Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Небесните господари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 61гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ВОЙНАТА НА НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1993. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №2. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [War of The Sky Lords, John BROSNAN (1989)]. Художник: КАМО. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 15 000. Страници: 296. Цена: 19 лв. ISBN: 954-422-006-2.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. —Добавяне

Глава седемнадесета

— Тези твои Елои ми се струват очарователни, Робин — каза Майлоу, устата му беше пълна с месо от истинско пиле. — Много бих искал да ги видя с очите си. Разбира се, станцията също.

Майлоу си играеше на любезен домакин. Джан забеляза, че от сутринта настроението му се е подобрило. Бунтът в „Господаря Монкалм“ беше смазан окончателно и работата по прокарването на кабела до летящата машина на Робин вървеше по график. Беше в толкова добро разположение на духа, че заповяда пазещите ги паяци да се махнат и даже покани Джан и Робин на вечеря. Киш и Шан прислужваха. Джан беше отишла при тях, убеди ги да останат в Небесния ангел като слуги на Майлоу. За тяхно добро беше. Както каза Майлоу, не изглеждаше много вероятно да оцелеят дълго в някой от другите кораби.

Джан каза:

— А за мен тези Елои са отвратителни. Имали са сили поне нещо да направят в помощ на света след Генетичните войни, а вместо това се затворили и се оттеглили в техния си свят на измислени вечни удоволствия.

— Техният свят не е повече „измислен“, отколкото твоя — весело й каза Майлоу. — Те просто са настроили мозъците си на друго равнище в сравнение с това, което природата и генинженерите, създали Висшия стандарт, са избрали за твоя, скъпа ми Джан. Техният вариант на света е не по-малко действителен от твоя. Всичко е относително, нищо абсолютно няма. Освен това, дали стремежите на Елоите са толкова различни от тези на някогашните християнски или будистки монаси? И те се оттегляли от света, за да търсят върховния покой — „сливане с Бога“, нирвана или нещо подобно…

— Моля те, Майлоу, не искам още една скапана лекция — уморено каза тя. — Опитвам се да ям.

За миг благата му маска се смъкна, но после каза на Робин:

— Отначало си представях твоята машина като доусъвършенстван флипер, но като я видях, разбрах, че въобще не е така. Това не е предмет от Старата Наука, това е нов продукт на Новата Наука. Значи някои Елои още се интересуват от физическия свят, поне колкото да създават нови технологии?

Робин завъртя глава в знак на отрицание.

— Не, не Елоите правят това, а програмите на убежището.

Както преди бе обяснил на дука и неговите приближени, разказа им как Елоите, преди да станат Елои, създали програми с възможности да се развиват сами, за да могат тези защитници на убежището да се справят с всяка непредвидена заплаха. Майлоу се усмихваше, осмисляйки това.

— Нови технологии… кротичко си стоят в станцията, а програмите могат да ги създават непрекъснато. — Той лукаво се усмихна на Робин. — Машината знае точното положение на станцията, нали?

— Да — призна Робин, — но и да отидеш там, няма да извлечеш полза. Програмите няма да работят за тебе.

— О, сигурен съм, че ще намеря начин да ги убедя — жизнерадостно каза Майлоу.

Джан се обърна към Робин:

— Не разбирам как са те оставили да израснеш такъв, какъвто си сега. Защо програмите не са те унищожили, когато установили, че си отклонение? Или защо не са те превърнали в Елои?

— Етическата програма никога не би позволила това — отговори Робин.

— Етическа програма ли? — бързо попита Майлоу. — Това пък какво е?

— Още нещо, създадено от Елоите, преди да бъдат Елои. Те знаели, че когато завърши промяната им, няма да имат никакви морални норми и затова измислили Етическата програма като компенсация.

— Но защо? Какъв е смисълът на това? — попита Майлоу, личеше му колко е объркан.

