Джули Гарууд
Бърз триумф (18)

Шестнадесета глава

Ейдън вече не изпитваше предишната враждебност към Лиъм. Продължиха да говорят за Джулиън Тейлър и наследниците му. И колкото повече научаваше Корди, толкова повече се радваше, че се прибира у дома и никога повече нямаше да й се наложи да се среща с тях.

Остави мъжете да си говорят, пожела им лека нощ и си легна. Чуваше приглушените им гласове от другата стая, където все още обсъждаха Симон и останалите членове на семейството. Не искаше повече да мисли за онази ужасна жена. Колко време щеше да й отнеме, докато я изхвърли завинаги от съзнанието си? Регън и Софи се оказаха прави. Изобщо не трябваше да идва тук, да започва всичко това, да се поддава на гнева си…

Не беше типично за нея да действа импулсивно. Ала откакто научи истината за биологичната си майка, беше прекалено обидена, за да мисли логично. Всъщност не бе разсъждавала изобщо. Колкото и неприятно да й бе да си признае, тя се остави да я водят емоциите…

После се замисли за Ейдън. Знаеше какво ще се случи, след като се върнеха в Чикаго. Той щеше да се върне към кльощавите блондинки, я тя щеше да подготви къщата си за продан и да се премести в Бостън. „Мили боже, колко потискащо.“

Утре щеше да си спомни защо реши да се премести. Но тази нощ имаше нужда от него. Искаше да заспи в прегръдките му, защото там се чувстваше сигурна и защитена. Стори й се, че дочу звънеца на асансьора. Значи най-сетне Лиъм си беше тръгнал. Въпреки това не посмя да влезе във всекидневната без дрехи. Нахлузи халата, пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Ейдън отново събличаше тениската си. Усети, че го наблюдава, и се усмихна.

— Лиъм си отиде.

Корди развърза колана на халата.

— И на мен ми се стори, че чух звънеца.

Той чакаше да види какво щеше да направи тя. Изчерви се, което му се стори много мило. Правеше се на срамежлива, а много добре знаеше на какво беше способна в леглото. Необуздана почти колкото него и също толкова безразсъдна.

Корди съблече халата и го захвърли на пода. Пристъпи към него и начинът, по който я погледна, я накара да се почувства като най-привлекателната жена на света. Протегна ръце, обви ги около врата му, повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Искам те.

Ейдън я вдигна и прошепна:

— Ще спиш в самолета.

 

 

В Чикаго беше влажно и горещо. Корди не бе спала много по време на обратния полет и от часовата разлика и липсата на сън се чувстваше уморена. Дори не знаеше какъв ден беше, което си обясняваше с промяната на времето.

Ейдън потегли с нея от летището. Пренесе багажа й, целуна я за довиждане и си отиде. Беше прекалено изтощена, за да я интересува дали ще го види отново. Знаеше, че той нямаше да има достатъчно време да се наспи заради проблемите, които го очакваха. Малко преди да напуснат Сидни, беше получил съобщение от брат си Спенсър, с което го уведомяваше, че Уолкър, придружен от медицински екип, се бе прибрал със самолет в Чикаго и сега се възстановяваше в „Хамилтън“. Бил насочен към специализирана клиника, където трябвало да провежда ежедневно физиотерапия, но в последния момент променил решението си. Накрая го предупреждаваше, че момчето продължава да се държи самоуверено и да дразни всички наоколо.

Бяха възникнали и някакви пречки пред разширяването на хотела в Маями и Ейдън бе споменал, че след ден-два ще лети натам. Очевидно нямаше нужда от много сън и тя се опасяваше, че рано или късно това щеше да му се отрази. Корди, от друга страна, спеше най-малко шест часа в денонощието.

Още щом се разделиха, тя се сви в кревата и спа непробудно цели осем часа. Дори на следващия ден се движеше като в унес. Отскочи само до супермаркета да купи мляко, хляб и някои други продукти и когато свърши с пазаруването, едва успя да се довлече обратно до къщата.

