Хауърд Лъвкрафт
Сянка отвъд времето (5)

V

Такъв беше този свят, който всяка нощ ми се явяваше в тревожните ми сънища. Не се надявам, че описанията ми ще могат да предадат цялата гама на страховете и терзанията, родени от натрапчивите кошмари, защото всичко, с което се сблъсквах насън, си оставаше загнездено на подсъзнателно ниво — сред плашещия сумрак на необяснимите ми, забулени в мъгла псевдоспомени.

Както вече отбелязах, задълбочените проучвания ми помогнаха да намеря рационално психологическо обяснение за случващото се и да си изработя своеобразен имунитет, който с течение на времето силата на навика направи още по-силен. Въпреки че това решение не можа напълно да ме предпази от периодично връхлитащите ме пристъпи на страх, като цяло след 1922 година се чувствах значително по-добре, водех нормален живот и усилено работех, при това без да забравям да се грижа за здравето си.

След още няколко години стигнах до извода, че преживяванията ми — в съчетание с описанията на аналогичните случаи на амнезия и съответстващите детайли от фолклора — трябва да бъдат обобщени и публикувани, защото току-виж се оказали полезно пособие за студентите по психология. Захванах се за работа и не след дълго вече бях подготвил серия от статии, в които достатъчно стегнато бях изложил същината на теорията си, прилагайки собственоръчно направените от мен скици на пейзажи, живи същества, декоративни мотиви и криволинейни йероглифи, изготвени на базата на видяното в сънищата ми.

Тези статии бяха публикувани в няколко броя на „Списанието на американското психологическо дружество“, излезли през 1928–1929 година, ала така и не привлякоха вниманието на широката научна общественост. Въпреки всичко аз продължих да записвам съдържанието на съновиденията си, независимо от факта, че стремително растящата купчина дневници вече започваше да ми създава сериозни неудобства.

На десети юли 1934 година получих писмо, което ми препратиха от психологическото дружество и което положи началото на кулминационната фаза на цялата тази безумна история. Върху плика пишеше „Пилбара, Западна Австралия“, а подписът под адреса на подателя принадлежеше — специално си направих справка — на известен в професионалните среди минен инженер с безупречна репутация. Освен самия текст на писмото в плика имаше и няколко любителски фотографии, които ми направиха потресаващо впечатление. За да могат читателите да добият пълна представа за ефекта, който ми оказа тази пратка, прилагам пълния текст на изпратеното до мен писмо.

Преди това обаче искам да изтъкна, че в продължение на доста време се отнасях към новополучената информация с голямо недоверие и скептицизъм. Може би защото — дори и да приемем, че в основата на някои от старинните легенди са залегнали напълно реални и обективни факти — изобщо не бях готов за близка среща с неоспоримите, материални свидетелства за съществуването на този свят, за който бях сигурен, че не е нищо повече от творение на болното ми въображение. Най-силно от всичко ми подействаха фотографиите, чиято автентичност не пораждаше и най-малки съмнения — видях необятни пясъчни пустини, сред които се издигаха огромни, полуразрушени от влиянието на ветровете, водата и слънцето каменни блокове с онази характерна вдлъбнатина в горната си част и съответстващата й по форма изпъкналост в долната.

А когато разгледах внимателно снимките през увеличително стъкло, сред множеството резки, пукнатини и прорези, нашарили повърхността на каменните късове, открих добре познатите ми рисунки и йероглифи — същите, които почти всяка нощ навестяваха съновиденията ми! Между впрочем, ето го и самото писмо:

Демпиър Стрийт 49

Пилбара, Западна Австралия

18 май 1934 година

30 Е. 41 улица

Ню Йорк, САЩ

До Американското психологическо дружество

за професор Н. У. Пийзли

Уважаеми господине!

Неотдавна с доктор Е. М. Бойл от Пърт проведохме крайно интересен разговор, в който стана дума и за някои Ваши статии, публикувани в „Списанието на американското психологическо дружество“, ето защо реших да се обърна директно към Вас. Касае се за една любопитна находка в Голямата пясъчна пустиня^[1], на изток от нашите златоносни находища. Смятам, че въпросното откритие ще представлява интерес за Вас, понеже е свързано със скорошните Ви публикации и по-специално — с представените от Вас оригинални легенди за древните каменни градове, чиито стени са били украсени с особени геометрични декорации и йероглифни писмени знаци.

