Джули Гарууд
Бърз триумф (7)

Пета глава

Андрю, трудно ми е да пиша това писмо. Онова, което имам да ти кажа, сигурно ще те разстрои и може би ще те шокира, за което съжалявам. Ти работиш толкова много, че не ти остава време да забележиш колко съм нещастна. Няма да се преструвам за чувствата си, независимо колко ще те нарани това.

Този брак беше грешка. Не трябваше да ти позволя да ме убедиш да запазя бебето. И двамата знаехме, че ако не бях бременна, никога нямаше да се омъжа за теб. Да стана съпруга на прост монтьор беше проява на бунт и голяма глупост. Ако семейството ми някога разбере, ще се отрече от мен.

Но повече не мога да търпя. Мразя да съм бедна и колкото и егоистично да ти се струва, вярвам, че заслужавам повече в тоя живот. Ние с теб сме толкова различни. Аз жадувам за приключения, искам да обиколя света. Знам, че ме обичаш, Андрю, но това не ми е достатъчно.

Връщам се вкъщи. Ще се престоря, че всичко това никога не се е случило, и ще започна отначало. Оставям всичко зад гърба си и не желая нищо да ми напомня за него. Домът ми се намира на друг континент, така че всяка случайна среща е изключена.

Оставям ти да подадеш молбата за развод. От теб не искам нищо друго, освен свободата си. Вие с Корделия сте част от миналото ми. Не искам родителски права. Давам ти я.

Моля те, приеми решението ми и не ме търси повече.

Натали

Сърцето й се обливаше в кръв заради баща й. Не можеше да си представи какво беше изпитвал, докато е чел това писмо. Беше толкова студено, жестоко, безчувствено. Сигурно го беше съкрушило, но въпреки това бе продължил да тъгува за нея дори на смъртното си легло.

Бе пазил писмото, сякаш беше съкровище. Беше го увил в салфетка, после го бе пъхнал в найлонов плик и сложил на дъното на кутията, в която съхраняваше всички важни документи. Там бяха и неговите писма до Натали. Общо четири, неотваряни, с правоъгълен печат „Да се върнат на адресата“ на лицевата им страна. От адреса се виждаше, че ги бе изпращал до пощенска кутия в Чикаго.

„Ако не искаше дъщеря му да ги прочете, сигурно щеше да ги унищожи“ — реши Корди. Седна в средата на леглото, подреди пликовете пред себе си и ги отвори един по един.

В първите две той молеше Натали да се върне. Уверяваше я, че я обича, че винаги ще я обича, че без нея е изгубен. В третото, изпратено две години след като го беше изоставила, пишеше, че е подал молба за развод и искаше пълно попечителство върху дъщеря им Корделия. Накрая добавяше, че въпреки предприетите съдебни дела, продължава да я обича и все още се надява да се върне при него. Обещаваше да я чака, защото винаги щяла да остане любовта на живота му.

С четвъртото писмо просто я уведомяваше, че разводът е влязъл в сила.

В началото Корди искаше да открие жената, да я погледне право в очите и да й каже онова, което тя сигурно вече знаеше: че е ужасна егоистка, наранила така дълбоко баща й. Ала колкото и лечебна да беше подобна постъпка, дълбоко в себе си беше уверена, че никога нямаше да се изправи срещу нея. Каква полза от това? Отказа се от идеята за разговор, но не и от решението си да я намери. И някак да узнае отговорите на няколко въпроса. Към по-добро или по-лошо се бе обърнал животът на Натали? Беше ли се сбъднало нелепото й желание да се преструва, че никога не се бе омъжвала, и да започне всичко отначало? А след това бяха ли я глезили така, както бе мечтала? Но повече от всичко искаше да узнае дали изпитваше някакви угризения…

При писмата имаше още два документа — свидетелството за сключен брак и решението за развода. Първият доказваше, че Натали Смит се бе омъжила за Андрю Кейн в Лас Вегас, Невада. Датата беше четири месеца преди раждането на Корди. Вторият просто сухо констатираше причините за раздялата. Изчете ги, върна ги внимателно обратно в кутията и затвори капака.

Когато най-после си легна, минаваше полунощ. Въртя се в леглото поне още час, преди съзнанието й да се успокои. Продължаваше да мисли как баща й беше пропилял живота си в очакване. Можеше да се ожени повторно и да си живее чудесно, ако беше узрял за идеята. Дали любовта му към Натали не се бе превърнала в мания? Или пък бе следвал старото правило, че веднъж женен, означаваше обвързан завинаги?

