Джон Броснан
Войната на небесните господари (20)

Глава деветнадесета

Даже Майлоу беше стъписан от мащабите на опустошението. Докъдето му стигаше погледът, срещаше само пламтящи останки. Нито един кораб от другата флотилия не успя да избяга. Всички Ашли се впуснаха в преследването и ги запалиха. Около рухналите на земята разрушени въздушни кораби по цялата долина лежаха разпръснати отломките от планери, някои още горяха. Няколко планера бяха успели да кацнат сред хаоса на сражението по корабите на Ашли (Майлоу вече избягваше да мисли за тях като за „свои“ кораби) и бяха стоварили групи войници. Но те бяха твърде малобройни, за да представляват сериозна заплаха и роботите бързо ги изтребиха.

Обърна се към редицата екрани, по които преминаваха картини от земята. Имаше много оцелели. Сами или на групи бягаха от пламъците на Небесните Господари, в които бяха прекарали целия си живот. Майлоу си мислеше колко ли странно е за тях да се окажат на земята. При това сред смазващо ужасни обстоятелства. Дрехите на мнозина бяха обгорели, по телата на някои се виждаха страшни изгаряния. Тези едва ли щяха да живеят още дълго, даже ако Ашли ги оставеше да избягат. Майлоу каза на глас:

— Ашли, само не ми казвай, че в момента си играем на милосърдие. Там долу се виждат оцелели хора.

— Харесва ми да ги гледам как търчат напред-назад, уплашени до лудост. Пък и доста енергия изразходвах. Не искам да стрелям с лазерите, докато не презаредя напълно.

— Е да, днес ти беше едно много заето момиче. А сега какво следва, или не бива да питам?

— Искам да сваля и нашите хорица долу. Те са само безполезни паразити. Нямаме нужда от тях.

— Какво, всички ли? — разтревожено попита той. — Ще опразниш цялата флотилия? — Идеята му се струваше крайно непривлекателна. Каква полза да имаш власт, ако Ашли се отърве от всички поданици?

— Ами да, до последния скапаняк.

— Ей, виж сега, нека да не прибързваме с това! Нека да го обмислим още малко.

— Аз го обмислих вече. Искам да ги сваля долу! — твърдо заяви Ашли.

— Моля те, направи ми услуга, позадръж засега, може ли? — примоли се Майлоу.

— И защо? — с подозрение попита тя.

— Ашли, помисли, що за удоволствие е да стовариш всички на земята? Остави поне няколко. За забавление.

— За забавление ли?

— Да, те са забавни, нали? И можем да си измислим още игри с тях, нови игри. Освен това, аз имам сериозна причина да задържа някои от тях тук.

— Що за причина е?

— Ще ми трябва женска компания.

— И аз съм жена — натърти Ашли.

— Ами да, разбира се! — Майлоу започна предпазливо да подбира думите си. — Но аз говорех за женска плът. Трябва да признаеш, че на тебе това качество доста ти липсва. Нали знаеш защо исках да задържа Джан. Е добре, ти се отърва от нея, но искам да я заменя с някоя. И като си мисля, май ще имам нужда не само от една. Нека да пообиколя из корабите да си напазарувам, преди да изхвърлиш нашите пътници зад борда.

След продължителна пауза тя каза:

— Може.

Майлоу изпухтя от облекчение и каза:

— Добре. Значи ще задържим всички планове до утре. Ще ми се да съм по-далече оттук, преди да прескачам от кораб в кораб.

— Може — пак отговори Ашли.

Не след дълго флотилията се насочи на юг. Майлоу стоеше в задната част на залата за управление и гледаше димните стълбове над отдалечаващата се долина.

— Сбогом, Джан — промърмори той.

 

Това не можеше да служи за военни нужди, оказа се някакъв огромен магазин. Или по-скоро голямо множество магазини, събрани под невероятно просторен покрив. Джан установи това, когато навлезе във вътрешността на сложната конструкция, в разгара на въздушната битка. Първият запален въздушен кораб бе преминал ниско над главите им, ръсейки обилно горящи парчета, и се разби две мили по-нататък. Тя гледаше страховитото огнено кълбо издигнало се над разпадащия се корпус и не вярваше, че някой би могъл да оцелее в този ад. После лазерните лъчи подпалиха друг въздушен кораб и Джан видя как няколко планера и мнозина парашутисти се изсипаха в небето. Един от планерите се приземи твърде наблизо и Джан реши да скрие Робин по-навътре в обширната сграда.

