Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (1)

Вторник, 4 май 2010

Час: 08:47

Университетска болница „Грини“ (ГРУС), градчето Берюм, близо до Осло, Норвегия

Сара Цукерман се сепна при вида на мъжа със светлосиня, протрита пижама, и рязко спря. Летящата врата на операционната зала я удари по лявото рамо. Тя се усмихна, за да прикрие болезнената си гримаса. Оказа се излишно: той още не я бе забелязал.

Медицинската сестра тъкмо му помагаше да се премести от подвижното болнично легло върху операционната маса. Движенията на болния бяха вдървени като на доста по-възрастен от седемдесетте му години мъж. Предния ден пациентът отбеляза юбилея си със съвсем скромно тържество в болницата. Размъкнатата пижама му придаваше още по-уязвим вид и доктор Цукерман се поколеба дали да не излезе от залата. От четиридневния потискащ престой в болницата бе пострадала и гъстата му коса, иначе неизменно пригладена грижливо назад. Докато се качваше на операционната маса, той наведе глава и над пижамата лъсна тилът му.

Неузнаваем, старчески тил.

От гледката Сара Цукерман усети туптене във върховете на пръстите си и леко тръсна ръце. Над хлабавата яка на болничната му пижама пет сиви кичура коса, сплъстена от пот, се спускаха по кокалестия му гръб, толкова измършавял, че лопатките изпъкваха под тънкия памучен плат като остриета на кънки за лед.

Сара Цукерман притаи дъх и усети как пулсът й се ускорява.

Това беше грешка.

Би следвало друг колега да стои на нейното място в седма операционна зала: предпоследната от наредените една след друга осем зали с врати към два дълги коридора. Всеки от кардиолозите в болницата би се справил с операцията не по-зле от нея. Всъщност дори по-добре — така смяташе тя, — макар да не притежаваха нейния опит, професионалните й успехи, уменията й, средата и репутацията й. Сара Цукерман беше звезда, не, мегазвезда върху небе, по-голямо от небето над Норвегия, над Берюм, над малката провинциална болница, която наистина минаваше за голямо и модерно здравно заведение по тукашните стандарти, но не представляваше нищо в сравнение с някогашната й работна среда. В момента Сара Цукерман се славеше като най-добрата, най-великата, най-способната сред посредствените норвежки медици.

Да, безспорно беше грешка.

Трябваше да откаже.

Всъщност тя направи точно това: отказа.

И все пак Ерик Бернтсен — професор емеритус^[1] и доктор на медицинските науки — успя да наложи своето.

— Добро утро! — поздрави Сара Цукерман с неестествено висок и весел глас.

Само след броени минути й предстоеше да извърши операция, която макар и рутинна, при непредвидено усложнение можеше да отнеме живота на мършавия старик, когото някога бе смятала за въплъщение на мъжката сила. Пациентът осъзнаваше това по-добре от всеки друг.

Обърна лице към нея. Погледите им се срещнаха за миг, после тя пристъпи напред и се зае да проверява дебелия абокат^[2] в сгъвката на левия му лакът. През втори абокат, по-тесен, поставен върху опаката част на дланта му, във вените на пациента се вливаше прозрачна течност от банка, окачена на инфузионен статив.

Всичко, разбира се, беше наред.

— Напълно излишно е да разяснявам как протича операцията на специалист с твоята ерудиция — подхвана Сара Цукерман, — но заради специализантката Карита Сулхайм, която ще присъства…

Тя кимна към млада жена, застанала до вратата. Специализантката сякаш бе дошла да наблюдава не операция, а екзекуция. Стоеше изправена като войник и така притискаше гръб о стената, че още малко и тя щеше да поддаде.

— … ще започна с обичайните разяснения.

Сара Цукерман още се затрудняваше да гледа пациента в очите — хлътнали в черепа, жълто-кафяви и необикновено големи. Няколко посивели твърди косъмчета от черните му вежди стърчаха неизменно нагоре — понякога бодро, понякога зловещо. Сара познаваше добре погледа му: самоуверен, властен и леко арогантен. Именно тази лека арогантност Сара бе смятала за най-голямото му професионално достойнство. Той беше уникален, единствен по рода си като онези, с които Сара бе свикнала да общува преди да се завърне в Норвегия — нито го бе искала, нито бе допускала, че ще се случи. През 2002-ра, след нещастието, тя се прибра вкъщи. Дотогава Норвегия битуваше в мислите й като избледнял неканен спомен от младостта, към който изобщо не искаше да се обръща.

Ерик Бернтсен щеше да си остане уникален, независимо къде се подвизава по света.

Гледайки го толкова безпомощен, Сара изпита почти физическа болка.

— Интервенцията е наложителна — подхвана механично тя, сякаш четеше от медицински картон, — заради рязко настъпила вентрикуларна тахикардия и синкоп^[3] преди две седмици. След 24-часово проследяване на електрокардиограмата диагнозата се потвърди. Проведената коронарна ангиография диагностицира само изменения на съдовите стени. Ехокардиографията показа нормално функционираща лява камера и фракция на изтласкване над 60 процента. Имплантирането на кардиовертер-дефибрилатор от вида „Мъркюри Деймос“ ще продължи по план около един час.

И тя, и пациентът знаеха, че той е сред малцината късметлии в страната. В богата Норвегия медицинските изисквания за поставянето на ИКД (имплантируем кардиовертер-дефибрилатор), който струва над 100 000 крони на данъкоплатците, бяха по-строги отколкото в която и да е друга страна в Западна Европа. Доктор Цукерман бе изпратила безчет писма до регионалния здравен фонд „Здраве Юг — Изток“. С американска директност, понякога граничеща със заплашителен тон, тя обръщаше внимание на ведомствата колко абсурдно е точно в Норвегия да се поставят престъпно малко дефибрилатори и пейсмейкъри. В най-добрия случай службите отговаряха на писмата й с глупави оправдания, а в най-лошия — което се случваше най-често — с мълчание.