Сред местното туземно население открай време се носи мълвата за „големите изрисувани камъни“, изпълващи аборигените със суеверен страх. Те обикновено свързвали тези камъни с традиционните си митове за Будай — гигантският старец, който спи от векове, положил ръка под главата си, ала един ден непременно ще се събуди и ще погълне целия свят заедно с всичките му обитатели.

Аз също съм слушал множество полузабравени легенди и предания за исполински подземни съоръжения, издигнати от камък в зората на времето, чиито галерии и проходи се спускат само надолу и където се случвали само ужасни неща. Туземците разказват, че някога, незнайно кога, неколцина воини проникнали във вътрешността на подобни руини, търсейки спасение от преследващите ги врагове… Обаче така и никой не се завърнал, а изпод земята задухали страшни ветрове, които не допускали никой да се приближи до прокълнатото място. Държа да отбележа, че никога не съм вземал насериозно тези сказания и съм ги възприемал единствено като богато фолклорно наследство.

Всъщност исках да Ви информирам за друго. Преди две години, докато провеждах изследвания на седемстотин и петдесет километра на изток от разработваните сега находища, се натъкнах на останките от някакъв древен градеж насред сърцето на пустинята. Направи ми впечатление, че всички камъни бяха обработени и имаха кубична форма с размери деветдесет на шейсет на шейсет сантиметра.

Отначало не забелязах върху тях никакви рисунки или декорации, за каквито говореха туземците, ала щом се вгледах по-внимателно, успях да различа на фона на белезите, оставени от епохите и стихиите, линии с определено изкуствен произход, преплетени в екзотични мотиви. Обходих щателно целия район и преброих над трийсет такива блокове, разположени в периметъра на окръжност с диаметър около четиристотин метра.

С помощта на инструментите си направих необходимите измервания и определих координатите на необичайното каменно стълпотворение. Направих и фотографии на десетина-дванайсет от най-добре запазените каменни блокове; приложил съм снимките към писмото.

Веднага след завръщането си в Пърт съобщих за откритието си на тамошните власти, ала институциите така и не проявиха интерес към него.

После се запознах с доктор Бойл и някак случайно се заговорихме за странните камъни. Той беше чел Вашите статии в „Списанието на американското психологическо дружество“ и реагира много въодушевено на направените от мен фотографии, които му показах. Отбеляза, че характерната „сглобка“ на камъните и декорациите върху тях поразително напомнят за описанията от Вашите сънища и приведените от Вас откъси от първобитната митология.

Доктор Бойл възнамеряваше лично да се свърже с Вас, но непредвидени обстоятелства му попречиха да го стори. За щастие, той не забрави да ми препрати голяма част от списанията с Вашите публикации, където намерих направените от Вас скици на вече познатите ми архитектурни детайли. Можете и сам да се убедите в необикновената прилика, като разгледате фотографиите ми. По-нататъшни пояснения ще получите директно от доктор Бойл.

Прекрасно разбирам какво огромно значение би имало подобно откритие за Вас. Едно нещо е безспорно — натъкнали сме се на следите на неизвестна цивилизация, значително по-древна от всички познати до момента, и — по всяка вероятност — послужила като първообраз на проучваните от Вас старинни легенди.

Като минен инженер притежавам известни познания в полето на геологията и мога да Ви уверя, че възрастта на каменните блокове е наистина плашеща. Изсечени са от гранит и пясъчник, макар че поне един от тях изглежда излят от някаква разновидност на цимент или бетон.

Ясно си личи, че своя отпечатък върху камъните са оставили не само вятърът и слънцето, но и водата. Ето защо може да се предположи, че някога тази част от планетата е била скрита под вода и повторното издигане на настоящия участък се е случило вече след издигането на праисторическото съоръжение. Стотици хиляди или милиони години — не смея даже и да си помисля за същинските мащаби на времето…

Като се има предвид колосалният Ви труд по изследването на древните легенди и всички свързани с тях необичайни обстоятелства, не се съмнявам, че бихте пожелали лично да оглавите експедиция в пустинята за провеждането на археологични разкопки. Двамата с доктор Бойл сме готови да вземем участие в нея, ако Вие — или някоя позната ви организация — се съгласи да обезпечи финансирането й.

