

Лицето на хлапака пламна.

— Беше облечена в къса рокля… И краката й… Нали се сещате…

— Да, точно така — въздъхна Шон, сякаш току-що се беше събудил. — И аз се позагледах… Както и мъжът, който вървеше след нея.

— Вярно бе — сепна се Джейдън. — Съвсем бях забравил за него. Постоянно гледаше надолу. Без съмнение беше много заинтригуван.

— А този мъж последва ли мис Кейн до ъгъла? — продължи да пита Алек.

— Не съм сигурен — отговори Джейдън. — На улицата имаше много хора и не я видях отново, преди да спре и да изчака до светофара.

Хлапаците се бяха оказали далеч по-полезни, отколкото предполагаха.

— Много ни помогнахте — усмихна се Алек.

— Е, свършихте ли с въпросите… — обади се Корди. Когато мъжът й кимна, тя се обърна към Джейдън: — Как е майка ти?

— След операцията е по-добре.

— Моля те, поздрави я от мен. А твоето семейство, Шон?

— Всичко е наред. Ала май е време да си тръгваме, Джейдън. Трябва да се прибера у дома преди мама. — А на Корди обясни: — Опитвам се да стана добър син.

Тя направи усилие да се изправи, за да изпрати гостите си до асансьора, и момчето веднага се втурна да й помогне. „О, не — мигновено си помисли тя. — Ако ме дръпне по-силно, сигурно ще припадна от болка.“ За щастие Ейдън го изпревари. Очевидно беше забелязал паниката в очите й.

— Благодаря ви, че сте прибрали чантата ми. Там са всичките ми документи.

— И четиридесет и два долара — напомни й Шон.

— Струва ми се, че трябва да ви почерпя един обяд. Почакайте да си извадя парите… — подхвана тя, но Ейдън я спря.

— Оставѝ на мен — предложи той.

— О, не е нужно да… — опита се да протестира Джейдън, но приятелят му го сръга с лакът.

Ейдън извади портфейла си и им даде достатъчно пари, за да се хранят цяла седмица, ала подозираше, че по-голямата част от тях щяха да бъдат изхарчени за видеоигри…

— Баща ви липсва ли ви? — попита Джейдън, докато пъхаше банкнотите в джоба си.

— Да, много — кимна Корди.

— На мен също.

— И на мен — обади се Шон.

— Мога ли да ви помоля за една услуга? — попита Джейдън и пристъпи към нея.

— Разбира се. — Корди смътно си даде сметка, че се бе подпряла на рамото на Ейдън. Опита да се отдръпне, но веднага реши, че й беше по-лесно да остане на мястото си.

— Имам нова кола. Е, не съвсем нова… Баща ви би я нарекъл таратайка.

Тя бързо погледна към Ейдън и прошепна:

— Откъде я имаш?

— Купих си я. Честна дума. Спестявах, а баща ви… Той ми даде една малка сума за рождения ми ден.

Още едно добро, което Андрю беше направил, без да й каже.

— И за какво искаш да ме помолиш? — погледна го учудено.

— Ще бъде чудесно, ако се съгласите да ви повозя… За да ми кажете какво мислите. Може би другата седмица, когато… Така де… Ще изглеждате малко по-добре.

Корди се усмихна. Оцениха външността й малко грубовато, ала в никакъв случай неточно… Знаеше, че видът й в момента беше ужасен. Прие поканата, каза им „довиждане“ и Ейдън ги изпрати до асансьора.

Веднага щом вратите се затвориха, той попита:

— Опасяваше се, че е откраднал парите, нали?

— Малко — призна тя.

— Аз тръгвам — изправи се Алек. — Искам отново да разгледам записите от камерите на кръстовището…

— И аз искам да погледна — обади се Корди и поясни: — Може да разпозная някого… Ако наистина са ме блъснали. — Докато се оттегляше към спалнята с малки крачки, подхвърли към Ейдън: — Ще ме закараш ли у дома днес следобед?

— Не — спокойно заяви той.

Нямаше да му позволи да я ядоса.

— Добре. Тогава кога?

Ейдън не можа да устои на изкушението:

— Може би другата седмица, когато… Така де, ще изглеждаш по-добре…

 

 

В седем часа същата вечер Корди беше убедена, че никога нямаше да се измъкне оттук. Никой не искаше да я откара до дома й, дори Регън. Очевидно смятаха, че са наясно какво беше най-добро за нея. Или пък изпълняваха разпорежданията на Ейдън, което беше по-вероятно. Дори й хрумна да помоли портиера да й повика такси, но за да стигне до вратата, трябваше да мине по чорапи през цялото фоайе. Маратонките, които Регън й бе донесла от къщата, бяха изчезнали мистериозно. Заплаши дори да се обади в полицията, което Ейдън намери за много смешно. Смя се и през цялото време, докато Спенсър връщаше шеговитата табелка на мястото й.

