Хауърд Лъвкрафт
Сянка отвъд времето (2)

II

Завръщането ми към нормалния ми живот се оказа доста труден и болезнен процес. Загубата на пет активни години бе създала повече усложнения, отколкото можех да си представя, а отгоре на всичко трябваше да се погрижа и за множество допълнителни проблеми.

Всичко, което узнах за действията си, извършени след 1908 година, крайно ме озадачи и огорчи, обаче се постарах да погледна философски на нещата. Двамата със сина ми Уингейт заживяхме заедно в къщата ми на Крейн Стрийт и аз положих всички усилия да възобновя преподавателската си дейност. За мое щастие, ръководството на университета не се възпротиви и любезно ме възстанови на работа на предишната ми позиция.

Започнах от втория семестър на 1914 и водех занятия в продължение на цяла година. Междувременно осъзнах действителните мащаби на последствията от последните пет години, най-вече по отношение на здравето ми. Умствените ми способности не бяха пострадали, физически също се чувствах сравнително добре, обаче това не можеше да се каже за психическото ми здраве. Нервите ми бяха сериозно разклатени, често ме преследваха неясни, тревожни сънища, а от време на време ми хрумваха съвсем странни и озадачаващи идеи. Всички тези неща изпъкнаха особено ярко, когато започна Световната война — изведнъж си дадох сметка, че разглеждам случващите се събития от някаква доста необичайна, да не кажа абсолютно неприемлива за едно нормално човешко същество гледна точка.

Представата ми за времето — и по-точно способността ми да правя разлика между последователното и едновременното случване на две събития — също се оказа нарушена. Започнаха да ме осеняват разни абсурдни идеи за възможността да живееш в един период от време, а да си в състояние да преместваш съзнанието си из вечността, изучавайки както миналите, така и бъдещите епохи.

Покрай продължаващата война у мен възникна чувството, че мога да си спомня някои от по-далечните й последици, като че ли вече знаех как ще приключи и можех да се върна назад, хвърляйки ретроспективен поглед върху събитията от миналото с цел по-пълното им осмисляне. Всички тези псевдоспомени се съпровождаха от силна болка и усещане за някаква изкуствена бариера, отделяща ги от останалите зони на паметта ми.

Когато в разговорите ми с останалите се опитвах деликатно да намекна за тези свои впечатления, ответната реакция беше най-различна. Някои ме гледаха подозрително, други — с оттенък на съжаление, а познатите ми от математическия факултет веднага се заинтригуваха от темата и ми разказаха за най-новите открития в полето на теорията на относителността; по това време тя се обсъждаше единствено в тесните научни кръгове и едва впоследствие придоби широка известност. Доктор Алберт Айнщайн, ми казаха те, съвсем скоро ще сведе понятието „време“ до едно от няколкото обичайни измерения, свободното придвижване в чиито предели няма да изглежда чак толкова невъзможно.

Смущаващите образи и сънища продължаваха да ме преследват с неугасваща сила, ето защо през 1915 година се наложи да се разделя с преподавателската дейност. По това време някои от усещанията ми започнаха да придобиват твърде неприятна окраска, нагнетявайки у мен усещането, че амнезията ми е представлявала нещо като насилствена размяна — че второто ми аз е било някаква външна сила, дошла от далечни, непознати за нас сфери, брутално потискайки и измествайки моята истинска, първична самоличност.

Така постепенно бях тласнат към спекулативни, лишени от обективни факти и доказателства размишления на доста опасна и хлъзгава тема, а именно: къде се е намирала същинската ми личност в онези години, през които нечия чужда воля се е разпореждала с физическата ми обвивка. Необичайните, доста ексцентрични интереси и странното поведение на този незнаен обитател на тялото ми ме вълнуваха все по-силно и аз се впуснах с още по-голяма жар в събирането на допълнителни подробности от вестниците и списанията от онези години, както и на нови свидетелства от очевидци.

