Джули Гарууд
Бърз триумф (17)

Петнадесета глава

Ейдън беше бесен. Луис му бе изпратил съобщение, за да го уведоми за посещението на Симон и двете горили, които бе довела със себе си. А щом научи, че се бяха опитали да отведат насила Корделия, избухна:

— В мига, в който оня кучи син те е докоснал — разкрещя й се той, — трябваше да го изхвърли от хотела. Какво си е въобразявал? Защо не е…

— Луис веднага се притича на помощ. Няма за какво да му се ядосваш.

Двамата с Корди стояха в стаята на охраната. В мига, в който се озова тук, тя си помисли, че е попаднала в НОРАД^[1]. Навсякъде наоколо имаше монитори. Помещението беше с размерите на техния апартамент, може би дори по-голямо. А един от операторите превърташе кадрите на онова, което момичето нарече „инцидент“. Думите на Ейдън бяха доста по-цветисти:

— Ще размажа физиономията на проклетото копеле!

Никога не го беше виждала толкова разгневен.

Когато се срещнаха във фоайето, тя също беше извън кожата си, но не само заради срещата със Симон. Беше смутена и неуверена, защото не знаеше каква щеше да бъде реакцията му след страстната им нощ… Дали помежду им нямаше да се промъкне напрежение? Отговора получи само след секунди. Всичките й опасения се изпариха, щом той научи за неочакваните й посетители и на момента пое нещата в свои ръце, започвайки да раздава заповеди. Беше си предишният Ейдън, самоуверен, държащ всичко под контрол, а отношението му към нея не бе по-различно отпреди. Беше си все така деспотичен и властен.

— Ето го — обади се операторът. — Да пусна ли и аудиозаписа, сър?

— Можете да подслушвате разговорите във фоайето ли? — Корди не знаеше дали това трябва да я ужаси, или впечатли… — Не е редно да надничате в личния живот на хората.

— Не, не е редно — съгласи се Ейдън. После се обърна към мъжа и нареди: — Изолирай звука и го пусни.

— Ейдън, това е незаконно — възрази тя.

Той не й обърна внимание. Пъхнал ръце в джобовете си, стоеше зад оператора и наблюдаваше монитора. Нито единият от двамата не проговори, докато прослушваха повторно ужасния й разговор със Симон. Беше удивена, че всички странични шумове можеха да се заглушат само с натискането на няколко бутона. От време на време поглеждаше към Ейдън, за да прецени реакцията му, но физиономията му беше безизразна. Той остана така, докато жената не изсъска, че не иска да ги виждат заедно, след което Корделия изкрещя… Едва тогава Ейдън се усмихна. Корди трябваше да признае, че гледката с ужасеното изражение на Симон беше безценна. Изглеждаше така, сякаш току-що бе установила, че е съвсем гола.

— Избери най-подходящите кадри и изпрати колкото може по-ясни снимки на двамата мъже на този номер — нареди той и подаде визитна картичка на оператора. — Не забравяй да ги пуснеш и на моята поща.

— Да, сър.

— Благодаря — каза Ейдън и хвана Корди за ръката. — Добра работа, Харолд. — Отвори вратата и й направи път да мине пред него. — Може би трябва да отменим обяда. Ще хапнем нещо в апартамента.

— Защо? Да не би да пропуснахме резервацията?

Той поклати глава.

— Реших, че ще предпочетеш да останем насаме след днешния сблъсък…

— Ами, изобщо не съм разстроена — отсече решително Корди. — Да вървим. Трябва да приключим до три и половина.

Кавано ги чакаше в колата. Едва когато потеглиха, Ейдън попита какво щеше да прави в три и половина.

— Да не би да ходиш на спа? — учуди се той.

— Не — отвърна Корди. Погледна през прозореца и въздъхна. Беше ясен, слънчев ден. Пристанището беше удивително с танцуващите върху повърхността на водата светли петна. И добави: — Наистина прекрасен град.