— Етическата програма наблюдава самите Елои. Грижи се някой Елои да не нарани себе си или друг, независимо дали ще е от каприз или случайност. Вече ви казах, освен това програмите се занимават с изследвания, включително практически експерименти в биологията. Понякога се налага да ги правят със зародиши. А Етическата програма внимава те да бъдат унищожавани преди да са минали дванадесет седмици от живота им, според правилата на Обединените нации…

— Обединените нации! — възкликна Майлоу. — Когато руско-американският съюз рухна след разпадането на тези държави, Обединените нации бързо загубиха всякаква власт. И към началото на Генетичните войни отдавна за нищо не ги биваше.

Робин го погледна и каза:

— Елоите са били братство на хора, посветили се на науката… искам да кажа, преди. Решили заради честта си да се придържат към старите правила.

— Като толкова са се грижили за честта си, защо са зарязали света след Генетичните войни? — попита Джан.

— Мога само да ти повторя каквото са ми казвали програмите — отвърна Робин. — Изглежда те са били толкова разочаровани и обезсърчени от положението — трябва да си припомниш, по онова време изглеждало вероятно заразите от войните бързо да довършат остатъците от човечеството — че стигнали до решението да потънат в своята генетично подплатена приказна страна, това било жест на отчаяние. Както и да е, ето ме тук какъвто съм. Развитието на моя зародиш преминало дванадесетседмичната граница, преди да открият, че представлява отклонение от Висшия стандарт. Етическата програма забранила да бъда унищожен или по-нататък променян генетично. В края на краищата аз не съм избирал да стана Елои, както е при другите… ако не смятаме клонингите на Елоите в случай на нещастие, но това е нещо друго.

Майлоу не изглеждаше убеден.

— И ти случайно си преминал дванадесетседмичната граница? Но как биха могли тези суперпрограми да допуснат подобна глупава грешка? Не, в това има нещо нередно.

Робин сви рамене.

— Аз наистина мога само да повторя каквото са ми казвали. И не мога да се сетя за друга причина да съществувам.

Майлоу замислено поглади с длан нищожния остатък от коса по главата си, усмихна се на Робин и каза:

— Е добре, каквато и да е истината, ние и двамата имаме основателни причини да се радваме, че ти съществуваш. — Обърна се към Джан. — Нали си съгласна с това?

Погледът му предизвика у Джан усещането, че току що е глътнала нещо голямо и лигаво.

 

— Той иска да се срещне с тебе.

— С мен? Но защо? — възкликна дукът, правеше се, че не разбира нищо. — Нима не го известихте за значителната промяна в положението ми?

— Да, съобщихме му — намусено каза синът му, — но той отказва да преговаря с майка ми. Защото била жена. Религията му не позволявала това.

— Ами ти? Поне според слуховете би трябвало да си мъж.

Принцът се наежи, но запази самообладание.

— Не иска и мен да признае като истински владетел на „Господаря Мордред“. Нарече ме „момченце“ и ми се подигра… че съм сакат.

— И значи пак аз да си рискувам главата, да водя преговори с Ел Рашад заради тебе и майка ти? Откъде накъде? — Дукът скръсти ръце и удобно се облегна на стола.

Принцът се прокашля и с нежелание отговори:

— Той постави условие — за да не нападне „Господаря Мордред“, ти пак да се възкачиш на трона!

Дукът отметна глава назад в буен пристъп на смях. После каза:

— Нищо чудно тогава, че си дошъл да си приказваме. Майка ти сигурно плюе отрова. Много добре, приемам капитулацията ви. По-късно ще реша какво наказание да наложа на тебе, майка ти и вашите привърженици. — Той стана. — А междувременно ще отлетя до „Меча на исляма“ и ще направя каквото мога, за да спася всички ни.

Съвсем бавно, сякаш усилието изстискваше всяка капчица от волята му (така си и беше), принцът склони глава пред дука и тихо каза:

— Както кажеш, татко.

 

Но час по-късно, седнал със скръстени крака пред Ел Рашад, дукът вече не тържествуваше. Повече от ясно беше, че причината мюсюлманинът да възстанови „властта“ му няма нищо общо със симпатия към него.

