Джули Гарууд
Бърз триумф (4)

Втора глава

Корди беше вцепенена от мъката и шока. Въпреки че баща й бе получил последно причастие, енорийският свещеник го беше благословил отново, а след това бе останал при нея, докато тя се почувства готова да напусне болницата и да позволи тялото да бъде предадено на погребална агенция „Нисън“. Беше й необходимо доста време, за да пусне ръката на баща си. И да го остави да си отиде…

Наближаваше пет сутринта, когато най-после стигна до къщата от червени тухли. Влезе и седна до масата в кухнята с чаша горещ чай, който не си спомняше да е правила. Ако беше обичайна утрин, баща й скоро щеше да стане, да се облече и да тръгне за службата в катедралата „Свети Петър“. Никога не я пропускаше. После щеше да се прибере у дома и да започне да работи по някой от многото си проекти. Беше си мислила, че ще позабави темпото след продажбата на компанията, но това само му бе осигурило свободно време да се съсредоточи върху другите си интереси.

Беше се пренесъл при нея преди две седмици. Упорстваше, че е само временно, докато си намереше някаква по-малка къща. Не бе очаквал, че луксозният им дом ще бъде продаден толкова скоро.

Беше й приятно да бъде постоянно около нея и с неохота очакваше момента, в който щеше да си тръгне.

„А сега трябва да организирам погребението“ — каза си мислено. Не че имаше какво толкова да се прави, просто не знаеше откъде да започне. Дали да съобщи на някого? Взе химикалка, за да направи списък, после го захвърли на масата. Нищо нямаше да спечели, ако веднага се обадеше на приятелите му. Можеше да изчака няколко часа, за да не ги буди. Не всички ставаха по изгрев, както баща й. Освен това реши, че няма да е лошо да последва съвета му и да поговори първо с адвоката. Трябваше да си запише някъде, за да не забрави.

Нямаха роднини, които да бъдат известени. Единствените близки на семейството бяха двете й приятелки. Щеше да им позвъни още от болницата, но Регън и съпругът й Алек бяха на конференция в Лондон, а Софи и мъжът й бяха заминали на сватбено пътешествие някъде на Бермудите. Момичетата обичаха баща й почти толкова, колкото и самата тя, и вестта за смъртта му щеше да ги съкруши.

Момчетата от последния клас на гимназия „Сейнт Матю“ също щяха да се разстроят. Колкото и сурови и безчувствени да ги бе направил животът на улицата, всички имаха слабост към него. „Той им беше като баща“ — размишляваше тя, спомняйки си как след часовете по кормуване някои от тях го питаха дали може да им отдели малко време, за да се посъветват с него. Въпреки че никога не го бе споменавал пред нея, Корди подозираше, че повечето от момчетата имаха проблеми със закона.

Нейният татко беше прекалено млад, за да умре. Дори не бе навършил петдесет. По бузата й се търколи самотна сълза. Не искаше да се обажда на никого. Така щеше да признае, че непоправимото наистина се беше случило. Веднъж изрекла думите, нямаше как да ги върне назад. Знаеше, че това е неразумно, и обвини за глупавите си мисли умората… Качи се горе и се приготви да си легне. След като нагласи алармата на мобилния си телефон, се сви върху пухената завивка и затвори очи. Щеше да поспи два часа, а после щеше да стане и да свърши онова, което трябваше да бъде направено.

Ала мислите й не се успокоиха… Продължиха да блуждаят около последните думи на баща й в болницата. Той й беше казал, че майка й е жива. Корди не знаеше какво да предприеме след това негово признание… Освен това й сподели, че е чакал години наред да се върне обратно при него. „Е, добре, значи го беше изоставила. Не, беше изоставила и двама им. Но защо? Къде беше тя сега? Защо баща й я бе лъгал през годините, че майка й е загинала в катастрофа?“ Отговорът беше в кутията, заключена в сейфа на банката, както й обясни той.

