Хауърд Лъвкрафт
Сянка отвъд времето (6)

VI

Постепенно се приближавам до най-трудната част на повествованието си. Задачата ми се усложнява допълнително от обстоятелството, че не мога изцяло да гарантирам за достоверността на изложените факти. Има моменти, когато ми се струва, че всичко е било реалност, а не халюцинация; обаче тогава случилото се с мен придобива наистина грандиозно значение за цялото човечество… И може би тъкмо поради тази причина се чувствам длъжен да опиша онова, с което се сблъсках в австралийската пустиня.

Синът ми — професионален психолог, прекрасно запознат с всички подробности около здравословното ми състояние, — ще бъде първият човек, който ще прочете и оцени изповедта ми.

Но за начало искам да очертая основните контури на събитията — така, както ги видяха другите членове на експедицията ни. В нощта на седемнайсети срещу осемнайсети юли си легнах по-рано от обичайното, ала не можах да заспя. Ето защо някъде към единайсет часа излязох от палатката и — както бях правил неведнъж досега — закрачих в североизточна посока. На излизане от лагера срещнах един от работниците ни, австралиец на име Тъпър. Двамата си кимнахме мълчаливо и всеки си продължи по пътя.

На нощния небосвод не се виждаше и едно-единствено облаче, а нащърбеният лунен диск разливаше по пясъците злокобното си, мъртвешки бяло сияние. Навред цареше изненадваща тишина; не се долавяше и най-лек повей на вятъра. Впоследствие необикновеното затишие бе потвърдено от Тъпър и още двама души, които все още будували и ме зърнали как се отдалечавам на североизток по голата пясъчна равнина.

Около три и половина върху лагера ненадейно се стоварил яростен порив на вятъра, който съборил три палатки и вдигнал всички на крака. Както и преди, небето било ясно и пясъците пулсирали като живи на фона на призрачната лунна светлина. При огледа на палатките отсъствието ми веднага било забелязано, но понеже знаели за навика ми да се разхождам нощем, спътниците ми не се разтревожили. Само трима от хората ни — до един австралийци — почувствали някакво странно и зловещо присъствие във въздуха.

Макензи обяснил на професор Фрийборн, че този страх се е предал на хората от разказите на туземците — в легендите им се говорело за зли ветрове, които в ясно време духали на определени интервали над тези пустинни райони. Според древните предания мощните им пориви сякаш се носели изпод земята, от гигантски каменни постройки, където се случвали невъобразими, страховити неща.

В четири след полунощ бурята секнала също тъй внезапно, както и започнала, оставяйки подире си променен до неузнаваемост ландшафт. Малко след пет, когато подпухналата гъбеста луна започна да се спуска към западния хоризонт, най-накрая се завърнах в лагера — без шапка и фенер, с изпокъсани и мръсни дрехи. Повечето от членовете на експедицията вече се бяха върнали в палатките си и само професор Дайър седеше пред входа на своята, пушейки замислено лула. При вида на окаяното ми състояние и безумното изражение на лицето ми той тутакси извика доктор Бойл и двамата ме съпроводиха до палатката ми, където ми помогнаха да легна. Не след дълго към тях се присъедини и синът ми, разбуден от вдигнатия шум. Всички дружно се заеха да ме успокояват, настоявайки, че сега преди всичко имам нужда от сън.

Обаче и дума не можеше да става за това. Психологическото ми състояние беше крайно нетипично — никога преди не бях изпитвал подобна нервна възбуда. В крайна сметка успях да ги убедя да ме изслушат и се захванах красноречиво да им описвам среднощното си приключение с треперещ глас.

Казах им, че по време на разходката изведнъж ме е налегнала някаква необяснима умора, легнал съм върху пясъка и неусетно съм задрямал. Тогава ми се присънил и най-ужасният кошмар, осенявал някога съновиденията ми. Пробудил ме внезапен порив на вятъра, който бил толкова мощен, че вдигнал облаци от прах във въздуха. Обтегнатите ми до краен предел нерви не издържали и аз съм се втурнал презглава в панически бяг — тичал съм на сляпо, сред полузаритите от пясъка каменни блокове, в резултат на което и съм придобил този плачевен вид. Вероятно дрямката ми е била доста продължителна, съдейки по това, че вече беше утро, а не нощ…

Нарочно не навлизах в подробности относно видяното — било насън или наяве — и проявих изключителна сдържаност при засягането на тази тема. Обаче изтъкнах необходимостта от промяна на по-нататъшните ни планове и — неочаквано за всички — започнах пламенно да настоявам да се откажем от разкопките в североизточна посока.

