Джули Гарууд
Бърз триумф (31)

Двадесет и девета глава

Конгресмен Митчъл Рей Чембърс се готвеше да омае избирателите си. Беше свикал пресконференция точно седмица преди първичните избори, за да напомни на добрите хора от Фолсбъро, че бе спасил града им. И да им обясни, че е работил усилено повече от година за строежа на хотел „Хамилтън“ и курорт на Рок Пойнт.

Не беше подписал договора, изпратен му от Уолкър Медисън. Умело отложи процедурата за първата седмица след изборите. Беше се съгласил да приеме смехотворно ниската цена, която, в интерес на истината, назова сам, но нямаше никакво намерение да довежда сделката докрай…

Чембърс все още вярваше, че може да получи многократно повече и сега, след като вече беше замесен и Уолкър Медисън, беше по-сигурен от всякога. Щеше да бъде много по-лесно да манипулира най-малкия брат. Единственото, което трябваше да направи, беше да убеди избирателите, че е готов на всичко, за да превърне Фолсбъро в богат и проспериращ град. А после, когато победата му бъде в кърпа вързана, щеше да се погрижи за собственото си богатство и благоденствие. Беше абсолютно сигурен, че с тримата братя Медисън на масата за преговори може да прокара собствените си условия и да сключи сделката на живота си. Естествено, не бе необходимо хората да знаят тези незначителни подробности.

Кметицата Грийн бе изгубила всякакви шансове срещу него и вече нямаше никакво съмнение, че през ноември щяха да го преизберат. Политиката не беше нищо друго, освен изкусна манипулация.

Нямаше защо да се тревожи, че братовчед му Лестър щеше да хленчи, да се оплаква и да го излага пред медиите, защото беше откупил дела му и сега беше едноличен собственик на Рок Пойнт. Високата цена, която му беше изплатил, щеше да му се възвърне многократно.

За пресконференцията се облече в червено, бяло и синьо — морскосин костюм, снежнобяла риза и червена вратовръзка. Забоде миниатюрно американско знаме на ревера си и реши, че е готов. Беше изчислил цялата хореография на събитието до най-малката подробност. Беше отработил грандиозното си влизане в залата, точно бе очертал мястото на трибуната, и най-важното — къде да бъде поставен националният флаг. Държеше да е зад гърба му, но малко вляво, така че от какъвто и ъгъл да го уловеше камерата, знамето задължително да присъстваше в кадър. Дори изпробва няколко различни изражения пред огледалото. Трябваше да изглежда скромен и в същото време достолепен и интелигентен. Щеше да се хвали, естествено, но всичко щеше да бъде завоалирано зад обяснението какви гигантски усилия е положил, за да докара хотелската верига в района.

Беше сигурен, че е предвидил всичко.

 

 

Двойните врати към офиса на предизборния му щаб бяха отворени. Ейдън стоеше във фоайето, без да се набива на очи, но от мястото си можеше да наблюдава как Чембърс се изкачваше към малката трибуна. Около нея се беше събрала голяма тълпа от хора, дошли да чуят заключителната му реч. Микрофони и камери записваха всяка дума. Реши да изчака, докато настанеше време за въпросите. Искаше му се Корделия да е с него. Щеше да остане не по-малко отвратена от гротескното държание на конгресмена, който в стремежа си да убеди присъстващите в своята скромност, си приписваше заслугите за всичко, освен за откриването на Америка. Докато говореше, непрекъснато пъхаше дясната си ръка под сакото, близо до сърцето. Вероятно опитваше да изглежда като Наполеон. По-неприятна от фалшивата усмивка беше речта му. Всяка една проклета дума, изречена от него, беше лъжа. Ако Корделия беше тук, щеше да го предизвика да изложи числа и факти.

Докато стоеше и слушаше кухата предизборна риторика, Ейдън си помисли колко си приличаха Чембърс и Джулиън Тейлър. И двамата бяха движени от алчност и жажда за власт. Джулиън бе доказал, че нямаше нищо против да мине през трупове, за да запази империята си, а конгресменът беше готов на всичко, за да бъде преизбран. „Колко време беше имал работа с хора като Чембърс?“ — запита се той. Дори само мисълта за това го караше да се чувства изтощен.

Политикът беше готов за въпросите. Кметицата Грийн излезе напред и вдигна ръка.

— Конгресмен Чембърс, всички се питаме дали вече подписахте договора с братята Медисън за Рок Пойнт? — Преди да успее да й отговори, тя продължи: — Или ще стане като миналия път, когато променихте условията в последния момент и провалихте сделката?

— Не знам откъде имате тази информация, но тя е погрешна — заговори със снизходителен тон той. — Трябва да проверявате източниците си, преди да хвърляте обвинения, кмете.

Изслуша следващия въпрос от другия край на залата, като се стараеше да отбягва погледа й. В центъра на разговора бяха хотелът и курортът. Колко нови работни места щяха да се открият? Колко време щеше да отнеме строителството?

