Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (8)

Петък, 5 май 2006

01:25

Централата на „Мъркюри Медикъл“, „Манхатън“, Ню Йорк

Преди два часа Питър Адамс влезе в една от лабораториите в софтуерния отдел и я завари пълна. Програмистите едва вдигнаха глава да видят кой е дошъл и продължиха работа. Във фармацевтичния гигант беше по-скоро правило, отколкото изключение служителите да остават в офиса до късно, кажи-речи до спускането на нощта. Малко по малко лабораторията се изпразни. Служителите си събираха нещата и си тръгваха един по един. Половин час след полунощ се изнесе и последният — трийсетинагодишна жена. Погледна го въпросително и попита с какво се занимава. Въпросът й всъщност беше съвсем уместен. Досега Питър не бе докоснал нито един апарат, а в лабораторията се намираха десетки компютри, симулатори, огромни монитори и поне трийсет програматора, заради недодялания си вид наподобяващи праисторически лаптопи от времето, когато тези компютри бяха по-скоро транспортируеми, отколкото преносими. Навсякъде из помещението имаше различни модели на имплантируеми кардиовертер-дефибрилатори.

— От време на време обичам да се отбивам тук — отвърна Питър на колежката си. — Да се потопя в атмосферата.

— Какво четеш?

— Опитвам се да си опресня знанията за езици от ниско ниво.

Жената изведнъж се разбърза да си ходи. Явно се опасяваше, че Питър ще я помоли за помощ.

Седнал до маса в дъното на правоъгълното помещение, той всъщност разглеждаше папките на Дейвид Кроу. Още не схващаше напълно кодовете, но в главата му започна да се оформя предположение, което обаче изглеждаше абсурдно.

Не, всичко това бе невъзможно.

След като най-сетне остана сам, Питър извади лаптопа си и го включи. Внимателно отлепи флашката на Дейвид от папката му и я свърза с лаптопа. На екрана се появи папка с името HELL^[1].

Питър преглътна едва-едва и кликна два пъти върху нея, за да я отвори.

Папката съдържаше един-единствен файл: Ktmfsetup.exe.

Сухият, прекалено пречистен въздух в лабораторията дразнеше очите. Усещаше сухота и в устата: сякаш бе ял пясък. Отвори бутилка минерална вода и пи. После разгледа файла с помощта на програмата за езици от ниско ниво на „Мъркюри“.

Веднага разпозна файла, защото прекара няколко часа надвесен над разпечатаната му версия.

Стана колебливо и се огледа. Върху висок плот, разположен на няколко метра от него, до огромен плосък екран и три свързани програматора, се намираше симулатор „АЕН-234“. Питър забеляза, че симулаторът е включен към екрана, взе един „Деймос“ и с нервни движения го свърза със симулатора.

Не смееше да допусне мисълта, която го връхлетя в офиса по-рано през деня.

За да се поразсее и да се успокои, че всичко е наред и „Мъркюри Медикъл“ произвежда най-надеждните дефибрилатори, Питър се заигра със симулатора. Апаратът можеше да имитира всякакъв сърдечен ритъм и симулираше работата на човешко сърце.

Първо въведе синусов ритъм при различна честота на пулса. На екрана се появиха криви на ЕКГ. Нисък пулс. Пулс в покой. Висок пулс, после още по-висок. Така биеше сърцето му всеки път след крос с увеличение на темпото на десет минути.

Дефибрилаторът не реагира, точно както се очакваше.

Питър зададе камерно мъждене на симулатора.

Дефибрилаторът тутакси реагира със стимул — от 31 джаула, показа осцилоскопът. Ако симулаторът беше жив, щеше да усети болезнен, но спасителен удар в гърдите.

Питър отново промени командата: този път симулаторът получи сериозна камерна тахикардия. Дефибрилаторът направи точно каквото трябваше. В този случай беше напълно излишно да стимулира сърцето със силен ток, затова малкото устройство подаде пейсинг-леки електрически стимули — с малко по-висока от регистрираната честота. Питър се усмихна: симулаторът реагира като човешко сърце и заби с нормален синусов ритъм.