Тръгнаха надолу по наклонената широка пътека. Джан забеляза, че макар всички стъклени витрини на магазините да бяха натрошени, стоките или остатъците от стоки си стояха недокоснати. Тя се зачуди защо това място не е било разграбено. Дали защото е било известно с пръснатите в него зарази… Тази мисъл не й вдъхваше спокойствие, но тя си припомни, че преживя достатъчно дългия си престой в града на „Скайтауър“, а той беше прочут с някогашните си епидемии.

След малко намери първото тяло. Приличаше на купчинка вехти парцали, захвърлена на пътеката, но отблизо видя костите. Спря на няколко крачки, смръщи се. Това не бяха останки от някогашен обитател на околността, отдавна да са се разпаднали на прах. Не, някой по-скорошен посетител си е оставил костите тук. И ръждясалото дългоцевно оръжие до тях показваше, че той или тя е бил мародер. Но от какво е умрял той… или тя? От глад? От зараза?…

Сложи Робин да седне с кръстосани крака на пътеката, изтри потеклите по брадичката му лиги и пристъпи до жалките останки. Подритна с върха на обувката си изгнилите парцали. Тялото бе паднало някога с лицето надолу. С още един ритник махна парчетата от качулка, покрили черепа. Наведе се да го разгледа отблизо в слабата светлина. Видяното я успокои. В тилната част на черепа личеше малка дупка. Претърколи го и откри другата дупка на челото, точно над очните кухини. Не беше жертва на болест, той или тя е бил убит от лазер.

Пак поведе Робин, не вървяха дълго, преди да видят други три купчинки парцали и кости. Беглият оглед показа, че и те бяха паднали по лице. Изглежда, подобно на първия, са слизали по обиколната пътека, когато са ги застреляли отзад. Може би така е завършил спорът между членовете на бандата? Но мародерите нямаха лазери…

Джан вървеше и се мръщеше. Ако тези мародери не са били убити от други мародери, какво тогава ги е убило? Тътен като рев на огромно гърло отекна над долината, нахлу в пещерата през отворите в покрива и се замята между стените. Започна агонията на още някой Небесен Господар, каза си Джан.

— Хей, здравейте! Няма ли да влезете, за да видите какво имаме да ви предложим?

Джан подскочи от уплаха. Рязко се извърна и едва не пусна Робин. Гласът дойде от вътрешността на магазина, който току що подминаха. Забеляза движеща се в сенките фигура, след миг гола жена се появи пред погледа на Джан, усмихваше се. Зад нея застанаха още четири жени, също голи. Грейнала в усмивка, първата жена бързо се завъртя около себе си.

— Нали е прекрасна? От новата ни колекция е, създадена в Мелбърн — световната столица на модата. Направена е от най-новите образци биотъкан, всички наши модели от Мелбърн са с гарантирано висше качество на биотъканите… — Жената се обърна към другите четири, наредени отзад.

Втрещената Джан гледаше петте голи жени, а мислите й се мятаха трескаво. Кои бяха тези? Какво правеха тук? И защо бяха голи? И в името на Майката Богиня, за какво говореха?

— Моля ви, елате и пробвайте някой от образците. Може би желаете този, който нося аз? За уникат цената е съвсем приемлива — само двадесет и осем хиляди долара. И ще ни бъде приятно да ви поднесем безплатно чаша от най-доброто японско шампанско…

— Заповядайте, молим ви! — настоятелно отекна хорът на другите четири жени.

Джан най-после се справи с гласа си.

— Кои… кои сте вие?

Жените пренебрегнаха въпроса й.