Половин час по-късно осъзна, че се държеше като капризно дете. Трябваше да е благодарна, че имаше толкова добри приятели, готови да се погрижат за нея. А в „Хамилтън“ я глезеха и се чудеха как да й угодят. По-рано следобед Регън бе изпратила жена от спа центъра, за да изсуши и издуха косата й. А след невероятната вана сестрата й помогна да се облече и смени бинта и връзката, придържаща ръката й към гърдите. Чувстваше се много по-добре благодарение на подкрепата, която получаваше.

Ейдън почука на вратата, за да й каже, че е поръчал вечеря и я очаква на масата.

— Наистина мога сама да се грижа за себе си — тросна му се тя, докато отместваше стола й, а после разгъна салфетката в скута й.

— Да, спомена го няколко пъти днес. — Той повдигна сребърния капак, под който имаше филе миньон, аспержи и дребни червени картофки.

В продължение на няколко секунди тя се взираше в апетитното парче месо, от което устата й се пълнеше със слюнка.

— Направил си го нарочно — заяви ядосано тя.

— Кое? — невинно попита той.

Знаеше много добре, че няма как сама да се справи с пържолата, и я бе поръчал умишлено, за да й докаже, че все още не беше в състояние да се грижи за себе си… Взе ножа и вилицата и наряза месото на малки хапки.

— Искаш ли да те нахраня? — В гласа му личеше едва сподавен смях.

— Не, няма нужда — изсумтя тя и грабна вилицата със здравата си ръка.

Ейдън седеше срещу нея със същата храна в чинията си. Корди беше учудена, че той вечеря с нея, защото знаеше, че обикновено вечер излизаше или по работа, или за развлечение.

— Искаш ли да хапнем спокойно, без да се караме? — предложи той.

— Ние не се караме. Аз просто изразявам мнение, с което ти никога не се съобразяваш.

— Е, ти винаги си права — отбеляза сухо.

— Добре, край със споровете — обеща тя. И за да му го докаже, благодари за вечерята.

Той опита пържолата и кимна:

— Вкусно е…

Нямаше как да не се съгласи с него.

— Разкажи ми за конгресмена, който те вбесява.

— Няма какво толкова да се каже, а и не той, а Уолкър ме изкарва от кожата… — После й обясни за случилото се с Рок Пойнт. — Спенсър здраво се потруди по тази сделка, а курортът щеше да съживи икономиката в замрелия район, но конгресменът внезапно стана алчен и поиска още пари.

— Съгласил се е на една цена, а после е променил решението си, така ли?

Ейдън кимна. Не беше свикнал да споделя разочарованията си с никого и неочаквано за самия него се почувства по-добре.

— Той е абсолютен мошеник. Знаеш ли какво ми каза? Че дадената дума не означавала нищо. Не бил подписвал документи, така че нямало никаква сделка.

— А Уолкър по какъв начин се е забъркал в това?

Ейдън поклати глава.

— Нямам представа. Още не съм говорил с него. Надявах се първо да овладея гнева си, но не става.

— В такъв случай кога ще настъпи Армагедон?

Въпросът й го разсмя и настроението му веднага се повдигна.

— Утре.

После поговориха за новия парцел в Хюстън и трудностите около издаването на разрешително за строеж. Корди се чудеше как побираше в главата си толкова информация. Самата тя би се затруднила дори да запомни броя на хотелите. Но не и Ейдън. Проследяваше всеки етап — от изкопаването на темелите, до грандиозното откриване, и се справяше с числата по-бързо от компютър.

— Как може да си толкова организиран? — удиви се тя.

— Разполагам с много надеждни хора, на които мога да разчитам, а и Спенсър работи не по-малко от мен. Поделяме си задачите — поясни Ейдън. — Просто той предпочита да стои в сянка.

Корди се замисли над последните му думи и стигна до извода, че прибързано и несправедливо бе определила Уолкър като лекомислен младеж, неспособен да поема отговорност. Просто по-големите му братя бяха поели семейния бизнес и за него не бе останало място. Но може би момчето можеше да им бъде много по-полезно, отколкото предполагаха.

— И четиримата имате еднакво право на глас — каза тя. — Права ли съм? Въпреки че Регън ръководи благотворителна организация, нужно ви е одобрението й за всяко решение.