Унесе се в сън, чудейки се какви ли още тайни бе крил баща й…

 

 

По време на утринната служба свещеникът съобщи на любящите енориаши за кончината на Андрю Кейн и ги призова да го споменават в молитвите си. Мълвата бързо се разнесе и още до обяд къщата на Корди се изпълни с приятели, бизнеспартньори, свещеници, съседи… Донесоха толкова неща за ядене, че с тях можеше да се нахрани цялата енория. Очевидно, топлите гозби бяха своеобразен начин да се изрази почит към скръбта й. До късния следобед в кухнята й вече имаше седем тенджери. За щастие нейната съседка и приятелка Бренда Хеджърти се зае с храната, а съпругът й Том й помогна да се справи с гостите.

Джарет Нютън, семейният адвокат, я откара до банката, за да отворят сейфа на баща й. Беше препълнен с фондови акции, облигации и всякакви юридически книжа. Имаше и тясна кутия с надпис „За Корди“. Адвокатът направи копия на всички документи, пъхна ги в куфарчето си, после й ги връчи заедно с кутията. Повдигайки леко капака, тя видя малка купчина пликове. Щеше да прегледа съдържанието им довечера, когато останеше сама.

Останаха в банката по-малко от час, но когато завиха към нейната улица, попаднаха в истинско задръстване. Паркирани в две редици коли блокираха пътя, а към тухлената къща се стичаше истински поток от хора, понесли покрити съдове с ядене. Корди беше трогната от подобна проява на съчувствие, но се чудеше къде щеше да смести всички тези гости. Тълпата вече бе заела предните стълби и целия тротоар.

— Баща ти беше много обичан човек — прошепна Джарет. — Но тези хора са тук и заради теб.

— Знам… — кимна тя.

— Ще те оставя и ще потърся място за паркиране — рече адвокатът. После се замисли за момент и добави: — Корди, кажи ми, с какво мога да ти помогна?

— Трябва да се напише некролог.

— Добре, ще се заема с това.

Младата жена тъжно се усмихна.

— Благодаря.

Джарет беше добър човек. „При това доста привлекателен“ — осъзна тя внезапно. Познаваше го от повече от пет години, но до този момент не си беше направила труда да забележи, че беше наистина красив мъж. Беше я канил няколко пъти да излязат, но винаги му беше отказвала. И защо го е пренебрегвала? Отговорът беше прост: защото беше преследвала една глупава мечта. Баща й беше прав. Беше дошло време да се изправи лице в лице с реалността и да продължи напред.

Разкопча предпазния колан, отвори вратата, но не слезе от колата. Седеше на седалката и размишляваше.

— Хайде, Корди… — подкани я Джарет, чудейки се защо се колебаеше.

Тя отново се обърна към него.

— Срещаш ли се с някоя?

Въпросът й го изненада.

— Срещах се — отвърна накрая. — Но това не доведе до нищо, затова сложих край. Защо питаш?

— Чудех се… Когато всичко се успокои, дали не би искал да излезем на вечеря или нещо такова? — Не можеше да повярва, че прави това точно сега, когато животът й тотално се беше сринал. Даваше си сметка, че не разсъждава трезво, но като че ли й беше все едно. Понякога й харесваше да бъде неразумна.

— О, да, с удоволствие — отвърна той.

„Е, добре — помисли си тя. — Първа стъпка. Продължавай напред.“

— Ще се видим у дома — каза тя. — Но преди това трябва да проведа няколко разговора.

Бяха й необходими цели петнайсет минути, за да си проправи път по стълбите. Приятелите за покер на баща й се бяха настанили около масата в трапезарията, отдали се на спомените си. Поспря да поговори с всеки един от тях, после се качи в спалнята си и затвори вратата.

Първо позвъни на Регън. Отговори съпругът й.

— Здрасти, Алек — започна тя. — Как върви конференцията? — Не бе имала намерение да задава такъв въпрос, но й беше необходимо време да обясни причината за обаждането си, да намери най-точните думи…

Но той разбра, че нещо не беше наред още в момента, когато чу гласа й.

— Какво се е случило?

Корделия реши, че няма смисъл да протака.

— Татко получи трети инфаркт. Не успя да го преживее.

— О, Корди, толкова съжалявам.

Той искаше да научи подробности и тя отговори на всеки негов въпрос. Гласът й беше напълно лишен от емоция, сякаш беше изпаднала в някакъв транс. Алек й беше като брат. Пред него нямаше нужда да се преструва на силна, но съчувствието му отново извади на повърхността тъгата и болката, а не можеше да си позволи точно в този момент да изгуби контрол над тях.