— Ти си жалък! Един жалък глупак! — уведоми го Ел Рашад. — Отказа да се вслушаш в съветите ми и затова загуби всичко. Казах ти, че онази земна твар трябва да дойде в ръцете ми. Моите инквизитори щяха да изтръгнат всичките му тайни, но не, ти реши да използваш своите методи на подмазване. И тръгна сам да се биеш с Небесния Ангел, и…

— Не напуснах нарочно вашата флотилия — прекъсна го дукът. — Заради бурята стана… тя ни разпръсна…

— Млъкни! — заповяда Ел Рашад. — Зная добре какво се случи. А сега трябва да науча, че човекът от земята е обединил силите си с Небесния Ангел, което прави задачата ни двойно по-трудна. И всичко това заради тебе!

— Той ме предаде!… Можех ли да предвидя това? — отчаяно каза дукът. — Изглеждаше толкова… ами, той и дъщеря ми бяха… и аз бях сигурен… — той затихна под безмилостния поглед на Ел Рашад.

— Ти ще се опиташ да поправиш грешките си — каза му Ел Рашад.

— С радост! Но как? Вземи всичко, което искаш от моите богатства, но…

— Ще поправиш грешките, като пръв нападнеш флотилията на Небесния Ангел. Ще пожертваш себе си и своя кораб, блъскайки се в Небесния Ангел. Това ще ни позволи да започнем масирана атака с планери срещу другите й кораби.

— Самоубийствена атака ли?… — безпомощно попита дукът. — А ако… ъъъ, откажа да направя това?

— Ще те отведат оттук и ще те предадат в ръцете на моите инквизитори. Само един час под техните грижи, после ще ти дадат кама. Уверявам те, след този час ще бъдеш повече от доволен сам да си прережеш гърлото с нея.

Дукът кимна и каза:

— Ясно.

Страстно желаеше жена му и синът му да са тук вместо него.

 

Джан гледаше спящия Робин и се чудеше как той можа спокойно да заспи в това положение. Тя постоянно му напомняше, че даде ли на Майлоу, каквото иска от него, животът му ще загуби всякаква стойност, но след като се любиха, той отново й каза да не се тревожи и бързо потъна в дълбок сън. А тя лежеше, измъчвана от остро безпокойство и сънят й се струваше нещо непостижимо. Робин не беше глупак, значи би трябвало да знае нещо неизвестно за нея, но тя се дразнеше до полуда, защото не искаше да й каже…

Робин се държеше все така свободно по време на закуската, поднесена от необичайно киселия Киш. Когато Киш излезе, той с жест подкани Джан да отидат в банята. Щом влязоха, Робин прошепна:

— Време е да направим своя ход.

„Майко Богиньо, благодаря ти!“, безмълвно си каза тя. Надяваше се само той да не се заблуждава, че е измислил изход. Тя и сега не виждаше как биха могли да се измъкнат.

— Продължавай — подкани го тя, — кажи ми какво ще правим,

— На този етаж, недалеч оттук има открита наблюдателна площадка. Сещаш ли се за коя говоря?

Тя кимна. Оттам бе изхвърлила черепа на Майлоу през онази отдавнашна нощ, когато още имаше своя син.

— Отивай там сега — прошепна той, — но се дръж небрежно, все едно се мотаеш и излизаш да огледаш какво става долу или просто да подишаш свеж въздух. Ще дойда при тебе там след десет минути.

— А после какво? — попита тя, измъчвана от разочарование. — Скачаме? Само не ми казвай, че тайно си ушил два парашута.

Той й се усмихна нежно.

— Измислих нещо по-добро. Играчката… моята летяща машина ще ни посрещне там.

За миг надеждата се събуди, но пак я напусна.

— Но тя не може! Паяците още не са презаредили енергийния елемент.

Беше попитала Карл преди закуска докъде са стигнали с работата. Паяците още не бяха прокарали кабела до машината.

— Няма значение. Има предостатъчно енергия. Ще стигне и за полет до Шангри Ла и обратно. Излъгах Майлоу, че машината не работи, като пропуснах най-важното действие за включването й. А сега тръгвай…

— Чакай малко! — спря го тя. — След това какво ще правим? Искам да кажа, ако успеем да се доберем до твоята машина.

— Мисли по-жизнерадостно. Ще успеем! — каза й той. — После ще се гмурнем надолу и ще поразходим един лазерен лъч по залата за управление и онзи скапан главен компютър. И сбогом, Ашли.

