Джули Гарууд
Бърз триумф (5)

Трета глава

Ейдън Хамилтън Медисън обикновено не се церемонеше с глупаците, но прекараните двайсетина минути с Лестър Чембърс му бяха дошли в повече. Обаче брат му Спенсър го бе въвлякъл в тази сделка и тъй като очевидно много държеше на нея, се насили да прояви търпение колкото може по-дълго.

Лестър Чембърс и братовчед му, конгресменът Митчъл Рей Чембърс, бяха наследили Рок Пойнт — девствено парче земя в Орегон, с изглед към океана. И след продължителни преговори се бяха съгласили да го продадат на веригата хотели „Хамилтън“ срещу солидна сума. Ейдън и братята му бяха решили да построят там поредния си луксозен хотел.

На около триста километра южно от Рок Пойнт обаче се продаваше друг парцел, а той предпочиташе онази част от крайбрежието. Като изпълнителен директор на веригата „Хамилтън“ обикновено еднолично вземаше деловите решения, но този път беше оставил правото на избор на брат си като партньор в компанията. На предварителните разговори Лестър и братовчед му се бяха съгласили с всички условия. Ейдън беше изготвил необходимите документи и поне от своя гледна точка смяташе сделката за сключена.

Хотелът щеше да бъде като божи дар за западналия икономически район и може би това беше причината за настойчивостта на Спенсър. Щом се разчу, че известна верига хотели ще прави голяма инвестиция недалеч от борещата се за оцеляване община Фолсбъро, десетки безработни мъже и жени отново се изпълниха с надежда за бъдещето. Спенсър настояваше за разширяване на дейността и парцелът щеше да се превърне в ол инклузив курорт, където хората щяха да имат възможност да се отърсят от стреса и да си отпочинат.

Братята посетиха Фолсбъро с един от самолетите на компанията. Малкото летище отчаяно се нуждаеше от нова настилка, но Ейдън щеше да остави Спенсър да се погрижи за това веднага след започване на строителството.

Отвън ги очакваше кола. Беше студено, ветровито и влажно, но нито един от тях не носеше връхна дреха. На идване Спенсър бе предложил облог. За разлика от него, Ейдън никога не беше виждал Лестър и Митчъл. Беше му описал как точно Лестър ще представи братовчед си. Ейдън бе приел баса, убеден, че брат му преувеличаваше.

Когато влязоха във фоайето на сградата, в която се намираше офисът на Лестър, двамата буквално бяха окупирани от местната медия. Журналистка с микрофон в ръка и оператор с камера ги преследваха по петите чак до асансьора.

Репортерката беше млада жена, казваше се Кейли.

— Вярно ли е? — попита тя и, протягайки ръка, завря микрофона в лицето на Ейдън.

— Кое да е вярно? — усмихна се той.

— Вие сте Ейдън Хамилтън Медисън, нали? А този до вас е Спенсър Медисън.

— Да, това е вярно — отвърна й закачливо.

Тя беше много нервна. Микрофонът в ръката й потрепваше.

— Не, имам предвид дали е вярно, че веригата „Хамилтън“ ще стъпи тук? Ще строите ли на Рок Пойнт?

— Такива са намеренията ни.

— Това е чудесна новина! — възкликна радостно Кейли. — Кога ще започнете? Имате ли определена дата?

— Засега не. Договорихме сроковете и идваме да вземем подписаните документи. Спенсър е запознат с графика. Трябва да питате него. — Погледна наляво, където допреди минута беше брат му.

— Той вече се качи в асансьора — обясни Кейли.

Ейдън се засмя. И Спенсър като него мразеше да дава интервюта. С удоволствие би го оставил да отговаря на въпросите, но този път не се бе оказал достатъчно бърз.

— А сега, ако ме извините…

— Само още един въпрос, моля. Как разбрахте за Рок Пойнт? Районът е толкова отдалечен — додаде репортерката.

— От кметицата Грийн — отвърна той. — Тя проведе цяла кампания, за да убеди Спенсър да дойде и да огледа мястото.

Кейли му благодари и махна към оператора да престане да снима. После последва Ейдън до асансьора.

— Ще останете ли в града тази нощ? — попита колебливо.

— Не! — рязко отговори той.

— Бихме могли да изпием някъде по едно питие… — Гласът й беше пълен с копнеж.

Ейдън се усмихна, за да посмекчи реакцията си, и повтори:

— Не, благодаря.

Вратата на асансьора се затвори, преди сломената Кейли да успее да му зададе друг въпрос.

Срещата беше насрочена за четири часа. Бяха подранили с петнайсет минути, защото той не обичаше да закъснява по каквато и да било причина, но очевидно членовете на семейство Чембърс имаха по-различна представа за точността.

Като видя брат си, Спенсър се засмя.

— Защо се забави толкова?

