Джули Гарууд
Бърз триумф (13)

Единадесета глава

Корди знаеше, че Сидни ще й хареса, но щом стъпи в този изумителен град, разбра, че това беше любов от пръв поглед. Много беше чела за красивия мегаполис и дружелюбните хора, които живееха в него, и бе разглеждала стотици снимки на забележителностите му. Сградата на Операта — център за сценични изкуства и една от емблемите на Австралия, задължително присъстваше във всички каталози и туристически брошури и изглеждаше внушително, особено вечер, когато осветлението й придаваше някаква особена атмосфера. Но фотографиите не разкриваха истинската й красота. Виждайки я на живо, Корди бе изпълнена с благоговение. Беше изумителна. Както и Харбър Бридж…

Приближаваше полунощ, когато самолетът направи кръг над града и се приземи. На летището ги очакваше кола, която ги закара до новия „Хамилтън“ с изглед към пристанището. Въпреки твърдото си решение да стои колкото може по-далече от Ейдън, Корди осъзнаваше, че ще бъде проява на неблагодарност, ако отседне в друг хотел.

Предварително си беше резервирала единична стая, но след пристигането им той не й даде право на избор. Още щом застана на рецепцията, Ейдън я улови за ръката и я поведе в противоположната посока. Докато минаваха през фоайето, всички от персонала искрено се усмихваха, зарадвани да видят шефа си, а той поздравяваше всеки един — от управителя, до портиера, обръщайки се към тях по име. Корди се опита да издърпа ръката си, но Ейдън само я стисна по-силно и продължи към асансьорите. Не искаше да прави сцени, затова реши да изчака, докато останат сами, за да му каже мнението си.

Това, че беше собственик на хотела и беше свикнал да се налага, не му даваше право да се държи така властно с нея. Не я беше попитал дали искаше да остане, а просто натисна бутона за последния етаж и я уведоми, че ще дели апартамента с него.

— Каква е тая страст към високите етажи?

Отправи й ослепителна усмивка.

— Обичам да съм отгоре.

Корди се изчерви. Колкото и да се опитваше, не можа да пропъди образа на Ейдън, гол и потен върху нея. Усети как лицето й пламва и наведе глава, за да не се издаде.

Асансьорът спря на последния етаж, вратите се отвориха и двамата прекосиха широко фоайе. Апартаментът беше прекрасен. Озоваха се в огромна всекидневна, обзаведена с плюшени дивани и столове, и красиво аранжирани свежи цветя във всяка ваза. Встрани се намираше просторна трапезария с маса от мрамор и махагон и напълно зареден бар. Цветовете бяха наситени и земни: кремаво, кафяво и бронз, с акценти от черно. Обстановката беше модерна, подсказваща предимно мъжко присъствие, но в същото време изтънчена и елегантна. Но онова, което наистина привличаше вниманието, беше гледката. Цяла една стена, от пода до високия три метра таван, беше от стъкло, точно над внушителния Харбър Бридж. Корди беше поразена от гледката.

Пиколото внесе двата й куфара и ги остави в спалнята. Ейдън носеше само пътна чанта и дипломатическо куфарче. Влезе в стаята и отвори една врата, зад която се разкри огромен, обособен като гардероб килер, пълен с дрехи. Остави чантата върху малък скрин и отиде до бюрото в спалнята, където сложи куфарчето.

Корди го наблюдаваше как вади лаптопа и няколко папки.

— Никога ли не каниш гости тук? Сам ли отсядаш в апартамента?

— Понякога го използват Регън и Алек. Естествено, и Спенсър…

— А Уолкър?

По лицето му премина сянка.

— Не — отвърна мрачно.

Очевидно не обичаше да говори за най-малкия си брат. Регън й беше споделила за проблемния член на семейството им. Корди бе сигурна, че Ейдън се измъчваше заради многобройните съдебни дела, които брат му беше предизвикал с лекомисления си начин на живот. Обикновено Ейдън открито посрещаше проблемите, не беше типично за него да ги пренебрегва или да се крие от тях, ала нещата, свързани с Уолкър, бяха много по-деликатни… И разрешаването им беше доста по-сложно.

