Хауърд Лъвкрафт
Сянка отвъд времето (3)

III

Както вече изтъкнах, всички тези обезпокоителни видения не придобиха изведнъж своята застрашителна същност. На много хора им се случва да сънуват далеч по-необикновени сънища, състоящи се от несвързани фрагменти от ежедневието им, различни впечатления от разгледани картини или прочетени книги, преплетени и слети от въображението в един неподражаем фантастичен сюжет.

Известно време възприемах сънищата си като нещо обичайно, макар и никога през живота си да не съм страдал от подобни екстравагантни видения. Част от тези привидно противоестествени явления — убеждавах се аз — в действителност може да имат съвсем тривиални и обикновени първоизточници, които не бях в състояние да проследя от чисто субективни причини. Други пък навярно са се навързали на базата на прочетеното в книгите за растителния свят и живота на планетата в праисторическите времена, да кажем преди сто и петдесет милиона години — в периодите перм или триас…

След няколко месеца обаче чувството на страх неусетно взе да взима връх над всичко останало. По това време сънищата ми вече изглеждаха досущ като непосредствени лични спомени. Опитах се да намеря връзка между тях и смътните, абстрактни усещания за наличието на някаква преграда, блокираща отделните участъци на паметта ми, за нарушението на времевите ми възприятия, за присъствието на нечий чужд разум в тялото ми през периода 1908–1913 година и за необяснимото ми отвращение към собствения ми външен вид.

Когато в сънищата ми започнаха да проникват по-конкретни подробности и постоянно разяждащият ме ужас нарасна хилядократно, аз реших да предприема някакви практически мерки. Беше октомври 1915 година. Именно тогава пристъпих към интензивно изучаване на всички аналогични случаи на амнезия, усещайки, че ми е необходимо да намеря реално обяснение за всичко, което се случва с мен, и да пречистя съзнанието си от угнетяващите емоционални наслоения.

Обаче — както вече стана ясно — първите резултати от изследванията доведоха до точно обратното. Бях потресен, щом узнах до каква степен моите сънища се припокриват с виденията на другите; особено като се има предвид, че голяма част от описаните кошмари датираха от времена, когато човечеството изобщо не е разполагало с наличните днес знания в сферата на геологията и палеонтологията… По този начин предположението ми за провокираните от книгите по естествена история съновидения беше категорично опровергано.

В допълнение към всичко, голяма част от сведенията съдържаха наистина потресаващи подробности, свързани с монументалните здания, огромните градини, необятните джунгли и другите поразителни картини, явили ми се насън. Онова, за което намекваха някои от тях, граничеше с откровено безумие или невъобразимо светотатство. Най-страшното беше, че собствените ми псевдоспомени сякаш получиха допълнителен импулс, заимствайки много от прочетеното. При все това повечето лекари, както и преди, смятаха продължението на търсенията ми за най-целесъобразната и разумна стратегия в дадената ситуация.

Тогава съвсем сериозно се захванах с изучаване на психология. Синът ми Уингейт също последва примера ми — именно тези занимания поставиха началото на научната му дейност и впоследствие му донесоха професорската титла. През 1917–1918 година даже посетих специален курс лекции в университета „Мискатоник“. Интересът ми към въпросите на медицината, историята и антропологията не намаляваше с годините; предприех серия от пътувания до най-отдалечени библиотеки и в крайна сметка успях да се добера до малко известни трудове по мистика и черна магия, към които второто ми аз бе проявявало завиден интерес.

Сред тези книги имаше и такива, които навремето бяха попадали и в неговите — тоест в моите собствени — ръце. За това свидетелстваха не само собственоръчно нахвърляните от мен бележки в полетата на страниците, но и поправките, нанесени в тъканта на самия текст със странен уродлив почерк, както и редица изрази, абсолютно несвойствени за стила и начина на мислене на един нормален човек.