Становището ми не беше особено убедително, понеже се позовавах главно на аргументите, че там находките са разпръснати доста по-нарядко, че не бива да плашим суеверните работници, че отпуснатите ни от университета средства са на привършване и тем подобни нелепи и неправдоподобни обяснения. Както би могло да се очаква, никой не възприе насериозно думите ми — включително и синът ми, който беше видимо обезпокоен от здравословното ми състояние.

Прекарах целия следващ ден в лагера, без да вземам никакво участие в разкопките. Нещо повече — дори не се доближих до местата, където се провеждаха. Реших възможно най-скоро да се завърна у дома, понеже не можех да разчитам на нервите си, и накарах Уингейт да ми обещае, че ще ме откара с аероплана до Пърт, който се намираше на около хиляда и петстотин километра оттук. Синът ми ме увери, че ще го стори веднага щом приключи с въздушния оглед на онзи участък от пустинята, където бях прекарал цялата предишна нощ.

Разсъждавах по следния начин: ако успее да открие някакви следи от онова, на което се бях натъкнал преди броени часове, то аз — независимо от риска да стана обект на присмех — щях категорично да се възпротивя на продължаването на разкопките. Надявах се, че в този случай на моя страна ще застанат работниците, които и бездруго бяха наплашени от зловещите прокоби на аборигените. За щастие, разузнавателният полет на Уингейт, извършен малко след пладне над въпросния район, не се увенча с абсолютно никакви открития.

Повтаряше се същото, което се бе случило и с базалтовите блокове — движението на пясъците беше заличило всички следи. В този момент даже съжалих, задето по време на бягството си бях изгубил единственото веществено доказателство, ала сега благославям тази загуба, защото ми позволява да вярвам в илюзорния характер на среднощните ми впечатления. Дано онази дяволска бездна не се разтвори никога и пред никого!

На двайсети юли Уингейт ме откара благополучно в Пърт, макар че не пожела да се откаже от експедицията и да се прибере заедно с мен в Америка. Обаче остана в града до двайсет и пети, когато се качих на парахода за Ливърпул. И ето че сега, докато си седя в каютата на „Емприс“^[1], отново и отново си мисля за случилото се и всеки път стигам до извода, че поне синът ми заслужава да узнае всичко. По-нататъшната съдба на тези записки ще зависи единствено от него.

Тъй като не е изключено Уингейт да прецени, че изповедта ми заслужава да се обнародва и да достигне до по-широк кръг от читатели, незапознати с предисторията на описваните събития, започнах повествованието си отдалеч, стараейки се да хвърля светлина върху всички по-неясни въпроси. Сега обаче пристъпвам директно към разказа за случилото се по време на онези съдбовни — и страшни — часове, които прекарах отвъд пределите на лагера.

С обтегнати до скъсване нерви и сякаш притеглен от някаква непреодолима сила, аз крачех в североизточна посока под призрачната светлина на уродливо нащърбената луна. От време на време пред погледа ми се изпречваха стърчащи от пясъка отломки от монументални съоръжения — свидетели на неизмеримо далечни, отдавна потънали в забвение безименни епохи. Дори само видът на тези чудовищни плочи ми действаше потискащо, ето защо мислите ми постоянно се връщаха към сънищата и заченатите в дълбока древност легенди, които им бяха послужили като първоизточник. Усещах как в душата ми неусетно пропълзяват неведомите страхове, които необятната пустиня всяваше в сърцата не само на суеверните аборигени, но и на много местни жители, във вените на чиито предци бе текла европейска кръв.

Вървях напред и все напред, без да се отклонявам от избраната посока, сякаш устремен към някаква зловеща, набелязана не от мен цел; дивите фантасмагории, кошмарните видения и мъчителните псевдоспомени кръжаха из главата ми в шеметен дяволски танц. Неволно се замислих за онези странно познати очертания сред пясъците, които Уингейт беше забелязал от аероплана, и ми се стори, че все едно напипвам залостена врата в масивната стена, преграждаща подземията на паметта ми. Врата, отвъд която ме очакваха страховити тайни и зашеметяващи разкрития, обаче някаква чужда, незнайна сила така и не ми позволяваше да проникна в забранената зона.

