Джули Гарууд
Бърз триумф (2)

Пролог

Нека винаги има един слънчев лъч,

който да те топли,

един лунен лъч,

който да те очарова,

и един ангел хранител,

така че нищо лошо да не ти се случи.

Стара ирландска благословия

Корделия Кейн срещна Чаровния принц още когато беше едва петгодишна.

Тя не изгаряше от желание да тръгне на училище на тази възраст, но баща й, който я наричаше Корди откакто се беше родила, нямаше никакво намерение да й позволи да остане повече вкъщи. Настоя, че трябваше да опита. Беше уверен, че щеше да й хареса. И в крайна сметка се оказа прав. Още първия ден в детската градина към престижното училище „Брейнууд“ се сприятели с две момичета — Софи Роуз и Регън Медисън.

В онази ранна утрин тя видя Софи да крачи през паркинга и веднага реши, че момиченцето току-що бе излязло от някоя приказка. Дългите му пепеляворуси къдрици се поклащаха при всяка крачка, а в очите му танцуваха весели искри. Регън пристигна малко по-късно. Беше също толкова красива с гъстата си кестенява коса и нос, обсипан с лунички, за каквито Корди винаги бе мечтала. Не им отне много време да се сближат. Затова помогна малък инцидент на детската площадка. Един побойник от втори клас се опита да измъкне шнолата от внимателно направената прическа на Корди и двете веднага притичаха да я защитят. Софи се възмути от постъпката му, но Регън се оказа по-смелата от двете. Тя се изправи пред него заплашително и категорично отказа да помръдне и крачка встрани. От този момент момичетата станаха неразделни. Където и да отидеше някоя от тях, другите две я следваха неотлъчно.

Новите приятелки на Корди произхождаха от семейства, съвсем различни от нейното. Софи и Регън пристигаха на училище с луксозни лимузини, с лични шофьори. А тя можеше да разчита само на стария, но надежден пикап. Преди да постъпят в „Брейнууд“, другите момичета бяха посещавали две години частни детски градини. През това време Корди си бе стояла у дома, но въпреки това умееше да чете. Научи я баща й, докато стоеше с нея всяка нощ след вечерята и задължителната баня.

Четенето не беше единственото нещо, което научи от него. Докато останалите хлапета ходеха на курсове по различни изкуства и играеха на гоненица или криеница, тя прекарваше дните си в автосервиза му, усвоявайки всичко за колите. Той обичаше да работи с „таратайки“, както сам ги наричаше. За да му достави удоволствие, тя следеше действията му много внимателно и успяваше почти всеки ден да изцапа дрехите си с грес и смазка. Всяка вечер преди да се приберат, двамата се забавляваха с една игра. Той вдигаше капака на някоя кола, вземаше я на ръце и показваше една или друга част около двигателя. Нейната задача беше да я назове и да обясни предназначението й. Колкото повече растеше, толкова по-добра и по-бърза ставаше. Но най-много обичаше да се вози с него в колата за пътна помощ и да помагат на закъсали хора. Понякога им отнемаше само минути да задействат мотора, а друг път им се налагаше да натоварят авариралия автомобил и да го откарат в сервиза. Най-лесно се поправяха изтощените акумулатори и изгорелите свещи. Знаеше какво представляват и двете, защото баща й беше обяснил. И тя като другите деца имаше книжки за оцветяване и пастели, но никога не ги използваше. Предпочиташе да го следва навсякъде и да му помага.

Тъй като си нямаше другарчета за игри, тя се страхуваше да тръгне на училище. Но щом срещна Софи и Регън, опасенията й се изпариха.

Корди имаше специални отношения със Софи. Майките и на двете бяха починали много преди момичетата да пораснат достатъчно, за да си ги спомнят. Регън беше късметлийката. Тя си имаше майка, за което сигурно биха й завидели, ако не беше фактът, че нея никога я нямаше наоколо. Постоянно пътуваше, а дори когато беше в града, рядко прекарваше времето си вкъщи. Ако не бяха тримата й братя, Регън изобщо нямаше да разбере какво значи семейство. Ала за Корди и Софи тези неща нямаха никакво значение. Когато бяха заедно, те бяха като истински сестри.

Софи беше почти с година по-голяма от тях и живееше с убеждението, че може да ги командва. Те й го позволяваха за известно време, ала след това момичетата започнаха постепенно да се конкурират едно с друго във всичко… Освен във футбола. И трите се включиха в отбора, но на Софи никак не й харесваше да се поти и да се цапа, затова обикновено се разхождаше из терена или просто стоеше на едно място и чакаше случайно да засече топката. Регън, най-ниската от всички, притежаваше истински спортен хъс. Същото се отнасяше и за Корди. Двете се отчитаха поне с по един гол на мач. Бяха по момичешки суетни и обичаха да се кипрят с панделки и плисирани поли, но на тревата бяха агресивни и готови за победа на всяка цена.