Не можеше да си отговори. Не разбираше как бе могъл да обича тази жена дори след като беше прочел ужасното писмо. „Давам ти я.“ Това бяха последните думи, които се завъртяха в главата й, преди сънят най-после да я обори…

 

 

Прекара неделния следобед в подреждане на документи, а вечерта изпадна в униние. Беше тъжна през целия ден, но имаше с какво да се занимава, така че нямаше време за самосъжаление. В такова състояние на духа не искаше да разговаря с никого, затова отклони обажданията към гласовата поща и се опита да се подготви за предстоящата работа в училището.

„Добре съм — повтаряше си отново и отново.“ Беше потисната, нищо повече. И нямаше от какво да се притеснява…

Но съвсем не беше добре. Беше изгубила баща си, единственото си семейство и единствения човек, който я бе обичал безрезервно… А после беше прочела онова ужасно писмо от жената, която бяха убедили да й даде живот, а след това с нетърпение бе чакала да се отърве от нея. „Давам ти я.“ Думите се бяха забили в съзнанието й, заедно с отчаяната молба на Андрю любовта на живота му да се върне при него. Как бе могъл да тъгува и да остане верен на спомена за нея до края на живота си?

Ставаше късно. Корди събра листовете и учебниците за следващия ден, пъхна ги в чантата, след това се изправи и се протегна. Напрежението през последните няколко дни си бе взело своето. Мускулите й се бяха схванали, слепоочието й пулсираше… Нуждаеше се от един продължителен горещ душ.

Остави водата да се стича по скованото й тяло и когато най-сетне излезе изпод струята, умората изчезна, а главоболието постепенно отшумя. Подсуши и среса косата си, после облече къса копринена нощница. Започна да се чувства по-добре. А и беше горда от себе си, защото успя да запази самообладание през цялата вечер. Унинието през изминалите дни й бе дошло в повече.

Напоследък не можеше да спи и се надяваше тази нощ да е по-различно. Заради натрупаната умора реши, че ще се унесе в мига, в който положи глава на възглавницата, но за всеки случай реши да слезе до кухнята и да си направи чаша чай от лайка. Без да си прави труда да обуе пантофите, тя наметна копринен халат и зашляпа боса по коридора. Опитвайки се да улови единия край на дългия колан, не забеляза кашона с книги, оставен на площадката, спъна се в него, изгуби равновесие и полетя надолу по стълбите. Картонената кутия се обърна след нея и се строполи върху гърба й, книгите се разхвърчаха наоколо. Това беше капакът на бездруго ужасния ден. Изправи се, подпря се на парапета и избухна в сълзи. Можеше да се претрепе и никой нямаше да разбере, докато не откриеха разлагащото се тяло дни по-късно. „О, господи, каква отчайваща мисъл.“ Беше толкова обсебена от злочестината си, че не чу почукването на вратата.

Ейдън се изкачваше по външните стълби точно когато чу отвътре суматоха и трясък. Извика я по име, но тя не отговори. Понечи да разбие вратата, ала се сети, че не бе опитал да отвори. Предполагаше, че е заключено, но щом натисна дръжката, вратата се открехна. Втурна се в къщата и завари Корди да хлипа, просната на пода сред разпилени книги. Щом го видя, опита да стане.

— Удари ли се? — Тревогата караше гласа му да звучи сърдито.

Ала тя явно не беше в настроение за любезности.

— Остави ме!

— Удари ли се? — повтори той, вече по-спокойно.

— Нищо ми няма…

Без да откъсва очи от нея, Ейдън предпазливо пристъпи към нея. Не знаеше какво да направи. Не беше типично за Корделия да бъде груба. Винаги беше любезна и сговорчива. Но не и тази вечер. Събра книгите от пода и ги подреди обратно в кашона. Тя продължаваше да хлипа. Искаше му се да я помоли да престане.

— Какво се случи?

Първата й реакция беше да го погледне, но беше прекалено изтощена, за да направи подобно усилие. Вкопчи пръсти в парапета, намръщи се и опита да се овладее.

Ейдън я приближи и преди тя да разгадае намеренията му, я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбите.

— Знаеше ли, че входната ти врата беше отключена? Всеки би могъл да влезе. Живееш сама, Корделия. Трябва винаги да проверяваш дали къщата е заключена, а алармата пусната — говореше й назидателно той, докато изкачваше стъпалата.

— Нямам охранителна система.

— Ще имаш.