Мога да осигуря десет души за изкопните работи — от местните аборигени полза няма да има, защото категорично отказват дори да се доближат до развалините, изпитвайки някакъв маниакален страх от тях. Нито Бойл, нито аз сме споделяли пред други хора бъдещите си планове относно находката, понеже смятаме, че палмата на първенството и високата чест за откритието се полагат именно на Вас.

Разстоянието от Пилбара дотук може да се измине за четири дни на верижен трактор — без такъв транспорт сме загубени в пустинята. Самото място се намира югозападно от маршрута, по който е минал Уорбъртън^[2] през 1873 година, и примерно на сто и петдесет километра югоизточно от Джоана Спринг. Между впрочем, голяма част от екипировката и оборудването може да се транспортира с кораб по река Де Грей, вместо да се превозва по значително по-тежкия сухопътен маршрут от Пилбара, но всички тези варианти могат да бъдат разгледани и впоследствие.

Според изчисленията ми каменните руини се намират в точка със следните координати: 22 градуса, 3 минути и 14 секунди южна ширина и 125 градуса, 0 минути и 39 секунди източна дължина. Имайте предвид, че климатът е тропичен, а условията в самата пустиня са крайно неблагоприятни за човешките същества.

Надявам се съвсем скоро да получа отговор от Вас и Ви повтарям, че с най-голяма радост ще помогна с каквото мога за осъществяването на всеки предложен от Вас план за действие. След като прочетох статиите Ви, напълно осъзнавам изключителната важност на това откритие. Не след дълго трябва да получите писмо и от доктор Бойл. А ако се налага спешна комуникация, можете да ни изпратите съобщение по безжичния телеграф до Пърт, откъдето ще се свържат с нас.

В очакване на отговор от Вас,

Искрено Ваш:

Робърт Б. Ф. Макензи

Непосредствените последствия от получаването на това писмо намериха достатъчно подробен отклик в пресата, ето защо само ще маркирам най-важното. Университетът „Мискатоник“ охотно пое финансирането на бъдещата експедиция, а господин Макензи и доктор Бойл свършиха безценна работа на австралийска земя. В изявленията и интервютата си пред медиите гледахме да не разкриваме твърде много подробности, защото добре разбирахме с какви сензационни публикации можеше да ни засипе булевардната преса. В резултат на усилията ни цялата попаднала във вестниците информация носеше напълно неутрален характер — съобщаваше се единствено за намерението ни да издирим някакви си развалини в пустините на Австралия, както и за рутинната подготовка на експедицията.

Сред колегите, които пожелаха да се присъединят към начинанието ни, бяха професор Уилям Дайър от катедрата по геология (който сам бе оглавявал друга неотдавнашна експедиция на университета „Мискатоник“ — тази в Антарктида през 1930–1931 година), Фердинанд С. Ашли от катедрата по антична история и Тайлър М. Фрийборн от катедрата по антропология… както и моят син, който бе част от същата катедра.

Робърт Макензи пристигна в Аркхам в началото на 1935 година и взе сериозно участие в заключителния етап от подготвителните работи. Той беше човек на около петдесетина години с невероятна ерудиция, извънредно дружелюбен и — най-важното — с богат опит в проучванията на австралийските пустини. Макензи ни съобщи, че в Пилбара вече ни очакват няколко верижни трактора и предстои да бъдат натоварени на плоскодънната баржа, с която да се преодолее по-голямата част от разстоянието по река Де Грей. Бяха осигурени всички необходими средства и инструменти за провеждането на археологичните разкопки, така че нищо да не попречи на успеха на начинанието ни, а първокласното ни оборудване — последна дума на техниката — допълнително повишаваше шансовете ни за успех.