Любопитно ми се стори, че въпросните ремарки неизменно бяха на езика, на който бе написана всяка от езотеричните книги. Личеше си, че авторът им владее тези езици еднакво добре, без значение дали са съвременни или отдавна отмрели. Но една от страниците на „Неназовими култове“ на Фон Юнц рязко се различаваше от всички останали. Бележките върху нея бяха написани със същото мастило, както и тези на другите страници, но за разлика от тях нямаше нищо общо с немския език. Наместо това бе изпъстрена с причудливи закривени йероглифи, нямащи никакъв аналог в човешката история. Ако изобщо можеха да бъдат сравнени с нещо, то това бяха зловещите писмени знаци от стените на гигантските помещения, из които бродех в сънищата си. Всеки път, когато тайнственият им, страховит смисъл беше на път да проблесне в съзнанието ми, нещо сякаш го възпираше и те отново се забулваха в мъгла.

Библиотекарите от различните учреждения допълнително засилваха объркването, в което блуждаех, защото ми доказаха с данни от картотеките си, че всички ремарки са дело на моята собствена ръка. Да, можех да приема, че повторно формираната ми личност е идвала тук и е проучвала тайнствените текстове, ала как се обясняваше лингвистичният проблем? Все пак нямах ни най-малка представа от поне три от чуждестранните езици, на които бяха водени записките.

След като събрах накуп всички материали, с които се бях сдобил — старинни и съвременни, медицински и антропологични, — открих далеч по-тясно преплитане между първобитните митове и описаните в по-късни исторически епохи халюцинации, отколкото можеше да се предположи в началото. Все още си оставаше пълна мистерия как правдоподобни описания на пейзажи от палеозойската или мезозойската ера можеха да проникнат в митологични сюжети, родени във времена, когато възможността за получаване на толкова достоверни научни данни е била категорично изключена. Фактите тук, от една страна, противоречаха на здравия смисъл, но, от друга, подсказваха първопричината за възникването на тъй сходни помежду си халюцинации.

Без съмнение повтарящите се случаи на амнезия постепенно бяха създали някакъв общ митологичен модел, който с течение на времето бе започнал да оказва обратно влияние върху хората, станали жертва на неведомата болест, завръщайки се при тях под формата на едни и същи псевдоспомени. Лично аз бях прочел и проучил всички тези древни сказания в периода на загубата си на памет — сетнешните ми разследвания недвусмислено потвърждаваха този факт. Защо тогава да не допусна, че сънищата и емоционалните ми преживявания са представлявали просто отражение на знанията, получени от мен чрез посредничеството на второто ми аз?

Някои от гореспоменатите митове бяха тясно свързани с други известни легенди за света, съществувал на Земята преди появата на човека — особено с древноиндийските предания, където се говори за неизмеримите и зашеметяващи бездни на времето и които впоследствие са залегнали в съвременната теософия^[1].

Първобитните митове и измъчващите ме халюцинации си приличаха най-вече по едно — и едните, и другите недвусмислено намекваха за това, че човечеството всъщност е само една (при това най-незначителната) от множество развити цивилизации, обитавали — и доминирали — в различни епохи нашата планета. Ако се вярва на тези сказания, то същества със странен, неописуем облик издигали високи до небесата кули и проникнали и в най-съкровените тайни на природата дълго преди първият земноводен предшественик на човека да изпълзи на сушата от топлите океански вълни преди повече от триста милиона години.

Някои от господарите на планетата бяха долетели тук от далечните звезди; други не отстъпваха по възраст на самия Космос, а трети се бяха зародили на Земята, предхождайки възникването на първите бактерии от нашия жизнен цикъл, тъй както самите бактерии предхождаха появата на човека. При това се касаеше за невъобразими мащаби — измерения от милиарди години и стотици галактики. Разбира се, и дума не можеше да става за онази концепция за време, залегнала в нашите собствени, човешки разбирания; тя беше съвършено неприложима в този контекст.

Преобладаващата част от легендите и сънищата бе свързана с една сравнително късно появила се раса, чиито представители рязко се различаваха на външен вид от всички познати на науката форми на живот, населявали Земята през сто и петдесетте милиона години преди появата на човека. Според древните предания тази раса била най-великата от всички цивилизации, защото единствена успяла да разбули и овладее тайната на времето.