През главата му минаха всички ужасни неща, които биха могли да я сполетят. Беше бесен заради безотговорното й отношение към собствената й безопасност. Вратата само на една от стаите беше отворена и той се насочи към нея. Почти не усещаше тежестта й. Седна на ръба на леглото, положи я в скута си, обви я с ръце и зачака сълзите й да спрат. Главата й беше подпряна на рамото му, а тялото й по детски се притискаше към неговото. Беше дяволски хубаво и той потръпна. Реагираше на близостта й по начин, който не му харесваше…

Най-после тя спря да плаче и се отдръпна, за да го погледне в очите.

— Какво правиш тук?

— Ами, озовах се… — Млъкна, преди да нарани чувствата й, казвайки истината, и поясни: — Регън се притесняваше за теб, защото не си вдигаше телефона. Тя знаеше, че съм наблизо, затова ми позвъни на мобилния и ме помоли да намина да те видя. И добре стана, че дойдох…

— Защо? Както виждаш, добре съм — прошепна тя.

— Така е… Само дето лежеше по очи, затрупана с книги — отбеляза Ейдън.

— Не лежах, а седях — възпротиви се Корди.

— Да бе, седеше си на пода в тази прозрачна нощница…

— Какво й е прозрачното… — Чак сега се огледа и забеляза, че халатът й се беше разтворил, разкривайки гърдите й под дълбокото деколте на нощницата. — О, боже! — възкликна и побърза да се загърне. Вдигна глава и срещна погледа му.

Той я гледаше както никога досега, сякаш за първи път виждаше жената в нея. Топли тръпки преминаха през тялото й.

— Е, сега си върви… Вече съм добре, честна дума. Кажи на Регън, че ще й се обадя утре. И знаеш ли, Ейдън, много ти благодаря, че намина да ме видиш.

Ръцете й все още бяха обвити около врата му. Тя се надигна леко и го целуна по бузата, после понечи да се освободи, но той не я пускаше. Продължаваше да се взира в очите й, сякаш искаше да проникне в душата й…

И тогава се случи най-странното нещо. Може би беше продиктувано от чисто любопитство или пък просто се предаде на желанията си, останали от миналото й, но тя го целуна отново. Този път по устните. Той не се отдръпна. Наведе се към нея и нежно отвърна на ласката й. После улови лицето й между дланите си и езикът му проникна в устата й. Усети го, че трепери… Беше толкова настоятелен, че тя се остави изцяло във властта му. Целуваше я задъхано, като не спираше да я гали. Обви длани около гърдите й и тихо изстена.

За момент Ейдън сякаш изгуби връзка с реалността. Едва когато усети тръпнещото й тяло, внезапно дойде на себе си. Отдръпна се, вдигна я от скута си и я положи внимателно върху леглото.

Корди беше толкова объркана, че не знаеше какво да каже. Виждаше, че е разстроен. Ейдън се изправи и погледна към вратата. Обърна се и каза тихо:

— Аз ще заключа. Ти опитай да поспиш.

Миг след това изчезна по стълбите.

Корди не смееше да помръдне, опитвайки да си обясни случилото се. Погледът й блуждаеше. Беше смутена и огорчена. Беше развалила всичко… Какво ли си помисли той за нея? Ами тя просто му се беше нахвърлила… Как щеше да го погледне в очите след всичко това? Корди тежко въздъхна, надигна се и седна в средата на леглото. „А може би преигравам — поуспокои се тя. — Какво толкова се беше случило, та това бяха само няколко спонтанни целувки…“ Вярно — дълги, настойчиви и възбуждащи, които преобърнаха всичко в нея, но все пак не означаваха нищо…

След като се поуспокои, си състави план, който да следва, ако случаят ги срещнеше скоро. Щеше да се държи като зряла жена. Да, бяха преживели един кратък миг на споделена интимност, но все още имаше шанс да възвърнат предишните си отношения. Той щеше да я пренебрегва, а тя щеше да се насили да му отвръща със същото.

 

 

В понеделник Корди се върна на работа. Въпреки че беше доста заета, Ейдън често изпълваше въображението й. Ала с всеки изминал ден й ставаше все по-лесно да го изтласква от мислите си. Всяка нощ преглеждаше кутиите, оставени от баща й, след като беше продал къщата си. Смяташе, че лесно щеше да попадне на повече информация за майка си, изравяйки някой нов документ или снимка, ала беше сбъркала…

Последните три седмици в училището се оказаха доста напрегнати и издирването на Натали беше отложено. Направи копие на ужасното писмо и го занесе на вечерята с приятелките си в хотел „Хамилтън“. Беше се опитала да ги убеди да отидат да хапнат другаде, защото се опасяваше да не налети случайно на Ейдън, който живееше в мансарден апартамент на последния етаж. Той пътуваше толкова много, че рядко се застояваше у дома, но все пак не й се искаше да рискува.