— Така е — съгласи се Ейдън. — Не разбрах какво ще правиш в три и половина?

— Имам насрочена среща в Института за медицински изследвания „Гарвън“.

— Трябваше да се досетя, че точно там ще искаш да отидеш.

— Научният ми ръководител в Чикаго ми е уредил да се видя с някои изследователи, работещи върху изследването на генома. Изключително интересна работа — каза тя ентусиазирано и продължи: — Умирам от нетърпение да видя изумителната ДНК стълбица. Представлява нещо като спирала. Разглеждала съм снимки, но е съвсем различно да надникна отблизо.

— Надявах се да стоиш в хотела, докато отлетим утре за Щатите.

— Не мога да пропусна такава възможност! — възкликна тя недоволно. — От какво толкова си се притеснил?

— От какво съм се притеснил ли? — рязко отвърна Ейдън. — Току-що изгледах срещата ти със Симон. Не видя ли двамата мъже с нея? Те са опасни.

— Да, но тя ми каза каквото имаше… А аз й дадох да разбере, че няма да й създам никакви проблеми.

Ейдън се раздразни от наивността й.

— Те са опитали да те измъкнат от хотела. Какво те кара да си мислиш, че няма да го направят отново? Само не ми казвай, че вярваш на тази жена, която щяла да те остави на мира.

Не си даваше сметка колко беше загрижен, докато не забеляза каменната му физиономия.

— Не искам да ходиш никъде без мен — нареди й той.

— Обзалагам се, че в Института ще ти бъде много интересно.

— С други думи, искаш да дойда с теб? Така ли?

Тя кимна, после смени темата:

— На кого изпрати онези снимки? Даде някаква визитна картичка на оператора…

— На Лиъм — отговори Ейдън. — Реших, че може да ни бъде полезен. Впрочем има голяма вероятност да ги познава. Във всеки случай ще ги провери.

— Мислех, че не го харесваш.

— Не ми харесва да се навърта около теб — призна той. — Но вярвам в преценката на Алек. Според него Лиъм е много добър в работата си.

— А разбра ли с какво точно се занимава?

Мъжът се разсмя.

— Не съвсем. Но знам със сигурност, че го искам на наша страна.

Разговорът приключи, когато Кавано спря пред „Емпайър Билдинг“. Ресторантът се намираше на последния етаж и всички прозорци гледаха към океана. Въведоха ги в просторна частна зала. Оказа се, че за Ейдън това беше делови обяд. Очакваше го група от шестнайсет мъже и жени и разговорът се насочи към издаване на разрешителни и разширяване на бизнеса. Корди беше впечатлена от умението му да води преговори. Беше съвсем честен и въпреки това получаваше всичко, което пожелаеше. Жените го поглеждаха предизвикателно, ала тя не можеше да им се сърди. Той беше изключителен мъж. Беше време, когато и тя го гледаше така…

Храната беше много вкусна. Корди изяде рибата до последната хапка. Беше толкова прясна, че само дето не подскачаше в чинията й. В края на обяда някои от гостите се задържаха и тя имаше възможност да поговори с тях. Представляваха разнородна група от политици, общественици, предприемачи и собственици на имоти. Тя остана приятно изненадана от гостоприемството им. След малко обаче осъзна, че я бяха приели за някоя от сътрудничките на Ейдън. Един от мъжете я покани на вечеря, друг й предложи да я разведе из града и да й покаже някои от забележителностите му, за които туристите не бяха чували. А трети просто поиска да „излиза с нея“. Естествено, отказа любезно на всички.

Щом отново се качиха в колата, Ейдън попита:

— Много досадно ли ти беше?

— О, не, съвсем не се отегчавах. Хората бяха много интересни.

— Трябваше да преброиш колко от тях опитаха да те свалят…

— О, стига, просто се държаха приятелски.

— И все пак колко? — погледна я той настоятелно.

— Трима.

Думите й явно не му допаднаха.

— Те знаеха, че си с мен.

— По-скоро останаха с впечатлението, че работя за теб.