Въпросът му не изискваше отговор и Ейдън застана до панорамния прозорец. Загледа се навън. Денят не беше от най-приятните. Небето беше сиво, откъм града прииждаха тъмни облаци, и от начина, по който се огъваха дърветата, заключи, че вятърът се беше усилил.

Рецепционистката, трийсетгодишна необвързана жена, не можеше да откъсне поглед от братята. Бяха красиви мъже, високи и с мускулести рамене, впечатляващо стройни, добре сложени, с тъмни коси. Имаха вид на преуспели хора. Веднага установи, че макар и облечени делово, дрехите им бяха маркови. Ейдън носеше тъмен костюм, светлосиня риза и вратовръзка на черти, а Спенсър беше с раирано сако и панталони, снежнобяла риза и червена вратовръзка. Бяха толкова секси… Улови се, че въздиша, и се засрами. Но тези мъже бяха толкова привлекателни…

— Нещо не е наред ли? — попита я Спенсър, усетил погледа й.

— Не, не… — заекна тя. — Просто се възхищавах на прекрасните ви костюми и си помислих, че изглеждате като бизнесмени от „Уолстрийт“.

Той се усмихна.

— В последно време това не е комплимент.

Жената се засмя.

— Сигурно сте прав. Съжалявам, че се налага да чакате. Мистър Чембърс ще се появи всеки момент. Звънях му вече три пъти.

Двайсет минути след четири двойната врата неочаквано се отвори и Лестър забърза към тях да ги поздрави. Ейдън предположи, че се опитваше да създаде впечатление на изключително зает човек. Размаха ръце, докато се извиняваше, че ги бе накарал да чакат, и обясни, че трябвало да проведе неотложен разговор.

— Много важен — подчерта той, докато се здрависваха. Въведе ги в кабинета си и затвори вратата. — Момчета, вие сключвате изключително изгодна сделка. Имам чувството, че крадете Рок Пойнт от мен и братовчед ми. Говоря ви съвсем сериозно.

„Момчета?“ Спенсър погледна към брат си, който изобщо не реагира на снизходителното обръщение.

— Предложението, което приехте, беше съвсем честно — възрази твърдо и съвсем разумно Ейдън.

— Къде е братовчед ви? — попита Спенсър.

Като по поръчка вратата се отвори и конгресмен Митчъл Рей Чембърс нахлу в стаята. Съвсем не приличаше на братовчед си. Лестър беше нисък, с оформено коремче и плешивина по средата на темето. Митчъл имаше гъста посребрена коса, която беше истински комплимент за стилиста му. Беше спретнат, висок, а лицето му сякаш беше постоянно разтегнато в усмивка.

— Съжалявам за закъснението — започна той. — Качих се по задното стълбище, но въпреки това ме догониха за автографи. Нямаше как да откажа. — И някак нехайно додаде: — Аз съм човек на народа.

Ако намерението му беше да впечатли Ейдън и Спенсър, не бе успял.

— Позволете ми — настоя Лестър — да ви представя братовчед ми, влиятелния конгресмен Митчъл Рей Чембърс.

Спенсър се засмя. Току-що беше спечелил облога. Много влиятелен наистина.

Лестър отиде до бюрото си и седна.

— Не мога да ви кажа колко време измина, откакто Митчъл не се е прибирал у дома. Може би близо година.

Конгресменът се намръщи.

— Глупости. Аз представлявам добрите хора от Фолсбъро. Непрекъснато летя до Вашингтон и обратно.

Лестър изсумтя презрително:

— Нищо подобно… И добрите хора от Фолсбъро са го забелязали.

— Сега не е време за оплаквания — изръмжа Митчъл. Обърна се отново към Ейдън и Спенсър с обичайната си широка усмивка и каза: — Ще седнем ли на масата за преговори? Дошъл съм точно за това, така че да запретнем ръкави и да се захващаме за работа.

— За какво да преговаряме? — поиска да узнае братовчед му.

— За продажбата на Рок Пойнт, естествено. — Прекосявайки стаята, той обърна един от въртящите се столове и седна. Кръстоса крака, подпирайки глезен върху коляното, облегна се назад и зачака.

Братята останаха на местата си. Тъй като Спенсър бе провеждал многократно разговори със собствениците и техните адвокати, докато уточняваха детайлите по сделката, лично ги бе чул да се съгласяват с крайната цена.

— Днес няма да има никакви преговори — отсече той. — Вие приехте условията ни. Време е да подпишем документите.

— Не съм приемал нищо — усмихна се Митчъл, докато изричаше очевидна лъжа.

„Истински политик“ — мислено отбеляза Ейдън.

— И двамата ги приехме — напомни му Лестър.

— Не сме правили нищо подобно — изръмжа конгресменът и стрелна братовчед си със свиреп поглед, преди върху лицето му да се върне обичайната усмивка.