„Меркюри Деймос“ е безупречен продукт, доволно заключи той и се помъчи да диша по-равномерно.

Обърна се и погледна екрана на лаптопа си.

Флашката още стоеше в USB-порта.

Късният нощен час, бръмченето на апаратите и упоритата вентилационна система засилиха умората му. Прииска му се да се прибере, да влезе тихо, да изпие бутилка бира пред някой стар комедиен сериал на изключен звук и да се мушне под завивките до спящата Катрин.

Но се сети, че тя не си е вкъщи.

Без да се колебае повече, направи три крачки до персоналния си компютър и извади флашката. Повтаряше си наум, че е необходимо да действа решително. Върна се до плота, отвори най-горния програматор, включи го и мушна флашката в свободен USB-порт.

— А сега трябва да й откажеш достъп — заповяда той на апарата и се вторачи в него като в непослушно дете. — Откажи й, дяволите да те вземат. Няма да приемаш тази програма.

Програматорът не се подчини.

Питър прехапа долната си уста до кръв.

Това, разбира се, не означаваше още нищо.

Проклетото устройство прие програмата — какво толкова? Това показваше единствено, че Дейвид просто е използвал правилно криптиране и коректни кодове. Питър взе плоската глава на програмиращото устройство с големината на юмрук и я постави над имплантируемия дефибрилатор.

Така се прави, мислеше си той. Това е съвсем нормално. Всеки път, когато открием начин да извършим подобрение в ИКД, пациентите ни по цял свят получават възможност да се възползват от нововъведението, като с помощта на програматор се актуализира версията на техните безупречни имплантирани ИКД, произведени от „Мъркюри Медикъл“.

От нервност Питър започна да говори на глас, когато кликна върху иконата на екрана, която показваше наличие на нов софтуер в системата:

— Всичко е наред. Няма причина за притеснение.

Warning: Do you want to transfer this file to ICD^[2]?

Въпросът стоеше изписан в плътен жълт шрифт върху целия екран.

— Да — прошепна Питър и натисна yes.

Бръмченето в стаята се усили.

Значи преди четири години Дейвид Кроу бе създал софтуерна програма, съвместима с „Мъркюри Деймос“. Питър не знаеше нищо за тази програма. Тя не бе регистрирана никъде.

Пръстите му затанцуваха по клавиатурата сякаш от само себе си, докато променяше настройките на симулатора. На монитора се показа каквото бе въвел: нормален синусов ритъм с нормална честота.

Това продължи точно трийсет секунди.

Обля го студена пот. Дефибрилаторът започна да стимулира сърцето. Въпреки че симулаторът работеше като напълно здраво човешко сърце с нормален пулс и синусов ритъм, малкото устройство започна да изпраща електрически импулси, които да ускорят сърдечния ритъм до 350 удара в секунда.

Нито едно сърце, пък било то и най-здравото на света, не би понесло подобно натоварване.

Симулаторът също не издържа и получи мъждене.

— По дяволите — просъска Питър Адамс. — Мамка му!

Олюля се и отстъпи крачка назад, ала без да откъсва поглед от монитора. Дефибрилаторът изведнъж започна да изпълнява истинската си функция, сякаш се засрами от стореното и се опита да поправи грешката си.

На три пъти подаде електрошок на сърцето.

Три силни стимула един след друг.

Не помогнаха. Мониторът показваше права хоризонтална линия.

Въображаемият пациент издъхна.

Пет часа по-късно, когато в централата на „Мъркюри“ започнаха да пристигат най-ранобудните птички, Питър Адамс бе разбрал с какво се е занимавал Дейвид нощем в лабораторията. Сигурно е създал програмата само за удоволствие, мъчеше се да се успокои Питър. Просто защото е възможно да се създаде такава програма. Ktmfsetup.exe е само някаква си програмка, играчка, с която шантавият Дейвид е убивал симулатори; абсурдна приумица, каквато може да се роди единствено в главата на откачен програмист на компютърни игри.

