Джули Гарууд
Бърз триумф (12)

Десета глава

Дотук с независимостта й.

Веднага щом пусна ръката му, той изчезна към спалнята си и когато отново се появи, беше облечен в светлосива тениска и анцуг. Дрехите очевидно бяха виждали и по-добри дни и отдавна трябваше да бъдат хвърлени за парцали, но дори в тях беше невероятен. „Само Ейдън може да изглежда толкова привлекателен в подобни дрипи“ — помисли си тя.

След като се увери, че не й липсва нищо, той се оттегли в кабинета си, но продължи да наднича от време на време в салона, за да я наглежда. Сякаш искаше да се увери, че все още беше там. Какво друго очакваше? Че може да излезе навън да подиша чист въздух ли?

Два часа по-късно, когато за пореден път влезе при нея, тя четеше учебник по биохимия. Беше последното самостоятелно издание на Фредерик Фулмър. Егото на автора изскачаше почти от всеки ред. Той претендираше, че бе открил едва ли не всичко, с изключение на въздуха. Ако си беше у дома, щеше да захвърли книгата в кошчето за боклук.

— Интересна ли е? — попита Ейдън.

Тя реши да смекчи мнението си.

— Малко е суховата. — Закри с ръка заглавието, но той погледне над рамото й, прочете няколко изречения и се усмихна:

— Суховата, значи… — И се върна в кабинета си.

Следващия път, когато се появи, тя се беше преместила на дивана и довършваше някаква рисунка на айпада си.

— Какво е това?

— Схема.

— Схема на какво?

Срамуваше се да му каже. Чувстваше се глупаво.

— Опитвах се да разработя по-ефективна инжекционна система за намаляване на разхода на гориво. — Изтри нарисуваното и добави: — Но не ми се получи.

Беше застанал толкова близо, че не смееше да погледне към него. Ако го направеше, веднага щеше да изгуби нишката на мисълта си и той щеше да се досети за причината. Искаше й се изобщо да не я бе целувал. Беше се поуспокоила в мига, в който й хрумна, че това всъщност беше лъжа. Но сега почувства, че копнее да го направи отново. „Господи, ухаеше божествено…“

Не, това беше грешка. Една връзка с Ейдън, колкото и да е кратка, нямаше да доведе доникъде. Двамата не си подхождаха. Докато изисканият джентълмен купуваше земи и строеше красивите си петзвездни хотели, тя живееше в света на биохимията и автомобилите. Какви допирни точки биха могли да имат?

А и той не беше съвсем идеален, имаше няколко досадни недостатъка. Но беше толкова красив, че хората, особено жените, се стараеха да не ги забелязват. Ала Корди не беше сляпа за тях. Ейдън можеше да бъде арогантен, всезнаещ… И по-голям инат дори от нея.

Беше сигурна, че той съжалява за онзи път, когато се вкопчиха един в друг, макар да се съмняваше, че би си го признал някога. В момента, в който устните му бяха покрили нейните и ръцете му бяха започнали да я галят, всичко помежду им се бе променило. Сега се усещаше напрежение, което липсваше преди, и вината за това беше изцяло нейна. Всъщност тя му се беше нахвърлила. Унизително беше да си признае, че направи първата крачка, и се учудваше на себе си, че изобщо можеше да го гледа в очите…

„Слава богу, беше преодоляла увлечението си. Да, точно така. Беше го преодоляла.“ Тя се вкопчи в тази прозрачна лъжа… Преместването й в Бостън нямаше да се случи достатъчно скоро, за да успееше да й повярва.

Ейдън остана доста дълго при нея и тя реши, че може би искаше да й каже нещо. Изчака го, ала малко след това започна приземяването на летището в Лос Анджелис и тя веднага разгада поведението му. Беше сграбчила ръката му при излитането, показвайки, че се страхува, а той се бе досетил, че не обичаше и кацанията. И беше прав, защото отново се вкопчи в него и го пусна едва когато колесникът се удари в пистата и самолетът постепенно спря.

Беше ужасно мило, че не спомена за страховете й, което не беше типично за него. Ейдън имаше много положителни качества, но деликатността не беше сред тях.

Зареждането с гориво не отне много време и след около трийсетина минути бяха отново във въздуха на път за Сидни. Той седеше до нея и четеше, без да й обръща внимание, докато се издигнаха достатъчно високо, за да се успокои и да освободи ръката му. После се върна в кабинета си, за да довърши някакъв доклад. Или поне така й каза. Корди си помисли, че просто би могъл да остане зад бюрото си, вместо да се чувства задължен да я развлича…

Искаше й се нещата отново да станат такива, каквито бяха по времето, когато изобщо не я забелязваше. Но определено бе съсипала всяка възможност това да се случи.