— Имаш ли планове за утре? — Зададе въпроса, без да я поглежда, докато включваше компютъра.

— Аз да имам планове? — Тя едва не се разсмя. — Графикът ми не е запълнен като твоя. Смятам да наема кола, да взема карта от портиера и да разгледам града.

— Разполагаш с кола и шофьор. — Оставяйки монитора включен, той мина покрай нея и се запъти към бара във всекидневната. Извади бутилка вода от вградения хладилник, подаде й я и взе друга. — Кажи ми истината, Корделия. Знаеш адреса на семейство Рейбърн и искаш да отидеш там, за да огледаш къщата, нали?

Тя повдигна колебливо рамене.

— Може би…

— Те живеят в затворен комплекс. Трябва да прескочиш висока каменна ограда, за да проникнеш в него. — Усмихна се, представяйки си сцената.

— Няма такава опасност — увери го Корди. — А ти откъде знаеш всичко това?

— Един от сътрудниците ми ги наблюдава постоянно — обясни Ейдън.

— Само искам да ги огледам, без да разберат за мен.

— Балът на Галерията е идеалната възможност — каза той. — Споменах ти, че те задължително ще присъстват. Прави се в полза на изкуството и се провежда ежегодно.

— И ти всеки път си сред поканените?

— Да, така е…

— А изобщо ходил ли си някога?

— Не, но съм един от дарителите.

— Искаш да кажеш, че даваш пари?

— Точно така.

— И си сигурен, че те ще бъдат там?

— Луис ми изпрати списъка на гостите, който ти показах. Семейство Рейбърн са сред тях. Както и бащата на Симон, Джулиън Тейлър.

— Кой е този Луис?

— Един от изпълнителните ми директори. На практика той управлява този хотел.

— Добре тогава. С удоволствие ще те придружа на бала, ако нямаш нищо против.

Той се върна в спалнята, седна пред компютъра и отвори електронната поща. Беше в състояние да работи с пълна пара, макар че поспа едва три часа в самолета. Предстоеше му да прегледа осемдесет съобщения…

— Корделия? — подвикна след малко. Погледна през отворената врата и забеляза, че не бе помръднала от мястото си във всекидневната. — Какво има? Стоиш като вкаменена — отбеляза той. И добави загрижено: — Не е необходимо да правиш нищо, което не искаш.

— Знам. Просто се чудех как ще реагирам, когато я видя.

— Ще се справиш — успокои я Ейдън. — Сега иди да поспиш.

Преди да влезе в стаята, тя попита:

— Кога е балът?

— В събота.

— Толкова скоро? Само след три дни. — Канеше се да възрази, но премълча. И заяви решително: — Ще успея. — Помисли си, че може да си купи рокля утре, да обиколи града, да се настрои за кардиналните промени, които я очакват, и да се подготви за предстоящата вечер…

— Остават ти два дни, Корделия. Днес е четвъртък.

— Не, грешиш…

— А часовата разлика? — напомни й той. — Сидни е с един ден преди нас.

Съвсем беше забравила за промяната във времето и се почувства объркана. Едва две денонощия, за да се настрои психически и да се изправи очи в очи със Симон.

— Трябва да обиколя магазините, за да намеря нещо подходящо. Когато пътувам, не нося в багажа си бални рокли.

— Луис знае на кого да се обади. Ще ти помогне. А сега иди да си починеш.

Корди не възрази. Беше уморена, но въображението й бушуваше и сънят бягаше от нея. И причината за това беше Ейдън. Не можеше да спре да мисли за него. Бостън щеше да бъде нейното спасение. Трябваше само да преживее това пътуване. Щом се озовеше далече от него, нямаше да й се налага да гледа русокосите красавици, увиснали на ръката му, да се примирява с властната му натура и да се преструва, че не се засяга от собственическото му отношение към нея. Щеше да бъде сама, точно както искаше. На всяка цена.

