Джули Гарууд
Бърз триумф (19)

Седемнадесета глава

Телефонните разговори между Сидни и Чикаго бяха кратки и по същество.

Той следваше строги инструкции. Трябваше да звъни в Сидни точно в единайсет часа вечерта, което означаваше осем сутринта в Чикаго. Освен, естествено, ако не възникнеше нещо извънредно. Тогава можеше да се обажда по всяко време на денонощието.

Стоеше до прозореца на хотелската си стая и стискаше мобилния телефон в ръка. Вече беше набрал номера, но изчакваше да стане осем.

От другата страна на линията нямаше поздрав.

— Какво откри?

— Среща се с банкери и адвокати. — Чу шумно поемане на въздух, последвано от ругатня и побърза да продължи: — Миналия ден я проследих до гробището. Ходи на гроба на баща си.

— Андрю Кейн е мъртъв, така ли?

— Да.

— Кога е умрял?

— Неотдавна. Все още няма надгробен камък. Ще разбера.

— Какви са тези адвокати?

— Занимават се предимно с прехвърляне на недвижима собственост. Баща й й е оставил пари, много пари…

— Как така? Колко?

— Милиони.

— Това е невъзможно. Той беше прост монтьор.

— Искаш ли да…

— Лично ще проверя финансовото й състояние. Трябваше да сме го направили отдавна. Надявах се да я контролирам чрез парите. Дано все още мога…

— Тя не се нуждае от нищо.

— Тук не става въпрос за необходимост. Човешката природа е ненаситна. И това ти е известно. Говорила ли е с някого за мен или за семейството ми? Искам да изпреваря събитията. Трябва да знам какво е замислила. Това много ме притеснява. Имам какво да изгубя.

Не беше съгласен, но не се осмели да възрази. Не му беше нито мястото, нито времето да изразява мнение.

— Значи не смяташ, че ще остави всичко така и ще продължи напред?

— Не, естествено. Сигурно в момента го обмисля. Глупаво е да се съмняваме, след като всеки от нас на нейно място би постъпил точно така. Щяхме да си съставим план за действие и да го следваме. Ще докладваш ли още нещо?

— Има две много близки приятелки.

— Да, спомена ми за тях при предишното си обаждане.

— Убеден съм, че те знаят.

— Тя ще унищожи това семейство, ще ме съсипе…

— Открих и нещо друго — съобщи той. Беше задържал информацията, очаквайки подходящия момент. — Тези жени…

— Какво за тях?

— Омъжени са за агенти на ФБР.

Последва продължително мълчание. И после съскане:

— Трябва да се предприеме нещо, преди да ме е съсипала. Не искам един ден да пусна телевизора и да я видя да дава интервюта, разказвайки на всички коя е…

— Да, знам.

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Много добре.