На небето се трупаха тъмни облаци и усети първите капки още докато изкачваше забързано стълбите пред входа. Премести тежките торби в едната си ръка и зарови в чантата за ключа, пъхна го в ключалката, но вратата се отвори още преди да бе успяла да го завърти. „Много странно“ — помисли си тя. Изключено беше да е забравила да заключи, особено след изнесената от Ейдън лекция в нощта, когато беше заварил къщата отворена. Оттогава се бе научила да се грижи за сигурността си. Сега не можеше да повярва, че е проявила такава небрежност. После го отдаде на умората от дългия полет от Австралия…

Придържайки пакетите с две ръце, влезе в антрето и захлопна вратата с крак. Още при първите стъпки се спъна в нещо. Изпусна една от торбите и опитвайки се да задържи другата и да запази равновесие, се подпря на стената. Усети пронизваща болка в глезена. Обърна се да види какво се бе изпречило на пътя й и забеляза един от кашоните, в които беше събрала вещите си за предстоящото преместване, да стои нелепо по средата на коридора. Накуцвайки, отиде до масата в кухнята, остави торбата и се върна в антрето да събере разпилените продукти.

Озадачена, спря на място и се загледа в кашона. Можеше да се закълне, че бе наредила всички кашони в три реда до стената. Как този се бе оказал насред антрето? Беше прекалено тежък, за да падне сам на такова разстояние, а не си спомняше да го е местила. Докато събираше продуктите обратно в книжната кесия, се опитваше да си обясни случилото се. Вярно че през последния ден се движеше като в мъгла, но никога преди не бе проявявала такава небрежност.

Може би вината беше в Ейдън. Той постоянно разбъркваше съзнанието й. Не можеше да престане да мисли за него. Къде ли се намираше в този момент? Какво правеше? „Трябва да продължа напред“ — каза си тя. Но не беше никак лесно, особено след страстните нощи, които беше прекарала с него. Не можеше да си спомни за тях, без да усети прилив на топлина.

Ремонтът на новата й къща напредваше със скоростта на охлюв. Стаите не бяха пребоядисани, подовете тепърва щяха да се подменят. Ник й бе оставил съобщение за възникнал проблем с покрива, трябвало да се поправи. За нещастие работниците щели да се освободят най-рано след две седмици.

Бостън беше от ключово значение в плана й да продължи напред, но засега беше закотвена в Чикаго. Зарече се да стои далече от хотел „Хамилтън“, за да няма опасност да го срещне. Не очакваше да й се обади… Или все пак щеше да го направи? Мислеше ли изобщо за нея? Господи, започваше да се държи като тийнейджърка…

 

 

Двете й приятелки нямаха търпение да я видят, но я оставиха да си отдъхне от полета. Дадоха й няколко дни да се възстанови, преди Регън да я покани на вечеря. Двамата с Алек бяха наели квартира в края на квартала, в който живееше Корди, и се оглеждаха за собствен дом.

Джак и Софи минаха да я вземат, тъй като домът й беше по пътя им. Слава богу, зад волана седеше Джак, което означаваше, че нямаше да й се налага да се вкопчва в седалката и трескаво да се моли Софи да не ги пребие.

Когато пристигнаха, вечерята беше готова и след кратко приветствие всички се настаниха около масата. Регън постепенно се превръщаше в невероятна готвачка. Сервира лазаня със салата, а за десерт поднесе тирамису. Цялата вечер говореха за Сидни, а Корди им разказа колко много беше харесала града. Описа им подробно института „Гарвън“ и срещата си с някои от най-изтъкнатите учени.

— Мислех, че искаш да разгледаш Австралия — подхвърли Джак. — Спомена, че имаш намерение да идеш до Мелбърн и Пърт. Какво стана?

— Срещнах се със Симон — отвърна Корди.

— Е, тя сама повдигна темата — отбеляза Софи. — Сега вече можем да поговорим какво става с онези хора. — Обърна се към приятелката си и поясни: — Регън ни накара да обещаем, че няма да те въртим на шиш, докато не приключи вечерята.