Представителите й били в състояние да узнаят всичко, което било известно или щяло да стане известно на Земята, защото умеели да проектират съзнанието си — при това в рамките на милиони години — както в миналото, така и в бъдещето, извличайки по такъв начин знания от всяка епоха. Именно с намесата на тази раса в живота на разумните същества, живели преди или след нейното господство на планетата ни, се обясняват всички сведения и легенди за прорицатели, пророци и ясновидци в човешката история и митология.

В огромните библиотеки на Великата раса били събрани безброй текстове и картини, съдържащи всички натрупани от земните жители знания — като се започне с историята и описанието на всеки разумен вид, населявал някога Земята, и се завърши с подробни данни за постиженията му във всяка сфера на живота, езиковото му разнообразие и психологическите му особености.

От този необятен обем информация тези „същества отвъд времето“ избирали и заимствали онези идеи, произведения на изкуството и технически изобретения, които в най-голяма степен отговаряли на собствените им потребности. Колкото и странно да звучи обаче, извличането на знания от миналото, когато прехвърляното съзнание не можело да се вселява в материални форми, се оказвало значително по-трудно, отколкото получаването на информация от бъдещето.

Във втория случай всичко се случвало горе-долу по следния начин: с помощта на специални технически средства личността на изследователя се проектирала в бъдещето, движейки се по екстрасензорните си канали до необходимия времеви отрязък, където след няколко предварителни проби избирала най-подходящия като интелект представител на разумната раса, преобладаваща на планетата в дадения исторически период. След установяването си в мозъка му и завладяването на съответния организъм, съществото натрапник отправяло изместеното съзнание по обратния път в своето собствено тяло, затваряйки го там до приключването на процеса по натрупване на знания и повторната размяна на съзнанията.

По такъв начин проектираното в бъдещето съзнание, приемайки физическия облик на представителя на бъдещата раса, обикновено заемало мястото си като обикновен представител на съответното общество и се стараело в максимално кратък срок да събере цялата възможна информация както за епохата, в която се намирало, така и за постиженията на съответната цивилизация.

Междувременно изместеното съзнание, запратено в чуждо време и чуждо тяло, било поставяно под непрекъснато наблюдение и охрана. По никакъв начин не му било позволявано да нанесе вреда на организма, в който временно се намирало, и с помощта на опитни експерти извличали от него всички сведения, представляващи някакъв интерес за Великата раса. Често разпитите се водели на родния език на жертвата, стига, естествено, съответните лингвистични познания да били осигурени от предишните експедиции. Когато неведомите същества не били способни физически да възпроизведат езика, на който се изразявал похитеният индивид, се стигало до използването на специални машини, посредством които можело да се комуникира на всички възможни езици.

На външен вид тези твари представлявали нещо като грамадни, набраздени от множество гънки конуси, високи около три метра и също толкова широки в основата си. Главата и другите органи се намирали в края на еластични израстъци, излизащи от върха на конуса. Изразявали мислите си и общували чрез причудливи цъкащи, проскърцващи и скриптящи звуци, които издавали с помощта на огромните щипки, увенчаващи два от четирите гореспоменати израстъка. Осъществявали придвижването си посредством разширяване и свиване на долната част на конусовидното си туловище, която била покрита с някакъв особен полутечен секрет.

Когато изумлението, негодуванието и страха на пленената, запратена назад във времето личност отшумявали и тя привиквала — въпреки многобройните физиологични различия — към новия си облик, представителите на Великата раса й давали както определена свобода на придвижване, така и възможност да се запознае със заобикалящия я непривичен свят.

При най-строго спазване на съответните мерки за сигурност и в замяна на някои услуги на жертвата й се разрешавало да странства из всички обитаеми зони на планетата. Пътешествията се извършвали или с гигантски въздухоплавателни апарати, или със сухопътни транспортни средства с атомни двигатели, наподобяващи огромни кораби, които се носели стремително по широките и гладки трасета. След време пленникът бил допускан и до библиотеките, където се съхранявали всички сведения за миналото и бъдещето на Земята.