Нощта бе тиха и безветрена, а контурите на мъртвешки бледите пясъчни дюни плавно се издигаха и спадаха, подобно на застинали във вечността океански вълни. Продължавах да напредвам; междувременно призраците от съновиденията ми, надигнали се от глъбините на съзнанието ми, моделираха угнетяващия пейзаж и подреждаха разпръснатите хаотично камъни в равни и гладки стени. Пред взора ми изпъкнаха гигантски праисторически здания, пронизани от безброй помещения и галерии, чиито причудливи барелефи и йероглифи сякаш искаха да ми кажат нещо на потъналия в забрава език на Великата раса…

На моменти ми се струваше, че съзирам огромни конусовидни силуети, които бродеха из просторните каменни зали, и тогава не смеех да сведа очи, за да не зърна собственото си уродливо туловище. В същото време не преставах да виждам и безбрежната равнина, осеяна с останките на древните монолити; нездравото лунно сияние се сливаше със светлината на кристалните лампи, а над пустинния ландшафт се извисяваха масивните стволове на гигантските папратовидни дървета — явно сън и реалност се бяха преплели в една хомогенна цялост.

Нямам представа колко дълго съм вървял и на какво разстояние се бях отдалечил от лагера, когато зърнах очертанията на първите каменни блокове. Най-вероятно внезапно надигналият се вятър ги бе извадил на показ от пясъчните им гробници. Пред мен се открояваше най-голямото стълпотворение на древни монолити от всички открити досега; само видът му бе достатъчен, за да ме изтръгне на секундата от нереалния свят на съновиденията ми.

Пристъпих напред, вдигнах фенерчето си и насочих лъча му към невероятната находка. На мястото на издигалата се тук пясъчна могила се виждаха множество грамадни плочи, подредени в неправилна окръжност с диаметър около четиринайсет-петнайсет метра. Височината на камъните — сега видях, че сред огромните блокове са разпръснати и по-малки — варираше от петдесет до двеста и петдесет сантиметра.

Веднага си дадох сметка, че тези руини се различават от всички останали, на които се бяхме натъкнали до този момент. При това не само по безпрецедентното им количество, но и по особеностите на шарките, които се забелязваха по повърхността им. И макар че нито един от блоковете не представляваше нещо феноменално сам по себе си, щом погледът ми обхвана цялостната картина, изведнъж почувствах някакъв смътен проблясък — някакъв почти неуловим импулс, — който озари за миг мрака, царящ сред най-затънтените кътчета на паметта ми.

Ненадейно бях връхлетян от истинския смисъл на видяното. Очертанията на шарките и плетениците, белязали всяка от архаичните плочи, представляваха не отделни декоративни елементи, а едно неделимо цяло. За първи път се сблъсквах с древна каменна конструкция, съхранена в почти първоначалния си вид и разположение! Неспособен да удържа връхлетелия ме изследователски ентусиазъм, аз се втурнах към тайнствените монолити, като ги разчиствах с разтреперани ръце от пясъка и трескаво се мъчех да вникна в съдържанието, формата и стила на издълбаните върху тях линии и контури.

Постепенно в съзнанието ми започнаха да се оформят паралели между тези руини със следи от своеобразни йероглифни изображения и някои от писмените знаци, които бях зърнал в сънищата си. Имах чувството, че съм наясно с природата на архаичното съоръжение и неговата някогашна структура. Пред мисловния ми взор ненадейно се открои неестествено висока — над десет метра — и също толкова широка галерия, облицована с големи осмоъгълни плочи и увенчана с масивен сводест таван. От дясната й страна се простираше цяла редица от просторни помещения, а в далечния й край се виждаше нещо като полегата рампа, която описваше плавни кръгове към долните нива.