„Само още петнайсетина часа до края на пътуването — каза си мислено. — След това всеки ще поеме по пътя си.“

Денят се оказа дълъг. Беше уморена и изнервена, но знаеше, че няма да може да заспи. Изми си лицето и зъбите и се преоблече в розова тениска и черен клин. Може би един филм щеше да й помогне да се отпусне. Ейдън продължаваше да работи на лаптопа зад бюрото си. Вратата към спалнята отзад беше отворена и разкриваше отметнатите завивки. Не искаше да го прекъсва, затова просто застана на прага и зачака да я забележи.

Ейдън затвори файла, облегна се на облегалката на въртящия се стол и я погледна. Сърцето му спря за миг, после запрепуска лудо. Господи, наистина беше красива… Пред него стоеше най-чувствената жена, която някога беше срещал. Сега косата й не беше стегната на конска опашка, а се стелеше на меки вълни върху раменете. Лицето й беше поруменяло и въпреки широката тениска, можеше да се закълне, че беше свалила сутиена си. Спомни си колко пълни и съвършени бяха гърдите й. Беше толкова гладка навсякъде, дяволски женствена… И в тази минута не искаше нищо друго, освен да я грабне в прегръдките си. Да довърши онова, което бяха започнали… Ала си даваше сметка, че това беше колкото налудничаво, толкова и невъзможно. Пред него стоеше Корделия, а не някоя от жените, които водеше на вечеря, а след това замъкваше в леглото си. Тя беше сладката, умната, забавна Корделия. И не можеше да си позволи да погледне на нея по друг начин.

Как би могъл да се преструва, че е забравил всичко? Допускаше, че винаги я е намирал за сексапилна — трябваше да е сляп, за да не го забележи, но дори не си бе помислял да отиде по-далече. Много по-лесно му беше да я пренебрегва… Докато не я привлече към себе си и започна да я целува… Тя бе откликнала, а устните й бяха неустоими…

Опита да овладее емоциите си и я попита с глух глас:

— Какво ти трябва?

Хладният му тон не я обезсърчи.

— Искам да изгледам някой филм. Тук има ли ДВД?

— Не. Достатъчно е само да включиш телевизора и да натиснеш бутона „Меню“. Ела с мен, ще ти покажа.

Тя го последва в спалнята. Дистанционното беше на страничното шкафче до леглото. Пусна телевизора, натисна бутона и й го подаде.

— Можеш да гледаш тук. Картината е по-хубава.

— Не искам да заемам леглото ти. И ти трябва да поспиш. Полетът е дълъг.

— Ще се наспя после.

— Още ли ще работиш?

— Не — отговори той. — Ще прегледам всички мероприятия, благотворителни балове и други подобни събития, които Симон Рейбърн и съпругът й не биха пропуснали. — Повдигна рамене и добави: — Мога да получа списъка с поканените.

Изчезна обратно в кабинета си, но само след минута се върна с лаптопа.

— Сидни е космополитен град. Там постоянно се случва нещо. Имам няколко източника, от които получавам информация.

Седна на леглото, облегна се на облицованото с кожа табло и започна да трака по клавиатурата. Корди не беше сигурна как трябваше да постъпи. Искаше й се да го приеме като нещо естествено, да успее да се убеди, че няма нищо нередно в това да лежи в едно легло с мъжа, от когото така отчаяно се опитваше да избяга.

Косата му беше разрошена и един кичур се спускаше върху челото. Отметна го нетърпеливо и продължи да чете съобщението, което беше получил. Беше съвсем спокоен. Дългите му крака бяха изпънати, скръстени в глезените. Определено се усещаше удобно в собствената си кожа. Дали имаше представа колко е привлекателен? Външността му вероятно нямаше никакво значение за него. Съмняваше се дали изобщо някога се бе чувствал смутен или неуверен. А тя беше кълбо от нерви… Е, добре — реши, — можеше да го приеме за нормално. Достатъчно беше да си спомни, че Ейдън не беше нищо друго, освен брат на една от най-добрите й приятелки. Нищо повече. И щеше да забрави как я бе държал в прегръдките си и я бе целувал…

— Ето няколко от предстоящите събития — прекъсна мислите й той.

Тя изпълзя по леглото, за да седне до него. Той я прегърна през раменете, привлече я към себе си и обърна лаптопа така, че да можеше да гледа екрана.