Когато най-после си легна, заспа дълбоко и се събуди чак в девет часа на следващата сутрин. Отвори бавно очи и примижа срещу изливащата се през прозореца слънчева светлина. Бяха й необходими няколко секунди да се ориентира, после отметна завивката, седна на ръба на леглото и се загледа в огромния кораб, влизащ в пристанището. Усети аромат на кафе откъм съседната стая. Не беше запалена любителка на напитката, предпочиташе да се събуди с чаша ледена диетична кола. Взе си душ, облече къса бледорозова рокля и ниски обувки, върза косата си на конска опашка, влезе във всекидневната и застина на място…

Ейдън стоеше до прозореца с още двама мъже. Всички едновременно се обърнаха към нея. В черен костюм и снежнобяла риза, той имаше свеж и делови вид. Тя се огледа неловко.

— Добро утро — каза Корди тихо. — Нямах намерение да ви прекъсвам. Ще си взема една диетична кола и веднага ще изляза.

— Корделия, искам да те запозная с Луис. Той ще състави графика ти за днес.

Младеж с пясъчноруса коса и красиви кафяви очи се приближи и стисна ръката й.

Ейдън кимна към другия мъж.

— А това е Кавано. Ще ти бъде шофьор, докато сме тук.

Непознатият приличаше на фитнес инструктор. Или по-скоро беше бодигард… Беше висок и набит, с широки рамене и изпънато тяло. Той също тръгна към нея, за да я поздрави. После й подаде визитна картичка с телефонния си номер.

— Моля ви, носете я винаги със себе си. Ще бъда във фоайето — обясни той. — Когато сте готова, ми позвънете или ми изпратете съобщение, и аз ще докарам колата.

Струваше й се нередно да възрази, защото човекът просто изпълняваше заповеди, но наистина нямаше нужда от шофьор. Само щеше да губи времето си, докато я чака.

— Ейдън, може ли да поговорим?

Той прелистваше някакви документи, но вдигна очи към нея.

— Какво те тревожи? — попита нетърпеливо.

Тя се обърна към Луис:

— Правилно ли чух, че вие ще съставите графика ми? — Чудеше се какво ли означава това.

Младежът й подаде лист с фирменото лого, върху който бяха написани часовете и местата, които трябваше да посети.

— Позволих си своеволието първо да ви уредя среща в магазина за дрехи „Чесноф“. Той обслужва само определени клиенти и не се занимава с масови продажби — поясни Луис. — Работи само по поръчка. Ще ви очакват в единайсет. Собственичката разполага с приблизителните ви данни и ще ви предложи богат избор от бални рокли, които да пробвате.

— Под „приблизителни данни“ имате предвид размерите ми?

— Точно така.

— И кой е толкова наясно с тях?

— Аз — засмя се Ейдън. — По предположения.

Не знаеше какво да отговори, ала звънецът й помогна да се измъкне от неудобната ситуация. Луис отвори вратата и в стаята се появи сервитьор, тикащ отрупана с храна количка. Отиде до масата, подреди два прибора и започна да подрежда ястията, достойни за крал. Освен обичайната закуска от яйца, бекон, кифлички, кисело мляко и мюсли имаше и огромна купа с всички плодове, за които човек можеше да се сети.

Луис й даде картичка с номера на мобилния си телефон и двамата с Кавано си тръгнаха. Тя веднага се насочи към хладилника за диетичната си кола. Сложи лед в чашата, взе бутилката, отнесе я до масата и седна. Изведнъж почувства вълчи глад и грабна една маслена кифла.

Ейдън се присъедини към нея.

— Целия ден имам срещи… — Той си сипа кафе от сребърна кана. — Но преди да тръгна, трябва да поговоря с теб.

— И за какво по-точно? — Тя пъхна в устата си едра, сочна ягода.