— Регън ще се прибере след час — говореше той. — Ще й кажа да ти се обади веднага…

— Не — побърза да възрази тя. — Ако говоря с нея сега, направо ще се срина, а къщата е пълна с хора и… О, господи, донесли са толкова много храна. Ще съобщиш ли на Софи вместо мен? Моля те.

— Да, разбира се. Какво друго мога да направя за теб?

— Това е всичко засега.

— С Регън ще ти помогнем да минеш през това изпитание. Ще хванем първия полет за Америка…

След като приключи разговора, тя отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Имаше да се свършат много неща, преди да можеше да седне и да си поеме дъх. Спусна се обратно по стълбите и веднага бе обкръжена от съчувствени лица. Даваше си сметка, че всички предложения за помощ бяха продиктувани от добри намерения, и оценяваше всяко едно, но имаше неща, които трябваше да свърши сама. В три часа й предстоеше среща в погребалната агенция. Проправи си път през тълпата, за да може да се измъкне през задния вход, така че никой да не я забележи и да настоява да я придружи.

За своя най-голяма изненада установи, че баща й се беше погрижил за цялата организация на погребението си. Беше оставил подробни инструкции. Искаше опелото да се състои в католическата катедрала „Сейнт Матю“, намираща се точно срещу паркинга на училището, в което тя преподаваше. Някои от приятелите му щяха да откажат да карат в квартал, който се смяташе за опасен, и тя би следвало да прояви разбиране към решението им да не присъстват на церемонията. Въпреки това щеше да се съобрази с всички повели на баща си, дори никой да не присъстваше на службата.

Прекара останалата част от деня като в мъгла. Наложи й се да изслуша хиляди истории, свързани с баща й, но след известно време всички те се смесиха в съзнанието й. Добрите му приятели вече го бяха превърнали в светец.

Кутията, която беше донесла от банката, я чакаше на нощното шкафче до леглото й. Имаше намерение да я прегледа вечерта, но когато отново се качи в спалнята си, беше толкова уморена, че едва успяваше да държи очите си отворени. Облече си нощницата и се пъхна под завивките, а около нея се завъртяха тъжните лица и съчувствените думи. Унасяйки се в сън, си помисли, че утре целият ритуал щеше да се повтори отначало…

 

 

Корди беше във всекидневната и слагаше празните чаши върху подноси, за да ги отнесе в кухнята, когато входната врата се отвори и Софи и Джак Макалистър влязоха в стаята. В момента, в който приятелката й я видя, избухна в сълзи. Корди остави таблата и бързо се приближи към нея.

Докато се прегръщаха, тя успя да промълви:

— Много ви благодаря, че дойдохте. — Даде си сметка какво беше казала на най-добрата си приятелка и поклати глава: — От вчера повтарям тези думи на всеки, който влезе в къщата. Всъщност имах предвид: слава богу, че сте тук.

Джак обви ръка около раменете й и предложи да поговорят на по-тихо място.

— Какво ще кажеш за кабинета? — подхвърли Корди, но нямаше представа дали и там има хора. Грабна няколко салфетки от масата, подаде ги на Софи и ги поведе нататък.

Един от научните й ръководители от катедрата по природни науки я улови за ръката и я спря. Беше общителен човек с плътен баритон.

— Ние смятаме да си тръгваме — съобщи той. — Но се питах… Дали баща ти е знаел?

Тя веднага схвана накъде биеше професорът.

— Не. Самата аз току-що разбрах.

— Какво си разбрала? — попита Софи.

Корди си спомни за добрите обноски и представи професора и съпругата му на приятелите си.

— Дисертацията на Корделия е била одобрена — съобщи тържествено той. — Вече е доктор по биохимия. Защитата й беше блестяща. Като се има предвид младостта й, подобен успех е направо забележителен.

Корди винаги се смущаваше от комплименти, тъй като не знаеше какво да отговори, затова побърза да смени темата. След няколко минути изпрати професора и жена му до вратата, отново им благодари за посещението, после се върна при Софи и Джак и ги поведе към кабинета.