— Що за човек е тя? — полюбопитства Регън.

— Ужасен.

— Започни от началото — предложи Джак.

Алек кимна в знак на съгласие, но по всичко личеше, че имаше намерение само да наблюдава и да слуша внимателно.

Корди им разказа всичко, ала без да споменава за случилото се между нея и Ейдън. Отне доста време, защото постоянно я прекъсваха с въпроси. Алек се разсмя, когато му обясни колко очарована бе останала от Лиъм…

— Той в полицията ли работи? — обади се Софи.

— Не знам. Смятам, че и самият Лиъм не е наясно — отвърна Корди.

Изрече името на Ейдън само веднъж, когато им каза колко се бе разгневил на двамата мъже, придружавали Симон до хотела.

— Единият от тях те е сграбчил за ръката, така ли? — удиви се Софи. — И то във фоайето? За това се иска доста кураж.

— Сега разбирате защо толкова бързах да си дойда… — И продължи да им разказва за анонимните телефонни обаждания.

— Смяташ ли, че е звънял някой от онези двамата? — не спираше да задава въпроси приятелката й.

— Така предполагам.

— И заплашил да те убие, ако кажеш на някого, че си дъщеря на Симон? — Регън поклати глава. — Да не е откачен?

— Подозирам, че всички са луди — кимна Корди. — Лиъм твърди, че за тях репутацията на семейството стои на първо място. И са готови на всичко, за да я запазят ненакърнена.

— Те ли? — обади се Джак.

— Симон, съпругът й Крейг и баща й Джулиън. Той ги държи с железен юмрук.

— А скандалът, предполагам, е достатъчно голям, за да ги съсипе — отбеляза Регън.

— Сигурно — отвърна Корди. — В момента те са нещо като морални стожери за обществото. Трябваше да видите как останалите гости им се умилкваха на бала. Беше отвратително.

— Някои хора се пристрастяват към ласкателствата — намеси се Джак. — С Алек сме били свидетели на подобни случаи.

— А убийства стават и по доста по-незначителни поводи — замислено го подкрепи другият.

— Не мога да си представя да убиеш човек, за да запазиш нещо в тайна — възрази Корди.

— Защото не разсъждаваш като Симон. Ценностната ти система е различна. Истината е, че представляваш заплаха за малката им династия.

— Обзалагам се, че не ти е повярвала, когато си й казала, че не искаш пари — заяви Софи.

— Не се ли притесняваш? — попита Регън. — Говориш толкова спокойно. Наистина ли не се страхуваш?

— От нас трите тя винаги е била най-уравновесена — отбеляза Софи.

— Онзи само се опитваше да ме сплаши — отвърна тя. — Докато не го оглася публично и не срина идеалния, лъжлив свят на Симон, всичко ще бъде наред. Освен това човек е склонен да забравя. Не искам никой да знае, че имам някаква връзка с ония откачалници. Не бих го признала за нищо на света. Надявах се, че съм била съвсем категорична и когато го заявих пред Симон, но очевидно не съм успяла да я убедя, щом като ме попита: „Как мога да ти се доверя?“.

— А ти какво й отговори? — попита Алек.

— Ами че няма как…

— Може би това е била причината да ти позвънят и да те заплашат — предположи Джак.

Софи отнесе чинията си на мивката, после се обърна към приятелката си:

— Корди, даваш ли си сметка, че току-що каза на двама агенти от ФБР, че си била заплашвана? Може би ще поискат да разследват случая.

Съпругът й се засмя:

— Съмняваш ли се?

— Лиъм ще се заеме с това — рече със сериозен тон Алек.

— С кое? — учуди се Корди.

— С разследването.

— С какво разследване? Няма такова нещо! — извика тя.

Без да обръща внимание на протеста й, Алек извади телефона си и започна да пише съобщение.

— Вече има.

Корди затвори очи и разтри слепоочията си.

— Моля ви, може ли да говорим за нещо друго? Мислих толкова за Симон и семейството й през изминалата седмица, че ми стига за цял живот. — Обърна се към Регън: — Какво става с Уолкър?