— Ами останалите Ашли? На другите кораби?

Той сви рамене.

— Ако се наложи, ще им приложим същото лечение.

Той я прегърна и я целуна силно, но съвсем за малко.

— Не разбирам — каза Джан, докато той лекичко я побутваше към вратата. — Как ще успееш да повикаш машината, за да прелети до нашата площадка?

— Отговорът на въпроса, мила — тайнствено каза той, — е в твоите ръце. Хайде, върви! Скоро всичко ще узнаеш…

 

Минаха повече от десет минути. Беше сигурна в това. Неспокойно се питаше къде ли може да се бави той. Пак огледа цялата площадка, страхуваше се да не види всеки момент робот-паяк вместо Робин…

Пое си дълбоко дъх и си заповяда да стои на едно място. Надяваше се, че той знае какво прави, а от нея се очакваше да се радва на гледката. Отново разсеяно се загледа надолу и видя красноречивите бели и жълти петна, които показваха, че корабът лети над завладени от пустош земи. Тя въздъхна — припомни си величавите планове как да освободи света от пустошта… ама че е глупачка! Никога не би успяла.

Какво искаше да каже Робин, чудеше се тя, как така отговорът е в нейните ръце? Погледна дланите си. Повече от сигурно беше, че не открива в тях никакви отговори. Е, след малко ще разбере…

Когато прецени, че е чакала повече от половин час, тя пак въздъхна и се върна вътре, вече се страхуваше да не се е случило нещо непоносимо ужасно. На път към жилището си срещна Киш, подпрян на стената в един коридор, с унило наведена глава. Когато тя приближи, той вдигна глава и се взря в нея с твърде странно изражение. Тя недоумяваше какво му се е случило. Да не е болен? Майлоу ли му е направил нещо? Ужасът я просмукваше цялата.

Преди да отвори уста, Киш промълви сякаш се оправдаваше:

— Доволен съм, че направих това.

— Какво си направил, Киш? Добре ли си?

Тя го хвана за рамото и напрегнато се вгледа в лицето му. Вместо отговор той вдигна ръка и посочи отворената врата на нейното жилище по-нататък по коридора. Тя се намръщи и забързано тръгна натам. За какво говореше той? Дали се е напил?

Спря на вратата. Ледена ръка стисна някакъв център на живота в нея. Простена.

Робин лежеше по гръб в средата на хола. До него се търкаляше къса метална тръба.

Втурна се към него, викайки името му. Коленичи до него и изпъшка отчаяно — видя раната на лявото му слепоочие. Дълбока вдлъбнатина, от която се точеше кръв. Беше към пет сантиметра дълга и три широка. Силата на удара трябва да е била страхотна. Джан вдигна глава и изкрещя:

— Ашли! Карл! Докарайте паяци тук! Искам веднага да го занесат в най-близката медицинска машина! Чухте ли!

— Да, чувам те — отговори Ашли. — Отговорът е „не“.

— Какво? — кресна Джан, не вярваше на ушите си. — Ти да не си се побъркала? Робин може би умира, ако вече не е мъртъв! Прати ми помощ!

— Ами да умира, мен какво ме интересува! — каза Ашли.

— Обичам те.

Тя се обърна. Киш стоеше на вратата и я гледаше. Лицето му беше лишено от изражение.

— Затова го направих. Заради тебе.

— Ти си направил това на Робин? — изумено каза тя. — Но защо?

— Нали току що ти казах — монотонно промърмори Киш. — Защото те обичам. Не беше честно този да се явява отнякъде си и да те отнема от мен.

Стори й се, че стаята се завъртя около нея. Невъзможно беше Киш да се опита да убие някого. Не беше способен на това… но се беше случило.

— Киш, но ти никога не си ме имал. И Робин не ме е отнемал от тебе… О, какъв смисъл има да дрънкаме! Виж какво, трябва да ми помогнеш да го занесем до медицинска машина. По-бързо!

Той сведе глава.

— Няма.

— Киш, прави каквото ти казвам!