Ефективността на подобни практики явно била впечатляваща, защото похитените индивиди не след дълго се примирявали и приемали участта си. Благодарение на острия си, гъвкав ум — неслучайно преди завладяването на телата им потенциалните жертви минавали през специална селекция — те бързо се ориентирали в съвършено различната и нова за тях обстановка. За тях разбулването на извечните тайни на Вселената — на неведомите глави от необозримите бездни на миналото и зашеметяващите вихрушки на бъдещето, в това число и на периодите непосредствено след тяхната родна епоха — неизменно пробуждало неописуема жажда за мъдрост и знания… Дори невъобразимият, протягащ се от непроницаемите глъбини ужас, който често се прокрадвал в подобни открития, не бил в състояние да ги спре.

От време на време на отделни пленници се позволявало да обменят мисли с други жертви на пришълците, живели — или живеещи — векове или цели хилядолетия преди или след тяхното време. Освен това всеки от похитените бил принуден да остави подробни сведения за себе си, своята цивилизация и съответния исторически период; впоследствие всички тези документи били отправяни към необятните хранилища на централните архиви.

Сред общото количество пленени съзнания ми направи впечатление една група, ползваща се със специални привилегии. Това бяха така наречените постоянни преселници, закотвени в престарелите тела на онези представители на Великата раса, които — усещайки приближаването на смъртта — са искали да предотвратят неизбежното угасване на своя разум. За тази цел изпращали съзнанието си в бъдещето, където се вселявали в млад и здрав, макар и чужд организъм. Броят на тези злощастни изгнаници не бил толкова голям, защото дълголетието, характерно за пришълците, всъщност подкопавало любовта им към живота — особено сред най-ярките и блестящи умове, способни на проекция в бъдещето. Именно подобно „преселване“ на съзнания пораждало случаи на внезапни и окончателни изменения на личността, примери за които могат да се открият в историята на човечеството.

Що се отнася до повечето изследователски мисии, то след като разумът на интервента узнавал всичко, което го интересувало от бъдещето, пришълецът пристъпвал към създаването на проекционен апарат, подобен на онзи, който го бил изпратил тук, и осъществявал обратна проекция. По такъв начин и той, и жертвата му отново се озовавали в собствените си тела.

Подобна реставрация била невъзможна само в един-единствен случай — когато някое от двете тела умирало преди приключването на експедицията във времето. Тогава съзнанието на изследователя — подобно на онези старци, които искали да отдалечат наближаващата смърт — или оставало да живее чужд живот в далечното бъдеще, или неволният му партньор се превръщал от временен в постоянен пленник, обречен на съществувание сред Великата раса дотогава, докато тленната му обвивка не го предаде.

Такава съдба изглеждала най-малко тежка и угнетяваща, когато самият похитен принадлежал към Великата раса — подобни случаи не били чак такава рядкост, понеже пришълците проявявали неимоверен интерес към бъдещето на собствената си цивилизация. В същото време броят на окончателно преселените представители на техния вид не бил никак голям — най-вече заради строгите забрани престарели и умиращи създания от Великата раса да се проектират в телата на техни съплеменници от бъдещето. Нарушителите на забраните били откривани и проследявани с помощта на същите проекции, след което били подлагани на сурови наказания в новия им, настоящ облик… или пък се стигало до осъществяването на насилствена обратна размяна.

Практикували се и далеч по-сложни операции по замяна на един или друг „интервент“ — или, в зависимост от конкретния случай, „похитен“ — с други съзнания, взети от различни периоди на миналото. Затова нямало нищо чудно в обстоятелството, че след откриването на метода с проекцията в обществото на пришълците неизменно присъствала неголяма, но лесно разпознаваема и строго контролирана прослойка „преселници“ от древните епохи на Великата раса.