По едно време Питър реши най-сетне да извади флашката от компютъра си. Прибра я в джоба си. Изведнъж му хрумна, че името на програмата не може да е избрано случайно.

Ktmfsetup.exe.

— K-t-m-f — измърмори той буква по буква, изгаси осветлението в лабораторията, затвори вратата и я заключи.

KTMF.

Вцепени се.

„Kill those motherfuckers…“

С тези последни думи гениалният, но уволнен Дейвид дръпна чека от ръката на Питър и хукна навън.

Не биваше изобщо да рискуват, наемайки такъв служител. Макар всичко да му подсказваше да не го прави, Питър назначи Дейвид Кроу.

Вината за случващото се носеше именно той — Питър Адамс.

 

 

17:56

Централата на „Мъркюри Медикъл“, „Манхатън“, Ню Йорк

Ото Шулц никога не беше блед, ала същевременно се грижеше загарът на лицето му да не става просташки. По негово мнение прекалено силният тен тегне върху притежателя си като позорно клеймо, издаващо ленивост.

Сутрин, докато се бръснеше пред огледалото и внимателно оглеждаше лицето си, забелязваше не без задоволство здравия цвят на кожата си с отпечатък от дълги съботни дни на голф игрището и неделни круизи с яхта, когато вятърът позволява. През зимата му се налагаше да се отбива от време на време в солариум, но пазеше това в тайна дори от Сюзън. Атлетичното му едро тяло, консервативните дрехи и възкъсата му посивяла коса, обграждаща темето му като венец, в комбинация с хубавия тен изпращаха недвусмислено послание към околните: Ото Шулц е мъж със силна воля, който умее да контролира и себе си, и другите.

Сега, четирийсет и пет минути след началото на разговора с Питър Адамс, за който едва намери време, Ото Шулц заприлича на спукан балон. Коремът му се отпусна, по пребледнялото му лице избиха червени петна, а бръчките от двете страни на устата му, иначе белег на мъжественост, изведнъж се вкопаха дълбоко в кожата и го състариха. Питър забеляза промяната и се зачуди дали да не му предложи чаша вода.

— Това е — заключи той. — Цяла нощ съм изучавал тази програма. Продължих и на сутринта. Абсолютно сигурен съм в думите си.

Ото Шулц притисна с пръсти мястото между веждите си и затвори очи, за да покаже ясно на събеседника си, че в момента разсъждава.

— Изритахме този идиот преди четири години — промълви най-сетне той, разхлаби възела на вратовръзката си, стана и си взе сакото. — През това време нищо не се е случило… нищо! — Шулц подсили ефекта от последната си дума, като удари с юмрук по масата. — Няма никакъв смисъл да се тревожим заради тази програма!

— Ото, това няма да отмине от само себе си.

Питър Адамс пресуши чашата с кока-кола „Лайт“, изправи се с вцепенено тяло и се приближи до бюрото на Ото Шулц. Шефът на концерна седеше извърнат, вторачен през прозореца. Ръцете си бе отпуснал на кръста. Под мишниците му личаха тъмни петна от пот.

— Дейвид Кроу е създал програма убиец — тихо уточни Питър Адамс.

— Не използвай такива думи.

— В програмата е заложил алгоритми, които позволяват времето да се настройва — продължи Питър, без да обръща внимание на реакцията на началника си. — В картата памет беше настроено за трийсет секунди, но може много лесно да се промени според желанието. Опитах с две минути, с един час, с час и половина. Предполагам, че е възможно да се настрои и за една седмица, стига да инсталираш програмата в „Мъркюри Деймос“. Тъй като криптирането и всички останали кодове са правилни, ИКД ще ги приеме. После дефибрилаторът ще убие притежателя си. Освен това… — преглътна и едва сподави прозявката си, — … освен това съм длъжен да те осведомя, че тази програма съдържа доста съмнителни неща — Питър се помъчи да прогони сълзите, избили в изморените му очи. — Те обаче надхвърлят моята компетентност. Нужни са ни най-добрите специалисти.