В един телефонен разговор със Софи, Корди беше предложила два други ресторанта, но приятелката й между другото спомена, че Джак и Алек ще бъдат в хотела. Щели да играят покер със следователи от полицейското управление в Чикаго.

— Веднъж месечно се срещат там — поясни тя. — Джак смята, че има шанс да измъкне една, две ръце, докато Ейдън е все още в Сан Франциско. Защото, когато Ейдън играе, винаги печели.

Корди си отдъхна. Опасяваше се, че нямаше да бъде в състояние да контролира поведението си, ако се окажеше очи в очи с него. А вече беше стигнала до извода, че единственият начин да продължи напред, е да стои колкото може по-далече от този мъж. Беше решила твърдо, че нямаше да стане като баща си и да пропилее живота си в преследване на нещо недостижимо.

След натоварения ден, прекаран в тичане от среща на среща и завършил с обезсърчителен разговор в кабинета на директорката на гимназия „Сейнт Матю“, Корди беше готова за чаша вино…

Регън беше запазила една от по-малките трапезарии в „Хамилтън“, така че никой нямаше да ги притеснява. Намираше се встрани от бара и при затворени врати беше напълно изолирана — идеално място за споделяне на тайни и клюки. Можеха да се смеят високо колкото си искат, без да смущават останалите посетители. От другата страна на бара, в една ниша, се намираше входът към друг салон, който мъжете използваха за игра на покер. Беше съвсем отдалечен от останалите помещения на хотела, но достатъчно близо до бара, за да може играчите да получават бира и напитки…

Корди трябваше да се види с приятелките си в седем и половина, затова нямаше време да отскочи до вкъщи и да се преоблече. С кремавата права пола, тъмносиня копринена блуза и обувки със средно високи токове изглеждаше много делово през целия работен ден, но за вечерта предпочиташе по-удобни дрехи. Постоянно падащата пред лицето й коса я подлудяваше, затова я върза на конска опашка. Дългите й къдрици се развяваха, когато се втурна през лъскавите месингови въртящи се врати.

Обичаше този хотел. Той излъчваше някаква деликатна елегантност. Имаше съвременен вид с изтъркания до блясък мраморен под и гранитни колони, но беше обзаведен със старинни мебели. Успокоителните пастелни цветове и удобните зони за почивка караха гостите да се застояват по-дълго. Познаваше хотела като пръстите на ръката си, защото го посещаваше поне веднъж седмично, докато Регън живееше тук, преди да се омъжи.

Даде си сметка, че беше прекосила фоайето тичешком, и се насили да забави крачка. Облечен в делови костюм мъж се опита да привлече вниманието й на влизане в бара. Тя му се усмихна и отклони с леко поклащане на глава предложението му да й поръча питие. Мина покрай него и отвори вратата към частната трапезария, но пътят й по-нататък беше блокиран. Ейдън стоеше точно в средата на пътеката и разговаряше с Алек и Джак. Той инстинктивно я улови за рамото, за да не налети върху него.

Не беше особено щастлива да го види и изрече първите думи, които й дойдоха наум:

— Ти защо не си в Сан Франциско? — Тонът й беше обвинителен, което без съмнение щеше да му се стори странно. И преди да успее да я попита какво не е наред, тя изтърси: — Да не би да играете покер тази вечер?

— Да, така си помислих и аз. — Ейдън се засмя, чул мъчителния стон на Джак. Погледна го и подхвърли: — Успокой се, Макалистър. Може да спечелиш някоя ръка. Човек никога не знае. Стават и чудеса.

Пленителната му усмивка съвсем я обезоръжи. Беше толкова секси. Наистина красив мъж… Когато беше щастлив, очите му ставаха топли и нежни. Въпреки че рядко се усмихваше. Обикновено беше много сериозен, особено когато работеше върху сделка за поредния си хотел. Несъмнено беше работохолик, но въпреки това някак си успяваше да намери време за ръгби и покер. И за кльощави руси жени…

Тази мисъл й помогна да се опомни. Ейдън продължаваше да я държи за рамото. В желанието си да се отдръпне от него, тя леко отблъсна ръката му, отстъпи крачка назад, заобиколи го и се отправи към масата. Забеляза, че Алек я гледаше озадачен.

— На какво се мръщиш? — попита го тя.

— Не се мръщя — контрира Алек. — Просто те наблюдавам.

Регън отмести един стол за нея.

— Сядай. Имаме да си говорим за много неща.

Софи се настани срещу Корди на малката кръгла маса.