И точно в края на една тренировка Корди се запозна с него.

Ивън, шофьорът на Регън, беше изпратен до летището да посрещне приятел на майка й, затова най-големият й брат Ейдън трябваше да я прибере. Спенсър, средният, бе решил да го придружи.

Игрището за тренировки беше доста забутано и Ейдън се позабави, докато го намери. Беше завил в погрешна отбивка, после му се наложи да се връща, и така окъсня с около петнайсетина минути. Треньорът винаги изчакваше и не си тръгваше, докато всички момичета не бяха прибрани от близките си. Точно беше решил да качи Регън, Софи и Корди в микробуса си и да ги откара по домовете им, когато младежът най-сетне се появи. Джипът, който караше, вдигаше ужасен шум.

Захвърлили спортните сакове в краката си, момичетата стояха едно до друго и, примижавайки срещу залязващото слънце, се вглеждаха в двата силуета зад предното стъкло.

— Колата е доста старичка — отбеляза Софи. — Всъщност много стара.

Корди кимна и компетентно заключи:

— Истинска таратайка…

Автомобилът спря с бръмчене, двете момчета слязоха и тръгнаха напряко през терена.

— Тези пък кои са? — попита Софи.

— Братята ми — обясни Регън. — Големият е Ейдън. Той е на шестнайсет. Спенсър е само на четиринайсет. Нямам представа къде е Уолкър. Сигурно си е останал вкъщи.

Ейдън подсвирна и направи знак на сестра си.

— Да тръгваме — извика той.

— Струва ми се ядосан — прошепна Софи.

Регън поклати глава. Преметна сака през рамо и каза:

— Не е ядосан. Просто винаги бърза.

Брат й отново подсвирна. Тя ускори крачка и извика:

— Престани, не сме кучета, Ейдън!

Момчето очевидно намери забележката й за много забавна, защото избухна в смях. Тя му подаде сака си и тръгна напред, а приятелките й я последваха. Докато вървяха към джипа, успя да ги представи набързо. Софи само погледна момчетата, усмихна се и подхвърли бегло „здравейте“, но когато Корди се обърна, не можа да направи нищо друго, освен да се вторачи в единия от тях. Цялото й внимание беше привлечено от Ейдън. Помисли си, че е най-хубавото момче, което беше виждала някога. Изглеждаше точно като принца от любимата й приказка „Снежанка и седемте джуджета“. Косата му беше също толкова черна, а лицето още по-красиво. При това беше по-едър дори от баща й.

„Може би наистина беше принц“ — мислено реши тя.

— Как мина тренировката? — обади се Спенсър.

— Много добре — отвърна сестра му.

— Личи си… — отбеляза Ейдън. — Цялата си в кал.

— Корди също е изцапана — оправда се Регън. — За разлика от Софи.

Спенсър се обърна към малкото русо момиченце:

— А ти днес не тренира ли? — попита, оглеждайки я от глава до пети.

Дрехите й бяха безупречно чисти, а футболните бутонки изглеждаха съвсем нови, сякаш току-що извадени от кутията.

— Тренирах — увери го то.

— От резервната скамейка ли? — пошегува се той.

— Софи не обича да се цапа — обясни Регън.

Спенсър погледна към брат си, преди да попита отново Софи:

— Тогава защо играеш футбол?

— Обичам футбола — отвърна тя.

Сестра му кимна.

— Вярно е.

Ейдън се засмя и се намеси:

— Ти разсъждаваш логично, Спенсър, ала те си имат своя логика…

Стигнаха до бледосиния джип. По-голямото момче хвърли саковете на момичетата в багажника, докато Спенсър им отваряше вратата да се качат.

— Сложете си коланите — нареди той.

— Каква е тази кола? — попита Регън.

— Под наем е… — отговори Ейдън. — Заех я временно, докато оправят моята. Не разполагаха с нищо друго.

Той се настани зад волана, пъхна ключа в стартера и го завъртя. Двигателят изхърка и заглъхна. Опита отново, но безуспешно… После пак и пак, като не преставаше да натиска педала на газта.

Усети нечия ръка върху рамото си. Когато се обърна, видя, че Корди беше разкопчала колана си и го наблюдаваше, седнала на ръба на седалката. Той понечи да й каже да го закопчае отново, но тя го прекъсна:

— Престани да даваш газ. Сигурно си го задавил…

— Кое? — учуди се Спенсър.