Между впрочем, далеч не всичките ми тревоги имаха подобен смътен характер. Кошмарите и съновиденията, които ме терзаеха, с всяка изминала нощ ставаха все по-живи и конкретни. Понеже се досещах как биха ги възприели събеседниците ми, избягвах да говоря за тези неща. Обсъждах темата единствено със сина си и неколцина лекари — реномирани психолози, — на които имах пълно доверие. По-късно обаче стигнах до идеята, че няма да е зле да проведа свое собствено проучване на всички известни случаи на подобни заболявания, за да си изясня доколко типични — или нетипични — са симптомите от този род сред хората, станали жертва на амнезия.

Ала резултатите от това изследване, подкрепено от авторитета на опитни историци, антрополози, психиатри и психолози и базирано на данните за всички документирани случаи на раздвоение на личността — като се започне с легендите за обладани от демони хора и се стигне до съвременни, научно аргументирани факти — не само че не ме успокоиха, но и още повече засилиха страховете и опасенията ми.

Както се изясни, сънищата ми нямаха аналог сред огромния масив от описани във всевъзможни периоди от време случаи на амнезия. Всяко правило обаче си има изключения; няколко писмени свидетелства сериозно ме озадачиха с поразителните си сходства с моя собствен опит. Една част принадлежаха към древния фолклор, други бяха открити в аналите на историята на медицината и даже имаше два или три анекдота, кой знае как попаднали сред историческите хроники.

От всичко това следваше, че колкото и рядко срещана да беше моята форма на амнезия, данните за подобни състояния можеха да се открият в най-различни исторически епохи. В някои столетия се наблюдаваха по един, два или даже три аналогични примера, докато в други нямаше и едно сведение за човек с проблем като моя… Или поне не фигурираше в писмените паметници.

Същността на всеки от тези случаи беше една и съща — човек с проницателен, високоразвит интелект от един момент насетне рязко се променя и започва да води коренно различен от предишния си начин на живот в продължение на по-дълъг или по-кратък отрязък от време. В началото тази промяна се изразявала в загуба на паметта и частична — или пълна — деградация на речевите и двигателните навици, след което пострадалият обикновено развивал ненаситна жажда за знания от най-различни области на науката, историята, изкуствата и антропологията. Тази бурна активност се съчетавала с почти нечовешка способност за усвояване на огромни обеми от информация. По-нататък настъпвало също тъй внезапното завръщане на първичната самоличност и човекът до края на дните си бил измъчван от мъгляви, плашещи сънища, съдържащи фрагменти от необичайните и страшни спомени, насилствено заличени от съзнанието му.

Близкото сходство на описаните кошмарни видения с моите собствени — чак до някои незначителни подробности — не оставяше никакви съмнения в еднородния им характер. В един или два случая имах смътното чувство, че се срещам с нещо познато, сякаш и преди съм общувал с тези хора по някакви неведоми космически канали, чиято природа не се поддава на логично обяснение. Три пъти в прегледаните документи се говореше за някакъв неизвестен апарат, доста подобен на изчезналия от дома ми в навечерието на пробуждането ми от амнезията.

В хода на изследванията си се натъкнах и на още нещо, което ме заинтригува — в историята бяха зафиксирани и случаи, когато редица хора биваха измъчвани от такива специфични видения, без никога да са изпадали в състояние на амнезия. Това бяха предимно личности с неоткрояващи се, най-обикновени и дори посредствени умствени способности — някои от тях даже се намираха на толкова примитивно ниво, че изглеждаше невъзможно да си ги представим в ролята на телесен проводник за чужд разум, стремящ се към познание. За частица от секундата тези хора усещали възпламеняващото въздействие на външните сили, след което вълната се отдръпвала, оставяйки подире си само блед спомен за мигновено разкрилите се пред жертвата ужаси от вселенските бездни.