— И новините са само хубави. Освен за Джак — каза тя, като погледна съпруга си и се усмихна: — Той мрази чикагските зими.

— И какво от това? — учуди се Корди.

— Установяваме се в Чикаго. Бюрото го иска тук. С Алек получиха поощрение и ще продължат да работят заедно.

— Тук, в града — услужливо поясни Регън. — Назначени са с безсрочни договори. Край на постоянното пътуване до Бостън, което за нас с Алек започна да дотяга…

— Това наистина е чудесна новина — съгласи се Корди. — А какво ще стане с къщата ви в Бостън?

— Всъщност тя все още е собственост на брат му Ник — отвърна Регън. — Алек така и не подготви документите. Все не ни оставаше време, а и Ник не бързаше. Ще я обяви за продан другия месец.

— Много я харесвам — призна Корди. Беше отсядала няколко пъти у приятелката си, когато Алек бе отсъствал по служба.

Къщата беше ремонтирана основно и се намираше в престижен квартал. Освен това тя обичаше Бостън, колкото и родния си град.

— Известно време се надявахме, че ще я купи другият им брат Майкъл, но той се отказа. Не знам защо.

— Защото се установи в Сан Диего — обади се Алек. — Напоследък рядко се прибира в Бостън. Къщата ще стои празна месеци наред.

— Но щом напусне Морските тюлени… — подхвана Регън.

— Няма намерение да го прави скоро, скъпа — възрази съпругът й.

— Корделия? — Ейдън изрече името й, заставайки зад нея. Сложи ръце върху раменете й и попита небрежно: — Е, как се справяш?

— Много добре. Благодаря, че се интересуваш.

Той шеговито подръпна хванатата й на конска опашка коса. Корди се протегна, за да отблъсне ръката му.

— Имаш ли нужда от нещо? — усмихна се той.

Тя поклати глава. Ръцете му все още бяха върху раменете й, но вниманието му бе насочено другаде.

— Е, ще играем ли покер, или не? — попита той, стискайки леко раменете й. После се обърна и излезе от залата.

Държеше се с нея съвсем естествено. Очевидно вече беше забравил целувката. Искаше й се да можеше да направи същото.

— Аз ще играя — заяви Джак. Заобиколи масата, наведе се и докосна с устни бузата на Софи.

Алек също целуна жена си и прошепна в ухото й нещо, което я накара да се разсмее.

Корди наблюдаваше двете двойки и за първи път откакто приятелките й се бяха омъжили, се почувства излишна. Какво бе станало с нейната самоувереност? Очевидно беше изчезнала. Мислеше, че в дните след смъртта на баща си е успяла да се отърси от вцепенението, че отново е започнала да усеща живота около себе си… Имаше толкова много неща, които трябваше да осмисли и да се опита да разбере. Ала сега изведнъж се ужаси, че се бе насочила към самотата, която Андрю беше избрал. Започна да анализира всичко в миналото си и изборите, които беше правила. Вече не беше уверена къде е мястото й. Съществуването й изглеждаше празно и лишено от смисъл. Дали не изпадаше в самосъжаление? Признаваше, че е в лека депресия, но кой не би се разстроил, след като прочете писмата, които баща й беше писал на майка й с молба да се върне при него?

Сервитьорът приближи да вземе поръчката им. Корди имаше намерение да пие вино, при това много, но в компанията на приятелките си беше започнала да се отпуска, затова предпочете студен чай. Софи и Регън избраха същото.

— Ние сме такива изискани трезвенички — каза през смях Регън. — Трябваше да си поръчаме шампанско, за да отпразнуваме оставането си в Чикаго. За известно време се опасявах, че Джак и Софи ще бъдат преместени във Феникс, а ние с Алек ще бъдем изпратени за постоянно в Бостън. Но ето че нещата се наредиха… Сега всички ще живеем в града, който толкова обичаме. Дори Ейдън и Спенсър ще се прибират у дома по-често.

— Ейдън и Спенсър ли? — заинтересува се Корди.

— Спенсър ми сподели, че щом Ейдън купи хотела във Флорида и го пусне в експлоатация, ще ограничи пътуванията. През последната година обиколи света. От Хонконг, Париж, Лондон, Мелбърн и Сидни, та чак до всички кътчета на Съединените щати… Надявам се да забави малко темпото, но няма да повярвам, докато не го видя. Той буквално живее в самолета.

— Който впрочем е много луксозен — отбеляза Корди. — Във всеки случай спалнята е по-хубава от моята.

— Ейдън все още ли отсяда в мансардата на последния етаж на хотела, когато се връща? — попита Софи. — Ако в бъдеще се задържа по-често тук, може би ще си купи къща.