— Преди истински жив човек да облече тези чудесни модели, вие не можете да си създадете представа за цялата им красота. Бактериите се влияят от промените в температурата на вашето тяло и резултатите са наистина зашеметяващи…

Джан откри нещо странно… не, нещо съвсем необичайно в жените. Нито една нямаше пъп. „Но те не са живи“, каза си тя. Бяха роботи. Роботи, които твърде много приличаха на хора. И все още работеха, след толкова години. Нейното присъствие ги накара да се включат. Вероятно някаква слънчева батерия на покрива още ги зареждаше с енергия. Но това означаваше, че и други части на този огромен магазин биха могли да се размърдат…

— … биотъканта се приспособява и към температурата на външната среда, непрекъснато прави фини промени, за да се чувствате добре винаги…

Джан пристъпи към първата жена и видя, че „плътта“ е нашарена с петна от похабяване. Взря се в хубавите очи на робота и каза:

— Виждаш ли ме?

— … тъканта има нужда само от минимални грижи — просто веднъж седмично я потапяте в дестилирана вода…

Никаква реакция. Джан реши, че има работа с твърде примитивна програма. Тя предпазливо протегна ръка и мушна с пръст ръката на робота близо до рамото. Почти не усети съпротива, пръстът лесно потъна с мляскащ звук в гъвкавото покритие. Джан с погнуса дръпна ръката си. В ръката на робота се виждаше дупка с неравни очертания.

— … И разбира се, тъканта няма да се зацапа. Тя почиства неорганичните вещества, а органичните поглъща.

Джан вече разбираше, че роботът говори за някакъв древен вид дрехи, които отдавна бяха изгнили. Роботите бяха манекени. Ходещи говорещи манекени. Незнайно защо тази мисъл й причини неизразима тъга, прииска й се веднага да се махне. Тя се обърна и изтича навън. Чу манекенът зад нея да казва:

— Много съжаляваме, че не можете да останете още малко. Моля ви, заповядайте пак винаги, когато имате време. Ще бъдем на ваше разположение.

Джан изправи Робин и с притеснение забеляза, че се е напикал, докато тя е стояла в магазина. Изведнъж й хрумна, че той всъщност се е превърнал в дете. Ударът по главата за миг беше направил безпомощно пеленаче от умния и силен младеж. Помисли си колко крехки са хората. Не знаеше дали умът на Робин е погубен завинаги или може отново да стане нормален. Може би щеше да узнае, ако имаше възможност да го лекува, а надеждата за това не й оставаше.

Продължиха надолу, но сега Джан напрегнато оглеждаше всяко магазинче, което подминаваха, за да не би още някой автомат да се включи от присъствието им. Един-два пъти чуха записи на гласове, подканящи ги да влязат и пообиколят щандовете, но нищо не се раздвижи. Обаче се натъкнаха на труповете на още двама мародери, те принудиха Джан отново да се замисли какво все пак е ставало тук преди много години.

Малко след това Джан мярна нещо познато в поредния магазин. Спря Робин и се вгледа по-внимателно. Арбалети. Рафт над рафт, пълни с арбалети. Бяха с много по-съвършена конструкция от използваните в Минерва, но пак си оставаха арбалети. Остави Робин, влезе и взе един от арбалетите. Изглеждаше напълно запазен и като че ли с него можеше да се стреля. Стана й любопитно за какво ли са служили тези примитивни оръжия на хората, разполагали със Старата Наука, с нейните лазери и мощни картечници. Продължи нататък в магазина. Другите стоки в него бяха множество най-различни въдици и дълги пластмасови прътове с метални накрайници, които я объркаха още повече.

Намери купчина стрели, пръснати сред парчетата от стъклена витрина, сложи няколко в раницата си, затъкна две под колана и се върна пред магазина, където с мъка зареди механизма за стрелба. Движеше се малко стегнато, но поне наглед беше в пълна изправност.

— Я да видим дали ще ни послужи за нещо — каза тя на Робин.

Доволна беше, че пак има арбалет. Значи когато зарядът в оръжието на Небесния Ангел свърши, няма да останат съвсем беззащитни. Тя нагласи стрелата, прицели се високо над парапета на обиколната пътека, опряла здраво приклада в рамото си и натисна спусъка. Арбалетът окуражително я тласна назад, стрелата литна нагоре. Тя се обърна и се усмихна на Робин.

— Работи!

Той седеше и празно се взираше в нищото.

— Внимание! Ей, ти! Стой където си!

