Хауърд Лъвкрафт
Сянка отвъд времето (4)

IV

Въпреки всички настъпили промени продължавах най-старателно да си водя бележки за всяка нова картина, явила ми се насън, възприемайки записките си като важни психологически документи. Междувременно сънищата ми ставаха все по-ярки и живи — досущ като истински спомени, — обаче аз полагах всички усилия да се убеждавам, че това е единствено игра на въображението ми, а не реални възпоминания.

Докато описвах съновиденията си, гледах да изобразявам фантасмагоричните им сюжети в същия убедителен вид, в който ме осеняваха от глъбините на подсъзнанието ми; естествено наяве се отнасях към тях с онова снизходително пренебрежение, с което се отнасяме към всяка илюзорна представа. Никога не обсъждах терзаещите ме кошмари в личните си разговори, обаче мълвата за нелепите, странни дневници, които си водех, все пак плъзна сред тукашното общество, последвана от намеци за психическите ми отклонения. В името на справедливостта съм длъжен да отбележа, че подобни твърдения обикновено се разпространяваха от хора, намиращи се доста далеч от науката, и не бяха подкрепени от нито един реномиран психолог или психиатър.

От всички сънища, с които се сблъсках след 1914 година, ще спомена само няколко, понеже подробните им описания не представляват тайна и могат да бъдат предоставени на всички желаещи, които само трябва да се обърнат към съответния раздел в университетската библиотека. Съзнанието ми постепенно се освобождаваше от сковавалите го преди задръжки и хоризонтите на виденията ми значително се разшириха. Обаче и сега същината на тези видения се свеждаше единствено до разпокъсани, откъслечни фрагменти, лишени от каквато и да било ясна мотивировка.

Едната от новостите се изразяваше в това, че придобивах все по-голяма свобода на придвижване насън. Бродех из залите на исполински каменни здания, свързани помежду си чрез широки подземни коридори, вероятно изпълняващи ролята на основни транспортни връзки. От време на време пред погледа ми изпъкваха — винаги на най-долните равнища в сградите — онези гигантски запечатани люкове, покрай които неизменно витаеше атмосфера на загадъчност и страх.

Видях грандиозни, украсени с фантастични мозайки басейни, както и помещения, изпълнени с потресаващи и съвършено непонятни за мен предмети. Пред взора ми се разкриваха колосални подземни пещери с десетки причудливи машини и апарати с неразгадаемо предназначение; в началото ги възприемах само визуално и едва впоследствие до ушите ми започна да достига и звуковата картина, характерна за стълпотворението от неизвестна техника. Навярно тук е моментът да отбележа, че зрението и слухът ми бяха единствените сетива, с които разполагах, докато се намирах под въздействието на халюцинациите.

Истинският ужас започна през май 1915 година, когато за първи път се срещнах с други живи същества. И тъй като това се случи още преди да се запозная с древните митове и описанията на аналогичните случаи от историята на медицината, ефектът върху мен беше зашеметяващ. Сега ще опиша как точно се стигна дотам.

Както споменах и по-горе, рухването на преградите в съзнанието ми доведе до настъпването на някои промени. Изведнъж започнах да забелязвам нещо като необясними скупчвания на непроницаемо гъста мъгла на отделни места вътре в сградите, както и на улиците. С течение на времето, с всеки следващ сън тези неясни петна взеха да стават все по-плътни и ясно определени, докато в един момент не откроиха пред мен силуетите на огромните чудовища в цялата им уродливост. Грамадните им, преливащи в различни отблъскващи нюанси конусовидни туловища бяха около три метра на височина и също толкова широки в основата си. Дебелата им, прорязана от многобройни гънки кожа бе покрита с нещо като назъбени люспи, а от върховете на конусите излизаха по четири гъвкави израстъка, всеки дебел около трийсетина сантиметра, със същата набръчкана текстура като туловищата. Въпросните израстъци можеха да се свиват и разтягат, достигайки триметров обсег. Два от тях завършваха със страховити подобия на гигантски щипки, третият — с четири яркочервени фуниевидни разширения, а последният се увенчаваше от жълтеникав сфероид с неправилна форма, около шейсетина сантиметра в диаметър, върху чийто въображаем екватор тъмнееха три големи, наредени в хоризонтална линия очи.