— Твърде съмнително е… — усмихна се Регън. — Апартаментът изглежда много подходящ за него. Брат ми мрази отрупаните с вещи стаи, а в мансардата няма излишни неща.

— Хубаво е, но прекалено стерилно — възрази Софи. — Липсва уютът…

— И аз си падам по семплата подредба… Знаете, че живея в доста скромен дом — подметна Корди.

Приятелките й се разсмяха.

— Да бе, само в мечтите ти — каза Регън. — Винаги си заобиколена от купища вещи.

— Но не и на работното ми място — настоя Корди. — Химията е точна наука и ако не съм достатъчно организирана в лабораторията, ще бъде истинска катастрофа. Но когато се прибера у дома, искам да си почивам. Освен това около мен има предимно книги.

— И шалове, и обувки, и ключове… — започна да изброява Софи.

— Не е толкова лошо — прекъсна я Корди. — Освен това не ставаше въпрос за мен. Говорехме за братята ти. Какво става със Спенсър? И той ли ще се установи в Чикаго?

— Поне засега — кратко отговори Регън.

— А Уолкър? — попита Софи.

— Това е съвсем друга история. При това не много приятна.

— Какво става с него? — полюбопитства Корди.

— Според Спенсър, брат ни Уолкър все още не е пораснал. И аз съм напълно съгласна с него — подхвана Регън. — Той е със седем години по-голям от мен, но все още се държи като импулсивен тийнейджър. Срещу него има заведени две съдебни дела от изоставени жени. Алчните им адвокати искат да сложат ръце върху хотелите. Но това няма да се случи — додаде припряно тя. — Ала все пак си е грижа, от каквато Ейдън няма нужда в момента. Само преди няколко дни уреди поредното споразумение и ни се наложи да платим солидна сума. Вярно че инцидентът беше инсцениран, но вината е изцяло на Уолкър. Нямаше сериозни последствия, но е само въпрос на време да се случи истинска катастрофа. Ще ми се най-после да преосмисли живота си…

— И на мен ми се иска да направя същото… — Корди неволно изрече мисълта си на глас и застина.

Софи веднага я помоли да обясни какво точно означават думите й. Необходимостта да отговори й беше спестена от сервитьора, който се появи с поръчката им. Тъй като бяха вечеряли в хотела много пъти, не им беше нужно да четат менюто. Софи и Регън си избраха салата „Цезар“ с пиле, а Корди беше в настроение да хапне сьомга.

Изчака, докато сервитьорът излезе от малката зала, и каза:

— Натали Кейн… Моята майка, въпреки че ми коства много усилия да я наричам така, е оставила прощално писмо до баща ми. — Гласът й беше пълен с тъга, когато добави: — Пазил го е през всички тези години. И той й е писал, но пликовете са се връщали неразпечатани. Открих ги в кутията, в която беше сложил свидетелството за брак и споразумението за развода.

— А ти прочете ли ги? — полюбопитства Софи.

— Да, прочетох ги. Щом не ги е унищожил, значи е искал да ги намеря. Те са сърцераздирателни молби към нея да се върне у дома.

— А какво пише в прощалното й писмо? — продължи да разпитва Софи. — Обяснява ли причината, заради която го е напуснала?

— Напуснала е и Корди — напомни й Регън. — Изоставила е и детето си.

Корделия бръкна в чантата си, провесена на облегалката на стола, и извади от нея сгънат лист хартия.

— Направих копие, защото бях сигурна, че и двете ще искате да го прочетете.

— А писмата на баща ти? — попита Регън.

Тя поклати глава.

— Тях няма да ви покажа.

Софи я разбра.

— Смяташ, че това ще промени мнението ни за него, така ли?

— Не искам да го съжалявате. Предпочитам да го помните като силен човек и любящ баща. Натали е била неговата слабост. Твърде късно е разбрал, че е пропилял живота си в очакване отново да се съберат…

— Къде е пращал тези писма? — делово се осведоми Регън.

— Адресирал ги е до някаква пощенска кутия в Чикаго. Вероятно се е надявал, че ще й бъдат препратени. Може би така му е казала.

Софи първа прочете писмото. Когато стигна до последния ред, лицето й бе порозовяло. Беше се разгневила заради приятелката си.

— Щяла да се преструва, че бракът никога не е съществувал, и да започне живота си отначало? Кой постъпва така?

— Натали Кейн очевидно — отвърна Корди.

Регън го прегледа набързо и й го върна, но преди Корди да го прибере в чантата си, го грабна отново и го препречете.