— Семейство Рейбърн са поканени на бала на Градската галерия на дванадесети и на университетско благотворително събрание на двайсет и седми. И двете са официални мероприятия. Ти избираш. Освен ако…

— Освен ако какво? — попита тя. Погледна го в очите и веднага изгуби нишката на мисълта си. Можеше да се взира в него цяла вечер. Усещаше стегнатото му, стройно тяло.

„Би могъл да работи като модел…“ С усилие на волята успя да насочи вниманието си отново към екрана.

— Освен ако не решиш да позвъниш на вратата им и да се представиш лично — довърши той.

Тръпка от ужас премина през нея.

— Това няма как да се случи.

— Какво се надяваш да постигнеш?

— Просто се опитвам да си обясня защо е постъпила така. Да проумея как е могла да зачеркне живота си с баща ми, да ни изостави… — Затвори за момент очи, после продължи: — Искам Симон да е наясно, че измамата не й се е разминала, че има хора, които знаят коя е и какво е направила, и че не може просто да избяга и да изтрие миналото. Но повече от всичко искам да разбере… — Замълча, неспособна да произнесе напиращите думи.

— Какво? — насърчи я той.

— Че не може да изтрие мен. — Облегна глава на таблото и въздъхна. — Но все още не съм сигурна как ще й го покажа. Мисълта за разговор с нея ме вбесява…

— В такъв случай недей го прави. На бала на Галерията ще има близо три хиляди души. Можеш да я наблюдаваш, без никой да разбере.

Тя кимна.

— Добра идея е да се смеся с тълпата.

— Не, ти никога не можеш да се смесиш с тълпата — възрази Ейдън със скрита топлина в гласа. Не й каза, че ще привлече всички погледи, дори да се появи само по дънки и тениска, че ще е най-красивата от всички присъстващи жени…

О, по дяволите, нещо му ставаше тази вечер. Не беше спал повече от двайсет и четири часа и вероятно заради това не можеше да контролира емоциите си в нейно присъствие. А и всеки път, когато я погледнеше, си спомняше как бе откликнала на целувката му, как ароматът й го бе възбудил, докато я държеше в прегръдката си. Корди със сигурност беше внесла смут в живота му…

Трябваше да свърши цял куп неща, преди да напусне Чикаго. Сидни не влизаше в графика му поне за месец напред, но въпреки това спонтанно бе решил да придружи Корделия дотам. Още от самото начало прие идеята й да замине сама за абсурдна. Да, тя беше разумна млада жена, но съвсем наскоро бе изгубила баща си и бе узнала ужасната истина за жената, която я беше родила. Освен това тя не подозираше, че щеше да се озове в гнездо на стършели…

Семейство Рейбърн и бащата на Симон, Джулиън Тейлър, се числяха към висшето общество. А той ненавиждаше скандалите. На нито една от снимките от различни светски събития, на които стоеше до дъщеря си и зет си, не се усмихваше. Очевидно беше суров човек. Ейдън си даваше сметка, че прави необосновани заключения, но когато ставаше въпрос за Корделия, не искаше да поема излишни рискове. Когато тя се изправеше пред семейството, ако това изобщо се случеше, той щеше да е до нея. Може би трябваше да й каже за решението си, но знаейки със сигурност, че тя щеше яростно да се съпротивлява, реши да действа по своя си начин…

Алек бе поверил грижите за Корделия по време на пребиваването й в Сидни на Лиъм Скот. От своя страна, Ейдън бе направил собствено проучване и никак не бе харесал онова, което беше прочел за него. Информацията беше оскъдна, но за сметка на това фотографиите бяха в изобилие и на всяка една мъжът беше в компанията на различна красива жена. Очевидно беше опитен играч, а последното нещо, от което тя имаше нужда в момента, беше някой плейбой, който да я замъкне в леглото си. Даваше си сметка, че се държи малко назидателно и собственически, но това беше без значение. Докато са в Австралия, нямаше да й позволи да се отдели от него…

— Какво ще кажеш за бала на Градската галерия на дванадесети? Аз ще съм сред поканените, а ти ще бъдеш моя гостенка. Как ти се струва? — попита я Ейдън.

Корди не му отговори. Беше подпряла глава на рамото му. Той леко повдигна брадичката й, погледна я и се усмихна. Беше заспала.

— Толкова ли скучен бях? — прошепна той.

Остави лаптопа на шкафчето и я намести в леглото така, че главата й да полегне на възглавницата. Понечи да стане, но промени решението си. Протегна ръка, угаси осветлението, легна до нея и я придърпа към себе си. Усети с брадата си меката й като коприна коса. Приятната смесица от мириса на праскова от шампоана й и женствения й аромат го възбуди. Прекалено уморен, за да се опита да си обясни причината, той я прегърна и се унесе в сън.