В горната част на тази скверна глава — ако действително представляваше глава — се виждаха четири дълги еластични стъбълца с удебеления в краищата, наподобяващи цветчетата на растение, а в долната й част се поклащаха осем бледозеленикави пипала. Основата на конусовидното туловище пък бе обрамчена от някаква сивкава, гъбеста субстанция, която се разтягаше и свиваше и по такъв начин придвижваше цялата уродлива маса.

Действията на тези твари, макар и съвършено безобидни и лишени от агресия, ме изплашиха още повече, отколкото външния им облик — може би защото беше трудно да си представя такива отблъскващи създания да вършат съвсем обикновени, тривиални неща, присъщи — както ми се струваше — само на хората. Те бавно се придвижваха из залите на внушителните здания, взимаха отделни книги от полиците и ги отнасяха до исполинските метални маси или пък връщаха томовете по местата им на безкрайните рафтове. Понякога си водеха записки с причудливи стилуси, с които сръчно боравеха, държейки ги с бледозелените пипала в долната част на главите си. Грозните, наподобяващи щипки крайници, се използваха главно при пренасянето на книгите и за комуникация, тъй като речта на чудноватите създания се състоеше от нетипични за нас звуци, които най-точно мога да опиша като отчетливи цъкания и потраквания.

Не си личеше обектите да носят някакви дрехи, но в горната част на конусите им се виждаха своеобразни принадлежности от сорта на чанти или раници. По принцип държаха уродливите си глави на едно ниво с върха на туловището, ала благодарение на еластичния израстък, на който се крепеше жълтият сфероид, можеха да ги издигат или спускат. Трите други израстъка обикновено висяха покрай конуса, изпънати на метър и половина от основата си. Съдейки по бързината, с която прочитаха книгите, пишеха и боравеха с фантастичните си машини, предполагах, че интелектът им е неимоверно по-развит в сравнение с човешкия.

След като шокът от тази първа „среща“ заглъхна, започнах да ги виждам навсякъде. Те сновяха по просторните галерии, обслужваха механизмите в сводестите подземни халета и се носеха по широките пътища в гигантски, заострени като моторници превозни средства. Относително скоро престанах да се боя от триметровите твари, защото — колкото и парадоксално да изглежда — те прекрасно допълваха абсурдния околен пейзаж.

С течение на времето започнах да откривам и различията между отделните индивиди. Забелязах и че някои от тях се държат някак сковано и неуверено. Без да се открояват от другите на външен вид, те рязко изпъкваха със своето поведение и самите си маниери на движение; при това се отличаваха не само на фона на основната маса, но и един от друг.

Именно тези последните отделяха голяма част от времето си за писане. През пелената на съновиденията успях да разгледам, че страниците им бяха изписани с най-различни видове знаци, но така и не видях изпод стилусите им да излизат обичайните за тези места криволинейни йероглифи. Веднъж-дваж даже ми се стори, че зърнах и текстове, писани на латиница. Друга особеност, която се набиваше на очи, беше, че повечето от тези особи работеха доста по-бавно от другите си събратя.

По това време личното ми присъствие в сънищата се свеждаше до ролята на пасивен безтелесен наблюдател — с неестествено широк зрителен периметър, — който сякаш свободно се рееше във всички посоки, макар и без да напуска очертанията на пътищата. От август 1915 година обаче започнаха да ме безпокоят първите намеци за телесната ми форма. Казах „намеци“, защото в началото това си беше чисто и просто едно абстрактно чувство, някакъв необясним страх, свързващ съновиденията ми с онези ранни признаци на погнуса и боязливост от собственото ми тяло; до този момент всячески избягвах да гледам надолу към самия себе си и бях доволен от липсата на огледала в необятните зали на колосалните постройки. В същото време обаче ме глождеше тревожната мисъл, че съм в състояние да оглеждам повърхностите на металните маси, всяка от които бе висока над три метра — при това не някъде отдолу или на тяхното равнище, а от още по-високо ниво.