На двайсет и осми март 1935 година експедицията напусна Бостън на борда на старичкия, страдащ от хроничен задух параход „Лексингтън“. Очакваше ни дълго плаване през Атлантическия океан и Средиземно море, после през Суецкия канал и Червено море в Индийския океан. Още щом се открои на хоризонта, ниският пясъчен бряг на Западна Австралия ме хвърли в състояние на мрачна депресия, която се усили още повече при вида на прашното и запустяло миньорско градче, където спряхме за последно, преди да се гмурнем към вътрешността на континента.

Посрещналият ни доктор Бойл се оказа симпатичен възрастен джентълмен и изключително приятен събеседник — двамата със сина ми често се унасяхме в дълги разговори с него на най-различни теми от сферата на психологията, където професионалните му познания бяха респектиращи.

Дискомфортът на полевите условия и нетърпеливите очаквания се смесваха по странен начин във всеки от нас, докато напредвахме през безлюдната местност. В петък, трийсет и първи май, наброяващата ни осемнайсет души група прекоси един от притоците на река Де Грей и пристъпихме в царството на развалините. Пред нас, докъдето поглед стига, се простираше гол и угнетяващ пейзаж, състоящ се единствено от пясък и скали. През цялото време неуспешно се опитвах да потисна страха си, който се засилваше с всяка следваща стъпка към крайната цел на пътешествието ни, подхранван от неспокойните ми сънища и псевдореминисценции, които ставаха все по-ярки в съзнанието ми.

В понеделник, трети юни, зърнахме първите подаващи се от пясъка каменни блокове. Не мога да изразя с думи връхлетелите ме емоции, когато пръстите ми докоснаха — не насън, а наяве! — огромния къс гранит, до такава степен повтарящ детайлите от градежа на титаничните съоръжения, навестявали толкова често сънищата ми. Върху повърхността му ясно личаха следи от дълбока резба и ръцете ми неконтролируемо се разтрепериха, щом разпознах очертанията на криволинейните йероглифи, завърнали се при мен по-действителни от всякога, след като години наред ме бяха преследвали в кошмарите ми.

След едномесечни разкопки разкрихме хиляда двеста и петдесет каменни блока, намиращи се в различни стадии на разрушение. Повечето представляваха монолити с типичните извивки на горната и долната плоскост. По-рядко се натъквахме на неголеми плоски плочи с квадратна или осмоъгълна форма — като онези, които покриваха подовете и улиците в съновиденията ми, — а най-малко на брой бяха внушителните масивни късове, чиито дъговидни извивки ни караха да предположим, че са се използвали при сводестите арки или огромните полукръгли прозорци.

Колкото по-дълбоко копаехме — разширявайки периметъра на изследвания участък на север и на изток, — толкова повече каменни блокове откривахме, но така и не можахме да открием някаква закономерност в разположението им. Професор Дайър беше впечатлен от колосалната възраст на руините, а Фрийборн намери следи от загадъчни символи, донякъде напомнящи за някои мотиви от най-древните папуаски и полинезийски легенди. Съдейки по състоянието на късовете и тяхната хаотична разпръснатост, стигнахме до заключението, че върху тях бяха поработили не само епохите, но и разрушителните сили на природата — в това число и грандиозни тектонични катаклизми.

Понеже имахме на свое разположение аероплан, синът ми Уингейт нерядко извършваше полети на различна височина, опитвайки се да открие насред пясъчната пустиня очертанията на други разрушени строежи или следи от отделно лежащи блокове. За съжаление, усилията му се оказаха безрезултатни; както сам ми сподели, от време на време му се струвало, че забелязва нещо съществено, ала още при следващия си полет картината напълно се променяла — очевидно постоянното движение на пясъците си казваше думата.

Едно или две от ефимерните ми открития породиха смътни и неособено приятни асоциации в съзнанието ми. Описаните от Уингейт линии и контури ми напомниха за нещо прочетено или видяно насън, ала какво точно — така и не можах да отгатна. В тях имаше нещо отвратително познато, което ме караше от време на време да хвърлям боязливи погледи в далечината, отвъд безбрежните простори на тази безплодна равнина.

Първата седмица на юли ни донесе множество разнообразни емоции, свързани с по-нататъшното разширяване на разкопките в североизточна посока. На първо място, това беше страх, но имаше и известна доза любопитство, а лично за мен най-обезпокоителна бе упорито преследващата ме илюзия, че спомените ми са истински.