— Както знаеш по-добре от всеки друг… — продължи тя и го погледна право в очите.

От напрежение той не можеше да лежи спокойно. Главата му изглеждаше твърде голяма върху тънкия му врат. Прииска й се да го погали по бузата, но за щастие успя да устои на този импулс.

— … всяка оперативна намеса крие известен риск. Най-често срещаното усложнение в твоя случай е пневмоторакс — попадане на въздух в белите дробове. При поставянето на ИКД, разбира се, има опасност и от сърдечна тампонада, тоест да пробия сърдечната стена и перикардът да се напълни с кръв. В такъв случай състоянието може да стане критично и…

За пръв път, откакто го доведоха в операционната, Ерик Бернтсен се усмихна — вяло, леко снизходително.

— Извинявай — възкликна тя. — Забравям на кого обяснявам.

Гласът й продължаваше да звучи доста високо.

Специализантката до вратата почти бе престанала да диша, макар че още дори не бяха започнали със старателното миене на ръцете. И двете бяха облечени в зелени манти, Сара Цукерман — в торбести панталони и с нелепа хартиена шапка на главата. Операционните престилки ги очакваха в съблекалнята. Излизайки, Сара спря до младата жена и сложи ръка на рамото й:

— Ела с мен. Всичко ще бъде наред.

Не й хрумна нищо по-добро.

Карита Сулхайм никога нямаше да осъществи абсурдната си мечта да стане кардиолог. За доктор Цукерман представляваше загадка как изобщо й е хрумнало да става лекар. Карита правеше трети опит да присъства на поставяне на ИКД. Накратко, операцията се състоеше в имплантиране на малък, сложно устроен компютър под лявата ключица. Кабел, наречен електрод, свързваше дефибрилатора с долната част на сърцето, като електродът минаваше през вени и през сърдечните кухини, а краят му се закрепяше за вътрешната страна на сърдечната стена. Тази сравнително лесна и бърза манипулация не представляваше трудност за опитен кардиолог. Карита Сулхайм обаче не издържаше дори да наблюдава какво се случва на операционната маса.

Първият й опит — преди шест месеца — се превърна в катастрофа.

Още докато Сара Цукерман навеждаше скалпела, специализантката припадна и при падането събори табла с подредени стерилни инструменти. В операционната зала се разнесе силно дрънчене, а пациентът, според правилата само под въздействието на локална анестезия, изпадна в паника и се отскубна от абоката и от чевръстите, но за жалост твърде слаби ръце на медицинската сестра.

При втория си опит да издържи интервенция за поставяне на ИКД Карита избяга от операционната десет минути след началото и се върна в болницата цели три часа по-късно.

Това беше последният й шанс и двете със Сара Цукерман го знаеха.

„Трябвало е да се насочиш към психиатрията, моето момиче — мислеше си лекарката, докато вървеше към съблекалнята, следвана по петите от специализантката, която ситнеше като страхливо пале. — Така никога нямаше да имаш вземане-даване с реалната медицина.“

Сара Цукерман беше убедена в това, но бе живяла твърде дълго в Норвегия и знаеше, че няма да си позволи да го изрече на глас.

От съблекалнята имаха възможност да наблюдават операционната през стъклена стена. Ерик Бернтсен най-после се бе примирил и лежеше напълно отпуснат върху масата. Докато си обличаше тежката операционна престилка, Сара Цукерман забеляза, че пръстите му треперят. Дясната му ръка висеше над ръба на операционната маса. Венчалният пръстен сякаш бе станал твърде голям за тънкия му пръст. Досега Сара не бе обръщала внимание, че опаката част на дланите му е осеяна с бледокафяви старчески петна. Тя започна усърдно да търка ръцете си със стерилна четка. Отдели на процедурата повече от обичайните пет минути. Едва когато Сиверт Санд, програмистът от „Мъркюри Медикъл“, демонстративно погледна големия стенен часовник, Сара вдигна високо мокрите си ръце на разстояние от тялото си и ритна вратата към операционната, като внимаваше да не докосне нещо.

— Парите или животът — промърмори Сиверт Санд.

Този човек я дразнеше, но все пак си вършеше съвестно работата, а и се нуждаеха от помощник от „Мъркюри Медикъл“, за да програмират и изпробват дефибрилаторите веднага щом ги имплантират в тялото на пациента.

Медицинската сестра вече бе отворила пакета със стерилни принадлежности. Най-отгоре имаше две хартиени кърпи. Сара ги дръпна от пакета и си подсуши ръцете. Сестрата й помогна да си завърже престилката на гърба. Сара си сложи два чифта ръкавици: отдолу зелени, а отгоре сиви, размер шест и половина.

Завеждащ отделението Сара Цукерман беше готова за първата операция за деня.

Приближи се до масата. Ерик Бернтсен затвори очи. Цялото му тяло беше покрито, с изключение на старателно почистен правоъгълник с размери десет на четири сантиметра точно под лявата ключица. Над долната част на врата му се спускаше преграда — и по хигиенни причини, и пациентът да не вижда какво става зад паравана.

— Кефлин? — попита анестезиологичната сестра с равен, почти механичен глас.

— Да — кимна доктор Цукерман. — Два грама интравенозно.