От един момент нататък в мен се пробуди някакво нездраво изкушение да погледна тялото си. То неусетно ставаше все по-силно и по-силно и не след дълго се стигна дотам, че вече не можех да му се противя. В първия момент, когато погледнах надолу, нищо не видях. Едва после осъзнах, че обяснението за това се корени в невероятната дължина на шията ми. Като я прибрах към тялото си и внимателно повторих опита си, веднага съзрях люспестото, преливащо в различни тъмни нюанси конусовидно туловище. Моето конусовидно туловище! Това се случи през същата онази нощ, когато събудих половин Аркхам с неистовия си, безумен вопъл, с който се изтръгнах от обятията на кошмара.

Трябваше да изминат няколко седмици на повтарящи се среднощни ужаси, докато започна да привиквам към уродливия си нов облик. В сънищата си се движех сред множество аналогични твари, четях книгите, наредени върху безкрайните лавици, и с часове пишех, застанал пред монументалните маси и държейки стилуса със зелените пипала, растящи направо от главата ми.

Някои неща от прочетеното са се съхранили в паметта ми. Това бяха предимно описания на други светове и галактики, както и на онзи аморфен, невъобразим живот, който се таи отвъд пределите на познатата ни Вселена. Имаше разкази за разумни раси, обитавали нашия свят в незапомнени времена, и потресаващи хроники за свръхинтелигентната цивилизация, която ще го населява милиони години след изчезването на последния представител на човечеството.

Прочетох и такива глави от нашата собствена история, за чието съществуване не подозира никой от съвременните изследователи. Преобладаващата част от текстовете бяха написани на езика на йероглифите, който сравнително бързо усвоих с помощта на специални учебни машини — граматичните форми се образуваха на принципа на аглутинацията^[1] на базата на уникална структура на кореновите системи, лишена от аналог в нашата лингвистика.

Редица томове бяха изпъстрени със съвсем различни видове знаци, които овладях по същия начин. Попадаха ми — макар и съвсем рядко — и книги на познати езици. В проучването на томовете неоценима помощ ми оказаха изключителните картини и илюстрации, поместени както сред самия текст, така и в отделни приложения. Доколкото си спомням, съставих описание на живота и времето, в което живеех, на английски език. От всички книги, които прочетох насън, след събуждането си помнех главно незначителни и безсмислени фрагменти от чуждоезични фрази, чието значение си оставаше закодирано нейде в дълбините на подсъзнанието ми… Въпреки това имаше и моменти, в които същината на прочетеното бе успяла да остави отпечатък в паметта ми.

Така узнах — и то още преди да проуча наяве сходните случаи на амнезия и древните митове, откъдето водеха началото си сънищата ми, — че заобикалящите ме същества принадлежаха към една от най-великите раси в историята. Те бяха овладели тайните на времето и разпращаха неведомите си разузнавачи във всички епохи и всички обитаеми светове. Научих също, че съзнанието ми е било пренесено тук за период от време, в течение на който чужд интелект ще контролира тялото ми, и че заедно с мен из титаничните здания бродеха и други пленени умове. В някои от съновиденията си дори общувах — на причудливия език на щракащите щипки — с други пленници от всевъзможни точки на галактиката и дори отвъд нейните граници.

Сещам се например за един разум от планетата, известна ни като Венера, на когото бе отредено да живее в изключително далечното бъдеще, както и за друг — похитен от спътниците на Юпитер, — чиято епоха отстоеше на шест милиона години назад в миналото. Що се отнася до земните обитатели, срещнах се с един представител на звездоглава крилата раса, господствала в Антарктика през епохата на палеогена; с трима космати жители на митичната Хиперборея, принадлежащи към предшествениците на човешкия вид и покланящи се на скверния бог Тсатхоггуа; с един разум от чудовищната раса Чо-Чо; с трима от паякообразната цивилизация, населяваща Земята в последния етап от съществуването й; с пет от онези твърдокрили твари, които ще завладеят планетата ни след края на човешкото господство и на свой ред ще станат обект на масирано прехвърляне на съзнания от страна на Великата раса, когато тя се сблъска със заплахата от гибел; натъкнах се и на представители на моя собствен вид Homo sapiens.