Но Лестър не знаеше кога трябваше да замълчи.

— Адвокатът ни прегледа документите. Всичко е наред. Остава само да ги подпишем.

— Аз не съм ги прочел — възрази братовчед му.

— Напротив, чете ги. Изпратили са ти ги лично и сам ми каза, че си ги получил.

— Ще си затвориш ли устата най-после? — Митчъл си пое дълбоко дъх и се обърна към Спенсър. — Вашите адвокати имаха ли време да прегледат книжата?

— И двамата с брат ми сме юристи — обясни Спенсър. Опитваше се да сдържа гнева си, но конгресменът превръщаше това в истинско предизвикателство.

— Съгласих се само с първоначалната цена — заяви Митчъл.

Ейдън наблюдаваше Спенсър. Реши да го остави да действа, докато обмисляше следващия им ход. Брат му отвори куфарчето и сложи вътре папката с договора.

— А каква според вас е справедливата цена, господин сенатор?

— Поне тройно по-висока от тази, която предлагате — уверено заяви конгресменът. Предвкусваше победата и нямаше как да е по-доволен. — Хайде, стига. Седнете и нека да обсъдим сделката.

— Това няма да стане. Вие ни дадохте дума. — Тонът на Спенсър вече не беше любезен, а рязък и гневен.

Митчъл повдигна рамене.

— Не съм подписвал нищо. Имайте го предвид.

По челото на Лестър избиха капчици пот. Той се обърна към по-малкия от братята.

— Вижте, нека го обсъдим. Знам колко много искате Рок Пойнт. Сами казахте, че мястото има голям потенциал. Сигурно сте го посещавали десетки пъти.

Ейдън бе чул достатъчно.

— Не работим с хора, които не държат на думата си. Приключихме с вас.

Лестър го погледна с отворена уста.

— Но ние… Получихме добра оферта и… Ние…

Митчъл не продума, докато братовчед му изразяваше негодуванието си. Просто наблюдаваше как братята Медисън напускаха офиса на Лестър. После отиде до бара и си наля питие.

— Предложението им беше много изгодно — заговори вбесен Лестър. — Какво направи?

— Не се притеснявай — самодоволно отвърна Митчъл. — Ще се върнат.

— Не съм сигурен.

— Обзалагам се, че щом стигнат до фоайето, ще тръгнат обратно. Спенсър Медисън иска Рок Пойнт, а аз ще го накарам да плати скъпо за него. Ще уговори брат си да се съгласи да преговаряме. Само стой и гледай.

— Изглеждаха доста ядосани, че не удържа на думата си.

Митчъл отново сви рамене.

— Ще го преглътнат. Да кажеш нещо е едно, а да го направиш — съвсем друго. Това е част от пазаренето. Докато не си подписал нищо и не си записван…

— Чуваш ли се какво говориш? Ами мъжката дума…

— Стига, Лестър. Знам какво правя.

Не откъсваше поглед от асансьора, очаквайки всеки момент вратата да се отвори и да докаже правотата му. Братята Медисън сигурно вече бяха поели обратно към офиса.

Но Ейдън и Спенсър нямаха никакво намерение да се връщат. Още щом стигнаха до фоайето, бяха обградени от тълпа мъже и жени, които размахваха балони и ги поздравяваха. Операторът се появи отново, застанал зад Кейли. Репортерката на Канал 7 пристъпваше към тях с широка усмивка. Протегна микрофона към Ейдън и съобщи:

— Ето ги и новите собственици на Рок… — Ала изведнъж млъкна, забелязала, че Ейдън поклаща отрицателно глава. — Нима не купихте земята току-що?

— Не — отвърна той, гледайки право в камерата. — Конгресмен Митчъл Чембърс промени решението си. Поиска повече пари, отколкото бяхме договорили първоначално. Няма да купуваме Рок Пойнт.

— И ние сме разочаровани — намеси се Спенсър. — Но ще преговаряме за друг парцел.

Кейли изглеждаше стъписана.

— Почакайте — помоли тя, щом Ейдън понечи да мине покрай нея. — Да не твърдите, че конгресмен Митчъл Чембърс е провалил сделката?

— Да. Точно това казвам — отвърна той.

— Значи тук няма да се строи хотел от веригата „Хамилтън“?

— Не — отговори категорично той.

Излезе навън, без да погледне назад. Брат му го последва. Намеренията им бяха да летят до Сан Франциско и да отседнат в един от хотелите си там, докато Спенсър провери започнатия преди три месеца ремонт, но планът им се промени след съобщение от сестра им Регън.

Ейдън извади телефона от джоба си и погледна дисплея.

— О, не — изпъшка той.

— Какво има? — попита Спенсър.