Преди плененото съзнание да бъде върнато на мястото му в бъдещето, то било подлагано на особена процедура, до известна степен сходна с дълбока хипноза, за да се блокират онези участъци от паметта, където се съдържали сведения за Великата раса. Това се правело, за да се избегнат възможните нежелани последствия от неконтролируемото проникване на голямо количество нова информация в неподготвени за това условия. Няколко случая на обратна проекция без предварително заличаване на паметта вече били довели до чудовищни катастрофи. А два от тези случаи — както намекваха първобитните митове — станали причина за това човечеството да узнае за съществуването на Великата раса.

От всички материални свидетелства за този отдалечен на безброй епохи от нас свят оцелели само останки от каменни руини, разпръснати из най-затънтените и труднодостъпни места на планетата, както и на океанското дъно. Що се отнася до писмените паметници, били съхранени фрагменти от един зловещ манускрипт, чиито загадки си оставали неразгадани и до днес — така нареченият „Пнакотически ръкопис“.

Поради тези причини завърналото се в своето време похитено съзнание запазвало само нищожни, откъслечни спомени за онова, което му се случило след внезапния пристъп на амнезия. Всичко, което можело да бъде изтрито, бивало изтрито, и периодът на загуба на паметта си оставал в съзнанието му като голямо бяло петно. Единствено необикновените, тревожни сънища от време на време смущавали душевното му равновесие. Някои индивиди обаче явно съумявали да запомнят повече неща и случайното съединяване на оцелелите фрагменти на възпоминанията можело отчасти да проясни картините от миналото.

Както изглеждаше, в историята на човечеството май никога не бе имало период, през който различните тайни секти и култове да не са се опитвали да съхранят тези спомени в тайна от останалия свят, използвайки ги за своите цели. В чудовищния „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред се мълви за един подобен култ — неговите последователи на няколко пъти оказвали помощ на хората, чието съзнание се завръщало от заточението си в дълбините на миналото, където било запратено от Великата раса.

Постепенно, с набирането на все по-необятни масиви от информация, пришълците обърнали своя взор и към другите обитаеми светове, изследвайки тяхното минало и бъдеще. Те насочили търсенията си и към прастарите тайни на онази безкрайно далечна, отдавна мъртва планета, откъдето някога произлязъл и собственият им разум — защото разумът на представителите на Великата раса бил неизмеримо по-древен от конусовидните им физически обвивки.

В онези невъобразимо далечни времена обитателите на обречения погиващ свят се захванали спешно да издирват нова планета и нова разумна раса, чиято телесна форма да завладеят посредством масирано прехвърляне на множество съзнания през пространството и времето. За същества като тях, разбулили и овладели най-съкровените тайни на Вселената, този план не представлявал неизпълнима задача. И ето че открили това, което търсели — в лицето на тромавите конусовидни създания, населявали Земята преди около един милиард години.

Така възникнала Великата раса, а безброй съзнания на изконните стопани на нашата планета изведнъж се оказали загнездени в телата на обречени на изчезване кошмарни твари, обитаващи неведома далечна планета. И когато над Великата раса отново надвисне смъртоносна заплаха, тя за пореден път ще оцелее, имплантирайки съзнанията на най-ярките си представители в бляскавите умове на други същества, пред които се откриват най-добрите перспективи за физическо развитие.

Такава беше общата картина, възникнала в съзнанието ми на базата на тясно преплетените помежду си старинни легенди и фрагменти от собствените ми реминисценции. Когато през 1920 година се заех със сравнителния им анализ, изненадващо скоро стигнах до някои заключения, които не звучаха чак толкова обезпокоително като досегашните ми впечатления. Ако се отхвърлеха всички измислици и фантазии, със сигурност щеше да се намери място и за съвсем рационално обяснение. Нали, докато бях под влияние на амнезията, бях прочел огромно количество редки древни ръкописи, в това число и такива, които съдържаха гореспоменатите легенди? Също така неведнъж се бях срещал и с членове на най-различни тайни общества и секти. Явно всичко това в крайна сметка бе подготвило почвата за съновиденията, оформяйки същината им; а след като бях възвърнал паметта си, подсъзнанието ми бе започнало да се разтоварва от натрупаното напрежение, като ми „прожектираше“ въпросните сънища.

