Хауърд Лъвкрафт
Сянка отвъд времето (7)

VII

От този момент нататък едва ли може да се вярва напълно на впечатленията ми — и аз самият продължавам да се вкопчвам в отчаяната надежда, че онова, което се случи, е плод на демоничен сън или на безумна халюцинация. В трескавата си възбуда възприемах всичко около мен през пелената на призрачна мъгла, която ту се разсейваше, ту се сгъстяваше. Лъчът на фенерчето ми се мяташе из тъмнината, изтръгвайки от нея отделни фрагменти от стените, осеяни със странно познати ми йероглифи. На едно място част от свода беше разрушена и пътят ми се оказа преграден от огромна каменна купчина; нямах друг начин да я преодолея, освен с катерене, при което почти достигнах до горната част на галерията, откъдето висяха тежки гроздове от масивни сталактити.

Среднощният ми кошмар, който сякаш бе достигнал своя апогей, се задълбочаваше допълнително от изпепеляващо ярките картини от псевдоспомените ми. Само едно нещо ми изглеждаше някак странно и доста непривично — собственият ми ръст в сравнение с гигантските мащаби на помещенията. През цялото време имах чувството, че съм смален, защото човешките ми размери никак не се връзваха в съзнанието ми със заобикалящата ме обстановка. Като че ли съзерцанието на тези внушителни стени от височината на обикновения човешки ръст представляваше нещо съвършено ново и ненормално. Непрекъснато свеждах очи към тялото си и всеки път изпитвах нещо подобно на изумление и смътно безпокойство.

Стремително навлизах все по-навътре в тайнствените недра на черната бездна, като тичах, скачах, препъвах се и нерядко падах; веднъж дори за малко да счупя фенерчето си. Всичко в тези дяволски катакомби ми беше познато — всеки ъгъл, всеки камък, всеки сводест проход — и пробуждаше в съзнанието ми съответния спомен.

Някои от помещенията бяха напълно разрушени, докато други се бяха съхранили в пълната си цялост. От време на време попадах на зали, пълни с масивни металически съоръжения, в които веднага разпознах пиедесталите или масите от сънищата ми. Съвсем малка част от тях бяха оцелели; повечето бяха изпотрошени, деформирани и смачкани, без съмнение под напора на някаква незнайна чудовищна сила.

Най-сетне успях да се добера до наклонената рампа и започнах спускането си, ала твърде скоро бях спрян от неочаквано препятствие. Явно падналите тук каменни късове бяха пробили пода на галерията, защото пред мен зееше бездънна пропаст, широка приблизително метър и трийсет сантиметра в най-тясната си част. Припомних си, че под мен би трябвало да има още поне две нива, на най-ниското от които се намираха масивните, запечатани с металически ленти люкове, блокиращи изходите от смъртоносните дълбини на Земята. И сега едва ли ги пазеха въоръжени стражи, защото кошмарните твари, обитаващи подземните недра, отдавна бяха извършили своя акт на възмездие и през милионите делящи ни оттогава години постепенно бяха отслабнали, деградирали и — защо не? — може би бяха измрели. Във всеки случай, със сигурност би следвало да са изчезнали преди човешкото господство на планетата да бъде заменено от могъщата цивилизация на бъдещите насекомовидни същества. Разсъждавайки по този начин, аз се сетих за разказите на местните туземци и неволно потреперих от внезапно връхлетялото ме чувство, че не съм сам в тази злокобна крипта.

Преодоляването на зейналия пред мен отвор не се оказа никак лесно, понеже струпванията от камъни не ми осигуряваха добра възможност да се засиля, обаче безумието ми явно се оказа по-силно от страха. Избрах най-тясната част на пропастта, в близост до лявата стена на прохода, където на срещуположната страна имаше достатъчно просторна площадка за приземяване, и скочих.

Изпитанието премина благополучно. Не след дълго се спуснах едно ниво по-ниско и минах покрай залата, отрупана с изпочупени и смазани под тежестта на сгромолясалите се каменни блокове машини. Маршрутът продължаваше да ми е пределно познат и всичко продължаваше да се намира там, където трябваше да бъде, ето защо аз уверено пристъпвах напред. След няколко крачки се озовах пред входа на коридора, който трябваше да ме отведе до централното хранилище.