— Двигателя. — „Наистина ли си няма никакво понятие?“ — запита се с удивление Корди. После обясни бавно, за да му стане ясно: — По този начин се увеличава притокът на гориво към мотора.

Помнеше, че баща й често повтаряше: „Ако вземах по долар от всеки левак, чиято кола не можеше да запали, защото просто шофьорът я е задавил, щях да натрупам цяло състояние“.

Ейдън беше толкова впечатлен от ненатрапчивата настойчивост в гласа й, че му отне няколко секунди, за да реагира.

— Не го задавям — възрази той.

Тя спокойно го погледна право в очите.

— Напротив, точно това правиш. Ако продължиш, ще ти се наложи да почакаш доста, преди да опиташ отново. И знаеш ли какво ще стане? Абсолютно същото. — Потупа го по рамото, сякаш искаше да го утеши, и додаде: — Така е, защото нямаш представа какво вършиш. Ако изчакаш, бих могла да ти покажа.

След като изказа компетентното си мнение, тя се облегна назад, закопча колана и почерпи приятелките си с плодовия снакс, който носеше в джоба си. Само след секунди момичетата вече си шепнеха нещо и се кикотеха. Основната тема беше Хелоуин и костюмите, които щяха да носят на празника в училището. Регън заяви, че ще се маскира като страшна вещица, а Софи не беше решила, но изборът й клонеше към балерина.

— А ти със сигурност ли ще бъдеш Пепеляшка, Корди? — полюбопитства Софи.

Корди се замисли за момент, после погледна към Ейдън, преди да отговори:

— Промених решението си. Ще се облека като Снежанка.

Без да обръща внимание на глъчката откъм задната седалка, Ейдън попита брат си дали си спомня да са минали покрай някоя бензиностанция на път към игрището.

— Хич и не забелязах… А ти разбираш ли нещо от коли?

— Не — отвърна Ейдън. — Нито пък ти. — Опита още няколко пъти да запали, преди да се откаже. — По дяволите — изруга шепнешком. — Защо, за бога, са изнесли тренировките по футбол чак тук?

— Нямам представа. Май ще се наложи някой от нас да тръгне пеша. Вероятно най-близката къща се намира поне на няколко километра. Тръгвам. Ще чукам на всяка врата, докато някой не ми позволи да използвам телефона. Освен ако…

— Освен ако какво? — погледна го брат му.

— Освен ако не попитаме хлапето — тихо отговори той.

— Очакваш от мен да се помоля на петгодишно момиченце да поправи проклетата кола? — саркастично се засмя Ейдън.

— Не. Аз ще го направя.

Той се обърна към задната седалка:

— И така, Корди…

— Всъщност името й е Корделия, но приятелите й я наричат така — охотно поясни Регън.

— Корделия звучи прекрасно — обади се Ейдън.

Корди никога не бе харесвала името си, но щом чу, че той го намира за красиво, мигновено промени мнението си. И реши, че вече иска всички да се обръщат към нея така.

— Ти не спомена ли на Ейдън, че знаеш как да оправиш колата? — продължи Спенсър.

— Може и да съм казала — отвърна тя и отново се наведе напред. — Лесно е. Единственото, което трябва да направиш, е да натиснеш педала на газта. Задръж го така. Няма нужда да го помпаш непрекъснато, както правиш… После завърти ключа и го отпусни бавно. А ти постоянно го въртеше, което е неправилно. Изобщо всичко, което правеше досега, беше погрешно — уведоми го радостно тя. После отново го потупа по рамото и додаде: — Не се притеснявай, Ейдън. Послушай ме и ще успееш…

— Е, добре де… Не пречи да опитам. — Последва съвета й, развеселен, че се вслушва в наставленията на едно петгодишно дете, но след няколко секунди, през които нищо не се случи, разхлаби натиска върху педала.

— Не, изчакай! — извика тя в ухото му.

Той притисна крака си почти до пода, двигателят се изкашля един, два пъти, направи тромаво няколко оборота и запали.

Ейдън се обърна да погледне към Корди. Посрещна го широката й самодоволна усмивка. Намести се на седалката и включи на скорост. Докато се отдалечаваха от игрището, понижи глас, така че само брат му да може да го чуе:

— Ще признаем ли, че едно петгодишно…

— Няма да казваме на никого — прекъсна го Спенсър.

В огледалото за обратно виждане Ейдън наблюдаваше как Регън и Софи продължаваха да си бъбрят, но Корди се усмихваше и гледаше към него с най-ясните сини очи, каквито беше виждал някога. Поклати глава и се разсмя:

— Пък и кой ли ще ни повярва!