Бях поразен от характера на информацията, съдържаща се в тези видения — тя излизаше далеч отвъд рамките на логичните и рационални заключения, които можех да изведа от реално съществуващите камъни. Откъде знаех, че точно тук, дълбоко под земята, е скрита такава галерия? Как така бях сигурен, че в далечния й край — който се падаше някъде зад гърба ми — е разположена наклонената рампа? И, не на последно място, по какъв начин бях научил, че дългият подземен проход, водещ към Площада с колонадите, започва от левия край на коридора, разположен на едно ниво над мен?

Откъде бих могъл да узная, че залата с многобройните машини и тунелът, по който се стигаше до централното хранилище, се намират на две равнища по-надолу? Как бих могъл да се досетя за наличието на един от зловещите, запечатани с металически ленти люкове на самото дъно на архитектурната конструкция? Потресен от неочакваното нахлуване на имагинерната реалност от кошмарите ми в обективната действителност, аз застинах на място, неудържимо разтреперан и облян в студена пот.

В следващия миг внезапно долових слаб полъх на хладен въздух, струящ — както ми се стори — от неголямата падина в централната част на развалините. Изведнъж виденията ми отново се разсеяха и аз видях единствено разпръснатите насред безбрежната пустиня каменни блокове, облени от злокобното мъртвешко сияние на гъбестата луна. Бях се сблъскал с напълно реално и осезаемо физично явление, защото това раздвижване във въздуха можеше да означава само едно — в пространството под праисторическите руини по всяка вероятност се криеше значителна подземна кухина.

В паметта ми тутакси изникнаха разказите на туземците за огромните тайнствени постройки, скрити дълбоко в земните недра, където се зараждали свирепи ветрове, носещи гибел на всичко живо. После почувствах как в съзнанието ми със страшна сила се завръщат образите от натрапчивите ми сънища и аз отново попадам под властта на псевдоспомените. Какво ли точно имаше под мен? Ами ако под краката ми, погребан под бремето на хилядолетията, се спотайваше самият първоизточник на всички легенди и предания за Великата раса, откъдето водеха началото си и моите псевдореминисценции? Не се ли намирах на прага на колосално откритие с невъобразимо значение за целия ни свят?

Колебанията ми продължиха само миг, разпръснати от любознателността и изследователската ми страст. Смътно осъзнах, че към тях се примесва и нещо друго — сякаш нечия чужда воля ме тласкаше напред, карайки ме да се движа почти автоматично и да превъзмогвам засилващия се с всяка минута страх. Прибрах фенерчето в джоба си и напрегнах мускули, за да отместя един от големите камъни встрани. Изобщо не подозирах, че имам сили за това, ала ето че успях. Щом избутах и другия каменен къс, стоящ на пътя ми, ясно почувствах осезаемия повей на влажен въздух, рязко контрастиращ на фона на сухата пустинна атмосфера. Не след дълго вече бях съумял да разчистя всички отломки, които можеха да бъдат преместени, и пред невярващия ми взор се разкри тъмна пролука с неправилна форма, достатъчно широка, за да може през нея да се провре човек.

Включих фенерчето и насочих лъча му към царящия в глъбините на отверстието мрак. Забелязах останки от древна каменна зидария и нещо като галерия, която потъваше надолу под ъгъл от четирийсет и пет градуса в северна посока. Явно бе застинала в това положение под въздействието на някакъв чудовищен натиск отгоре, по всяка вероятност възникнал в резултат на мащабен катаклизъм. Между прохода и повърхността на пустинята се виждаше обширно празно пространство, ограничено отгоре от полукръгъл сводест таван. Знам, че е трудно да се повярва на думите ми, ала под земята действително се беше съхранила част от грандиозен каменен градеж, по някакво чудо оцелял след дългата верига от геоложки катастрофи, разтърсвали планетата ни в продължение на хиляди или даже милиони столетия.

Сега, като се връщам мислено към онази юлска нощ в австралийската пустош, не мога да определя действията си другояче, освен като безразсъдни и безумни. Кой здравомислещ човек би дръзнал да се спусне съвсем сам в неведомата подземна бездна, без да вземе елементарни предохранителни мерки; все пак по това време никой от членовете на експедицията не знаеше нищо нито за направеното от мен откритие, нито за местонахождението ми… Подобно на послушно оръдие на съдбата, аз се впуснах в разбулването на примамващата ме неизвестност, сякаш направляван от нечия чужда воля и лишен от какъвто и да е собствен избор.