— Ако беше така, нямаше да мога да свърша нищо.

— Това упрек ли е, или ласкателство?

— Упрек, естествено. Отвличаш ми вниманието.

— А пък ти си грубиян — отговори му Корди със сладка усмивка. И преди той да изкоментира забележката й, тя се наведе напред и попита: — Кавано, институтът „Гарвън“ далече ли е? Не искам да закъснея.

— Ще бъдем там след десетина минути — обеща шофьорът. — Даже ще подраните.

Ейдън вдигна поглед от съобщението, на което отговаряше:

— Очакваш с нетърпение да влезеш вътре, нали?

— О, да — засмя се тя. Едва сдържаше ентусиазма си. — Просто копнея да видя машината за изследване на генома и да поговоря с някои от научните работници. Те вършат нещо невероятно. Мисля, че и ти ще бъдеш впечатлен от апаратурата.

В крайна сметка тя се оказа права: той наистина остана дотолкова впечатлен, че обеща да направи дарение. Изглежда, не бързаше за никъде, затова се застояха по-дълго, отколкото беше необходимо, отнемайки от ценното работно време на учените. Ала те бяха достатъчно тактични и любезни, а Корди имаше поне петдесетина въпроса. Когато най-после се приготвиха да си тръгнат, един от директорите й предложи да му изпрати резюмето си.

По пътя към хотела Ейдън я попита дали ще обмисли сериозно предложението да работи за „Гарвън“.

— Струва ми се, че Сидни е прекрасно място за живеене, а хората са изключително дружелюбни и мили. Е, поне повечето… Но тъй като семейство Рейбърн са тук, няма начин. Единственото ми желание е да съм колкото се може по-далече от тях.

— И моето също.

Върнаха се в хотела и се прибраха направо в апартамента. Корди забеляза, че до асансьора дежуреха двама частни охранители. Знаеше, че това е работа на Ейдън, но не го попита дали е необходимо, защото само щеше да го раздразни. Човек никога не можеше да бъде достатъчно предпазлив. Беше чувала тези думи точно от него.

Очевидно той никога не преставаше да работи. Свали сакото и разхлаби вратовръзката си, което за него се бе превърнало в нещо обичайно през последната седмица. После се настани зад бюрото, включи лаптопа и не помръдна следващите два часа. Поръчаха вечерята си в апартамента, но дори тогава не губеше време в незначителни разговори. След като се нахрани, облече сакото си, стегна вратовръзката и слезе да се срещне със свои съдружници в бара. Щеше да вземе и нея, но тя поиска да си отдъхне в стаята.

Беше доволна да се разделят поне за малко. Намираше начина, по който се тревожеше и се грижеше за нея, за много мил, но и малко деспотичен. Наистина онзи тип я беше сграбчил за ръката с намерението да я изведе насила от хотела, ала не я беше заплашвал… Нито я беше наранил. Просто изпълняваше заповедите на Симон, която не искаше друго, освен да отидат някъде, където биха могли да поговорят спокойно.

След като събра багажа си за предстоящото пътуване към дома, тя си взе душ и облече червен копринен потник и къси шорти. Най-голямото й желание в момента беше да се свърже с Регън и Софи и да им разкаже за срещата си със Симон, но после прецени, че не бива да им изпраща имейли или да разговаря по телефона. Трябваше да им обясни всичко, когато се срещне с тях. Нахлузи една хавлия, взе гланца за устни и тубичка лосион за ръце и отиде във всекидневната. Не можеше да си намери място, затова се сви на дивана и включи телевизора с дистанционното. Даваха някакъв документален филм за големите бели акули и когато свърши, тя се закле, че никога повече няма да влезе в океана. Прехвърли каналите и попадна на стар филм за Шерлок Холмс по BBC. Остави го и се опита да се съсредоточи, но съзнанието й не откликваше. Не можеше да повярва колко беше уморена, а още нямаше и десет часа… „Заради стреса е“ — каза си мислено. Нямаше търпение да се прибере у дома.