Погледна мониторите. Показваха нормално кръвно налягане, правилен синусов ритъм и задоволителна сатурация.

Медицинската сестра постави антибиотика в абоката, както нареди лекарката.

— Как е кучето ти? — попита Сара Цукерман, надникна зад паравана и поиска да насочат лампите към сърдечната област на пациента. — Ще се оправи ли с две трети от опашката си?

Той не отговори.

Сиверт Санд си тананикаше ужасно досадно парче. Анестезиологичната сестра Фрид Мьолв седеше неподвижно пред мониторите. Карита Сулхайм започна да отстъпва от операционната маса крачка по крачка.

— Всичко ще бъде наред, Ерик — прошепна доктор Цукерман, наведена до ухото му. — Правила съм го безброй пъти. Сред най-добрите съм. Знаеш го. Отпусни се.

Той повдигна леко клепачи и се опита да се усмихне. Изкашля се и сключи ръце.

— Започвай — помоли с немощен глас. — Говори ми, докато работиш. Така ще се чувствам по-добре, все едно… все едно аз го правя.

— Разбира се — обеща тя и си пое дълбоко въздух, а марлята пред устата й се впи в устните й. — Първо ще сложа двайсет милилитра ксилокаин под клавикулата… Ето така.

Извади канюлата, след като сложи местна упойка, и мястото прокърви.

— След пет минути съм готова да направя разрез.

Рязко се обърна към Сиверт Санд.

— Извинявай, но ще престанеш ли?

— С кое? — изуми се той.

— С това припяване или тананикане. Ще престанеш ли?

— О, съжалявам. Изобщо не се усещам.

После се съсредоточи върху апарата пред себе си. Приличаше на лаптоп от началото на осемдесетте: тежък, тромав, но със сензорен екран и без клавиатура.

— Добре е — прошепна Ерик Бернтсен.

— Кой? — надвеси се над него Сара.

— Зоро. Въпреки че му отрязаха върха от опашката.

— Чудесно. Това куче направо ще те надживее.

Осъзна колко неуместно прозвуча коментарът й. Вдигна скалпела.

— Ще направя около петсантиметров хоризонтален разрез. Ето…

Върху хартиено бялата кожа се появи почти непристойна цепнатина. Доктор Цукерман бързо взе апарата за еднополярна диатермия, който с помощта на електрически ток преминава през мастната тъкан.

— А сега внимателно правя разрез до фасцията — продължи Сара Цукерман. — Наблюдаваш ли операцията, Карита? Фасцията се намира точно над мускулатурата, на около два сантиметра навътре в горния слой на кожата. С диатермията изгаряме тъканта и така предотвратяваме…

— Мирише на обгорено месо — дрезгаво пророни специализантката.

— Не обръщай внимание на миризмата. Гледай какво правя.

От раната се процеждаха капчици кръв. Сара Цукерман пъхна десния си среден пръст между мускулната и мастната тъкан, за да направи джоб, където по-късно да постави имплантируемия кардиовертер-дефибрилатор. Действаше сръчно и ефективно. После взе синя канюла с физиологичен разтвор.

— Първо трябва да си осигурим нещо като фуния за водача. А сега се насочвам косо към югулума…

Иглата се плъзна към върха на гръдната кост.

— … за да улуча вена субклавия. Което… не успях да направя.

Преди следващия й опит се въдвори пълна тишина. Отново провал. И третия път не успя да улучи вената, която отвежда към сърцето. Устата й пресъхна, преди да поднови опитите.

— Мамка му! Майка му стара!

Когато на осемнайсет години напусна родния си град Тромсьо, където впрочем повече не се завърна, Сара Цукерман взе със себе си само две неща: оранжева раница с „кенгуру“ за носене на бебе, пълна с книги и чисто бельо — подарък от баба й за Бат Мицва, — и неприятна склонност да ругае.

През годините в САЩ езикът й се култивира благодарение на изпълненото с предизвикателства следване, на стипендиите, на получените научни степени, на професионалния опит и престижните проекти, в които взе участие. Сара Цукерман бързо се американизира, превърна се в преуспял специалист и все по-рядко си позволяваше да изрича псувни. През 2002-ра се върна в Норвегия. Клиниката в Клийвланд и цялото й лекарско съсловие посрещна решението й с шок и разочарование. Там тя се бе превърнала в един от най-уважаваните специалисти. Нещо повече — Сара Цукерман си извоюва място сред малцината избрани с право да преценяват кой да работи в екипа на клиниката. В родината си тя осъзна, че старите навици не се изкореняват. Диалектът й изчезна, с изключение на едва доловима напевна интонация, но ругатните постоянно напираха на езика й.

Вместо вена субклавия Сара улучи артерия субклавия — един от кръвоносните съдове, които се разклоняват от главната артерия на сърцето. От върха на спринцовката бликна яркочервена кръв.

— Проклятие! Направете компрес!

Карита Сулхайм се олюля, когато лекарката извади спринцовката.

Анестезиологичната сестра Фрид Мьолв се изправи с пъргавина, каквато никой не би очаквал от пълна жена на средна възраст като нея.

— Опа! — Фрид обгърна специализантката с пълните си ръце. — Пак ще припадне.

— Изведете я! — просъска Сара Цукерман, докато притискаше мястото. — Веднага я разкарайте и нека никога повече не се връща!

— Не е от кръвта — смотолеви Карита едва доловимо изпод марлята, докато я подпираха. — Не е от кръвта. Мога да гледам кръв, разбира се. Прилошава ми от… сърцето. Кръвта не ме смущава, но като я гледам как пипа…

— Млък! Изведете я, дявол да го вземе!