— Поукротил се е — отвърна приятелката й. — Казал на Спенсър, че иска да влезе в семейния бизнес. На Ейдън никак няма да му хареса. Той в момента е в Маями.

— Не знам как се справя. Аз все още не мога да преодолея часовата разлика.

— Как се държеше той в Сидни впрочем? — поинтересува се Алек.

Корди не знаеше какво да му отговори. За него тя беше като отворена книга.

— Ами беше много зает. През цялото време.

— Той винаги е зает — отбеляза Регън. — Иска ми се да позабави малко темпото и да започне да се наслаждава на живота.

Не можеше да си обясни защо внезапно беше станала толкова нервна.

— Дойде с мен в „Гарвън“ — каза първото, което й хрумна. — Поиска да му изпратя резюмето си.

Всички изглеждаха объркани.

— На Ейдън пък за какво му е? — изуми се Софи.

Корди усети, че се изчервява.

— Не, не на него. Един от директорите ме помоли да му го изпратя.

— Там ли ще работиш?

— Не и докато Борджиите се разпореждат в града — отсече тя и потръпна. Стана да разчисти чиниите и удари болезнено бедрото си в ръба на плота. Помисли си, че да живеят в такава теснотия, пък било то и временно, би подлудило Регън и Алек. Нейната кухня беше поне пет пъти по-голяма от тази.

Софи, Джак и Регън се преместиха във всекидневната, а Алек остана да й помогне.

— Напредвате ли с търсенето на къща? — попита го тя.

— Намерих една, която много ми хареса — отговори той. — Регън направо се влюби в нея. Но не иска да я купим.

Корди прибра пармезана в хладилника.

— Струва ми се глупаво. И защо?

— Защото не иска да се местиш.

Очите й се разшириха, после се разсмя:

— Спрял си се на моята къща?

— Да — отвърна той. Настани се на един стол и й махна с ръка да седне. — Идеална е за нас.

— Това е лудост. Първо аз купих къщата на брат ти, а сега ти си хвърлил око на моята.

Поговориха още малко за това, после той внезапно попита:

— Абсолютно ли си сигурна, че искаш да се преместиш в Бостън?

— Така ще е най-добре. Все пак вече съм собственичка на имота на Ник.

— Ти обичаш дома си тук и си влюбена в този град — напомни й намръщен Алек.

— Обичам и къщата, която купих. А съм влюбена и в Бостън.

— Не ти ли харесваше да преподаваш в „Сейнт Матю“?

— Харесваше ми, но съм готова за промяна.

— Може би ти трябва още малко време да премислиш нещата?

Искаше й се той да престане да настоява. Дали не се досещаше за истинската причина за решението й? Вероятно. Регън и Софи вярваха, че отдавна бе преодоляла глупавото си увлечение по Ейдън, но Алек беше много по-наблюдателен и трудно можеше да бъде заблуден. Каза си, че това е без значение, защото дори да знаеше истината, нямаше да я сподели с никого. Той умееше да пази тайни.

— Ако сериозно искате да купите къщата ми, ваша е — повтори Корди.

И с това споровете за преместването й приключиха окончателно, защото Алек започна да разказва за промените, които щеше да направи в новия им дом. Със забавен ентусиазъм описа как смятал да преобрази мазето и да сложи огромен 3D телевизор на една от стените. Имал и грандиозни планове за задния двор, четири пъти по-голям от вътрешния, където около новото барбекю смятал да оформи кът за срещи с приятели. „Типично по мъжки — мислено отбеляза тя. — За тях всичко се свеждаше до скарата…“ Надяваше се, че Регън щеше да обуздае въображението му.

Вечерта с приятелите й беше приятна и както би се изразила Софи, пречистваща след преживяването със Симон. Прибра се у дома след полунощ и понеже напоследък беше необичайно отнесена, преди да си легне, два пъти провери дали входната врата беше заключена.