Струваше ми се, че мина цяла вечност, докато вървях, скачах и пълзях из този безкраен тунел. Тук-там срещах и непознати надписи и изображения по стените — обяснението, което ми хрумна, беше, че очевидно са се появили в по-късен период. На няколко пъти се отклонявах от основната галерия и свивах в страничните й разклонения, където само на два пъти открих съществени различия с видяното от мен насън — в единия случай например добре познатият ми проход беше зазидан и поради някаква причина запечатан с масивни металически ленти.

С големи усилия превъзмогнах внезапно връхлетелия ме пристъп на слабост и смътно безпокойство, докато прекосявах подземното помещение на черната базалтова кула, в чиято вътрешност сякаш пулсираше някаква невидима и зловеща енергия. Основата й представляваше окръжност с диаметър шейсет-седемдесет метра, повърхността на стените й бе гладка и равна, лишена от каквито и да е изображения и надписи, а насред пода — който изглеждаше изненадващо чист и незасегнат от отломките, като се изключи тънкият слой от прах и пясък — се виждаше широко черно отверстие. Вдигнах очи нагоре и видях, че подобно отверстие се забелязва и на високия таван. Стълби и наклонени рампи отсъстваха — може би защото представителите на Великата раса избягваха дори да се доближават до тези архаични съоръжения, а онези, които ги бяха издигнали, не се нуждаеха от традиционни средства за слизане и изкачване.

Спомнях си добре това място от съновиденията си, но тогава водещият надолу отвор бе закрит от тежък люк, който беше запечатан с металически ленти и постоянно се охраняваше. Сега зееше напълно открит и от черните глъбини извираше непрекъснат поток от студен влажен въздух. Побързах да продължа по пътя си, стараейки се да не мисля какво би могла да таи в себе си тази мрачна бездна.

Коридорът ставаше все по-трудно проходим и скоро достигнах до място, където рухналият участък от тавана бе образувал същинска грамада. Заех се да се катеря по нея и щом се озовах на най-високата й част, не видях над себе си нито свод, нито стени, а само празнота, из която лъчът на фенерчето ми безпомощно се губеше. Според разчетите ми тук би трябвало да се намира сутеренната част на зданието с металическите артефакти, чиято фасада излизаше на третия площад, разположен недалеч от централното хранилище.

От другата страна на грамадата пак открих своя тунел, но ето че само след броени метри пътят ми бе преграден от ново препятствие. Този път планината от отломки беше толкова висока, че между нея и опасно провисналия свод само на отделни места се виждаха неголеми пролуки. С упорство и решимост, присъщи само на един безумец, аз започнах да отмествам огромните каменни късове и да разгребвам пясъка с ръце, като всяка секунда рискувах да наруша нестабилното равновесие и да приведа в движение цялата тази многотонна маса. В крайна сметка успях да се провра, като пълзях на четири крака, стиснал фенерчето между зъбите си, а острите краища на увисналите от тавана гигантски сталактити стържеха безмилостно гърба ми.

Вече се намирах съвсем близо до подземния комплекс, където се съхраняваха главните архиви. Само след няколко минути се озовах пред ниска овална зала с множество сводести изходи. Стените й — или поне в онази си част, която осветих с фенерчето си — бяха отрупани с йероглифни писмена и характерни криволинейни символи, част от които се бяха появили след обхванатия от сънищата ми период.

Разбрах, че съм достигнал целта си, ето защо свърнах наляво и минах под добре запазената арка на интересуващия ме проход. Почти не се съмнявах, че коридорите и галериите оттук нататък ще бъдат в доста по-добро състояние в сравнение с тези, по които бях дошъл дотук. Ако не заради друго, то най-малкото защото строителите на това гигантско подземно съоръжение, където се съхраняваха летописите на всички цивилизации от Слънчевата система, бяха обърнали особено внимание на неговата солидност, устойчивост и дълготрайност. Грамадните гранитни блокове бяха подредени с математическа прецизност, перфектно балансирани и скрепени от цимент с недостижима за човечеството здравина, в резултат на което дори и сега, след безброй години, отделните градивни елементи все още бяха неразривно слети в едно монолитна цялост. Внушителните стени и сводове продължаваха да заемат придадената им в началото безупречна форма, а върху покрития с прах под не се виждаше и следа от каменни късове или други отломки.