— Не ми е добре… — прошепна Ерик Бернтсен.

Лицето му бе придобило пепелявосив оттенък. Сара си пое дълбоко въздух, надникна зад паравана и улови погледа му.

— Допуснах грешка, Ерик. Банална грешка. Нали чу какво става. Знаеш не по-зле от мен, че сега всичко е под контрол. Успокой се. Опитай се да се отпуснеш. Ще притискам мястото около пет-шест минути и после продължаваме. Ясно?

Той навлажни устни и прошепна нещо като „добре“. След петминутно мълчание Сара улучи вената от първия опит. През кухата игла на спринцовката вкара метална нишка в тялото на пациента.

— Говори! — заповяда дрезгаво Ерик Бернтсен. — Кажи ми какво правиш!

— Водачът влезе безпроблемно — докладва Сара. — Рентгеновият екран ми дава чудесна картина… ето така.

На монитора на апарата, описващ дебел полумесец около гръдната област на пациента, Сара Цукерман виждаше как кардиологичният водач върви по вената към сърцето, слиза в дясното предсърдие и почти стига до дясната главна камера. Водачът имаше единствената функция, за която подсказваше името му: да проправи път на следващите инструменти.

— Подай ми седемфренчов въвеждач — поиска лекарката и Линда Гюндершен веднага й подаде малка пластмасова тръбичка. — Въвеждам катетъра във водача — обясни Сара. — А сега ще…

Наложи се да натисне петнайсетсантиметровата куха тръбичка на мястото, където водачът влизаше в кръвоносния съд. Накрая тръбичката се вмъкна във вената. Всъщност във вената имаше две тръбички една в друга. Отвън се виждаше само незначителна част от малкия фуниевиден край. Водачът бе изпълнил задачата си и можеше да го издърпа обратно.

— Приготви електрода.

Линда Гюндершен отвори стерилен пакет и обля със солена вода половинметровия кабел — електрода, който щеше да свърже дефибрилатора със сърцето. Доктор Цукерман внимателно издърпа вътрешната част на катетъра от гърдите на пациента и веднага затисна отвора с палец, защото оттам бликна тъмночервена кръв.

В залата стана много горещо. Прекалено задушно за Сара.

Отдавна не си водеше сметка колко такива операции е извършила. И все пак при мисълта, че в момента провира пластмасова тръбичка през главната вена на сърцето на Ерик Бернтсен, й премаля и се сгорещи. А може би преходната възраст, за която не смееше да мисли, бе решила неочаквано да й напомни на колко години е.

Изобщо не биваше да се съгласява.

Пое електрода с леко треперещи ръце и вдигна палец от отвора. Бързо провря кабела през въвеждана към дясното предсърдие. Погледът й се закова в рентгеновия монитор.

— Ето — промърмори тя.

— Говори! — нареди й Ерик Бернтсен. — Казах ти да не спираш!

— Сега ще издърпам стилета на електрода — побърза да отговори тя.

Под лявата ключица все още се подаваше частта от трансвенозния проводник, която без втвърдяващата метална нишка, наречен стилет, беше мека като спагети. Сара Цукерман огъна стилета така, че да образува 40-градусов ъгъл, и пак го вкара в кухината на електрода.

— Ето така. Остана само още малко…

Внимателно плъзна твърдия проводник във въвеждача. Кривката на стилета се оказа безупречна и електродът, вместо да продължи право към вена кава инфериор, се насочи над трикуспидалната клапа.

„Още малко… — повтори си наум Сара. — Дано наистина да е малко.“

— Тук не е ли необичайно горещо? — промърмори тя.

Електродът мина през сърдечната клапа и вече се намираше където трябва.

— Перфектно. Дай ми отвертката.

Линда Гюндершен й подаде инструмента, наподобяващ повече миниатюрна лешникотрошачка отколкото отвертка. Сара я закрепи за края на електрода, който се подаваше само на четири-пет сантиметра от раната под ключицата, хвана електрода с два пръста на лявата си ръка и завъртя отвертката дванайсет пъти около оста й с десния си показалец. На монитора се виждаше, че другият край на електрода, вече в дълбините на дясната половина на Бернтсеновото сърце, се е закрепил за сърдечния мускул. Сара свърза още един кабел към електрода и подаде свободния му край на Сиверт Санд. Преди да включи имплантируемия кардиовертер-дефибрилатор, трябваше да се увери, че всичко функционира успешно.

— Изпробвай силата на сигнала — остро разпореди тя.

— Четири миливолта — поклати глава Санд.

Твърде слабо. Силата на сигнала от сърдечната мускулатура трябва да е поне пет миливолта, та дефибрилаторът да работи задоволително. Именно електрическата комуникация между организма и техниката с помощта на малките, но мощни батерии в дефибрилатора щеше да стимулира жизнеността на седемдесетгодишното сърце на пациента, ако пак започне да работи небрежно. Сара бързо разви електрода от сърдечната стена, премести накрайника с няколко милиметра и пак го зави.

— Три миливолта — съобщи беззвучно Сиверт Санд.

— Проклятие — прошепна Сара Цукерман и пак отви електрода.

На третия опит Сиверт Санд се усмихна:

— Единайсет миливолта!

По принцип всеки кардиостимулатор изпълнява две основни функции. Първо, улавя естествените електрически сигнали на сърцето. За целта е нужно напрежението да е достатъчно голямо, за да бъде отчетено. Второ, имплантируемият кардиовертер-дефибрилатор тълкува постъпилите сигнали, тоест, ако се появи животозастрашаваща аритмия, подпомага сърцето да възобнови нормалния си жизнен ритъм. Освен това е нужно лекарят, който поставя ИКД, непременно да се увери, че електродът е в състояние да стимулира сърцето, в случай че ритъмът се наруши. Затова при подобна хирургическа интервенция лекарите винаги изпращат пробно малко напрежение по електрода, за да разберат дали сърцето отговаря на командите на импланта.