— Как, по дяволите… — подхвана Ото Шулц, обърна се рязко и разпери ръце, — … как е възможно да сме дали достъп до секретна информация на такъв тип като Кроу? На пропаднал наркоман! На инфантилен компютърен програмист, който така и не се научи как да се отнася с жените, и се наложи да се разделим с милиони, за да потулим глупостите му!

Питър мълчеше. Виеше му се свят и се сгорещи. Копнееше за легло и буквално залиташе от умора.

— Изобщо даваш ли си сметка — разкрещя се Ото, — даваш ли си сметка какво… какво ни чака, ако…

— Да. Акциите ни на борсата ще се сринат. Нямаме избор, Ото. Трябва да предупредим всички наши пациенти с ИКД и да ги прегледаме.

— Акциите са най-малкият ни проблем! — изрева Шулц, вкопчи се в бюрото и се наведе напред. — Те ще се сринат и ще настъпи истински кошмар за нас! Ала това далеч не е най-лошото! Само си представи какви разходи ни очакват, ако се наложи да прегледаме наново всеки наш пациент с ИКД! Ще трябва да ги търсим по цялото земно кълбо, да ги настаняваме в луксозни болници, да… А имаш ли представа как ще се отрази това на репутацията ни, на бъдещето ни, на цялото съществуване на компанията! „Мъркюри“ е… е…

Успехите на фармацевтичния гигант явно не можеха да се поберат в думи.

— От сливането на двете компании „Мъркюри“ непрекъснато расте — просъска Ото Шулц.

Пръските от устата му се посипаха като облак от ситни капчици над стъкления плот на бюрото му — толкова дебел, че придобиваше тюркоазен оттенък.

— С всеки изминал ден ставахме все по-големи, силни, успешни и печеливши! „Мъркюри Медикъл“ е благонадеждна компания! Точка по въпроса! Продаваме качество! Работим в сектора на здравеопазването, Питър! Продаваме на клиентите си спокойствие, живот и доверие, за бога!

Пусна бюрото и преплете ръце на тила си. Петната под мишниците му се разраснаха до големината на дини. Ото Шулц дишаше учестено и напрегнато.

— Ще ми обясниш ли как сто от най-големите мозъци в тази страна са създали дефибрилатор, който някакъв си скапан наркоман с лекота превръща в… в…

— Машина убиец.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Трябва незабавно да създадем нова програма, която да не позволява на „Деймос“ да приема Ktmfsetup.exe. И — напълно си прав — сме принудени да уведомим всичките си клиенти с имплант „Деймос“, че е нужно софтуерът на дефибрилатора да се актуализира. Освен това ще се наложи да прекратим производството на импланти от този вид, да променим криптирането и да унищожим или в най-добрия случай да променим софтуера във всички неимплантирани…

Ото Шулц вдигна длани и седна. Облакъти се върху бюрото и скри лице в шепите си.

Питър бавно се върна на мястото си. Досега неведнъж се бе питал защо ниският стол за посетители стои толкова далеч от внушителното бюро. Така се чувстваше като хлапе, привикано в кабинета на директора. Едва сега разбра замисъла на това разположение. Разстоянието „смаляваше“ гостите, докато Ото видимо порастваше в огромното си, високо като трон кресло зад близо триметровото писалище.

В момента кралят обмисляше ситуацията.

Питър мълчеше.

В кабинета се носеше леко ухание на канела и цитрусови плодове. Афтършейв, предположи Питър. Ото дойде на срещата направо от фитнес залата. Продължаваше да стои с лице, заровено в шепи, и не личеше да диша. Отвън долиташе шумът от витлата на приближаващ се хеликоптер. Колкото обаче и да се взираше през прозореца на запад, Питър не видя и следа от летателен апарат. Накрая бръмченето стана оглушително въпреки дебелите стъкла и Питър се досети, че хеликоптерът ще се приземи върху покрива на „Мъркюри Медикъл“.