Общувах със съзнанието на Ян-Ли — философ, който ще живее около пет хилядолетия след Христа в жестоката империя Цан-Чан; с един воин от расата на големоглавите кафявокожи хора, населявали Южна Африка преди петдесет хиляди години; с Бартоломео Корци, флорентински монах от дванайсети век; с краля на Ломар, управлявал тази страховита полярна страна сто хиляди години преди съкрушителното нашествие на дребните жълтеникави Инути от Запада.

Разговарях с разума на Нуг-Сотх — магьосник, предвождащ тъмните завоеватели през шестнайсетото хилядолетие преди Христа; с един римлянин на име Тит Семпроний Блез, квестор от времето на Сула^[2]; с Хефнес — египтянин от епохата на Четиринайсетата династия, който ми разбули злокобните тайни на Нйарлатхотеп; с жрец от периода на най-голям разцвет на царство Атлантида; с Джеймс Удвил — джентълмен от Съфолк, свидетел на бурните времена на Оливър Кромуел; с придворен астроном от Перу преди епохата на инките; с австралийския физик Невъл Кингстън-Браун, който ще умре през 2518 година; с велик маг от безследно изчезналата в Тихия океан страна Ихе; с Теодотид — гръцко-бактрийски чиновник от трети век преди Христа; с престарелия французин Пиер-Луи Монтани — съвременник на Луи XIII; с Кром-Йа — кимерийски предводител^[3], живял петнайсет хиляди години преди Христа… както и с много други, макар че мозъкът ми не е в състояние да си спомни и една стотна от всички потресаващи тайни и чудеса, които ми разкриха.

Всяка сутрин се събуждах, облян в студена пот, обзет от трескавото желание да реша веднъж завинаги този въпрос — или да опровергая, или да потвърдя реалното значение на тази информация с достъпните на съвременната наука средства. Всички традиционни факти в полето на естествената и човешката история бяха подложени на съмнение, а истината за миналото ни можеше да грейне в съвършено нова светлина. Ала колкото и да ме блазнеше мисълта за всички удивителни загадки, стаени в бездънния кладенец на отминалите хилядолетия, тройно по-силно ме плашеше заплахата, дебнеща от бъдещето. От съществата, чиито раси щяха да станат властелини на планетата ни след края на човечеството, узнах ужасяващи неща, които едва сега се осмелявам да публикувам, при това в доста съкратен вид.

След изчезването на хората от лицето на Земята тя щяла да бъде обитавана от могъща цивилизация на насекомовидни същества, в чиито тела щели да се преселят най-ярките и блестящи умове на Великата раса, когато настоящият им свят се окаже на прага на пагубна катастрофа. По-късно, малко преди края на жизнения цикъл на нашата планета, те отново щели да се прехвърлят във времето и пространството, обсебвайки подобните на луковици растениевидни обитатели на Меркурий. Но дори и след масираното им оттегляне на Земята щели да съществуват разумни раси — отчаяно вкопчени в изстиващата планета, те щели да дълбаят тунели и да търсят спасение в близост до умиращото й ядро чак до самия край.

Междувременно аз продължавах да пиша насън труд за своето време — донякъде по своя собствена воля, донякъде заради обещанията, които ми бяха дадени, — че достъпът ми до архивите ще бъде разширен и ще ми бъде предоставена свобода на придвижване през населените райони на планетата. Централното хранилище на Великата раса, по чиято поръка вършех тази работа, се намираше дълбоко под земята в самото сърце на града. Това грандиозно съоръжение значително превъзхождаше по здравина всички други конструкции, създадени от пришълците, и беше проектирано по такъв начин, че да издържи на всеки природен катаклизъм.

Пишех историята на своето време върху големи бели листове от някакъв плътен и изключително здрав материал, направен на базата на целулоза; после тези листове се подвързваха в книги, всяка от които се съхраняваше в отделна кутия или контейнер, изработен от лек, неръждаем метал. На капака, обрамчено от сложни геометрични плетеници, се открояваше заглавието на книгата, написано на езика на Великата раса.