— Не ми е добре — промърмори Ерик Бернтсен.

— Всичко е наред — усмихна се Сара Цукерман. — Още малко работа и пак ще си във форма.

— Кръвното пада — отбеляза спокойно Фрид Мьолв. — Леко повишена сърдечна честота.

— Добре — промърмори доктор Цукерман. — Кажи ми, ако промяната продължи.

Отворената опаковка с ИКД чакаше готова. Сара закрепи муфа в раната, за да стабилизира положението на електрода. На монитора виждаше, че проводникът се намира в отлична позиция, и го включи към кардиостимулатора с опитни движения. Анестезиологът доктор Айвин Стурелв влезе в операционната, за да постави на пациента временна пълна упойка, с цел да проверят как действа дефибрилаторът при шок.

Доктор Цукерман тъкмо затваряше раната.

— Болят ме гърдите — простена Ерик Бернтсен. — Получавам… диспнея.

Той прошепна латинското наименование на „задух“ едва доловимо.

— Пневмоторакс? — предположи Айвин Стурелв.

Доктор Цукерман поклати глава. Нямаше никакви основания да подозира перфорация на бял дроб.

— Готов съм — оповести Сиверт Санд.

— Деветдесет на седемдесет — предупреди Фрид Мьолв с тревожна нотка в гласа. Кръвното продължаваше да пада.

Сара Цукерман хвърли бърз поглед към рентгеновия монитор. Сърдечната сянка — размитото изображение на сърцето при рентгенография — се движеше по-слабо отколкото преди няколко минути.

— Мамка му! Тампонада! — извика Сара Цукерман.

Явно бе пробила дупка в сърдечната стена и кръвта бавно бе изпълнила перикарда — съединителната тъкан, обграждаща сърцето. Някаква необяснима увереност й подсказваше, че се е случило по време на опитите й да закрепи електрода. Вече бе поставен правилно — усещаше го с цялото си същество. Беше извършвала тази манипулация безброй пъти и инстинктите й на лекар винаги й диктуваха: Остави електрода така! Не го пипай повече!

В цялата й практика само три пъти се бе случвало да пробие сърцето на пациента. Стотици, вероятно хиляди пъти бе разрязвала гърдите на пациенти, бе вкарвала водачи в телата им, бе завинтвала електроди в сърдечната им стена с точност до милиметри. И само в три проклети случая бе допуснала перфорация на сърцето.

Без фатални последици. Никога не бе губила пациент на операционната маса.

Нито веднъж.

Сара Цукерман, четирийсет и осем годишна, не бе изгубила нито един пациент по време на операция. Мнозина от оперираните умираха по-късно, разбира се. Някои случаи просто бяха безнадеждни. Сърцата им бяха толкова болни, че дори прочут кардиохирург като нея не би могъл да ги спаси. Но нито един не издъхна там, на операционната маса, където отговорността носеше тя.

Сара зърна за миг страха в очите на доктор Стурелв.

И в нервните движения на медицинската сестра личеше силно безпокойство.

— Да повикаме ли още един анестезиолог? Или интервенционен радиолог? — попита за втори път Фрид Мьолв.

— Не. Не!

Сара не можеше да познае собствения си глас.

Ерик Бернтсен беше неин пациент и следователно нейна отговорност.

Сара Цукерман, професор доктор на медицинските науки, носителка на наградата „Мировски“ за 2001-ва, бивш директор на Института за сърдечно-съдови заболявания в Клийвланд, Охайо, а понастоящем завеждащ отделение и професор в модерна и отлично оборудвана болница в малката, но богата Норвегия, беше решена сама да оправи кашата, която надроби.

Без да дава нареждане, в дясната й ръка се озова дебела канюла.

— Ехокардиография? — предложи вяло Стурелв. — За да диагностицираме дали наистина става дума за тампонада.

Сякаш разполагаха с време за това! Типично по норвежки: всичко трябва да е под контрол, провери, провери пак, за да си сигурен. А през това време умират пациенти.

— Осемдесет систолично — оповести Фрид Мьолв. — Налягането продължава да пада.

Ерик Бернтсен се намираше в безсъзнание.

Сара взе дебелата канюла и я заби косо под гръдната кост на пациента с решително, брутално, безкомпромисно движение.

Оттам рукна тъмночервена кръв.

Бернтсен изгрухтя като прасе. Завърна се.

— Сто систолично — възкликна Фрид Мьолв, без да крие въодушевлението и радостта си, задето всичко започна да се оправя и да потръгва нагоре. Буквално, защото кръвното се покачваше.

— Сто и десет на осемдесет — почти извика сестрата.

Сара се усмихна.

— Наскоро Зоро стана татко — промърмори Ерик Бернтсен. — На осем прекрасни малки шнауцерчета.

Сара Цукерман мълчеше. Прикрепи катетър към канюлата, която само преди секунди заби в перикарда на пациента с всичка сила. Кръвта течеше бавно.

— Тампонадата ще се затвори сама заради налягането — оповести тя и се изправи. — Сиверт, ти ще се погрижиш за ИКД. Още щом преместите пациента в стая под наблюдение, програмирай кардиостимулатора да реагира при стойности над 220 за камерна фибрилация и над 180 за камерна тахикардия. Не се бави, ако обичаш. По-късно ще мина да проверя. Айвин, този път ще пропуснем теста с дефибрилатора.