Проврях се през отвора и започнах да се спускам надолу. В началото, за да пестя батериите, прибягвах до светлината на фенерчето само от време на време, като в зависимост от характера на поредния участък ту пристъпвах в изправено положение, ту пълзях на колене и лакти, търсейки внимателно всяка опора. Вляво и вдясно от себе си съгледах изградени от масивни блокове стени, докато пред мен лъчът не срещаше никаква преграда и буквално се разтваряше в черния мрак.

По време на спускането си съвсем изгубих представа за времето — до такава степен бях обсебен от загадъчните сенки в сумрачната галерия и ярките образи от подсъзнателните ми асоциации. Физическите ми усещания сякаш се бяха притъпили и дори страховете ми, към които бях започнал да привиквам напоследък, сякаш бяха напуснали тялото ми и сега се взираха в мен някъде отстрани досущ като уродливи призрачни гаргойли.

Най-накрая достигнах до относително равна повърхност, осеяна с множество каменни късове и всевъзможни отломки. От двете ми страни — на около десетина метра от мен — се издигаха внушителни стени, които завършваха високо над главата ми със сводест купол. По цялото им протежение се виждаха сякаш безкрайни редици от йероглифи, чието значение и смисъл си оставаше пълна загадка за мен.

Най-силно впечатление обаче ми направи каменният свод на помещението. Горната му част така и си остана недостижима за светлината на фенерчето ми, ала все пак успях да разгледам долната част на монументалните арки. Сходството им с някои детайли от съновиденията ми беше поразително.

Нейде високо зад мен се мержелееше слабото, далечно лунно сияние, което ми посочваше обратния път навън и в същото време ми напомняше за всичко, което бях оставил горе на повърхността. Казах си, че не бива да изгубвам от поглед този единствен ориентир, ако искам отново да зърна своя син, чиито безусловна любов и подкрепа нито веднъж не ме бяха изоставили.

Бавно и предпазливо запристъпвах напред, придържайки се до лявата стена. За мое изумление пътят по хоризонталния коридор се оказа не по-малко труден от предшествалото го спускане. На едно място отместих няколко от по-големите камъни и разчистих с крак дребните късове, за да разгледам подовата настилка. Видяното ме накара да потреперя, защото покритието се състоеше от познатите ми осмоъгълни плочи, които все още — независимо от разрушителното влияние на времето — прилягаха перфектно една към друга, без каквито и да било фуги и неравности помежду си.

Отстъпих на няколко крачки от стената и внимателно я огледах на светлината на фенерчето. Повърхността на пясъчника показваше явните признаци на многовековното въздействие на влагата, обаче дори прояждащата сила на водата не беше в състояние напълно да заличи издълбаните изображения и надписи. При по-задълбочения си оглед установих, че далеч не навсякъде каменните зидове са съхранени в добро състояние; имаше места, където усещането за порутеност и разруха надделяваше над всичко останало и това ме наведе на мисълта, че архаичното съоръжение едва ли ще успее още дълго да запази първоначалния си вид.

Ала повече от всичко друго ме тревожеха йероглифните изображения върху камъните. Въпреки опустошителната работа на времето и стихиите, от близко разстояние очертанията им бяха ясно различими и напълно — до най-дребния детайл включително — съвпадаха с видяното от мен насън. По всяка вероятност, след като бяха направили силно впечатление на далечните ни предци, те бяха залегнали в първобитните митове, до които се бях докоснал и аз в периода на амнезията си, поставяйки началото на тази безкрайно дълга върволица от хипнотични възпоминания.

Но как бих могъл да си обясня съвършеното сходство на всяка линия от стената — всяка нейна извивка и завъртулка — със съответните образи, които ме преследваха в продължение на толкова години от съновиденията ми? Възможно ли беше да има такова удивително, тотално сливане между действителността и мисловните представи за нея, получени по косвен начин?

И дума не можеше да става за случайност, нито пък за приблизителна прилика. Без съмнение този построен преди милиони години коридор представляваше пълно копие на онзи, който ми се явяваше насън в течение на стотици нощи подред и който познавах не по-зле от собствения си дом на Крейн Стрийт в Аркхам! Естествено, в кошмарите ми отсъстваха всички налични тук признаци на разрухата, но в дадения случай това не беше толкова съществено.