Джак внимателно затвори вратата зад гърба й.

— Изглеждаш уморена, Корди — отбеляза Софи, докато се настаняваше в коженото кресло до прозореца.

Съпругът й приближи до нея и се подпря на страничната облегалка.

Тя не можеше да се отпусне. Приседна на ръба на масивното бюро, скръсти ръце пред гърдите си и пое дълбоко дъх.

— Уморена ли? — тъжно се усмихна тя. — Изразяваш се прекалено деликатно. Истината е, че изглеждам ужасно.

Не преувеличаваше. Последния път, когато се погледна в огледалото, остана поразена от бледата си кожа и огромните тъмни кръгове под очите си, които сякаш бе изрисувала с въглен.

— Разкажи ни за баща ти — прошепна Софи. — Беше ли с него, когато е станало…

— Не — отвърна тя и обясни какво се беше случило.

Софи слушаше и попиваше със салфетка бликналите си сълзи.

— Страдал ли е?

— Не — увери я Корди. — Лекарите му даваха лекарства, за да облекчат болката. Бях при него през цялото време и щях да разбера, ако се мъчеше…

— Съжалявам, че не бях с теб в този момент — прошепна Софи.

— Няма нищо. Нали сега си тук.

— Обожавах баща ти.

— Знам. Той също те обичаше.

— Какво трябва да се свърши? — делово се намеси Джак. — Дай ни някакви задачи.

Един съсед почука на вратата и надникна в стаята.

— Корди, свещеникът е тук и иска да говори с теб за опелото утре, освен това пред вратата чакат двама полицаи. Настояват да се направи нещо с колите, които блокират движението по улицата.

— Аз ще поговоря с тях — заяви Джак и се запъти към вратата.

Софи се усмихна, докато го наблюдаваше как си проправя път между хората.

— Чудесно е да имаш агент на ФБР за съпруг. Определено е от полза в някои ситуации. — Изправи се, свали пуловера си и го метна на облегалката на стола. — Какво ще кажеш да сляза в кухнята, за да помогна, докато ти разговаряш със свещеника? — предложи тя. Изражението върху лицето на Корди я накара да се разсмее: — Не се притеснявай. Няма да готвя. Ще измия чиниите, да речем…

Последния път, когато Софи им приготвяше паста, им отне повече от час да почистят дюзите на газовия котлон на печката от лепкавото тесто. Яденето иначе беше вкусно, но в кухнята цареше хаос.

През останалата част от деня Корди нямаше нито една свободна минута, която да прекара с приятелите си. Сърцето й се стопляше от факта, че толкова много хора бяха дошли, за да засвидетелстват уважение към баща й и да споделят за приятелството си с него, затова се чувстваше задължена да удостои с внимание всеки един от тях.

В девет часа вечерта и последният гост най-после си тръгна. Софи и Корди седяха край масата в кухнята, а Джак, запретнал ръкави, миеше тиганите на мивката, когато пристигнаха Регън и Алек.

Алек изглеждаше отпочинал, но, според думите на съпругата му, той можел да спи навсякъде и бил прекарал в сън целия път от Лондон до Чикаго. Ала Регън беше видимо изтощена.

— Пътувала си дълго — отбеляза Корди. — Трябваше да се прибереш направо у вас и да си легнеш.

Регън решително поклати глава.

— Нищо ми няма, ще останем за малко. Исках само да те видя и да се уверя, че си добре.

Алек прегърна жена си и я привлече към себе си. Тя се облегна на рамото му. Корди забеляза, че погледите, който си размениха, бяха изпълнени с топлина и обич. По същия начин Джак гледаше Софи. Двете й приятелки бяха намерили своите половинки и тя искрено се радваше за тях.