Не можеше да престане да мисли за Симон. Никога не беше срещала толкова студена, изцяло погълната от себе си жена. Как бе възможно баща й да я бе обичал толкова? Дали не е била съвсем различна, когато се е представяла като Натали Смит? Съмняваше се. Сигурно и тогава се бе преструвала на почтена, любяща жена. Вероятно никога не бе излизала от ролята си и не бе позволявала на хората да разберат какво в действителност се криеше в сърцето й. Срещата с биологичната й майка беше напрегната и потискаща, но вече беше зад гърба й. И след като я прехвърли през съзнанието си още няколко пъти, тя се закле, че най-сетне ще напусне миналото си и ще продължи напред.

Ейдън се върна в апартамента по-скоро, отколкото беше очаквала. Той също изглеждаше уморен. Само й кимна и веднага изчезна в спалнята. След двайсетина минути се появи отново. Беше се изкъпал и се бе преоблякъл в тениска и къси панталони. Отмести краката й и се настани до нея. Гърдите му бяха още мокри от душа и дрехата бе прилепнала към тях. Тя се опитваше да не го поглежда, но, господи, беше толкова привлекателен. Тялото му беше невероятно.

— Гледаш ли това нещо? — махна към телевизора той.

— Всъщност не. Можеш да смениш канала.

— Скоро ще започнат новините. — Огледа масата и пода. — Къде е дистанционното?

Отне му известно време да го открие. Първо намери тубичката с крем за ръце между възглавниците, а след това гланца й за устни под дивана. Дистанционното се бе заплело в хавлията й. Тя се изправи, развърза колана и то падна на земята.

В момента, в който видя с какво беше облечена, се прости със здравия си разум. Погледите им се срещнаха и вече нямаше нужда да си казват нищо. Надникна в очите й, смъкна бавно хавлията и я захвърли на пода. Веднага след това я последва и потникът. После свали тениската и се загледа в пълните й, закръглени гърди.

Корди осъзнаваше, че би могла да го спре само с една-единствена дума, но не искаше. След ужасната й среща със Симон имаше нужда да се изгуби в него. Не я беше грижа, че към нея той изпитваше единствено сексуална страст. Или поне така си мислеше. Ала точно тази вечер това нямаше никакво значение…

Обви ръце около врата му и прокара език по долната му устна. Когато дланите му обвиха грубо гърдите й и пръстите му притиснаха зърната й, тя си пое дълбоко дъх и усети, че главата й се замайва.

— През целия ден мислех само за това — прошепна Ейдън и я притисна към себе си още по-силно.

Не беше в състояние да му каже нищо. Силите й стигаха само да диша. А и той не очакваше да говори. Устните му покриха нейните в дълга, настойчива целувка. Плъзна език в устата й, предизвиквайки я да откликне. В продължение на няколко дълги минути не преставаше да я целува и да я гали, докато и двамата изпитаха отчаяна нужда от нещо повече. Вдигна я на ръце, отнесе я в спалнята си и я положи на леглото. Скъса копринените й шорти в нетърпението си да ги свали, докато сритваше късите си панталони. Покри я с тялото си и не й остави възможност да помръдне, притискайки я върху чаршафите. Започна бавно да целува всяка част от нея. Не беше необходимо да я пита дали е готова. Страстта й беше толкова силна, че тя заби нокти в кожата му. Когато влезе в нея, удоволствието сякаш я разпръсна на хиляди частици и тя изкрещя.

— Толкова си тясна — задъхано прошепна той. — Съвършена си.

Започна да се движи по-силно, по-дълбоко, по-бързо, докато накрая Корди не можеше да го спре. Стегна бедра около него, вкопчи се в раменете му и извика, достигайки върха…

Разтърсилото я усещане сякаш щеше да продължи вечно. Беше едновременно невероятно и плашещо. Спускаше се надолу по някаква спирала от толкова всепоглъщащ възторг, че не й се искаше да се издигне обратно. Ейдън беше все още в нея. Издръжливостта му беше изумителна. Доведе я до още два оргазма, преди да се наслади на собственото си облекчение.