Гласът беше мъжки. Гръмък, суров глас, звучеше някъде от по-ниската част на пътеката. Тя се обърна. Очукано метално кълбо, широко към две стъпки, бързо се носеше към тях. Цепеше въздуха на три-четири стъпки над пътеката, полюляваше се нагоре-надолу. Джан забеляза проблясващите по повърхността му сензори и прикрепеният отстрани лазер.

— Остави откраднатата стока на пода и вдигни ръце! Ако се подчиниш на заповедите, няма да ти се случи нищо лошо. Но ако се опиташ да избягаш, ще бъдеш лишена от възможността да се движиш.

Машината вече беше само на четиридесет стъпки. Джан схвана, че трябва да е автомат за охрана, който все още е в състояние да се задейства, подобно на манекените. Тя припряно приклекна да остави арбалета, както й беше заповядано. В същия миг кълбото стреля със своя лазер. Лъчът прониза въздуха на педя от главата й. Внезапно й стана ясно какво се е случило с онези отдавна мъртви мародери.

 

Дук дьо Люсан изпсува — раненият му крак се подгъна и го запрати в хлъзгавата воняща купчина гъбични израстъци.

— Добре ли сте, сир? — попита главният техник, докато се опитваше да го измъкне.

— Случвало се е да бъда и по-добре, Ламон — каза той. — Според тебе още колко трябва да вървим до онова нещо?

— Не повече от половин миля — отговори главният техник.

И двамата говореха за властващата над околността огромна постройка, която поне на пръв поглед можеше да им послужи като укритие. Откакто стъпиха на земята, опитваха да се доберат до нея, но бяха навлезли в нещо като малка гора, където изродените растения на пустошта, много от тях увити около дънерите на мъртви дървета, се намираха в отвратително изобилие.

В групата имаше само още петима мъже. Двама от тях бяха техници, другите — военни. Дукът беше сигурен, че много хора от „Господаря Мордред“ са оцелели, но досега не бяха срещнали нито един. Знаеше и че много повече са се простили с живота си след гибелта на Небесния Господар. Несъмнено всички селяни трябва да са измрели — на тях, разбира се, не се полагаше привилегията да притежават парашути. Но също би трябвало да са мъртви и мнозина измежду благородниците и свободните граждани. И сред двете класи отдавна се бе наложила модата да презират парашутите като символ на морална слабост, затова и доста от тях бяха прекроени в дрехи. Дук дьо Люсан не страдаше от тези предразсъдъци и беше заповядал да поставят за него парашути в различни части на „Господаря Мордред“. Имаше един и под трона му в пункта за управление.

Но и хората със здрави парашути не биха могли толкова лесно да се измъкнат от горящия, бързо падащ Небесен Господар. За свой късмет дукът беше по това време в пункта за управление, който им откри бърз път към спасението, щом взривиха древните заряди на аварийните люкове. Но самият скок беше ужасно преживяване. За малко дукът изпита облекчение от разтворилия се над главата му купол (колко доволен беше в онзи момент, че караше хората си редовно да проверяват неговите парашути), но веднага последва дълго спускане в непоносим страх — наоколо се сипеха пламтящи парчетии. Не можеше и да се надява, че парашутът му няма да се запали. Видя други, застигнати от тази злощастна участ, да падат покрай него с горящите безполезни куполи над себе си… чу и предсмъртните им писъци.

Накрая дойде и приземяването в гнусната пустош, и мигновено пронизалата го болка в дясното коляно, когато кракът му поддаде при удара в земята. Скочилият веднага след него главен техник остана близо до дука, двамата заедно гледаха бавната агония на „Господаря Мордред“, който се разпадаше върху земната повърхност.

Огромното туловище, пламнало от носа до кърмата, загиваше секция след секция, а дукът осъзнаваше, че вижда смъртта на всичко скъпо за него. В това страховито бедствие губеше всичко — богатствата си, семейството си, поданиците си, целия си свят. И цялата вина за това носеха онзи прокълнат Ел Рашад… и младия изменник Робин.

Сега, препъвайки се в съпротивляващата се маса на гъбичките към единствения подслон в околността, дукът си обеща, че ако срещне някой от двамата, отмъщението му ще бъде ужасно.