Но той просто си стоеше и мълчеше. Канеше се да му викне с цялата си сила, но изневиделица Майлоу нахълта в стаята. Схвана случилото се за секунда и цъкна съжалително — раната на Робин изглеждаше твърде зле.

— Лоша работа. И тъй като не си го направила ти, трябва да приема, че е бил онзи.

Той посочи с пръст Киш, който още упорито гледаше в пода. Джан кимна.

— Но как е могъл? — попита Майлоу, докато бавно вървеше към Киш. — Смятах, че мъжете от Минерва не са способни на физическо насилие.

— Обикновено не са. Но има изключения…

Тя се запъна насред изречението. Бързината на този Майлоу не можеше да се сравнява със способностите на оригинала, но все пак можеше да се стрелне неуловимо за окото. Скочи на гърба на Киш, преди мъжът от Минерва да усети какво става. Момчешките крака здраво се увиха около кръста му. Малките ръце хванаха за ушите все още наведената глава на Киш. Мъжът стреснато се опита да направи нещо, но в този миг Майлоу свирепо завъртя главата му. Чу се раздиращо нервите пращене, а Киш вече падаше напред, главата му беше извита толкова, че сякаш с изненада гледаше Майлоу, яхнал го отзад. Майлоу отскочи, щом тялото рухна на пода.

— Едно изключение по-малко — доволно каза Майлоу и побърза да се върне при Джан и Робин. — Ашли, прати ми паяци, по-бързичко!

— Не!

Майлоу примига от изненада и неволно погледна тавана.

— Отказваш?

— И още как!

— Аз пък си мислех, че харесваш момчето.

— Харесвах го. Той си беше готин.

— Тогава защо не ни помогнеш да го занесем в медицинска машина?

— Защото не искам тази да го има — свадливо отвърна Ашли.

Майлоу погледна Джан и поглади темето си с длан.

— Исусе! — промърмори той, после се обърна към Джан. — Помогни ми да го вдигнем, сами ще го занесем до лазарета.

Джан протегна ръце да го послуша, но Ашли тихо каза:

— Не.

От коридора се чу тракане на метал, три паяка се промъкнаха един след друг в стаята и преградиха пътя. Майлоу се обади гневно:

— По дяволите, Ашли, той ми е нужен! Без него не мога да програмирам наново онази негова машина. Ще бъде безполезна!

— Чудесно! — каза Ашли. — Машината не ти трябва. Имаш мен.

— Исусе! — пак промърмори той. Сведе поглед към Джан и почти беззвучно каза: — Кучката ревнува от всичко — от него, от тебе, от машината даже, проклета да е!

— Чухте! — каза Ашли. — Не ревнувам!

Робин изохка.

— Благодаря ти, Майко Богиньо, още е жив! — викна Джан и веднага се отпусна на колене до него. Робин отвори очи, но погледът му беше мътен, зениците се бяха смалили. — Робин, чуваш ли ме?

Майлоу коленичи от другата страна и започна да го пошляпва по бузите.

— Ей, Робин, аз съм, Майлоу! Говори ми! Трябва да ми отговориш на много важни въпроси.

Джан го сграбчи за китката и я бутна настрана.

— Не смей да го докосваш, маниак такъв! — изсъска тя. Вдигна глава и гръмко каза: — Ашли, настоявам да ни позволиш да го отнесем в лазарета.

— Значи е жив, а?

— Да… да.

— Може и да оживее.

— Да, може да оживее даже без помощта на медицинска машина — отчаяно каза Джан. — И няма значение дали ще ни позволиш да го сложим в някоя от тях, нали?

— Ако ще живее, няма да е тук — каза Ашли и подът потрепери.

— Спираме — отбеляза Майлоу.

— Ще го оставя долу на земята — каза Ашли.

Паяците се раздвижиха, преди тя да довърши изречението. Неумолимо избутаха Джан и Майлоу от пътя си и се скупчиха около Робин. Когато го вдигнаха, Джан бързо реши какво трябва да направи. Всъщност нямаше избор, знаеше това.

— Щом го сваляш на земята, ще трябва да направиш същото и с мен! — каза на Ашли.

— Я, каква добра идея! — оживено каза Ашли. — Ще се радвам да изпълня молбата ти…