— За семейство Рейбърн. Те са доста известни в Сидни, за което, естествено, има заслуга бащата на Симон, който притежава „Мерик Ентърпрайсис“. Крейг и Симон са влиятелна двойка. Той работи в „Мерик“ и поради това е доста богат. Ако се съди от начина му на живот, определено знае как да харчи парите си.

— Което вероятно е единствената причина Симон да се омъжи за него. Тя много държи на парите. Едва ли е било заради външността му. Колкото и жестоко да звучи, си мисля, че ми напомня на булдог.

Ейдън се разсмя.

— Струва ми се, че снимката, която Алек намери, е правена съвсем наскоро… Наистина малко прилича на булдог. — После продължи сериозно: — Двамата обаче са уважавани членове на обществото. Да не говорим, че щедро спонсорират изкуството, културата, университетите… Често се появяват по различни светски мероприятия. В крайна сметка те са образец за семейство, а синовете им се отнасят към майка си като към кралица.

Корди отмести чинията си. При мисълта за Симон, обградена от деца, които я обожават, внезапно изгуби апетита си.

Той се замисли за момент и продължи:

— Ти си на път да взривиш тази идилия. Трябва да предвидим реакцията им.

Включваше и себе си в плана, което беше много мило от негова страна — мислено отбеляза тя. — Всъщност можеше да бъде изключително внимателен и мил, когато поискаше. Много пъти го беше виждала да се притичва на помощ на изпаднали в беда хора. Да, беше властен и деспотичен, но когато свалеше гарда, се показваха положителните страни в характера му.

Може би се дължеше на умората от часовата разлика, но сега единственото нещо, което й минаваше през ум, беше да го целуне. Внезапно осъзна, че се взираше в устните му, затова затвори очи и пое дълбоко дъх. „Вземи се в ръце и се овладей!“ — заповяда си тя.

— Да не ти действам като приспивателно? — пошегува се Ейдън, изтръгвайки я от фантазиите й.

Корди се засмя:

— Заради часовата разлика е.

— И все пак чу ли какво ти казах?

— Да, че мога да взривя идилията…

— Не искам да се впускаме в това без предварителен план, затова имаш време до утре вечерта да решиш какво точно ще предприемеш. Договорихме ли се?

— Добре — кимна тя.

Наблюдаваше го как взе мобилния си телефон и пъхна ключовете в джоба си. Отвори куфарчето и сложи в него документите, които беше преглеждал преди малко.

— Ако ти потрябва нещо, обръщай се към Луис — изрече делово той и излезе от стаята.

Корди погледна часовника си. Наближаваше единайсет, затова побърза да се преоблече и позвъни за колата, въпреки че се беше зарекла да не го прави. Кавано я чакаше пред вратата на хотела. Денят беше прекрасен, не много студен, и тя се радваше, че можеше да излезе с лека връхна дреха. Шофьорът й напомни, че в Австралия сега е зима, което я накара да се усмихне. В сравнение със свирепите зими в Чикаго и Бостън, тази в Сидни си беше чисто лято. Движението обаче беше също толкова натоварено. Отне им доста време да стигнат до магазина за дрехи. Над вратата нямаше фирмен надпис, липсваше и витрина с изложени модели. Сякаш от „Чесноф“ искаха да скрият с какво точно се занимаваха.

Мис Мари, възрастна дама с делови вид и поведение, я посрещна на прага и се представи. Улови я за ръката и я поведе навътре, където я очакваха шивачка и две продавачки, нетърпеливи да я обслужат. Помещението нямаше прозорци, но белите стени и килимите му придаваха доста просторен вид. В полукръг бяха наредени три люлеещи се стола, а точно пред тях беше издигнат подиум, заобиколен от три огледала, които показваха всеки недостатък.

Жената беше възхитена от фигурата й.

— Крайно време беше да облека някоя, която не изглежда като клечка. А тези очи, невероятни са… Трябва да носите сапфиреносиня рокля. Настоявам, че ще ви подхожда. Наистина изглеждате зашеметяващо, но сигурно го знаете.