Контейнерите се подреждаха според ясни и строги правила в особени четвъртити камери, които бяха изготвени от същия метал и се заключваха с хитроумно проектирани ръкохватки. За моя ръкопис бе отредено място в секцията за низшите гръбначни — този раздел беше предназначен за човешката раса, както и за косматите хиперборейци и разумните рептилии, обитавали Земята преди появата на хората.

Обаче нито един от сънищата ми не даваше пълна картина за случващото се от началото до края на деня. Виденията се появяваха във вид на разпокъсани, хаотични фрагменти, лишени от хронологична последователност. Например все още имах доста смътна представа за условията на живот в този фантастичен свят, въпреки че ясно си спомнях голямата каменна стая, която възприемах като своя. Постепенно всички ограничения, наложени ми заради статута ми на пленник, отпаднаха, и в някои сънища предприемах вълнуващи пътувания по пътищата, разглеждах странните градове и дори се опитвах да изследвам руините на грамадните тъмни съоръжения, които изпълваха представителите на Великата раса с някакъв древен, необясним страх. Сещам се и за продължителни плавания с внушителните многопалубни кораби, отличаващи се с изключителна бързоходност, както и за полети над диви, необитаеми райони в закрити въздушни апарати със стреловиден дизайн, задвижвани от силите на електромагнитното привличане и отблъскване.

На далечните брегове на необятния топъл океан също се издигаха величествени градове на Великата раса, а на един от континентите зърнах примитивните поселища на крилатите черноглави създания, които щяха да владеят планетата ни след като пришълците прехвърлят съзнанията си в бъдещето, спасявайки се от неизбежната катастрофа. Преобладаващите характеристики на тукашните пейзажи бяха ширналите се навред равнинни местности и нездравото изобилие от пищна растителност. Възвишенията — предимно ниски и доста рядко срещани — обикновено свидетелстваха за затихнала преди много години вулканична дейност.

Описанията на видените от мен представители на тукашната фауна биха могли да запълнят цели томове. Всички бяха в естественото си състояние, тоест диви, понеже Великата раса отдавна се бе отказала от домашните животни, а храната й беше от растителен или синтетичен произход. Из блатистите джунгли бродеха исполински тромави рептилии, а крилати техни родственици летяха сред гъстия, наситен въздух. Водите на моретата и езерата също гъмжаха от най-различни земноводни и влечуги. С течение на времето започнах да разпознавам „прототипите“ — ако мога така да се изразя — на редица животински видове, появили се в по-късните периоди и чиито вкаменелости бяха добре проучени от естествоизпитателите: динозаври, птеродактили, лабиринтодонти, плезиозаври и други създания, познати ми от книгите по палеонтология. Може би си заслужава да отбележа, че нито веднъж не забелязах птици или бозайници.

Повърхността на земята и тресавищата изобилстваха от змии, гущери и крокодили, сред гъстата растителност бръмчаха и безброй насекоми. Далеч от живописните крайбрежия, навътре в морето, незнайни създания изхвърляха гигантски пенести фонтани към осеяното с бухнали облаци небе. Веднъж ми се удаде случай и да се потопя в океанските дълбини с огромна подводница и на светлината от прожекторите й успях да наблюдавам морски обитатели с ужасяващи размери и форми. Зърнах също и развалините на отдавна потънали градове, както и множество представители на най-различни форми на живот — криноиди, брахиоподи^[4], корали и всякакви рибоподобни твари.

Що се отнася до физиологията, психологията, бита, нравите и подробностите от историческото развитие на Великата раса, то сънищата ми предоставяха крайно оскъдна информация по тези въпроси. Ето защо голяма част от фактите, които ще изложа на следващите редове, са почерпени най-вече от старинните легенди и описанията на други случаи на амнезия, отколкото от моите собствени съновидения.

Тук до голяма степен има дял и обстоятелството, че темпото на моите изследвания нерядко „изпреварваше“ кошмарите ми, в резултат на което редица фрагменти от сънищата вече ми бяха познати от проучения наяве материал. Това окончателно ме убеди, че тъй убедителните ми псевдоспомени в действителност дължат произхода си както на изследователската ми дейност в последно време, така и на странните търсения, провеждани от моето второ аз по време на амнезията.