— Бащата на Корделия е починал…

Поразен от новината, Спенсър не проговори в продължение на няколко минути. Семейство Медисън познаваше Корди и баща й повече от двайсет години, а мистър Кейн винаги е бил толкова силен и енергичен.

— Андрю беше добър човек — отбеляза накрая.

— Да — съгласи се брат му. — Корделия сигурно е съкрушена.

Веднага се обади на Регън, за да разбере за кога е насрочено погребението. Сестра му плачеше.

— Сега Корди е съвсем сама. Ще се приберете ли у дома? Тя иска да присъствате и двамата.

— Разбира се, че ще дойдем. Веднага тръгваме към къщи.

Спенсър отвори вратата на колата, после се обърна да погледне сградата, която току-що бяха напуснали.

„Толкова пропиляно време — каза си мислено. — Всички инженерни и строителни проучвания, преговорите с двама от най-неприятните типове, които беше срещал през живота си, всичко се бе оказало напразно…“

— Хайде — подкани го нетърпеливо Ейдън.

 

 

Лестър Чембърс стоеше до прозореца и наблюдаваше как джипът зави към магистралата и бързо започна да се отдалечава.

— Вече са на път към летището — съобщи той. — А ти беше толкова сигурен, че ще притичат отчаяни обратно.

Митчъл отиде до бара, за да напълни отново чашата. Пусна кубче лед в нея, при което уискито се разплиска по ръката му. Попи пръските със салфетка и отпи голяма глътка.

— Няма да се върнат. — Лестър продължи да гледа през прозореца, докато мощната машина изчезна от погледа му. В гласа му се прокрадна паника: — А предложението им беше дяволски изгодно.

— Престани да хленчиш. Знам какво правя. Наясно съм и как разсъждават хората — похвали се той. — Затова съм толкова добър конгресмен. Довери ми се. Братята Медисън ще се върнат. Може би не днес, но съвсем скоро. Давам им седмица, преди да дойдат и да ни паднат на колене.

Рецепционистката се втурна в кабинета на Лестър.

— Сър, една от секретарките ви… Джени, току-що ме уведоми, че екип на Канал 7 е бил във фоайето.

Митчъл изпусна една дълго потискана въздишка.

— Тук са заради мен. Ще ги накарам да ме почакат още малко, преди да сляза да им дам интервю.

— Не, сър. Джени спомена, че вече са си тръгнали, но казали всички да гледаме новините в пет.

— Вероятно им е омръзнало да те чакат — обърна се към братовчед си Лестър.

Митчъл побърза да се съгласи.

— Не мога да огрея навсякъде — оправда се той. Взе дистанционното от бюрото и пусна телевизора. Все още беше рано, затова изключи звука и се настани на дивана.

— Знаеш ли, че кметицата играе срещу теб? — попита Лестър.

Митчъл изсумтя презрително.

— Разбира се. Грийн само си пилее времето и парите. Няма никакъв шанс. Обзалагам се, че ще спечеля повече от деветдесет процента на изборите.

— Които не са толкова далече — напомни му Лестър.

Никой нямаше да отнеме работата му. Харесваше му да е конгресмен. Обичаше властта, положението, което тя му осигуряваше, и уважението, въпреки че ако трябваше да бъде честен, хората напоследък нямаха високо мнение за такива като него. Може би защото си даваха сметка, че повечето от тях бяха корумпирани или просто некадърни. Дори бяха заговорили за въвеждане на мандатност. Той беше поел ангажимента да работи по този въпрос, ако го изберат, но веднага щом влезе в луксозния кабинет, забрави за обещанието си. Освен това едва ли някой в Конгреса би го подкрепил, а той имаше намерение да остане на поста си поне до средата на осемдесетте си години. Губернаторът лично го беше издигнал и докато играеше по свирката му и гласуваше, както му нареждаше, нищо не го заплашваше.

— Както знаеш, именно Грийн е накарала Спенсър Медисън да се заинтересува от Рок Пойнт — изкоментира Лестър.

— Така твърди тя.

— А, ето я и нея. Пусни звука. Искам да чуя какво толкова има да ни каже нашата кметица.

Репортажът продължи повече от десет минути, без прекъсване за реклама, което беше нечувано. В последните кадри, които Кейли показа, Ейдън Медисън обясняваше защо няма да се строи хотел от веригата „Хамилтън“ на Рок Пойнт. Той открито хвърляше цялата вина върху конгресмен Чембърс.

След това кметицата се появи отново, за да обясни на зрителите какво би означавала за общината подобна инвестиция: нови работни места, увеличаване на бюджета на училището, съживяване на икономиката. Но сега всичко се беше сгромолясало. Тя завърши речта си с обещанието, че нещата ще се променят веднага щом бъде избрана в Конгреса.

— Поздравления — подметна Лестър с подигравателна, самодоволна усмивка. — Току-що проигра и преизбирането си…