— Не мога да повярвам. „Давам ти я.“ Какъв срам… Що за майка е това? — Беше се разгорещила и не можа да довърши мисълта си.

— Радвам се, че не е останала да те отгледа, мила. След като прочетох това, трябва да ти кажа, че си извадила късмет. Натали Кейн е една студена, безчувствена кучка — отсече Софи.

Регън се съгласи с нея.

— Ако е имала някакъв психологически проблем, е разполагала с няколко години, за да го разреши и да се върне в семейството си.

— Какви психологически проблеми… Просто не й е харесвало да бъде бедна и омъжена за обикновен монтьор. Помните ли какво е написала? Ако родителите й били разбрали, щели да се откажат от нея.

По време на цялата вечеря продължиха да обсъждат писмото и причините, накарали Натали да избяга. Корди похапна съвсем малко, тъй като разговорът срина апетита й.

— Как може една майка да изостави детето си? — недоумяваше тя.

— Питам се как ли ще се почувства, ако случайно узнае, че баща ти е оставил състояние от няколко милиона долара? — подметна ехидно Софи. — Само ако можеше да види как обикновеният монтьор, който е презирала, е станал собственик на верига от автосервизи…

— Парите не означаваха нищо за татко. Единствената му цел е била да върне Натали обратно. Затова е работил толкова много.

— Въпреки че натрупа огромно състояние, живееше като обикновен човек — отбеляза Регън.

— На смъртното си легло той ме предупреди да не повтарям грешката му. Предполагам, най-после беше разбрал, че е пропилял живота си в копнеж по нея. — Корди въздъхна, после продължи: — От него научих най-важния урок. Не искам повече да преследвам мечти.

— Какво имаш предвид? — попита Софи.

Регън присви очи.

— А ти кога изобщо си губила време за някой мъж? Те тичат след теб, а не обратното.

— Освен това промених решението си. Ще се опитам да я открия — заяви Корди и зачака реакцията им.

— Защо? — възкликна Регън. — Какво се надяваш да спечелиш от това?

— Искам да узная как се е стекъл животът й. Намерила ли е онова, което е търсила? Дали в крайна сметка целта е оправдала средствата?

— Тя е разбила сърцето на баща ти — отсече Софи. — Дано да е нещастна. И бедна — добави, кимайки решително с глава. — Да, най-вече бедна.

— Когато я намериш, ще й се представиш ли? — предпазливо попита Регън.

Корди поклати глава.

— Не. Не смятам да се срещам с нея. Искам само отдалеч да я видя заедно със семейството й. Но нямам намерение да общувам с тях.

— В такъв случай можеш просто да наемеш частен детектив и да получиш цялата информация — предложи Софи.

— Не, трябва да го направя сама — заяви Корди и преди приятелките да оспорят решението й, попита: — Чий ред е да плаща?

— Мой — обади се Регън. — И вече се погрижих за сметката, в това число и за бакшиша.

— Сигурна ли си, че е твой ред? — изгледа я подозрително Корди. — Доколкото си спомням…

— Не искам да откриеш майка си — изтърси неочаквано Софи.

— Но не мислеше така, преди да прочетеш писмото. Освен това не я наричай моя майка. Изоставила ме е още като бебе. Не заслужава никой да се обръща към нея с тази дума.

— Страхувам се, че отново ще бъдеш наранена, скъпа. Току-що изгуби баща си. Нямаш нужда от още болка.

— Трябва да го направя, Софи.

Регън забеляза първите признаци на назряващия спор и побърза да отклони вниманието на приятелките си.

— Тази блуза нова ли е, Корди? — прекъсна ги тя.

— Не, просто не съм я носила отдавна.

— А, забравих да те попитам, как мина срещата ти със сестра Долорес?

— Много лошо… Жената обича да се налага.

— Точно затова е директор — разумно отбеляза Регън. — Налага се да е строга.

— Преди доста време я предупредих, че няма да преподпиша договора си, но тя е твърдо решена да ме принуди да остана. Което няма да се случи. Искам да си почина малко от преподаването.

— Но ти си чудесна учителка. Момчетата те обичат — възрази Регън.

— Просто реших да направя някои промени в живота си — поясни Корди.

— Какви промени? — нетърпеливо попита Софи.

— Все още не съм съвсем наясно… Ала искам нещо различно…

— О, я стига — тросна се Софи. — Изядохме здравословната си вечеря, така че хайде да отидем на бара и да си поръчаме студена бира с чипс. А с Регън ще ти помогнем да разбереш какво искаш да промениш.

Корди лекичко се усмихна:

— И откога започна да пиеш бира?