Не, не знаеше и нямаше представа как да отговори на тези превзети комплименти. „Зашеметяващо ли? Мис Мари вероятно беше късогледа…“

— Ние ще се погрижим за всичко — продължаваше тя. — За бельото, грима, официалните дрехи, роклите и, разбира се, за наметките. Е, да започваме…

— Но аз имам нужда само от една бална рокля — поясни Корди.

— Съжалявам, ала получих други нареждания от мистър Медисън — отговори жената.

Корди опита да възрази, но мис Мари не й обръщаше никакво внимание. През следващите три часа и половина изпробва десетки бални и ежедневни рокли, поли и красиви копринени блузи. Възрастната дама и малкият й екип се отнасяха с нея като с манекен, подръпваха я и я обръщаха, но след като приключиха, Корди вече й беше измислила друго име… Вълшебница.

Когато излезе от магазина, Кавано я чакаше. Върна я обратно в хотела, избирайки панорамен маршрут. Бе поискала да разгледа поне част от града, но все още не успяваше да преодолее часовата разлика. Единственото, за което копнееше в момента, беше топла вана и легло.

Не видя Ейдън нито вечерта, нито на другата сутрин. Когато се събуди, той вече беше тръгнал на поредната серия от срещи, затова тя отново се обади на Кавано, който я разведе из забележителностите на града. Повозиха се на ферибота около пристанището. Времето беше дъждовно, но това не развали настроението й. По нейна преценка следобедът беше идеален. Да погледне внушителния мегаполис откъм океана, само разпали желанието й да го опознае по-добре.

Мис Мари и двете й помощнички пристигнаха в апартамента точно в шест часа. Влязоха, натоварени с дрехи, скрити в найлонови торби. Корди остана безмълвна, щом й обясниха, че всички са за нея. Тъй като повечето от тях бяха преправяни специално, нямаше как да ги върне.

И отново се превъплъти в манекенка. Подръпваха я, въртяха я, поправяха, пръскаха я с лак и в седем и половина промяната беше пълна. Косата й бе прихваната назад и къдриците се спускаха свободно до шията й. Досега Корди винаги се бе гримирала пестеливо. Никога не бе използвала очна линия или сенки. Много рядко прибягваше към спирала. Мис Мари обаче си имаше свои възгледи и лично я придружи да си купи козметика, като през цялото време не престана да я укорява, че подценяваше невероятните си черти. Продължаваше да я убеждава, че никога в кариерата си не била виждала толкова съвършено лице, толкова красиви очи, толкова сочни устни… Когато най-накрая й позволи да се погледне в огледалото, Корди не можа да се познае. Нейните очи, нейното лице, нейното тяло бяха напълно променени. Тази жена наистина беше вълшебница.

Роклята, в подходящ за очите й цвят, беше изключително стилна. Беше с дълбоко деколте, а в горната си част прилепваше толкова плътно, сякаш се сливаше с кожата й. Дългата до земята пола беше права, с цепка от коляното. Корди никога не беше носила нещо толкова изискано и вече си мислеше, че към тоалета не може да се добави нищо повече, когато мис Мари й подаде наметката с качулка. Беше от черно кадифе и подплатена със същия сапфиреносин плат като този на роклята. Шивачката дори бе успяла да прикачи към нея малък капишон. Не можеше да повярва на образа, който я гледаше от огледалото…

После реши да не мисли за космическата цена, която трябваше да плати. Едно такова разточителство наистина не беше оправдано, но за нея сега имаше значение само това, че ще бъде на бала с Ейдън.

Чувстваше се като принцеса. Много жалко, че той не се държеше като принца от приказките. Няколко пъти беше почукал на вратата, за да й напомни, че ще закъснеят, ако не побързаше. От деловия поглед, с който я удостои, когато най-после се показа пред него във всекидневната, стигна до заключението, че наистина нямаше нищо общо с героя от приказките. Очевидно беше ядосан, че го накара да я чака. И единственият коментар за външния й вид беше доста пренебрежителен:

— Това горнище не прикрива кой знае колко.