Този път му бе необходимо много повече време да я освободи от прегръдките си. Беше задъхан, когато се надигна и се загледа в очите й. Видя, че страстта беше все още там, и това му достави неочаквано удоволствие. Тя откликваше на всяко негово докосване, беше открита и всеотдайна. Целуна я отново продължително и настойчиво, а после, както и първия път, стана от леглото, без да каже нищо, и се отправи към банята.

Корди гледаше как изчезна зад затворената врата. Отпусна се върху възглавницата и се засмя. Никакви разговори в леглото, никакво гушкане, никакви нежни думи… Коленете й трепереха от слабост, когато стана и отиде във всекидневната. Изгаряше от жажда. Намери хавлията, нахлузи я, извади бутилка вода от хладилника на бара и я изпи на един дъх.

Телефонът иззвъня. При други обстоятелства щеше да си помисли, че човекът от другата страна на линията не беше особено съобразителен, защото вече минаваше единайсет, но Ейдън получаваше обаждания от целия свят по всяко време на денонощието.

— Сигурно е Лиъм — подвикна той.

Тя вдигна слушалката с очакване да чуе подчертания английски акцент. Не беше Лиъм. Този път веднага разпозна гласа. Беше същият, който по-рано през деня беше търсил баща й.

Сега попита отново:

— Андрю Кейн там ли е?

— Не.

— Скоро ли ще се върне?

— Малко вероятно е.

— Вие дъщеря му ли сте?

Трябваше ли да му съобщи, че баща й беше мъртъв? Не, нямаше да каже нищо нито на него, нито на Симон.

— Да — отвърна тя.

Гласът стана злокобен:

— Подкупа си ли очакваш?

Подкуп… Очевидно не бе успяла да убеди Симон, че не е дошла, за да я изнудва. Естествено, тази жена нямаше как да си помисли друго, освен че ще иска от нея пари. Те бяха единственото, което я интересуваше. Тя повиши глас:

— За какъв подкуп говориш? Това са глупости.

— Но си тук, за да създаваш проблеми, нали? Да объркаш всичко. Няма да ти позволим.

— Вие ли?

— Имам новина за теб.

— И от кого? — попита раздразнено тя.

— Нямаш представа в какво се забъркваш.

— Какво искаш?

— Дръж си устата затворена. Ако кажеш на някого, ако дори само си помислиш…

— И каква ти е новината? — презрително попита тя.

— Ще нахраня крокодилите с теб. Ще пусна куршум в тила ти.

— И кое от двете по-точно? — изсмя се тя предизвикателно. — Ще нахраниш крокодилите, или ще пуснеш куршум в тила ми? Трябва да решиш.

Затръшна телефона, обърна се и с изненада видя Ейдън, застанал зад нея.

— Ти на нинджа ли се правиш? Кога успя да ме издебнеш?

Той не сметна, че трябва да й отговаря.

— Кой се обади? По… — Спря навреме, преди да беше нарекъл някоя ругатня. — Кой те заплашва?

Тя го изгледа мълчаливо.

Телефонът отново звънна.

— Не вдигай. Аз ще отговоря. — Лицето му беше смръщено, докато слушаше гласа от другата страна на линията. — Не, и двамата сме будни. Качвай се.

„Качвай се?“ В момента, в който остави слушалката, тя настоя да й каже кой идваше да ги посети толкова късно.

— Лиъм.

— О, господи, но аз съм гола!

— Не, по хавлия си — прекъсна я той. После добави колебливо: — Е, няма да е излишно да сложиш някоя дреха. — Огледа се и установи, че Корди беше изчезнала.

Гласът й долетя от спалнята:

— Ще ми кажеш ли наистина кой ти се обади?

На площадката звънецът извести пристигането на асансьора. Вратите му се отвориха и Лиъм влезе в апартамента.