Липсата на сериозни препятствия веднага се отрази на скоростта ми на придвижване. Подклаждан от трескаво нетърпение, аз се впуснах в бяг. Докато се носех по коридора, за пореден път се уверих колко добре си спомням всички детайли от обстановката. Таваните тук бяха по-ниски в сравнение с повечето други коридори, а от двете ми страни се простираха дълги редици от металически стелажи. Покритите с йероглифи вратички на отделните камери ту бяха заключени, ту зееха широко разтворени; естествено, имаше и такива, които бяха смачкани под напора на някогашните тектонични деформации. От време на време се натъквах на купчини прашни ръкописи, валящи се по земята — най-вероятно се бяха изсипали от рафтовете в резултат на поредното земетресение. Върху периодично разположените из прохода колони се виждаха извити символи и писмени знаци, които указваха систематичното разпределение на книгите по класове и раздели.

Изведнъж се заковах на място пред един от металическите шкафове, чиито вратички бяха отворени, протегнах се и — след немалко усилия от моя страна — успях да смъкна от най-горната полица най-тънкия контейнер. Изписаното върху капака заглавие беше на езика на странните йероглифи, макар че в контурите и разположението им имаше нещо, което ми се стори необичайно на фона на предишните.

Поставих контейнера на пода и с бързи, и точни движения освободих сложния механизъм, заключващ металическата кутия. Вече изобщо не ми правеше впечатление колко добре си спомням сложната последователност от действия, необходими за отварянето на капака; знанията ми сякаш бяха вкоренени на инстинктивно ниво. Извадих книгата от неръждаемия контейнер. Както й очаквах, страниците й бяха с размери приблизително четирийсет на петдесет сантиметра, а общата дебелина на томчето (заедно с гъвкавите му метални корици) не надхвърляше пет-шест сантиметра. Отваряше се като джобен бележник — не настрани, а нагоре. Материалът на листовете и самият текст на практика не бяха пострадали от времето — без проблеми различавах широките, причудливо оцветени писмени знаци, които не приличаха нито на тукашните йероглифи, нито на която и да е земна азбука.

Внезапно ме осени, че това навярно беше езикът на едно от пленените съзнания, с които се бях срещнал насън — то бе похитено от голям астероид, където се бяха съхранили древните форми на живот от първичната планета, част от която представляваше. В същото време се сетих, че този раздел от архивите беше предназначен за цивилизациите, обитавали различни от Земята планети.

Най-сетне успях да се откъсна от този уникален, но съвършено непонятен документ, оставих го на пода и продължих нататък, като замених изтощените батерии на фенерчето си с нови. (Добре че винаги гледах да имам под ръка поне един комплект резервни.) Звуците от стъпките ми отекваха с необичайно силно ехо под сводовете на праисторическите катакомби, а и следите от подметките ми изглеждаха някак плашещо насред прашния под на галерията, където нито веднъж през всичките тези милиони години от историята й не бе стъпвал човешки крак.

Не след дълго стигнах до място, където коридорът беше заменен от наклонена рампа; без да забавям темпото си, аз започнах да се спускам надолу. Изобщо не обръщах внимание на сменящите се един подир друг етажи, нито пък се спирах, за да разгледам какво се крие на всеки от тях. Наместо това се носех като обладан от демон напред, без дори да съм наясно каква е същинската ми цел в тази безумна надпревара с времето; всичко се случваше сякаш покрай и въпреки волята ми. Имах чувството, че ми е предоставена незавидната роля на свидетел или изпълнител, способен единствено да възприема, но не и да влияе върху хода на събитията. Междувременно в съзнанието ми все по-настойчиво ехтеше някакъв особен ритъм, в такт с който китката на дясната ми ръка описваше онези причудливи движения, с които се отваряха хитроумните ключалки на металическите контейнери.