След възникналата тампонада беше твърде рисковано да изпробват импланта по всички правила, защото имаше опасност в това състояние Ерик Бернтсен да получи камерно мъждене.

— Благодаря на всички за помощта.

На излизане от операционната Сара Цукерман си махна ръкавиците, развърза тежката престилка и я остави да се свлече върху пода. Усети, че тялото й лепне от обилната пот. Хлад лъхна гърдите й и тя си пое с мъка въздух:

— Тази специализантка повече няма да припари до моята операционна — зарече се тя, без да се обръща към никого, и ритна летящата врата. — А ако зависи от мен, кракът й няма да стъпи в ничия операционна.

Вратата зад нея литна обратно и тя се сети, че не каза нито дума на пациента, след като го върна към живота. Няма значение. И без това нямаше какво да му каже.

 

 

02:48 сутринта

Ъпър Йист Сайд, „Манхатън“, Ню Йорк, САЩ

Ребека отдавна бе престанала да спи. От време на време задрямваше, разбира се, особено когато злокобната сутрешна светлина се процеждаше през високите прозорци и разголваше мръсотията. Жената затваряше очи, за да не гледа запустелия си дом, унасяше се в лека дрямка и изведнъж се събуждаше в стола. Поглеждаше часовника и установяваше с изненада, че е прекарала в полусън около час, без да има представа къде са се носили мислите й през това време. Ребека никога не сънуваше в тези несъзнателни промеждутъци.

Пердетата, набити с прах и просмукани с никотин, не й се подчиняваха, опиташе ли се да откачи дебелите плетени въжета от месинговите куки и да скрие изгледа през прозореца, за да избяга от дневната светлина. А може би просто силите не ми стигат, мислеше си понякога тя, макар старателно да избягваше да поглежда изкривените си от артрита ръце с вдървени обезформени пръсти, които не й даваха да заспи в редките случаи, когато си правеше труда да легне в леглото. Ръцете й бяха толкова слаби, че пръстите й приличаха на орлови нокти. Рядко, когато миризмата на старо женско тяло станеше нетърпима, Ребека влизаше в банята. Преди да се съблече, винаги покриваше огледалото с кърпа. Лицето й все още носеше остатъци от някогашната красота и се случваше да се гримира, например, когато очакваше сина си. Ала тялото й вече не беше нейно. Затова покриваше огледалото и се къпеше, без да се гледа.

Местоположението и площта на апартамента, високите прозорци, мебелите, купени скъпо, картините по стените — всичко това носеше неизменния отпечатък на други времена, ако някой обърне внимание. Но понеже тук не идваше никой освен сина й веднъж годишно и куриерът от „Самсънс фаст Фуд & Ликър“ — той впрочем влизаше само в коридора — някога великолепното жилище на 32-рия етаж се бе превърнало в няма черупка около шейсет и четири годишната жена, която се влачеше из къщи с непраните си пантофи и приличаше на немощна старица.

Тази нощ се оказа още по-кошмарна от обикновено.

Ребека се взираше в бутилката с водка „Абсолют“ и не можеше да си обясни защо вътре остана толкова малко. Примирено изля остатъка във високата си чаша и го изпи, без да си прави труда да го разрежда с вода.

По принцип се наливаше с много по-евтина и безвкусна американска водка, а тази бутилка със скандинавски алкохол дъхаше на касис. Подари й я единственият близък човек, който й остана. Този жест я смая, защото той ненавиждаше слабостта й към чашката. Тя скри бутилката в скрина в голямата стая с надеждата да я забрави. И сега, полуизлегната във фатерщула, чиято антистатична покривка лепнеше от многократния допир с мазна коса, недоумяваше кое я бе накарало да наруши обещанието към самата себе си.

Тъмните капки на майския дъжд чертаеха ивици по прозорците. В стъклата блещукаха отблясъците на големия град. Знаеше, че след като дъждът спре, ще й стане още по-трудно да различава детайлите във великолепния изглед, който някога й доставяше огромна радост. Смесицата от засъхнали дъждовни капки, кални пръски, градски прах и лепкава мръсотия, която слънцето междувременно изпичаше до твърда кора върху стъклото, постепенно превърна прозорците в огледала, изопачаващи злокобно образите. Ребека, разбира се, все още съзираше, макар и размит, града, този гигантски мегаполис, където някога се чувстваше у дома си, но когато застанеше до опърничавите пердета, виждаше най-вече собственото си гротескно отражение.

Стараеше се да не допуска безпорядък в апартамента, като се изключат препълнените пепелници в кухнята, спалнята и малката стая — там фасовете, натрупани един връз друг, заплашваха да залеят масата. Ала сковаността и болките в ставите не й позволяваха да поддържа жилището чисто, а отдавна бе освободила чистачката.

Ребека си запали цигара с треперещи ръце.

Те не просто трепереха — те се тресяха, танцуваха и се мъчеха да не изпуснат цигарата, все едно притежателката им страда от Паркинсон в напреднал стадий. Кой знае, навярно наистина имаше Паркинсон. От последното й посещение при лекар изминаха повече от три години. Навремето сама си поставяше диагнози, и то съвсем точно, както диагностицираше и болестите на останалите. Беше уважаван, високо ценен специалист.

А сега в главата й се въртяха само смътни подозрения за недохранване и цироза, съчетани с артрита, който не подлежеше на съмнение.

И това си е съвсем точна диагноза, мислеше си тя, докато гледаше как кълбенцата дим се издигат към тавана и се разтварят в сиво-бяло нищо.