Оценката и огледът на къщата бяха насрочени за следващия ден и като се изключеше изборът на пердета и нови цветове за стаите, Регън и Алек не бързаха да се пренесат, което й спестяваше необходимостта да остави нещата си на склад. Домът й в Бостън щеше да бъде готов след три-четири седмици.

Тъй като разполагаше с достатъчно време, бе решила да постъпи като баща си, когато бе продал къщата им, и да се отърве от част от мебелите. Първо се раздели с красивите, но неудобни столове. Докато наблюдаваше как ги изнасят, изпита непознато усещане за свобода. Дори се поувлече малко и направи дарение всичко останало, с изключение на книгите, леглото си, малка масичка и два фотьойла. Единствената картина, която си остави, беше рисувана специално за нея от снахата на Алек, Лорън. Беше абстрактна, дръзка и много й харесваше.

Следващата седмица беше наситена със срещи с банкери и адвокати, за да уреди финансовите въпроси по прехвърлянето на имота на баща си. Имаше и други дребни ангажименти, които трябваше да изпълни, преди да замине за Бостън. Всеки ден беше вихрушка от някаква дейност, затова не можа точно да определи кога за първи път се бе появило зловещото усещане, че някой я наблюдава. Ала то беше там и ставаше все по-натрапчиво…

Първият път, в който подозренията й се потвърдиха, беше след посещение при зъболекаря. Докато вървеше по паркинга към колата си, чу стъпки зад себе си, които съвпадаха с нейните, но щом се обърна, не забеляза никого. Не чу никакъв друг шум, когато тичешком измина останалия път. Дали не си въобразяваше?

Следващият инцидент се случи в художествената галерия. Бе наминала да се сбогува с любимите си картини и беше съвсем сама в просторната зала, наречена Синята стая. Изведнъж по шията й плъзна хлад като инстинктивна реакция на нечий втренчен поглед. Рязко се извърна, ала видя само някаква сянка, която премина към следващия експонат. Пак ли опънатите й като струна нерви си играеха с нея?

Но най-силно го усети в деня, в който отиде на гроба на баща си. Още докато навлизаше към гробището с колата си, забеляза черен „Седан“ със затъмнени стъкла, движещ се зад нея. Беше само на няколко метра и когато паркира, за да изкачи ниската могила, автомобилът също спря. После, подреждайки донесените свежи цветя, няколко пъти погледна през рамото си, ала никой не излезе от този „Седан“. Но неприятното чувство, че я наблюдават, не я напускаше. Бързо събра нещата си и се втурна обратно към колта си. Отдалечавайки се, не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане. Автомобилът си стоеше там.

Не можеше да каже със сигурност дали страхът й беше основателен, а без доказателства нямаше смисъл да притеснява Алек или Джак. Те бяха достатъчно заети и не й се искаше да ги обременява допълнително. Затова реши да проведе собствено разследване. Докато се разхождаше по „Мичиган авеню“ спря пред една витрина и започна да разглежда отражението на минувачите в огромното стъкло. Това не доведе до нищо, затова изпробва друг трик. Извади кутийка с руж от чантата си и се зае старателно и бавно да пудри лицето си, като през цялото време наблюдаваше в огледалцето хората зад себе си. Завъртя се на всички страни, за да получи по-панорамна гледка. Нищо подозрително. След като използва този метод няколко пъти по време на разходката си, бузите й бяха вече толкова начервени, че беше заприличала на клоун.

По обратния път към къщи стигна до извода, че й се привиждат призраци… Или пък се превръщаше в параноичка. А вече не можеше да се оправдава с часовата разлика. Не беше и така обсебена от Ейдън. Вече си спомняше за него само нощем, в леглото, когато споменът за целувките и ласките му я хвърляше в меланхолия. Не беше от най-приятните начини за приспиване, но се повтаряше всяка вечер. Единственият светъл лъч беше надеждата, че всичко щеше да се промени веднага щом се установи в новия си дом в Бостън. Тогава въображението й щеше да се поуспокои, сетивата й щяха да се върнат в нормалното си състояние.

И нищо нямаше да й попречи да започне живота си отначало, в друга къща, с други мебели, с други възможности…