Изпробвах всички познати ми психологически методи и средства, за да се преборя с тези натрапчиви фантазии, обаче неизменно претърпявах поражение. Често страдах и от безсъние, макар че до голяма степен това ме радваше, понеже съкращаваше периодите, в които ме измъчваха кошмарите. А те вече наистина бяха станали непоносими. Придобих навика да извършвам продължителни среднощни разходки в пустинята — обикновено на север или североизток, накъдето, както ми се струваше, ме теглеха някакви тайнствени сили.

Нерядко по време на тези разходки се натъквах на подаващи се от земята фрагменти от древен градеж. Въпреки че лежащите на повърхността блокове се срещаха по тези места доста по-нарядко, отколкото в участъка на първоначалните разкопки, бях сигурен, че под повърхността ще ги намерим в доста по-големи количества. Тукашният ландшафт не беше толкова равнинен, както в района на лагера ни, и почти постоянно духащите ветрове непрекъснато внасяха изменения в профила на местността, разбулвайки едни и прикривайки други отломки от праисторическите развалини.

И аз самият нямам обяснение защо толкова силно настоявах да пренасочим разкопките към тази нова зона, при положение че тайно изпитвах ужас при мисълта за онова, което би могло да бъде открито. Състоянието на нервната ми система стремително се влошаваше, но най-страшно от всичко беше обстоятелството, че по никакъв начин не можех да си обясня действителните причини за настъпилата промяна.

В този смисъл доста показателен за психическата ми стабилност е начинът, по който реагирах на една от случайните находки. Това стана на единайсети юли — в ясна лунна нощ, когато хладното сребристо сияние се разливаше по хребетите на пясъчните дюни, лишавайки тривиалния пустинен пейзаж от реалния му облик. Бях се отдалечил на по-голямо разстояние от обичайното и тъкмо смятах да се връщам към лагера, когато зърнах пред себе си огромен камък, рязко отличаващ се от всички разкопани досега. Доколкото можах, поразчистих пясъка с ръце, след което се наведох и внимателно разгледах находката си, добавяйки към лунното сияние и светлината на джобното си фенерче.

За разлика от другите блокове този имаше идеална кубична форма без никакви вдлъбнатини и изпъкналости и беше доста по-тъмен на цвят. На пипане наподобяваше по-скоро базалт, отколкото гранит, пясъчник или бетон, които бяха сред най-разпространените строителни материали в откритите досега руини.

И точно в този миг, сякаш под въздействието на някаква неведома сила или непознат инстинкт, аз изведнъж се изправих на крака, обърнах се и се затичах с всички сили към лагера. Поривът ми беше абсолютно несъзнателен и едва когато се озовах пред входа на палатката, си дадох сметка за причината, накарала ме да се впусна в това паническо бягство. Необикновеният тъмен камък представляваше част от онези градежи, които бях виждал в сънищата си и за които намекваха част от най-древните митове. Прозрението ме накара да се разтреперя, защото нямаше съмнение за едно — този каменен къс някога е представлявал част от черните базалтови съоръжения, всяващи неизразим ужас в представителите на митичната Велика раса… Бил е част от конструкцията на някоя от високите слепи кули, оставени от полуматериалните чудовищни твари, които се спотайваха нейде из глъбините на подземните недра под запечатаните, охранявани от безсънни стражи люкове, ала всеки миг можеха да се изтръгнат навън, отприщвайки кошмарните си разрушителни сили.

Не успях да мигна чак до сутринта. Едва на разсъмване осъзнах цялата нелепост на случилото се. Заслужаваше ли си така да се плаша при материалното потвърждение на собствената си теория, опираща се на първобитните легенди и предания? Та нали всеки друг изследовател на мое място би реагирал по коренно противоположен начин — с въодушевление и ентусиазъм!

По време на закуската разказах на другите за среднощната си находка, след което заедно с Дайър, Фрийборн, Бойл и сина ми Уингейт се отправихме натам. Обаче ни очакваше разочарование. Нощните ветрове напълно бяха променили релефа на пясъчните хълмове, заличавайки всички оставени от мен следи; ето защо едва ли е учудващо, че повторното търсене на тайнствения камък не допринесе никакви плодове.