На отсрещната стена примигваше телевизор.

Синът й Орти го донесе последния път, когато дойде. 42-инчов плосък екран с висока разделителна способност. Безкрайно грижовен, Орти беше единственият човек, способен да я убеди да не пие толкова много, наведнъж и ежедневно. Иначе досега щеше да е мъртва. Въпреки пораженията, нанесени от алкохола на мозъка й, Ребека още се намираше в състояние да изчисли колко й остава. От постоянна злоупотреба с чашката я възпираше само той, милото й момче, добрият син, който живееше далеч, ала й се обаждаше всяка седмица по едно и също време — единственият светъл лъч в жалките остатъци от съществуването на Ребека. Орти й донесе голям телевизор от синовна загриженост и обич.

Само че тя не знаеше какво да го прави.

Макар че апаратът работеше непрекъснато, за Ребека качеството на картината играеше твърде незначителна роля. Изобщо не следеше какво излъчват. Предпочиташе да чете. Вземаше коя да е книга от богатата си библиотека и плъзгаше разсеяно поглед по страниците, колкото да минава времето, докато телевизорът работеше на изключен звук и й напомняше за всичко, което отдавна вече не беше нейно.

Например животът.

 

 

09:53

Университетска болница „Грини“, Берюм

Докато се провираше пеш между автомобилите на претъпкания паркинг пред болницата, Ларш Кваме изобщо не забелязваше необичайното време. Слънцето вече грееше високо на синьото ясно небе и нагряваше въздуха повече, отколкото норвежците очакват през юли. Сякаш лютата и безконечна зима искаше незабавно да изплати компенсации за щетите, които бе нанесла, под формата на жежко лято.

Главен лекар Ларш Кваме изобщо не вдигна очи.

Опита се да потисне киселините от празния си стомах, къркорещ недоволно от глад. Реши да се отбие в столовата, преди да започне работа. Погледна ръчния си часовник и изруга под нос, докато приближаваше към автоматичните гигантски врати на болницата, изработени от матирано стъкло. Закъсняваше с близо час и половина. Осемдесетгодишната леля на съпругата му дойде на гости от Лилехамер и уж щеше да си тръгва в неделя, но я сдруса настинка и жената на доктор Кваме веднага се изплаши да не би леля й да получи сериозно белодробно възпаление. Двете жени решиха единодушно старицата да остане у тях, докато оздравее.

Него никой не го пита.

Тази сутрин отиде да изпрати най-сетне лелята на гарата, но влакът закъсня и Ларш Кваме изпусна сутрешната оперативка.

Сега, докато влизаше в огромното фоайе с лавка, кафене, цветарски магазин и просторна книжарница до библиотеката, съвсем му прекипя. За пореден път се ядоса, че фоайето на новата болница прилича повече на търговски център, а мисълта за пропусната оперативка вгорчи допълнително настроението му.

Щяха да обсъждат нещо незначително: смъртта на пенсионер. Е, за близките беше тежък удар, разбира се, но не можеше да се нарече трагедия. Човекът отдавна бе прехвърлил седемдесетте и го докараха в болницата с остра застойна сърдечна недостатъчност. Не че Ларш Кваме беше безчувствен. Една от най-неприятните задачи в работата му се състоеше именно в необходимостта да се среща с опечалени близки всеки път, когато природата надвива модерната медицина.

Забил поглед в пода, Ларш Кваме вървеше с отмерена стъпка по коридора към мецанина в западната част на сградата, където се намираше светлата столова за медицинските служители, недостъпна за външни посетители. През стъкления покрив, описващ свод към хирургическото крило, струеше ослепителна слънчева светлина.

Сара Цукерман не биваше да се меси в лечението, което той назначава на пациентите си. А ако държеше да му покаже, че му е шеф, нищо не пречеше да го обсъдят на четири очи. При друго стечение на обстоятелствата Ларш Кваме веднага би опровергал обвиненията, че не е следил внимателно състоянието на пациента и косвено е причинил смъртта му. Но тогава се изчерви като идиот и си замълча. Доктор Кваме, мъж на петдесет и пет години, специалист по сърдечни болести, с трийсетгодишна лекарска практика зад гърба си, се изчерви и не успя да се защити.

Тя се държеше така, откакто се появи.

Арогантно. Надменно. Като типична американка, макар да е от Тромсьо.

На масата седяха трима колеги от отделението. Смееха се, но когато го забелязаха, смехът им секна начаса.

По тялото му отново плъзна горещина.

Той се насили да се усмихне и вдигна вяло ръка за поздрав.

Никой не реагира. Дори не го поканиха да седне при тях. Ослепителната слънчева светлина му пречеше да види лицата им. За него те представляваха тъмни силуети; враждебни, лишени от характер образи, които само можеха да му завиждат за неговата длъжност и опит, но в момента стояха пред него като три удивителни, напомнящи как Сара Цукерман го пренебрегна при раздаването на ръководни постове и професорски звания в новата болница.

Проклета… шибана… еврейска курва, изруга той наум, обърна се рязко на пети и пое към кабинета си с празен стомах.

 

 

20:15

Улица „Марквайен“, квартал „Грюнерльока“, Осло

— Какво място само! Не съм предполагал, че в „Грюнерльока“ има толкова големи апартаменти!

Свере Бакен, старши инженер в „Мъркюри Медикъл“, се усмихна притеснено и пое чашата. Огледа се къде да седне. Възможности не липсваха. Точно до големите стъклени врати към терасата имаше ниска кожена холна гарнитура. Пред камината, в средата на стаята, се намираха две дълбоки кресла с две табуретки с функция и на ракли. Върху масата за хранене, която свързваше откритата кухня с просторната всекидневна, бяха наредени прибори за трима души. Свере Бакен се смути, защото очакваше да са само двамата. Обстановката ясно му подсказа, че още не бива да сяда.