От последния половин век бяха документирани поне три такива примера — последният беше отпреди петнайсет години. Не можех да се отърся от усещането, че някаква загадъчна сила се протяга от бездънния кладенец на епохите, търсейки и домогвайки се до някаква ценна информация… Заблуждавах ли се, или действително ставаше дума за чудовищен експеримент, чийто първоизточник и смисъл се простираха далеч отвъд способностите на човешкия разум да го разгадае и прозре?

Такива бяха само част от въпросите, измъчващи ме в часовете, когато фантазията ми се разпалваше под влиянието на направените от мен открития и последвалите предположения и догадки. Въпреки всичко би било нелепо да отхвърля наличието на връзка между легендите от незапомнената древност и сравнително неотдавнашните проявления на странната амнезия, чиито жертви — както и лекарите, грижещи се за тях — навсякъде описваха едни и същи индивидуални симптоми, до най-малката подробност съвпадащи с моите.

И до днес не намирам в себе си смелост да се впускам в разсъждения за същността и съдържанието на кошмарите ми, които ставаха все по-натрапчиви с времето. В тях все по-често започваха да проблясват зловещите признаци на безумието и имаше моменти, когато смятах, че губя трезвата си преценка и полудявам. Може би си имах работа с особен вид заблуда, присъща за всички, преживели временна загуба на паметта? Навярно не бе изключено първопричината за това да са опитите на подсъзнанието ни да запълни внезапно зейналата празнота с някакви родени вътре в нас лъжливи спомени…

Точно към тази гледна точка се придържаха повечето психиатри, помогнали ми в търсенето на идентичните клинични случаи и споделили изумлението ми при несъмнената им прилика със собственото ми състояние, макар че лично аз предпочитах алтернативната фолклорна теория. Медицинските експерти не смятаха това състояние за безумие в чист вид и го класифицираха по-скоро като форма на нервно разстройство. Те одобряваха склонността ми да изучавам и анализирам въпросното явление, вместо да се опитвам да го прикрия или забравя, и оценяваха действията ми като съвсем нормални и правилни от гледна точка на принципите на психологията. С особен интерес се вслушвах в думите на тези лекари и учени, които ме бяха изследвали още когато физическата ми обвивка принадлежеше на друга личност.

Първите симптоми нямаха характер на визуални образи — както вече споменах, те по-скоро се свеждаха до неясни, абстрактни усещания. Постепенно развих някаква фобия от самия себе си и по-точно — от собственото си тяло. Всячески избягвах да го гледам, сякаш очаквах да видя нещо съвършено чуждо и неизмеримо отвратително. Когато все пак се осмелявах да сведа поглед надолу и виждах познатите очертания на човешка фигура в сив или син костюм, всеки път изпитвах огромно облекчение, макар че за да извърша тази постъпка, ми се налагаше да преминавам през нелека вътрешна борба. Стараех се възможно най-рядко да се поглеждам в огледалото и гледах да се бръсна само в бръснарниците.

Измина немалко време, докато уловя връзката между тези явления и мимолетните зрителни халюцинации, които започнаха да ме сполетяват. За първи път си дадох сметка за това, когато почувствах как някаква външна сила се опитва изкуствено да изолира отделни участъци от паметта ми.

Тези мигновени като светкавици халюцинации без съмнение имаха дълбок, специфичен и обезпокоителен смисъл и изглеждаха тясно свързани с изключително важни за мен неща, ала нечие чуждо вмешателство не ми оставяше никаква надежда да проникна в този смисъл и да разгадая природата им. Случваше се нещо непонятно, нещо загадъчно, и с течение на времето аз отчаяно — и за съжаление, неуспешно — се опитвах да подредя фрагментарните видения в някаква що-годе ясна хронологична последователност.