Екзотичният свят, чиито особености сънувах и където бродех насън, отстоеше на сто и петдесет милиона години от нашето време, тоест действието на съновиденията ми се развиваше някъде на границата между палеозойската и мезозойската ера. Съществата, в чиито тела се бяха вселили разумите на Великата раса, така и не оставиха подире си никакво — или поне науката не знае за такова — разклонение на земната еволюция. Това бяха различаващи се от всички други, доста еднородни по своя строеж тип организми, съчетаващи характеристики едновременно на растителния и животинския свят.

Уникалната структура на клетките им на практика изключваше всякакви проявления на умора и напълно ги освобождаваше от необходимостта от сън. Храната, която усвояваха посредством фуниевидните краища на един от четирите големи израстъка, винаги беше в полутечен вид и по редица параметри рязко се различаваше от храната на всички обитавали Земята животни, известни на естествените науки.

От сетивата, характерни за представителите на Великата раса, ние познавахме само две — зрението и слуха. За второто отговаряха еластичните стъбълца с чудновати удебеления, наподобяващи цветчетата на растение. Другите им сетива бяха съвършено непознати и недостижими за нас. Дори когато се намираше в конусовидното туловище на един от пришълците, плененото ми съзнание така и не се научи да си служи с тях. Разположението на трите зрителни органа върху сфероидната глава — по въображаемата хоризонтална линия на екватора — значително разширяваше цялостния им обзор, особено в сравнение с човешките очи. Кръвта им приличаше на някаква наситена, изключително лепкава тъмнозелена течност — бих я сравнил с гъста гной.

При съществата от Великата раса не съществуваше разлика между половете — просто такива нямаше — и те се възпроизвеждаха чрез семена или спори, които висяха на гроздове в долната част на туловището им и се развиваха само във водна среда. За отглеждането на младите поколения се използваха специални плитки цистерни. Но заради впечатляващата продължителност на живота им — около четири-пет хилядолетия — размножаването се извършваше в доста ограничени мащаби.

Индивидите с явни физически недостатъци и отклонения в развитието си биваха подлагани на незабавна ликвидация след откриването на дефекта. Различните заболявания или наближаването на смъртта се разпознаваха най-вече по визуални симптоми, понеже представителите на Великата раса нямаха осезание и не изпитваха физическа болка.

Мъртвите тела се изгаряха с почести и подобаващи тържествени церемонии. От време на време, както вече споменах, някои от най-ярките умове съумяваха да избегнат смъртта, като се проектираха в бъдещето; тези случаи обаче не бяха често срещано явление. Когато това се случваше, обграждаха с изключително внимание и грижи похитеното съзнание до смъртта на новата му телесна обвивка, към която той така и не успяваше да привикне.

Като цяло Великата раса представляваше единна нация — нещо като свободно управление или съюз — с общи институции на управление; територията й беше разделена в административно отношение на четири региона. Политическата и икономическата система на всеки от тях представляваше любопитна разновидност на фашисткия социализъм, с рационално разпределение на основните жизнени ресурси и централизирана в ръцете на неголям управляващ съвет власт. Въпросният съвет се избираше от всички индивиди, преминали през образователен и психологически ценз. Семейства в познатия ни смисъл на думата нямаше, макар че родствените връзки се признаваха и родителите обикновено взимаха участие във възпитанието на своите потомци.

Приликите с човешката психика и обществените институции можеха да се забележат преди всичко в онези области, където ставаше въпрос или за чисто абстрактни понятия, или за точно обратното — за неща от чисто материален характер, присъщи на всички органични форми на живот. Още един — макар и не особено съществен — фактор за това сходство беше съзнателното заимстване: пришълците копираха всичко, което им се струваше полезно и приложимо в битието им.