— Благодаря ти — отговори му мило тя и се усмихна. — Ти също изглеждаш великолепно.

А той определено не беше за подценяване. В смокинг Ейдън имаше съвършен вид. Дори и с недоволната гримаса на лицето си…

— Много си красива, Корделия. Този цвят ти отива — отбеляза той, очевидно разкаян от хладното си отношение.

— Аз трябва да изглеждам красива. Цял отбор жени се потрудиха за това — отвърна тя, като вдигна ръце настрани и се завъртя бавно.

— Цял отбор, а? — подсмихна се той.

— Говоря сериозно.

Мъжът се разсмя.

— Знам. Е, готова ли си?

Докато й помагаше да облече наметката, Ейдън се наведе към ухото й и прошепна:

— Харесвам парфюма ти.

Топлият му дъх върху шията й я накара да потръпне. Искаше да го хване под ръка, ала вместо това пристъпи напред:

— Ще тръгваме ли?

Той натисна бутона на асансьора.

— Реши ли какво ще правиш?

— Да. Доста мислих. Все още не искам да разговарям с нея, но й написах писмо. Ще помоля някой от сервитьорите да й го предаде.

— Написала си й писмо? — замислено повтори Ейдън.

Тя бе прехапала устни и се взираше в елегантната си чанта, докато претегляше решението си. И не му отговори.

— Нямам търпение да видя погледа в очите й, когато разтърся из основи уредения й живот. Ако това ме прави да изглеждам жалка, нека е така.

Кавано ги очакваше. Той зяпна от изненада, когато видя Корди, но намръщеното изражение на Ейдън възпря спонтанния му коментар.

Традиционният бал се провеждаше в центъра „Хофман Ситз“, който се намираше на няколко километра от хотела. Скъпи коли и лимузини се нижеха пред вратите му в бавна процесия. Корди беше напрегната като струна. Ейдън очевидно долови безпокойството й, защото стисна ръката й.

— Усещам, че трепериш.

— Малко съм притеснена — призна тя. — Страхувам се да не направя нещо, с което да те изложа.

Беше поразен от тревогата й. Погледна я в очите и се усмихна:

— Никога не би могла да ме злепоставиш.

„Искаш ли да се обзаложим?“ — мислено го предизвика Корди. Думите му бяха ужасно мили, но се чудеше на самообладанието му.

— Значи, ако се разбеснея и стисна Симон за шията, изобщо няма да се стреснеш?

— Не — отговори спокойно той. — А смяташ ли да го направиш?

Сподавеният смях в гласа му я накара да се усмихне.

— Възможно е.

Спряха пред стълбището и един камериер приближи към тях с отворен чадър.

— Ще чакам в колата да ми се обадите, за да ви взема — заяви Кавано.

Беше започнало да ръми, затова Корди вдигна качулката на главата си. Улови Ейдън под ръка и изкачи стълбите, повдигайки по пътя подгъва на роклята си.

Той знаеше, че в момента, в който свалеше качулката, всички погледи щяха да се насочат към нея. И се оказа прав. Дори някои от кавалерите доста невъзпитано я изпиваха с очи. Не остави наметката й в гардероба, в случай че им се наложеше да си тръгнат бързо. Преметна я на ръката си и поведе Корделия към събралото се множество.

Балната зала беше огромна и красива, високо над нея се виждаше стъклен купол вместо таван. Гостите влизаха на първото ниво, опасващо цялото помещение, а пръстен от няколко стъпала водеше надолу към дансинга. Към купола се издигаха масивни колони, между които бяха наредени маси за по четирима. От тях се откриваше чудесна гледка към оркестъра и танцуващите. Приглушените цветове правеха пъстроцветните рокли на жените да изглеждат още по-живи.

Ейдън забеляза подходящо за наблюдение място и спря. Оттук можеха да виждат входа и целия дансинг. Постави наметката й върху един стол и се обърна към вратите, доволен, че една от колоните скриваше Корделия, без да ограничава видимостта й.