В самото начало виденията бяха по-скоро странни и непривични, отколкото пораждащи ужас. Струваше ми се, че се намирам във вътрешността на грамадно помещение, чиито величествени каменни сводове едва се виждаха във висините. Монументалността и широката употреба на принципа на арката ми напомняха за постройките от времената на Римската империя. Съзрях полукръгли прозорци с колосални размери, гигантски врати и множество пиедестали и подиуми, високи колкото едноетажни сгради. Покрай стените се проточваха дълги лавици от тъмно дърво, върху които бяха наредени неимоверно големи книги с причудливи йероглифи на кориците.

Всички видими участъци от каменните стени бяха покрити с чудновати барелефи — извити линии, наподобяващи математически криви, се пресичаха и разделяха под всевъзможни ъгли, а надписите наподобяваха онези от кориците на книгите. Исполинските гранитни блокове, изграждащи стените, пък имаха — съдейки по линиите на сглобките — изпъкнала долна част, която идеално прилягаше към вдлъбнатата горна част на елементите под тях.

В помещението не се забелязваха столове или кресла, но широките пиедестали бяха отрупани с лежащи в безпорядък книги, листове хартия и някакви предмети, вероятно служещи като писмени принадлежности — причудливи съдинки, изработени от виолетов метал, и продълговати, наподобяващи стилуси пособия със заострени краища. Въпреки че повърхностите им бяха недостижими за моя ръст и взор, по някакъв начин можех да ги зърна отгоре. Върху някои от тях бяха поставени масивни сфери от чудновати сияещи кристали или минерали, навярно играещи ролята на осветителни тела, както и неразбираеми механизми, чиито най-забележими детайли бяха стъкловидните тръбички и металическите лостове.

Прозорците бяха остъклени и снабдени със здрави на вид решетки от дебели пръти. Не смеех да се доближа до тях и да надникна навън, обаче от мястото, където стоях, се виждаха върховете на отделни папратовидни растения. Подът бе застлан с големи осмоъгълни плочи; не се забелязваха никакви килими, мокети или драперии.

По-нататък започнах да получавам видения за това, как се придвижвам из внушителни каменни коридори и се спускам или изкачвам по наклонени галерии — никъде нямаше стълби, както и никъде нямаше проход, по-тесен от десетина метра. Отделните части на зданията, в които се намирах, се издигаха на няколкостотин метра нагоре в небето.

На различни равнища имаше множество тъмни, сводести гробници и люкове, чиито капаци нито веднъж не заварих отворени. Част от тях даже бяха запечатани с масивни металически ленти, което веднага навеждаше на мисълта що за тайнствени, неведоми заплахи са скрити отдолу.

Имах усещането, че ме държат тук като пленник, и навсякъде, където насочех погледа си, съзирах единствено угнетяващ, безизходен ужас. А нещо вътре в мен ми нашепваше, че зловещо закривените йероглифи по стените таят в себе си смъртна опасност, от която — колкото и странно да звучи — само незнанието ми може да ме спаси.

С течение на времето пред мен започна да се разкрива и гледката отвъд полукръглите прозорци, както и още по-широка перспектива от покрива на една от колосалните сгради. Самият покрив беше плосък и заемаше огромна площ, върху която се виждаха причудливи градинки, а краищата му бяха обрамчени от назъбени каменни парапети.

Видях безкрайни редици от монументални съоръжения — всяко обрамчено от градина, — разделени от павирани улици, широки по петдесет-шейсет метра. Зданията силно се различаваха на външен вид, обаче рядко се забелязваше някое с по-малки размери от сто и петдесет метра на ширина и триста на височина. Имаше и такива, чиито необозрими фасади се извисяваха на хиляда и петстотин — две хиляди метра, врязвайки върховете си в мрачния сивеещ небосвод.

Доколкото можех да преценя, всички постройки бяха съградени от камък или бетон с използването на онази техника при сглобката, за която вече споменах. Покривите бяха плоски, увенчани с градини, а понякога — и с просторни тераси. От време на време ми се струваше, че забелязвам признаци на движение по пътищата, ала огромната височина, на която се намирах, не ми позволяваше да различа нещо повече.