— Откакто се омъжих за Джак. Взех да прихващам от всичките му лоши навици.

Сега вече Корди избухна в смях.

— Бира и чипс. Това наистина е възможно най-добрият десерт.

— Сигурни ли сте, че искате да идем на бара? — попита Регън. — Ако момчетата от Второ управление са там, няма да оставят Корди на мира. Удс и Захнер са направо луди по нея. Алек ми каза, че я намирали сексапилна като филмова звезда…

Барът на хотела беше пълен с бизнесмени. Наоколо не се виждаше нито една жена. Всички погледи се обърнаха към трите, докато вървяха към отдалечения край на махагоновия плот.

„Сякаш дефилираме покрай шпалир от изпълнени с възхищение фенове“ — помисли си Корди. Ала нямаше нищо против. Докато стигна до притъмнения ъгъл, самочувствието й се бе възвърнало.

Откъм намиращата се в съседство зала за покер се разнесе смях. Вратата се отвори и детектив Захнер се появи с празна купа. Неточно би било да се каже, че изглеждаше страховит. Приличаше на онези горили, които предизвикваха презрението на интелигентните хора. Беше едър и мускулест като професионален борец, а ръцете и вратът му бяха покрити с избледнели татуировки. Косата му беше дълга и отчаяно се нуждаеше от гребен, но именно блясъкът в очите му, когато беше ядосан, плашеше до смърт набелязаната жертва. Единственият, който можеше да съперничи на Захнер в борбата с тероризма, беше Алек, докато беше работил под прикритие. За Корди обаче мъжът не беше нищо повече от плюшено мече. Захнер я забеляза облегната върху бара и тръгна към нея с широка усмивка, която му придаваше малко маниакален вид.

След като поздрави Софи и Регън с целувка по бузата, той й посвети цялото си внимание. Разцелува я, преди да я грабне в тромава, мечешка прегръдка.

— Кога най-после ще разбереш, че сме родени един за друг? — попита с напевен глас като певец от седемдесетте години, изпълняващ блусове.

— Не искам да проваля живота ти — пошегува се тя. — Затова не се занасяй с мен.

Той я притисна към себе си, наведе се и прошепна в ухото й:

— Позволи ми да те отведа у дома и да ти покажа какво значи изпепеляваща страст.

— Какви ги вършиш, по дяволите? Разкарай се от нея, Захнер! — провикна се откъм вратата Ейдън.

Приближи се с явното намерение да го откъсне от нея, но детективът беше настроен миролюбиво. Отстъпи крачка назад, намигна й и го изгледа намръщено.

Ейдън продължи да й говори с покровителствен тон:

— Корделия, не го насърчавай.

Регън и Софи го гледаха, сякаш току-що бе откачил.

— Какво ти става, шегуваш ли се? — подвикна Регън.

Той не й отговори. Честно казано, сам не знаеше защо се беше разгневил толкова, когато видя Захнер да прегръща Корделия. Може би се държеше като строг родител, защото тя беше твърде уязвима след смъртта на баща си. Беше съвсем сама и имаше нужда някой да се грижи за нея. Целувката преди няколко дни нямаше нищо общо с реакцията му. Или поне в това се опитваше да убеди сам себе си.

— Държиш се като ревнив съпруг — отбеляза Захнер.

Без да обръща внимание на забележката, Ейдън попита:

— Ще играеш ли следващата ръка, или ти свършиха парите?

— Играя — заяви едрият мъж. — Късметът ми е на път да се промени. Надушвам победа. — Грабна от бармана пълната с кашу купа и се обърна към Корди: — Ще се видим по-късно, миличка. — Отново й намигна и изчезна в залата за покер.

Ейдън го последва и затръшна вратата след себе си.

— Какво беше това? — изумено ги изгледа Софи. — Ако не го познавах толкова добре, щях да си помисля, че ревнува.

— Глупости — възрази Регън. — Просто Ейдън си е такъв…

— И никога няма да се промени — отбеляза Корди.

— Някой иска ли да дойде с мен до тоалетната? — попита Софи.

Регън вдигна ръка.

— Вие вървете, а аз ще поръчам бирите — предложи Корди.

В мига, в който двете изчезнаха от погледа й, тя се настани на високата табуретка пред бара и извади телефона си. Написа съобщение на Алек, в което го молеше да й даде номера на брат си Ник. Можеше да го вземе и от Регън, но това щеше да повдигне поне двайсетина въпроса, а все още не беше готова да споделя бъдещите си планове.

На следващата сутрин позвъни на Ник и без да се пазари за цената, купи къщата му в Бостън.