— Наздраве! — Мортен Мюндал вдигна чашата си. — Заповядай на терасата. — Това време съвсем се побърка, а?

Взе дистанционното и само след секунди стъклените врати се разтвориха с тихо жужене. Свере Бакен се засмя малко сконфузено:

— Впечатлен съм! Кажете, как се сдобихте с толкова голям апартамент?

— Половината купих преди много години, и то на безценица — отвърна Мортен Мюндал. — Направих му ремонт и оттогава живея тук.

Излезе на терасата и посочи два градински стола със стъклена масичка помежду им. Слънцето още не се бе скрило зад покривите на запад и светеше толкова ярко, че Свере извади очилата си и ги сложи.

— После дойде финансовата криза и през есента на 2008-а жилищният пазар се сгромоляса, както вероятно си спомняш. Тогава съседите ми, женени, с четиригодишно дете, изведнъж решиха, че повече не могат да се понасят, и непременно трябва да продадат апартамента си. Купих го много евтино и оттогава непрекъснато споря с общината, за да ми позволят да съединя двата апартамента, и с работниците, на които идеите ми все им се струват неосъществими. В крайна сметка спечелих и двете битки.

Усмихна се широко и седна, като подкани с жест госта си да заеме другия стол.

— „Мъркюри“ се грижи за хората си — заключи той и вдигна чашата за наздравица.

Свере Бакен мълчеше. Отпи от питието си, докато се опитваше да прецени колко ли струва такъв апартамент. Никога не бе виждал толкова голямо и луксозно обзаведено жилище в най-младежкия квартал на града. Още когато Мортен го покани на вечеря и му съобщи адреса, Свере Бакен се изненада. Нима шефът на „Мъркюри Медикъл“ за Северна Европа живее в „Грюнерльока“? Миналата година Свере провери доходите на началника в списъците с данъчните декларации, публикувани в интернет. Мортен прибираше над три милиона годишно. На такъв човек прилича да обитава сграда с асансьор и подземен гараж.

Сега обаче, седнал с чаша шампанско в ръка под лъчите на вечерното слънце на просторна тераса, необезпокоявана от шума на уличното движение, изборът на Мортен започна да му се струва по-логичен.

— Днес курсът се покачи с 0,8 пункта — рече той и присви очи срещу слънцето, въпреки тъмните очила.

— Акциите на „Мъркюри“ винаги се покачват — натърти Мортен. — Точно затова ти казвам, че няма какво да се обърка!

Вдигнаха чаши за наздравица и отпиха мълчаливо.

Свере Бакен все още не можеше да се отпусне в компанията на Мортен. Когато в един петъчен следобед в края на зимата началникът за пръв път му предложи да „пийнат по бира“, както се изрази той, Свере не проумяваше защо му е на най-високопоставения шеф на „Мъркюри“ в Северна Европа да се занимава с някакъв си нищожен програмист. Прие поканата, разбира се. Другото би било неучтиво и не особено умно. След като преполовиха втората халба, Свере отхвърли предположението, че шефът го е поканил на свалка. Брат му близнак беше хомосексуалист и Свере се бе научил да разчита сигналите безпогрешно.

— Като заговорихме за оптимизъм — подхвана Мортен и остави внимателно чашата върху масичката — Ингюн съгласи ли се да ти дава да виждаш децата по-често?

На Свере Бакен никак не му се говореше за развода и затова пресуши чашата си на един дъх.

— Всъщност не — лаконично отвърна той. — Хайде да сменим темата.

Алкохолът го замая неочаквано бързо. Обикновено една чаша не му се отразяваше. Въпреки това Свере не се възпротиви, когато Мортен посегна към бутилката в шампаниерата и пак му напълни чашата.

— Всичко ще се оправи — успокои го шефът. — Я погледни това.

Извади прегънат лист от джоба на ризата си и му го подаде. Свере го взе, разгъна го и го сложи върху бедрото си.

— Аз съм инженер, а не борсов посредник. Какво означава?

Мортен се усмихна и се облегна удобно в креслото. Обърна лице към слънцето и затвори очи.

— От основаването на „Мъркюри“ изминаха девет години — подхвана тихо той. — Тоест около 3200 дни. В момента държиш справка през кои дни курсът на компанията се е понижил през деня. 350 дни, Свере! — Мортен се облакъти на масичката и се наведе напред. — 350 от цели 3200! Това прави малко повече от десет процента!

— А като извадим и дните, през които борсата не работи…

— Е, да… — Мортен размаха нетърпеливо ръце. — Дори и да ги извадим, пак се получават феноменални числа! „Мъркюри Медикъл“ е не само една от най-големите компании в света, Свере, тя е непоклатима! Почти не се срещат други фирми, които да поддържат курса на акциите си по време на несигурна конюнктура, финансова криза… и така нататък! Изглежда невъзможно човек да изгуби пари от „Мъркюри“ и всички мислят, че това ще продължи и занапред!

Размаха въодушевено ръце. Върховете на пръстите му закачиха чашата, тя отхвръкна към стената зад тях и се строши.

— Да — кимна Свере, като се престори, че случилото се не му е повлияло. — Дано сте прав. Искрено се надявам да сте прав.

И в прилив на дълбоко и угнетително разкаяние, задето се остави да го въвлекат във всичко това, Свере пресуши чашата си за втори път тази вечер.