„Удивително е наистина — помисли си Корди — как съдбата действа по свой мистериозен начин, когато припламва любов.“

Алек Брандън се бе появил в живота на Регън при съвсем неочаквани обстоятелства. Приятелката й беше станала обект на преследване от сексуален маниак и охраната й беше поверена точно на чикагския детектив Алек. И докато се разреши драматичният случай, двамата бяха разбрали, че са родени един за друг. После се ожениха набързо и се преместиха, за да може той да се присъедини към ФБР. Корди и Софи отчаяно тъгуваха за приятелката си и когато до тях стигна новината, че ще бъде назначен в двете полицейски управления — в Чикаго и Бостън, изпаднаха във възторг. Триото им щеше да се събере отново. Съдбата обаче не беше изцяло на тяхна страна. В мига, в който Регън видя за първи път чикагския партньор на съпруга си — агент Джак Макалистър, разбра, че той бе идеалната партия за темпераментната Софи. И не сбърка. Двамата се влюбиха лудо един в друг.

Двете й приятелки бяха намерили любовта на живота си и до нощта, в която баща й почина, Корди също вярваше, че може да бъде щастлива с мъжа на мечтите си. Но вече не… Достатъчно дълго се беше правила на глупачка. Беше дошло време да порасне.

— Кога ще дойде Ейдън? — попита я Алек. — Каза ли ти?

— Нямам представа. Не съм говорила с него.

— Не си му се обадила? — втрещена я изгледа Регън.

— Не, не съм. Не позвъних на никого от братята ти.

Алек се посмръщи насреща й и тя разбра защо. До този момент каквото и да се случеше, добро или лошо, тя винаги държеше Ейдън да бъде уведомяван. Нима глупавото й увлечение бе толкова очевидно за всички?

„Явно е така“ — отбеляза мислено.

Реши да отвлече вниманието им.

— Гладни ли сте? Хладилникът е пълен.

— Аз бих хапнал — заяви Алек.

— И аз… — присъедини се към него Джак, като избърса последния тиган и го прибра в шкафа.

Корди отиде до хладилника и започна да вади покрити съдове, но Алек ги взе от ръцете й и я насочи към всекидневната.

— Ние ще се погрижим за вечерята, а вие, трите, седнете да си поговорите…

Благодарна за предложението, Корди се отпусна тежко по средата на дивана и качи краката си на ниска табуретка. Софи се настани от дясната й страна и улови ръката й, а Регън седна отляво и я прегърна през раменете.

Трите приятелки не биха могли да бъдат по-различни. Известната с липсата си на комплекси и задръжки Софи, чувствителната Регън и практичната, делова Корди бяха пълна противоположност една на друга, но в същото време неразделни части от едно цяло.

— Кажете ми нещо хубаво — подкани ги Корди. — Как беше на Карибите, Софи?

През следващите няколко минути Софи описа с романтичен замах покритите с бял пясък плажове на островите и топлите тропически нощи, през които с Джак бяха слушали плискането на вълните под обсипаното със звезди небе. Регън пък им разказа за всичко преживяно в Лондон. От две години с Алек работеха по проект за младежи в риск в Чикаго и бяха поканени на конференция в Англия заедно с представители на организации с подобни цели от различни европейски страни. Въодушевлението й беше очевидно, докато говореше за ползата от срещата и новите идеи, които бяха обменили.

Въпреки отчаяните усилия на Корди да търси незначителни, ведри теми, разговорът в крайна сметка се върна към баща й.

— Давате ли си сметка какъв забележителен човек беше? — попита Софи. — Когато ти беше дете, той беше само механик, а малко преди смъртта си продаде компанията за милиони долари.

— От един-единствен невзрачен сервиз стигна до верига от повече от дванайсет хиляди из цялата страна — добави Регън. — Беше невероятен.

— Наистина…

— Корди, той разбра ли, че си до него? — погледна я Регън, а очите й се напълниха със сълзи. — Имам предвид там, в болницата.

— Да, разбра. Поговорихме малко, а после се унесе и си отиде. Съвсем спокойно.

— Какво ти каза? — попита Регън.

Корди не искаше отново да избухне в плач, затова реши да обърне въпроса на шега:

— Ами обясни ми къде трябва да се погребват мъртвите.

Приятелката й не остана възхитена от остроумието й.

— Не беше смешно — измърмори тя.

— О, напротив — усмихна се Софи. — Той страшно държеше на правилата. Обзалагам се, че през годините, откакто го познавам, не е глобяван дори за превишена скорост.

— И това е вярно — съгласи се Корди.

— Значи нямаше никакви изненади?

Корди замълча за момент и си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Само една.