Щом се озовах на най-ниското ниво, без колебания завих надясно от наклонената рампа. Изненадващо и за самия мен, сякаш под влиянието на непонятен, смътен инстинкт, започнах да пристъпвам доста по-тихо и предпазливо, сякаш се боях да не би нещо да узнае, че нарушавам спокойствието на тази хилядолетна мъртвешка обител. Естествено, по-внимателните ми крачки доведоха до забавяне на устремното ми темпо, но това не ме притесняваше особено, защото интуицията ми подсказваше, че крайната ми цел ме очаква някъде напред, съвсем наблизо.

И не само тя. Усещах нечие зловещо присъствие, което ме изпълваше с неясна тревога, но срещата с което нямаше как да избегна. Каквато и да бе природата му, то ме дебнеше в надипления пред мен мрак. И ето че съвсем скоро, когато почувствах влажния полъх на студения въздух, лизнал пламналата ми от трескава възбуда кожа, изведнъж разбрах причината за необяснимия си страх — предстоеше ми отново да прекося грамадния цилиндричен кладенец на сляпата базалтова кула, където трябваше да се намира още един от запечатаните и зорко охраняваните люкове. Само че сега нямаше да има стражи, които да го пазят.

Щом пристъпих в гигантската овална зала на кулата, със затаен дъх и буквално на пръсти се шмугнах покрай скверната черна шахта, чиято застрашителна тъмна паст зееше широко отворена. Проходът от другата страна на кулата, в който с облекчение се втурнах, отново бе осеян с металически стелажи, пълни с древни манускрипти. Ненадейно вниманието ми беше привлечено от няколко шкафа, рухнали съвсем неотдавна, съдейки по тънкия слой прах върху разсипаните от тях контейнери. И в същия миг сякаш бях ударен от гръм — замръзнах на място, неспособен нито да помръдна, нито да проумея на какво точно се дължи внезапният ми пристъп на паника.

Съборените лавици, прекатурените шкафове и разпилените по земята металически кутии не бяха нещо, което съзирах за първи път, особено като се имаха предвид неизброимите земетресения, разтърсвали тези мрачни лабиринти през хилядолетното им съществуване. Не, в конкретния случай причината беше другаде и едва когато пристъпих по-близо до валящите се на пода купчини, загадката ми се изясни. По-близкият оглед на светлината на фенерчето показа, че повсеместният слой прах изобщо не е толкова равномерно разпределен, както ми се бе сторило в началото. На някои места беше съвсем тънък или почти го нямаше, сякаш неотдавна — преди няколко месеца или най-много година — някой или нещо бе минало оттук.

И като че ли това не бе достатъчно, върху запрашената повърхност се виждаха и някакви странни отпечатъци, вероятно оставени тук съвсем наскоро. Бях озадачен както от формата и разпределението им, така и от обстоятелството, че в тях нямаше нищо хаотично и произволно. Когато доближих фенерчето до пода, тревогата ми се усили още повече. Създаваше се впечатлението, че това са не просто някакви си ивици или петна, а съвсем ясни и отчетливи следи, обособени в три отделни групи, всяка заемаща квадратен участък със страна трийсетина сантиметра. Във всеки от тези участъци се виждаха по пет кръгли петна с диаметър седем-осем сантиметра: едното бе разположено най-отпред, а останалите четири — малко по-назад и встрани от него.

Тези дири — ако действително бяха нечии дири — водеха в две различни направления, сякаш онова, което ги бе оставило, първо беше минало в едната посока по коридора, след което се бе върнало обратно по същия маршрут. Разбира се, със същия успех бих могъл да припиша необикновените отпечатъци на съвсем естествени процеси и да не се поддавам на мъгляви страхове… ако не бях забелязал още една съществена и зловеща подробност. Единият край на веригата от следи стигаше до прашната купчина от рухнали металически стелажи и контейнери, след което посоката се обръщаше и дирята завършваше там, откъдето бе започнала — до самия ръб на черната бездна в центъра на сляпата базалтова кула, откъдето извираше роденият в чудовищните подземни глъбини студен и влажен вятър.