Ейдън веднага го попита:

— Мина ли през стаята на охраната, за да изгледаш видеото?

— Да — отговори мъжът. — Изслушах и аудиозаписа. — Поклати глава и добави: — Наистина са мислили, че могат да я изведат от хотела.

Корди побърза да се присъедини към тях. Беше се преоблякла в дънки и бяла риза, но явно нямаше време да я напъха в панталона. Беше боса. Само няколко движения с четката бяха пооправили обърканата й коса. Ейдън се опита да потисне емоциите си. Всеки път, когато я погледнеше, му се струваше по-красива. Лицето й гореше и дори му се стори, че вижда няколко драскотини от наболата му брада. Поради някаква необяснима причина това му хареса.

— Здрасти, Лиъм — подхвърли тя.

Усещаше, че се е изчервила, и се запита дали гостът се досещаше за онова, което бяха правили с Ейдън само допреди няколко минути. И с облекчение установи, че той сякаш не забеляза смущението й. Приветства я с широка усмивка и топла прегръдка.

Ейдън усети познатите отскоро иглички на ревност. И миролюбиво си помисли дали да не хвърли Лиъм в асансьорната шахта. „Какво ми става?“ — запита се мислено той. За щастие умееше да крие емоциите си. Беше го правил през по-голямата част от живота си.

— Е, вече я поздрави. Стига си я прегръщал…

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Корди, като отстъпи назад.

— Бих обърнал с удоволствие една бира. Сам ще си я взема — отвърна Лиъм и се отправи към бара.

Тя отиде до дивана и с ужас видя захвърления си потник. Засрамена, побърза да го вдигне и да го скрие между възглавниците няколко секунди преди Лиъм да се настани отсреща.

Ейдън застана зад нея и бързо обясни на госта:

— Преди малко някой се обади по телефона и заплаши да я убие.

— Не беше за първи път — поправи го тя.

— Какво? — изумено я погледна той. — Обаждал се е и преди, така ли?

Корди кимна.

— Разпознах гласа. Позвъни по-рано днес и поиска да разговаря с баща ми.

— Баща ти е мъртъв — отбеляза Ейдън.

— Знам. Бях на погребението му — ядосана отговори тя.

— Имах предвид дали си му обяснила, че е починал — побърза да поясни той.

— Не, само му споменах, че не е тук. Каза, че ще се обади по-късно.

— А при второто обаждане?

— Отново поиска да поговори с баща ми, после започна да ме заплашва. Закани се, че ако не си държа устата затворена, ще нахрани крокодилите с мен или ще ми пръсне главата. Направо ме подлуди, но може би и аз не трябваше да го дразня.

— Какво му каза? — осведоми се Лиъм.

— Ами че трябва да избере едно от двете.

Гостът се усмихна.

— Нали утре се прибирате в Чикаго… Когато проверих последния път, в езерото Мичиган нямаше никакви крокодили.

— Точно така. Затова реших, че ще се спре на куршума.

— Не го приемай толкова сериозно — изръмжа Ейдън.

— Моля те, защо не седнеш някъде и не престанеш да ми висиш над главата?

Той се отпусна до нея и се обърна към Лиъм:

— Какво откри за мъжете, които са придружавали Симон?

— Работят като бодигардове и са с кристалночисти досиета. Срещу тях никога не е постъпвало оплакване, но въпреки това са се опитали да измъкнат жена от претъпкано с хора фоайе на петзвезден хотел. Доста безразсъдно за професионалисти, не мислиш ли?

Ейдън кимна.

— Продължавай да търсиш.

— Вероятно са наети от Симон. Логично е, че не би помолила съпруга си или баща си да я придружат — отбеляза Корди.

Лиъм остави бирата на масата.