Ейдън виждаше отчаянието на местните жители. Спенсър беше прав. Тези отрудени хора имаха нужда от надежда. Беше изумен от отговорите на конгресмена. Говореше толкова авторитетно, сякаш лично бе изготвил плана на хотела и дори можеше да им съобщи квадратурата на всяка стая.

Кметицата отново се опита да привлече вниманието му, като застана най-отпред и упорито замаха с ръка, за да я забележи.

— Не отговорихте на въпроса ми — извика тя, когато той млъкна за момент да си поеме дъх.

— На кой въпрос искате да ви отговоря? — попита той с отегчение.

— Подписахте ли договора с Медисън? За последно чухме, че сте променил решението си. Съобщиха го в новините.

— Не бива да вярвате на всичко, което казват по телевизията — иронизира я Чембърс.

— Отговорете на въпроса! — настоя някой от публиката. — Подписахте ли? Ще имаме ли хотел в града?

— Разбира се, че ще имаме — заяви надменно конгресменът.

— Подписахте ли договора? — извиси глас кметицата.

Изкуствената усмивка върху лицето му започна да се разпада.

— Не, не съм.

Всички едновременно се обърнаха към него на секундата. Възвръщайки предишното си ведро изражение, той вдигна ръце и започна да обяснява:

— Чакайте, изслушайте ме… Прочетох договора и всичко е наред. С Уолкър Медисън се уговорихме да се срещнем лично и да подпишем документите. Така е редно. Дори го оставих да избере датата. Сигурно всички сте чули за ужасната автомобилна катастрофа… — Замълча за момент и преглътна с усилие достатъчно шумно, за да може звукът да бъде уловен от микрофоните. И най-после фалшивата му усмивка се стопи…

С ужасени очи наблюдаваше как към него с широка крачка се приближава Ейдън Медисън.

Изражението на лицето му беше безценно и Ейдън отново си помисли, че ако сега Корделия беше с него, щеше да се разсмее. И много щеше да хареса онова, което предстоеше да се случи.

— Достатъчно за днес, дами и господа — припряно каза Чембърс. — Трябва да се връщам във Вашингтон за важно гласуване.

Ейдън пристъпи към микрофона и веднага привлече вниманието на присъстващите. Всички знаеха кой беше той.

— Името ми е Ейдън Медисън и съм подготвил голяма изненада за вас и за конгресмена. — Огледа любопитните лица, после се обърна към Чембърс и продължи: — Нося договора със себе си и вие ще имате възможност да станете свидетели на подписването му. С братята ми нямаме търпение да започнем работа по новия проект, а зная, че и вие също очаквате това.

Овациите бяха оглушителни.

Конгресменът вдигна ръце, за да накара тълпата да замлъкне, и заговори припряно:

— Не, не. Обещах на Уолкър, че…

— Той вече го подписа, както и Спенсър — прекъсна го рязко Ейдън. — Сега всичко зависи само от вас и от мен. — Извади писалка от джоба на сакото си и му я подаде: — Защо не подпишете пръв, конгресмен Чембърс?

Мислите му препускаха бясно, докато се опитваше да измисли начин да се измъкне от този провал, но съзнанието му беше празно. Беше се оказал в капан и го знаеше. Вълнението сред публиката стигна връхната си точка, когато всички започнаха да скандират името му. Хората го гледаха с благоговение, благодарни за онова, което правеше за тях.

„Може би от тази катастрофа щеше да има и някаква полза в крайна сметка — мина му през ума.“ Вече ги държеше в ръцете си. Всеки един от присъстващите щеше да гласува за него, защото той беше техният спасител. Със замах взе писалката и се наведе да сложи подписа си.

Единствено Ейдън видя яростта в очите му, когато си стиснаха ръцете. Конгресменът кипеше от гняв, докато върху лицето му беше застинала заучената усмивка.

Чембърс беше потупан многократно по рамото и му се наложи да се здрависа с почти всеки от присъстващите, докато си проправяше път към вратата, за да се върне във Вашингтон за важното гласуване. Искаше му се да се позабави в залата и да се наслади на хвалебствените думи, но се опасяваше да не се досетят, че ги бе излъгал и за неотложния си ангажимент. Нямаше представа как щеше да се обяснява, ако от медиите го попитаха какво точно щеше да се гласува. Загубата на богатството, което можеше да спечели от Рок Пойнт, определено го гнетеше, но въпреки това имаше добро предчувствие за бъдещето. Поне нямаше да му се налага да харчи пари за допълнителна кампания. Току-що бе спечелил доверието на избирателите.

Кейли, младата репортерка, с която Ейдън и Спенсър бяха разговаряли при последното си посещение в града, го чакаше до вратата. Когато Ейдън се появи, тя го пресрещна с микрофон в ръка, а зад гърба й вървеше операторът.

Кметицата Грийн бързо приближи към него.