Индустрията беше напълно автоматизирана и не изискваше голямо внимание от страна на обитателите на гигантските градове, осигурявайки им достатъчно свободно време за занимания в интелектуалната и естетическата сфера. Науката им бе достигнала невъобразими висини в развитието си, а изкуството се бе превърнало в неотменима част от живота им, макар че по времето, за което се отнасяха сънищата ми, вече бе прехвърлило своя зенит. Технологичният прогрес се стимулираше от постоянната борба за оцеляване и от необходимостта да се поддържа нормалното функциониране на внушителните мегаполиси в условията на повишена геоложка и тектонична активност.

Престъпления се случваха изключително рядко; немалка роля за това играеше невероятно ефективната полицейска служба. Видът на наказанията варираше от лишаване от определени привилегии и въдворяване в изправителни заведения от типа на нашите затвори до смъртни присъди или пълно емоционално „заглушаване“ на съзнанието… Естествено, до подобни мерки се стигаше само след детайлно и задълбочено разследване на всички мотиви за извършеното престъпление.

По отношение на военното дело също узнах интересни подробности. Въпреки че през последните няколко милиона години са били водени предимно граждански войни, имало е и такива срещу външни врагове — било срещу неимоверно размножили се рептилии, било срещу крилатите, звездоглави обитатели на Антарктика, известни като „Прастарите“, било срещу агресивните космически пришълци, наподобяващи гигантски октоподи… Колкото и рядко да са избухвали, тези войни неизменно имали тежки и опустошителни последствия. Огромната армия на Великата раса, оборудвана с мощни електрически оръжия, винаги се намираше в бойна готовност; макар и причината за това да не се огласяваше, аз лично подозирах, че не е лишена от връзка с почти суеверния страх, който конусовидните създания изпитваха в близост до руините на черните, лишени от прозорци съоръжения и запечатаните люкове в подземните галерии.

Този страх представляваше своеобразна тема-табу, защото никой не смееше да говори за него, а още по-малко пък — да обясни на какво точно се дължи. Всички намеци за базалтовите развалини и тайнствените люкове бяха премахнати от общодостъпните книги. Може би това беше единствената забранена за обсъждане тема, непосредствено свързана както с някакви жестоки сблъсъци в миналото, така и с неясната, чудовищна трагедия, очакваща Великата раса в бъдещето — трагедия, която спешно ще я накара да прехвърли най-силните си умове с милиони години напред в идните епохи.

Мъглява и фрагментарна — като всички данни, извлечени от мен от сънищата и легендите, — тази част от историята на Великата раса бе забулена в още по-дълбоки тайни. Първобитните митове също „пропускаха“ този въпрос — не бе изключено всички намеци за случилото се да са били заличени впоследствие. И понеже пришълците избягваха да споделят каквото и да било по тази тема, единственият ми източник на информация бяха другите, по-наблюдателни и досетливи индивиди от групата на похитените съзнания.

Според тези откъслечни сведения призрачната атмосфера на неназовим страх, витаеща около черните руини и неведомите шахти под запечатаните люкове, се дължеше на една изключително древна раса на зловещи, отчасти полиповидни^[5] същества, пристигнали от невъобразимо далечни вселени и владели Земята и три други планети от Слънчевата система преди около шестстотин милиона години. Доколкото успях да разбера, те не можели да се нарекат изцяло материални същества (поне според нашето разбиране за материята), а по особеностите на своето съзнание и сензорните си органи поразително се различавали от всички земни организми. Например не притежавали зрение и мисловният им свят представлявал странен конгломерат от невизуални представи.

В същото време били в състояние да използват веществени средства, стига да имало такива в обкръжаващия ги свят, и при нужда можели да приемат физическа плътност. Освен това се нуждаели от материални местообиталища, макар и от доста специфичен характер. Сензорите им можели да проникват през всички земни прегради, за разлика от материалната им субстанция — тя можела да бъде унищожена само с въздействието на определени видове електрическа енергия. Въпреки отсъствието на криле и други средства за левитация, те умеели свободно да се придвижват из въздуха, а уникалната структура на съзнанията им категорично изключвала възможността Великата раса да проникне в умовете им.