— Точно така.

— Значи същото се отнася и за Уолкър?

— Разбира се.

— А какво ще стане, ако те двамата гласуват против решение, взето от теб и Спенсър?

Ейдън повдигна рамене.

— Ще намеря друг начин да получа онова, което искам.

Тя се разсмя.

— Толкова си арогантен.

— Така е…

Признанието не беше последвано от извинение, но и не очакваше от него да погледне на арогантността като на недостатък. Ейдън Медисън винаги имаше последната дума. А тогава защо тя, свободната и независима жена, каквато се предполагаше че е, се беше увлякла по такъв мъж?

— Имам да свърша малко работа тази вечер — сподели той.

— В офиса си ли слизаш?

— Не, ще поработя на лаптопа тук.

Корди отмести стола си назад и се изправи.

— Няма да ти преча. И аз трябва да отговоря на няколко имейла. Ще ми отнеме цяла вечност. — Надяваше се, че след като отоците по ръцете й спаднеха, щеше да може да пише нормално, но засега трябваше да натиска по клавиатурата с един пръст. Слава богу, че Регън й донесе зарядното за телефона и лаптопа.

Отиде в спалнята да го вземе, после се върна във всекидневната, за да намери телефона си и да го включи да се зарежда. След кратко, безрезултатно търсене, вдигна стационарния телефон и набра номера си. Следвайки звъна, го откри под един от столовете. Как ли се бе озовал там?

Облегнат на бара, Ейдън я наблюдаваше. Стаята изглеждаше като след полицейско претърсване. Възглавниците на дивана бяха измачкани и разхвърляни, върху масичката за кафе бяха натрупани лаптопът й, айпадът, няколко чифта миниатюрни слушалки и куп зарядни. Един от халатите й беше небрежно преметнат на облегалката на стол, върху седалката на който бе захвърлен таблетът й. „На какво ли ще прилича холът след седмица? Трябва да я приуча към малко ред“ — отбеляза той мислено.

— Имаш ли представа колко време губиш в търсене на вещи, които оставяш където ти падне?

Тя се бе навела, за да извади кабела на зарядното от лаптопа си, и се направи, че не го чува.

Ейдън повтори въпроса си.

— Не, нямам никаква представа… У дома знам къде стои всяко нещо, ала не и тук.

Нямаше време да й възрази, защото телефонът му иззвъня.

— Алек е — съобщи той.

Корди чакаше с нетърпение края на разговора, за да разбере за какво се обаждаше Алек.

— Тръгнал е насам със записа от камерите.

— Защо не ни го изпрати на имейл?

— Трябвало да говори с теб.

— Какво друго ти каза? — попита тя, облягайки се на дивана. Не искаше да сяда, защото се опасяваше, че нямаше да може да се изправи. С тези синини и натъртвания, в края на деня всяко движение изискваше усилие.

— Вече всичко било доказано. Шон и Джейдън са били прави. Някой умишлено те е блъснал пред колата.

Корди го погледна изумено.

— Значи е истина — възмутено отрони тя. — И вече има доказателства. Мили боже! Някой се е опитал да ме убие. Сега можеше да съм мъртва.

Реакцията й го учуди.

— Ние вече бяхме наясно с фактите. Записът само ги потвърждава.

— Струва ми се, че го приемаш твърде хладнокръвно.

— Не, не е така — отговори той.

Въпреки това гласът му звучеше прекалено спокойно.

— Направо не мога да повярвам. Трябваше да обърна внимание. Проявих небрежност. Цяла седмица се оглеждах, защото долавях, че някой ме преследва, и в момента, в който позабравих за това, едва не бях убита…

По лицето на Ейдън премина сянка.

— Корделия — изумено изрече той, — смятала си, че някой те следи?

— Да, и очевидно съм му позволила да се промъкне зад мен. Не мога да повярвам. Имаш ли представа кой стои зад всичко? Защото аз се досещам.

Искаше му се да й се разкрещи, задето не му беше казала по-рано. Ала сметна, че е по-добре да изчака Алек, за да изтръгне цялата история от нея. И тогава щеше да даде воля на гнева си.

— Говоря за Симон — заяви тя направо. — Опитва се да се отърве от мен, точно както и от брака си с баща ми. Онова превзето семейство в Австралия не знае какво го очаква, когато аз…

Прекрати тирадата си едва когато Ейдън я привлече в прегръдките си.

— Знаеш ли какво означава това, Корделия?

— Какво?

Той я целуна по челото.

— Че няма да ходиш никъде.