— Тук е доста студено — отбеляза тя.

Не беше, но той се съгласи. Обви ръка около раменете й и я привлече към себе си.

— Така по-добре ли е?

— Да — прошепна тя, благодарна за топлата, успокояваща прегръдка.

Ейдън познаваше голяма част от гостите. Когато залата започна да се пълни, няколко двойки спряха, за да го поздравят. Докато той любезно се ръкуваше с тях, Корди забеляза много красив млад мъж да се приближава към масата им. Беше около трийсетгодишен, с кестенява, но изрусяла от слънцето коса и усмивка, от която коленете на повечето жени биха омекнали. Косата му стигаше до яката. Беше доста по-дълга, отколкото беше модерно, и тя реши, че е някакъв сектант. В смокинга си изглеждаше толкова добре, колкото и Ейдън. При това беше почти толкова висок, но не така слаб. Ясните му сиви очи блестяха насмешливо.

Ейдън разговаряше с някакъв младеж, който упорито се опитваше да препоръча услугите на компанията си на веригата хотели „Хамилтън“, но с периферното си зрение засече мъжа, който приближи към Корди. Знаеше много добре кой е той. И побърза да се раздели с младия ентусиаст:

— Нямам навика да обсъждам делови въпроси на подобни мероприятия. Ако се обадите в офиса ми и си уредите среща, ще поговорим.

След това веднага отиде до Корди и леко я прегърна през кръста. Усмивката на непознатия стана още по-широка. Нямаше как тя да не забележи очарователните трапчинки на бузите му.

— Корди, нали така?

— Да — озадачено го изгледа тя.

— А аз съм Лиъм Скот.

Улови ръката й, но Ейдън все още я прегръщаше и отказа да я пусне. За да излезе от неловката ситуация, тя се отдръпна едновременно и от двамата. Но новият й познат не бе приключил с приветствието. Наведе се и я целуна по двете страни, накрая най-после се обърна към мъжа до нея и се ръкува и с него.

— Казвам се Лиъм — представи се бодро той.

— Приятно ми е — лаконично се отзова Ейдън.

Не му беше нужно да си спомня предупреждението на Алек, че Лиъм е женкар. Начинът, по който гледаше Корделия, беше достатъчно доказателство. При това никак не му харесваше. Затова беше откровено груб, когато попита:

— Какво правиш тук?

— За нищо на света не бих го пропуснал — отвърна мъжът, без да откъсва очи от Корди. — Аз съм почитател на изкуствата.

Тя не разбираше какъв беше проблемът на Ейдън. Нямаше никаква причина да се държи толкова враждебно.

— Значи присъстваш на бала всяка година? — намеси се тя.

— Не, идвам за първи път — отвърна той и добави, подръпвайки яката си: — И, надявам се, за последен.

На Ейдън не му се стори смешно.

— Алек те е изпратил, нали? — предположи той.

Мъжът кимна.

— Искаше да се запозная с Корди.

— И избра бала на Галерията, за да й се представиш?

Лиъм повдигна рамене.

— След онова, което Алек ми разказа за нея, ми стана любопитно и реших да я видя колкото може по-скоро.

— И как ти я описа? — Ейдън скръсти ръце пред гърдите си, за да не се поддаде на изкушението да го блъсне надолу по стълбите. Не го хареса още от първия момент и не беше в настроение да влиза в тон с игричките му.

— Ами че била убийствено красива. — Обърна се към нея и добави: — И се оказа прав.

Корди усети, че се изчервява, и опита да отклони разговора от себе си:

— Алек спомена, че си работил за Интерпол.

Лиъм я изгледа озадачено, после се разсмя.

— Така ли ти каза?

— Значи не е вярно? — сконфузено кимна тя.

Очевидно въпросът й много го развесели, защото смехът му ставаше все по-силен, докато накрая забеляза сълзи в очите му.