— Нека да ви разкажа за малката империя Тейлър-Рейбърн. — Наведе се напред и подпря лакти на коленете си. — Те крият ревностно личния си живот и бизнессделките си, така че ми се наложи да се поровя доста, за да намеря допълнителна информация за тях. Богатството и властта им идват от корпорацията „Мерик Ентърпрайсис“, създадена от дядото на Симон, Хауърд Мерик. Някои биха го нарекли безскрупулен, но никой не може да влезе в бизнеса като него, без да се отърве от конкуренцията. Започнал с инвестиции в недвижими имоти, а после се прехвърлил към строителството и производството на материали. Според последните оценки състоянието му възлиза на няколкостотин милиона долара. След смъртта му всичките имоти, парите и бизнесът му били наследени от първородната му дъщеря Алис, която по това време била омъжена за Джулиън Тейлър. Тя не проявявала никакъв интерес към компанията на баща си и по всичко личи, че е била слаба, болнава жена. Това била възможност за съпруга й Джулиън да поеме целия контрол. И продължава да управлява и до днес. Получил едно успешно предприятие, но през годините увеличил капитала му многократно. Държи всичко в железен юмрук. Струва ми се, че Симон се страхува от него. Толкова е свикнала с лекия си живот, че се плаши от всичко, което може да го застраши.

Съпругът й, Крейг Рейбърн, е вторият в йерархията. Историята му наистина е много интересна. Израснал в малко градче в Западна Австралия и пристигнал в Сидни веднага щом завършил училище. Първата му работа в „Мерик Ентърпрайсис“ била като помощник на регионален мениджър, но бил амбициозен. Повечето хора биха го определили като вманиачен. Само за няколко години се издигнал до директор на една от агенциите за недвижими имоти и точно тогава Джулиън проявил интерес към него. Ако има нещо, което може да го впечатли, това са хъсът да се издигаш и способността да изпълняваш заповеди, или както в случая с Крейг, да правиш това, което ти нареди тъстът ти. С времето започнал да му прехвърля все повече отговорности и за всички станало ясно, че той е избраникът. Бракът с дъщеря му бил само последната клауза от договора. И така, Крейг се докопал до златната мина и започнал да се наслаждава на живота… Имал всичко — имение, яхта, вила на собствен остров. Вие избройте останалото. Превърнал се в нещо като магнат, предопределен да поеме управлението, след като Джулиън се оттегли, но е твърде вероятно, докато старият е жив, да остане просто негова марионетка.

И тук стигаме до двамата им синове, Глен и Нокс. Дядо Джулиън ги е подготвял още от раждането им. Естествено, по правилата на старата школа. Посещават най-добрите частни училища и дори сега старецът продължава да ги моделира според разбиранията си. Не успях да открия подробности за наследството им, но по всяка вероятност всеки ще получи дела си, когато му дойде времето. И без всякакво съмнение, ще продължават да се подчиняват на заповедите на Джулиън и Крейг още години наред.

А Симон, въпреки пропиляната си младост, е успяла да преоткрие себе си. Докато мъжете правят пари, тя се е превърнала в една от най-влиятелните дами във висшите кръгове. Впрочем ролята наистина й подхожда. Името й фигурира в няколко благотворителни борда и добрите хора в Сидни едва ли не са я канонизирали. Дори е печелила наградата „Жена на годината“ на една филантропска организация…

Джулиън представя семейството си пред обществото сякаш са божи дар за Австралия. Почти всеки месец в пресата се появява статия за някоя благотворителна кауза, в която участват. Попитайте когото и да било в Сидни, и всеки ще ви отговори, че са истински благородници… Лично на мен ми идва малко в повече, но всичко това е заслуга на Джулиън Тейлър.

Корди изслуша разказа му много внимателно. Когато Лиъм млъкна, тя се облегна назад и се замисли над онова, което бе успял да открие.

— Симон има какво да губи, ако тайната й излезе наяве — отбеляза тя. — Разчуе ли се, че е изоставила съпруга и детето си, с положението й в обществото е свършено. А от това би пострадало цялото семейство. Позорът и унижението ще ги унищожат.

Лиъм кимна.

— В такъв случай въпросът е: докъде би стигнала, за да запази тайната си?