В момента най-важно от всичко бе това, че бях разпознал мястото, където се намирах. Познато ми беше и разположението на самата конструкция сред другите подобни съоръжения в гигантския град от сънищата ми. Изведнъж си дадох сметка, че мога без никакви усилия да достигна до всяко помещение, което ми бе необходимо — както в рамките на сградата, из която бродех в момента, така и във всяка друга част на погребания под земята мегаполис… стига, естествено, да не се беше превърнал в колосално стълпотворение от руини. Но какво, за Бога, можеше да означава всичко това? Що за страховита реалност би могла да се крие зад фасадата на старинните легенди за съществата, обитавали някога тези праисторически лабиринти?

Думите са безсилни да опишат неистовия хаос, царящ в главата ми. Познавах това място. Знаех какво има долу; знаех какво е имало и горе, на най-високите етажи на огромната кула, преди да рухнат и да разпръснат отломките си по земята, която след цяла вечност се превръща в част от Голямата пясъчна пустиня. Не без вътрешен трепет осъзнах, че не се нуждаех от бледото петънце на лунния диск; ако изобщо бях сигурен за нещо, то беше, че и да исках, не мога да се изгубя или заблудя тук.

Стоях, разкъсван от изпепеляваща нерешителност; инстинктът за самосъхранение ми нашепваше да бягам, ала трескавото любопитство и някаква странна, непреодолима обреченост ме тласкаха напред. Какво се бе случило с този титаничен град през милионите години, делящи го от видяното насън и сегашната реалност? Беше ли се съхранила плетеницата от подземни коридори, съединяващи всички тези грамадни здания и монументални кули? Възможно ли бе да е оцеляло и нещо друго от далечния свят на Великата раса? Ще намеря ли отново сградата, където ме бяха обучавали на писмеността на пришълците, или онази кула, върху чиито стени С’гг’ха — похитеният разум от расата на хищните звездоглави обитатели на Антарктика — бе издълбал своите причудливи писмена? Запазена ли беше наклонената рампа, водеща към залата с пленените съзнания, намираща се на две нива под мястото, където стоях в момента? Присетих се за една от другите жертви на Великата раса — удивително полупластично същество от вътрешните кухини на неизвестна нам планета, намираща се отвъд орбитата на Плутон, комуто бе отредено да живее след осемнайсет милиона години напред в бъдещето; въпросното създание бе изваяло в тази зала цяла скулптурна композиция от голям къс сурова глина.

Затворих очи и притиснах длани към главата си в отчаян опит да прогоня от съзнанието си тези безумни, влудяващи фрагменти от енигматичните ми сънища. И точно тогава изведнъж почувствах хладния полъх на струящия насреща ми влажен въздух — ясно свидетелство, че там, долу, все още се спотайват зеещите бездни на отдавна мъртви светове.

Докато възсъздавах в паметта си разположението на залите, проходите и галериите, се замислих и за централното хранилище. Дали водещият към него коридор бе запазен? Пред мисловния ми взор изникнаха дълги редици с правоъгълни контейнери от неръждаем метал, всеки от които съдържаше оригинален ръкопис. Там, ако се вярваше на сънищата и легендите, се пазеше историята на разумния живот в необятните простори на Космоса — от момента на зараждането му до бъдещия му край, — записана от пленници от всички епохи и цивилизации на нашата слънчева система. Да, съгласен съм, че тази мисъл звучи безумно, ала нима погребаният свят, из който бродех, не беше също тъй безумен като мен?

Помнех точното местоположение на личния си контейнер — на най-долното ниво в секцията за низшите гръбначни. Колко пъти го бях отварял посредством натискане и завъртане на хитроумната кръгла металическа ръкохватка… Всяка подробност, всеки детайл се открояваха с поразителна яснота и точност в съзнанието ми. Ако стелажите с ръкописите все още бяха там, със сигурност щях да възпроизведа необходимата последователност от движения и да отворя контейнера за броени секунди! Колкото и да не ми се иска да го призная, може би точно тази мисъл бе възвестила пълното ми умопомрачение. В следващия миг вече се носех из осеяния с препятствия подземен коридор, следвайки добре познатия маршрут, който трябваше да ме отведе още по-дълбоко в земните недра.