След като дошли на Земята, тези твари издигнали чудовищни градове, състоящи се от масивни базалтови кули без никакви прозорци, и подложили на безмилостно изтребление всички други живи същества, изпречили се на пътя им. Точно по това време представителите на Великата раса извършили масовото си преселение на Земята от своя мрачен трансгалактически свят, известен — ако може да се вярва на историческия паметник, познат ни като „Елтдаунските отломки“ — под названието Ийт.

Новите пришълци сравнително бързо успели да изобретят средство за борба със свирепите същества, тероризиращи тогавашните обитатели на още младата ни планета, и ги изтласкали в глъбините на Земята, където полипите още преди време си били създали обширни системи от изкуствени пещери и галерии, разширявайки жизненото си пространство. След това всички изходи от подземния свят били плътно затворени и запечатани, а Великата раса завладяла титаничните градове на своите предшественици, запазвайки част от черните базалтови съоръжения. Това решение било продиктувано не толкова от научен или исторически интерес, колкото от някакъв загадъчен суеверен ужас.

Хилядолетията отминавали едно след друго и ето че отново започнали да се появяват зловещи признаци за нарастване на броя на изчадията, прогонени в подземните дълбини. От време на време — в по-малките и по-отдалечени поселения на Великата раса или в близост до руините на разрушените древни градове — се случвали внезапни нападения, чиито страшни и отвратителни следи не оставяли никакво съмнение за това, кой ги е извършил. Така пришълците от Ийт били принудени да вземат редица допълнителни мерки — да херметизират завинаги всички изходи, с изключение на малка част, запазени по стратегически причини и намиращи се под непрестанния контрол на специални военни части.

Последствията от спорадичните излизания на повърхността, извършени от полиповидните твари, се оказали доста по-сериозни, отколкото можело да се очаква, защото завинаги белязали психологията на Великата раса като цяло. Това най-накрая обясняваше откровения страх, с който посрещаха всяко споменаване на тайнствените чудовища, чийто външен облик така и си остана загадка за мен. Носеше се мълвата за скверните им, невъобразими възможности да променят вида си, за забележителните им умения да стават невидими (макар и временно), както и за способностите им да предизвикват и насочват страховити бури и урагани… Първите признаци за появата им били причудливите свистящи звуци, а из местата, където се появявали, впоследствие били откривани внушителни по размери следи от пет елипсовидни отпечатъка.

За никого не бе тайна, че ужасната катастрофа, дебнеща цивилизацията на Великата раса в бъдещето — онази катастрофа, която щеше да накара най-ярките им умове да търсят спасение отвъд пределите на времето в нови, чужди за тях телесни форми, — е пряко свързана с последното страховито нашествие на полиповидните твари на повърхността.

Мисловните проекции в бъдещето бяха позволили да се предвиди неизбежната трагедия и управителният съвет на Великата раса бе постановил, че всички граждани, способни да прехвърлят съзнанието си, трябва да се възползват от тази възможност. Онези, които останат на Земята, не ги очаквало нищо хубаво, защото оцелели нямаше да има. Всички знаеха, че предстоящото нападение на подземните чудовища ще бъде по-скоро акт на отмъщение, отколкото опит да се завладее горния свят, тъй като проучванията на сетнешната земна история бяха единодушни за едно: различните цивилизации, които щяха да населяват планетата ни през идните епохи, нямаше нито веднъж да се сблъскат с кошмарните полиповидни твари. Навярно тази зловеща раса в крайна сметка щеше да предпочете дълбоките земни недра пред изменчивата и неспокойна повърхност, още повече че — бидейки лишена от зрение — светлината нямаше никакво значение за нея. Другото възможно обяснение беше, че с времето силите й са отслабвали… Във всеки случай беше ясно, че подземните същества щяха да измрат още преди настъпването на ерата на постчовешката насекомовидна цивилизация, на която бе съдено да стане обект на масово нахлуване от страна на оцелелите съзнания от Великата раса.

И докато пришълците от Ийт запазваха своята бдителност, държейки в постоянна готовност оръжията си и всячески избягвайки страшната тема в разговорите и писмените паметници, сянката на ужаса и обречеността тегнеше над запечатаните подземни люкове и черните слепи кули, издигащи се насред все още гъмжащите от живот градове.