— Това момче наистина има чувство за хумор. Не, не съм работил за тях. Бях издирван от Интерпол. Някакво досадно недоразумение — заяви безцеремонно той. — Картината си беше там, после изчезна, а след това се появи отново… Разбираш ли? Просто недоразумение.

Корди не разбра дали той се шегува и тактично замълча. Лиъм внезапно стана сериозен и заговори с нисък глас:

— Сега е мой ред да задавам въпроси. Какво ще правиш, когато Симон и Крейг Рейбърн пристигнат? Вече проверих. Не носиш оръжие, значи няма да ги застреляш. Какъв е планът ти? Разбрах, че искаш да разтърсиш живота й…

Вместо нея отговори Ейдън, който явно вече едва се сдържаше:

— Корделия иска само да я види, но не и да разговаря с нея.

— В такъв случай как смята да я шокира? — ухили се мъжът. — Да не би да носиш тасер^[1]? Виж, това наистина би я разтърсило здраво.

— Не, аз… — подхвана Корди.

— Защото ако нямаш — продължи той, — имам един в колата и мога да ти услужа. — Огледа насъбралите се хора и попита: — Да не би да се криеш зад тази колона?

— Разбира се, че не — възмути се тя. — Просто очаквам пристигането на семейство Рейбърн.

— За да ги шокираш, нали? — Той оголи зъбите си в неприятна усмивка.

Чувството му за хумор започваше да й идва в повече. Но преди да успее да му го каже, той отново смени темата. Попита дали Сидни й харесва, после се впусна в описание на забележителностите, които непременно трябваше да посети. Докато говореше, я хвана за ръката, отмести един стол и я покани да седне. Настани се до нея и, навеждайки се напред, се вторачи в лицето й, сякаш беше единственият човек в залата.

Беше сигурна, че Ейдън полагаше неимоверни усилия да остане спокоен. Изглеждаше така, сякаш имаше намерение да му скочи, когато някакъв мъж се приближи да го поздрави. От този момент нататък неспирен поток от негови познати не го оставяха на мира. Мъжете искаха да обсъдят проекти, в които току-що били разбрали, че има намерение да инвестира, а жените просто кокетничеха с него. Корди не можеше да ги вини. Той беше богата плячка, както бе чула да казва една от тях, а от начина, по който хвърляха погледи към Лиъм, личеше, че гледат на него по същия начин. Даваше си сметка, че нямаше как да остане безразлична към външността и чара му, но с нахалното си поведение бледнееше пред Ейдън. „Жалко“ — съжали мислено тя, защото отчаяно копнееше да се увлече по друг привлекателен мъж, за да го забрави…

Към тях приближи сервитьор с чаши шампанско върху сребърен поднос. Беше толкова нервна, че едва се въздържа да не изпие на един дъх питието. Имаше кратка приветствена реч от президента на някаква корпорация, не обърна внимание на каква точно, и оркестърът започна да свири.

Ейдън се измъкна от натрапчивата компания около него и застана пред Лиъм.

— Искам да разменя няколко думи с теб, Скот — каза той, без да прикрива войнствените нотки в гласа си.

Мъжът вдигна поглед.

— Разбира се, казвай…

— Не мисля, че ми отговори на въпроса защо си тук?

Лиъм бутна стола си назад и се изправи.

— Алек реши, че може да възникнат проблеми, а аз му дължа услуга, затова дойдох. Притеснява се за Корди.

— Аз мога да се погрижа за нея — разгорещено възрази Ейдън.

Лиъм изобщо не се стресна от тона му.

— А пък аз за синовете на Рейбърн… Ако наистина възникне проблем.

Корди изви очи към тавана. Съвсем не беше впечатлена от струящия около нея тестостерон. Застана между мъжете и ги прекъсна меко:

— Какво ще кажете сама да се погрижа за себе си?

— Горе главите — прошепна в този момент Лиъм, загледан над рамото й.

Всички се обърнаха едновременно към входа.

— Семейство Рейбърн пристигна — съобщи Ейдън.