После всичко утихна.

— Кой знае за тази програма? — попита глухо Ото зад едрите си ръце.

— Аз. Дейвид Кроу не може да ни помогне. Почина само броени дни след като го изритахме. За нещастие няма как да разберем дали не я е дал на някого. Ако бяхме сигурни, че не я е копирал, щяхме просто да изтрием файла и да приключим. Но не можем.

— Четири години — заключи Ото Шулц и се облегна тежко на креслото си. — За тези четири години не сме получили нито едно съобщение за нещо смущаващо, което да се дължи на такава… адска програма.

— Не, но…

— Не ти ли се струва малко вероятно да има копия? Дейвид Кроу, както впрочем спомена и ти, беше асоциален компютърен маниак. За четири години никой не ни е изнудвал, не се е случило нищо.

— И въпреки това сме длъжни да…

— Къде се намира програмата в момента?

— Там — Питър посочи червената папка, която бе поставил върху бюрото на началника.

— А флашката?

Питър се поколеба, но накрая все пак бръкна в джоба си. Ото Шулц си пое въздух, изду се и повдигна рамене почти заплашително.

— Ето — Питър му подаде флашката.

Ото протегна ръка с дланта нагоре. Питър се принуди да се изправи, да направи три крачки и да постави флашката в разтворената ръка на шефа — животинска лапа в сравнение с неговата. Вече съвсем се чувстваше като гузен ученик.

— Ще я заключа в сейфа — отсече Шулц. — Петък е и се свечерява. Ще си тръгвам. Утре ще се обадя тук-там.

— Ще се обадиш? Не трябва ли…

— Четири години не сме имали никакви проблеми — повтори като мантра Ото, визирайки този безоблачен период.

Успял да си възвърне част от старото си „аз“, Шулц добави със снизходителна усмивка:

— Няколко дни повече или по-малко не са от значение. Съгласен съм с теб, че трябва да се направи нещо, но не бива да избързваме, Питър. Иначе ще избухне грандиозен скандал. Искам първо да обмисля добре как да постъпим. Затова предлагам засега да си мълчиш и да се насладиш на уикенда, а в понеделник сутринта ще си поговорим пак.

Питър заби поглед в пода. В известен смисъл Ото имаше право. Да, наистина, спешни мерки трябва да се вземат, но не и на секундата. Питър се чувстваше скапан след трийсет и шест часа безсъние и вече бе изгубил способността да разсъждава.

— В понеделник сутринта — промърмори той в знак на съгласие.

— Да, в понеделник в осем сутринта. Разбрахме се, нали?

— Да.

— Прибирай се и си лягай.

— Добре.

— Как е Катрин?

— Бива. Операцията беше тежка, но се възстановява.

— Ти как се справяш?

— Добре. При родителите си е. Днес трябваше да пътувам към тях, но не ми се иска да шофирам три часа в такова състояние. Ще тръгна утре.

— Струва ми се разумно — усмихна се Шулц и направи подканващ жест към солидната дъбова врата.

— Грижи се за себе си.

— И ти.

— Питър?

— Да?

Стигнал почти до вратата, Питър се обърна.

— Благодаря ти, че дойде направо при мен.

Питър кимна и излезе. Вратата се хлопна зад гърба му. Трябваха му няколко минути, докато очите му привикнат към приглушената светлина в коридора. Докато се питаше за пореден път защо секретарките не са се погрижили за по-добро осветление, и през ум не му минаваше, че вижда Ото Шулц за последен път.

След няколко безсънни часа в леглото Питър Адамс отиде да побяга из Сентръл Парк, за да се отърси от тревогата, която не му даваше мира. Тичайки, пак се сети за шефа си. Пети май си отиде. От новия ден изминаха петнайсет минути. Ударът по тила го застигна точно докато подминаваше бряста, където обикновено се спираше да поразтегне краката си. Тогава Питър си припомни какво каза Ото Шулц.

„Трябва да се направи нещо.“