Що се отнася до собствените ми бележки в полетата на книгите — записките, нанесени на езици, които не владея, да не говорим за озадачаващите йероглифи, — то не бе изключено по време на амнезията си да съм разширил лингвистичните си познания, след което отново да съм ги изгубил (феномен, който не се среща толкова рядко сред страдащите от подобни заболявания). А йероглифите просто съм си измислил, навярно под влиянието на описанията в старинните легенди, които впоследствие са повлияли и на сънищата ми. Докато проверявах истинността на тази версия, си казах, че няма да е зле да обсъдя тези теми с някои от водачите на определени мистични култове, обаче така и не срещнах необходимото разбиране от тяхна страна.

Въпреки това поразителните съвпадения между клинични случаи, разделени от стотици години и хиляди километри, не спираха да ме безпокоят… От друга страна, не биваше да забравям, че в миналото фолклорните традиции са имали универсален характер и са се радвали на доста по-голяма популярност и разпространение, отколкото в наши дни. Нищо чудно в отминалите времена жертвите на подобни случаи на амнезия да са били по-добре осведомени за всички съответстващи на състоянието им предания, след което неволно да са започвали да се асоциират със съществата, описани в прастарите митове — с някакви приказни чудовища, прогонващи душата на човека от тялото му. И именно на тази база са започвали активно да „попиват“ — във въображаемите образи на космически пришълци — всички сведения, които според тях биха представлявали интерес за фантастичния свят на необозримото минало.

Впоследствие, когато паметта им се завръщала, при тях стартирал обратният асоциативен процес и те започвали да твърдят, че са бивши пленници, завърнали се в тялото си, което междувременно е било във властта на чуждоземен разум. Ето откъде водеха началото си сънищата и псевдореминисценциите, допълващи общия митологичен модел.

Въпреки привидната сложност и обърканост на подобна хипотеза, в крайна сметка тя успя да измести всички други обяснения от съзнанието ми — без съмнение една от причините за това се дължеше на очевидните им слабости в рационален план и шокиращата им неправдоподобност. А и повечето антрополози и психолози, с които се консултирах, също отдадоха предпочитанията си на тази теория.

Колкото повече размишлявах над онова, което се случваше с мен, толкова по-убедителни ми се струваха горепосочените аргументи, докато не си издигнах нещо като непристъпен бастион срещу обсаждащите ме кошмарни сънища — своеобразен имунитет, който да не им позволява да смущават душевния ми мир. Да предположим, че посред нощ ми се явят странни видения — е, и какво от това? Веднага си казвам, че това е чисто и просто отражение на чутото и прочетеното по-рано. Или се сблъсквам с необяснимо отвращение към някои неща, измъчват ме зловещи предчувствия и ме терзаят тревожни псевдоспомени? Нищо особено — успокоява ме гласът на здравия разум, — това не е нищо друго, освен далечен отглас и замиращо ехо от онези митове, информация за които съм събирал по време на амнезията си. Нищо от онова, което сънувам и което изпитвам, няма — и не би могло да има — каквато и да е реална тежест и значение.

Въоръжен с подобна философска концепция, съумях да си възвърна душевното спокойствие и равновесие, независимо от обстоятелството, че причудливите съновидения започнаха да ме навестяват все по-често, при това всеки път допълвайки се с нови, още по-впечатляващи подробности. През 1922 година се почувствах готов да се завърна в университета и отново да се заема с преподавателска дейност, с което намерих практическо приложение на новопридобитите си знания — станах лектор по психология. По това време мястото ми в катедрата по политическа икономия вече бе заето от други лица, а и самата методика на обучението по въпросната дисциплина беше претърпяла сериозни промени. Точно тогава и синът ми се дипломира и се захвана с научна дейност, и двамата работехме заедно дълго и плодотворно.