На определено разстояние една от друга се издигаха величествени тъмни кули с цилиндрична форма, превъзхождащи по височина всички останали сгради. За разлика от тях кулите имаха идентична еднотипна конструкция и изглеждаха най-древни от всички архитектурни съоръжения. Дори само външният им облик създаваше впечатление за упадък и бавно, неумолимо разрушение. Бяха изградени от четириъгълни базалтови късове и постепенно се стесняваха в посока от земята към закръглените си върхове. Нито една от тях нямаше прозорци или други отверстия, като се изключат огромните врати на приземните им нива. Разгледах и още няколко по-малки здания, които също носеха отпечатъка на времето и изглеждаха доста сходни с цилиндричните кули. Около тези необичайни конструкции от четвъртити блокове сякаш се бе концентрирала атмосфера на страх и скрита заплаха — същата, която се излъчваше и от запечатаните люкове на долните етажи на титаничните постройки.

Разпръснатите навсякъде градини също изглеждаха доста зловещо — твърде непривични бяха растенията, чиито разклонения се протягаха над широките улици. Преобладаваха непознатите гигантски разновидности на папратовидните и хвощовите растения — понякога зелени, а друг път мъртвешки бледи, подобно на някакви уродливи гъбести организми. На места се виждаха причудливи тъмнозелени храсти и високи дървета, приличащи на хвойновите. Цветята бяха съвсем дребни, бледи и невзрачни; растяха от лехи с различни геометрични форми. Само на някои отделни тераси и в градините по покривите се откриваха по-големи и ярки цветя, чиито почти заплашителни форми навеждаха на мисълта, че вероятно са плод на изкуствена селекция.

Небето почти през цялото време бе закрито от тъмни буреносни облаци и от време на време ставах свидетел на неописуеми поройни дъждове. Слънцето се показваше съвсем рядко — между впрочем, изглеждаше доста по-голямо от обичайното, — както и луната, по чиято повърхност не можех да различа никакви познати петна. В един-два случая, когато небесният свод се проясняваше, можех да наблюдавам съзвездията, обаче не бях в състояние да разпозная повечето от тях. Дори онези, които ми се струваха познати, изглеждаха някак странно изкривени и променени; според разположението им определих, че се намирам някъде в южното полукълбо, в района на тропика на Козирога.

Линията на хоризонта едва се виждаше от стелещата се в далечината мъгла. Въпреки това можех да видя грамадните палми, папрати, лепидодендрони и сигиларии^[1], издигащи се отвъд пределите на града. Тази фантастична гледка приказно се мержелееше сред надигащите се от земята изпарения. Във въздуха над сградите се долавяше някакво движение, ала на този етап все още не бях способен да зърна каквито и да било други подробности.

От есента на 1914 година започнаха да ме навестяват сънища, в които сякаш извършвах бавни полети над града и околностите му. Зърнах широки пътища, които прорязваха дремещите джунгли и се губеха в безкрая, без съмнение устремени към други подобни градове… Забелязах и чудовищни съоръжения от черен камък (който понякога преливаше в различни цветове) насред обраслите с растителност площи и разчистените от дървета участъци, както и масивни диги, обрамчващи тъмните пространства на необятни блата или мочурища…

Веднъж пред взора ми се разкри простираща се във всички посоки, необозрима пустош, осеяна с древни, както по всичко изглеждаше, руини от черни базалтови постройки, сходни с онези цилиндрични, лишени от прозорци кули, извисяващи се високо над всички останали здания. Едва по-късно за първи път зърнах тамошното море — необятно, покрито със стелеща се пара и обвито в мъгла пространство, губещо се нейде в безкрая… Водите му се ширеха отвъд внушителните каменни вълноломи на един от гигантските градове и повърхността му периодично се набраздяваше от призрачни завихряния и родени в незнайните му глъбини подводни течения.