— Отново ви благодаря за щедрото дарение, което направихте за кампанията ми — подхвана тя, — но след пресконференцията на конгресмен Чембърс не мисля, че имам някакви шансове.

— Вие сте точният човек за този пост — отвърна той и направи знак на Кейли да започнат да снимат. Около него се събираха хора, когато погледна право към камерата и каза: — Кметът Грийн е тази, която истински се грижи за жителите на този град. Ако не беше тя, строителството на хотел „Хамилтън“ и курорта никога нямаше да се осъществи. Въпреки че конгресменът си приписва всички заслуги, няма нищо общо с тях. Именно вашата кметица работи упорито повече от година, обаждаше се, пишеше и изпращаше снимки на красивата местност, за да ни убеди да започнем преговорите. Точно както се бореше за хотела, така ще отстоява интересите ви във Вашингтон. Постъпете по най-правилния начин. Гласувайте за нея.

Обърна се към Грийн и се усмихна. Тя изглеждаше поразена. За щастие Кейли точно навреме даде знак на оператора да престане да снима.

 

 

Час по-късно Ейдън беше в самолета на път към дома. Не беше виждал Корделия повече от седмица. И не можеше да повярва колко му липсваше тя. Знаеше, че преди три дни бяха свалили гипса й, а от Регън бе разбрал, че докторът не беше останал много доволен, когато беше открил сламки за коктейл в него.

Пътуването беше изтощително. Беше летял от Сан Диего до Хюстън, а оттам до Рок Пойнт. Още преди месец реши да позабави темпото, но едва когато му се наложи да се сблъска с конгресмена и други хора като него, осъзна колко беше уморен.

Искаше да напусне състезателната писта. Искаше Корделия.

Благодарение на връзките и упоритата работа на Лиъм, на известен адвокат и на съда в Сидни, Корделия вече беше собственик на акциите на „Мерик“. Очакваше се тя да се върне в Австралия, да се представи на борда и да подпише допълнителните документи. Ейдън й заяви, че няма начин да я пусне да отиде без него. Вече се беше научил да не използва думата „позволи“, защото тя изпадаше в ярост. Споменът го накара да се усмихне.

Беше чул, че арестът на Джулиън Тейлър бе предизвикал истински фурор в австралийската преса. Лиъм му съобщи, че Симон и семейството й били на почивка, което в превод означаваше, че се бяха скрили до утихването на бурята. Но миналото на Симон беше толкова пикантна история, че не очакваше това да се случи скоро. До този момент медиите бяха оставили Корделия на мира. Ейдън знаеше, че рано или късно щяха да поискат интервю от нея. Но беше сигурен също, че тя нямаше да разговаря с никого.

Наближаваше един часът посред нощ, когато се прибра в хотела. Първо се отби в апартамента на Уолкър. Брат му беше нощна птица, преглеждаше записките, които му беше оставил Спенсър. Ейдън влезе и хвърли договора в скута му:

— Това е твое и на Спенсър — рече с усмивка. — Той ще поеме управлението и ще ти покаже как се прави.

— Не искаш ли да го поемеш ти?

— Не.

Изобщо не се притесняваше, че Уолкър ще прецака нещата. Екипът нямаше да му го позволи. Бяха в този бизнес достатъчно дълго, за да допуснат сериозен провал. Машината беше добре смазана.

— Утре ще ти разкажа всичко за пресконференцията на конгресмена. Като пребит съм и отивам да си легна.

Прекоси коридора и отвори вратата на апартамента си. Вътре беше безупречно чисто. Всяко нещо си беше на мястото. Нямаше паднал под стола телефон, провесени на облегалката на дивана шалове, разхвърляни учебници…

Нямаше я и Корделия.

Беше му оставила подпряна на вазата със свежи цветя бележка, в която му съобщаваше, че си тръгва и му благодари за помощта. Дълго я държа в ръката си, застанал на прага на спалнята й, също толкова чиста и подредена като всекидневната. Нямаше представа нито къде се намира, нито какво правеше. Беше сигурен само в едно. Искаше я обратно.

Отне му известно време да се отърси от мъката. Крачеше нервно из всекидневната и в два часа позвъни на Алек. Той, естествено, спеше дълбоко.

Звукът го стресна. Внимателно пусна рамото на Регън, за да не я събуди, и трескаво затърси телефона.

— Агент Бюканън — каза в слушалката.

— Къде е тя?

— Какво? Ейдън, ти ли си?

— Къде е Корделия? — повтори тихо Ейдън.

Алек се прозя.

— Ами спи в стаята за гости…

Изминаха няколко секунди, преди Ейдън да заговори отново:

— Добре ли е?

— Да, всичко е наред.

— Кога заминава за Бостън?

— След два дни. Утре е оная глупост в Съмърсет, а на следващата сутрин тръгва.

— Е, добре. — В гласа на Ейдън се прокрадна облекчение.

— Радвам се, че най-после разбра — каза Алек през дълга прозявка. — А сега смятам да си легна отново.