Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (8)

VIII

Двамата с Данфорт изучавахме с особен интерес и смесени чувства на благоговение и страх всичко, свързано с мястото, където се намирахме. Такъв материал, естествено, имаше предостатъчно; освен това, докато се скитахме из наземните лабиринти на града, по една щастлива случайност се натъкнахме на изключително древна постройка, върху чиито пропукани стени неведомите скулптори бяха увековечили късната история на мегаполиса и околностите му след плиоцена. Находката действително си заслужаваше, понеже сюжетите на всички останали барелефи, разгледани от нас до този момент, неизменно приключваха с този геоложки период. Въпросната сграда беше и последното място, което проучихме, защото онова, което открихме там, постави пред нас нова цел.

За добро или за зло, беше ни съдено да се озовем в най-тайнственото, удивително и зловещо място на Земята. И — без всякакво съмнение — най-древното. Почти бяхме повярвали, че се намираме насред легендарното плато на Ленг, за което дори безумният създател на „Некрономикон“ не смееше да разкаже. Грандиозната планинска верига бе невероятно безмерно дълга — започваше от Земята Леополд на брега на море Уедъл и пресичаше целия континент. Най-високият масив образуваше величествена арка между 82 градуса южна ширина, 60 градуса източна дължина и 70 градуса южна ширина, 115 градуса източна дължина; вдлъбнатата му страна бе обърната към нашия лагер, а далечният му край се простираше чак до скованото от ледове морско крайбрежие. Уилкс и Моусън^[1] бяха зърнали именно тези планини от Южния полярен кръг.

Нито Данфорт, нито аз обаче подозирахме, че ни предстои още по-съкрушително откритие. Както неведнъж вече споменах, тези хребети превъзхождаха по мащаби Хималаите, ала древните барелефи ни разказаха, че отстъпват на нещо друго, неизмеримо по-грандиозно. То обаче бе обгърнато в мрачна тайна — повечето ваятели предпочитаха да не се докосват до тази тема, а други пристъпваха към нея с очевидна плахост и неохота. Изглежда тази част от древната суша, надигнала се от океана след пришествието на Прастарите и откъсването на парчето, впоследствие превърнало се в Луната, таяла в себе си неведомо, неназовимо зло. Издигнатите там градове преждевременно рухвали, а обитателите им изчезвали безследно. Когато първите подземни трусове разлюлели тази страховита местност, от земните недра неочаквано израснала всяваща ужас планинска грамада с главозамайващо високи върхове. Тъй, сред невъобразим грохот и хаос, Земята родила своето най-чудовищно творение.

Ако координатната система на барелефите съответстваше на истината, то тези внушаващи страх и омерзение колоси се издигали на повече от дванайсет хиляди метра над морското равнище, което означава, че категорично превъзхождат прекосените от нас (макар и по въздуха) Планини на безумието. И тъй като бяха разположени между 77 градуса южна ширина, 70 градуса източна дължина и 70 градуса южна ширина, 100 градуса източна дължина, следователно се намираха на по-малко от петстотин километра от мъртвия мегаполис и ако нямаше мъгла, би следвало да забележим сумрачните им върхове, извисяващи се над западния хоризонт. Северният край на потресаващия масив би трябвало да се вижда от Южния полярен кръг в района на Земята Кралица Мери.

Узнахме, че в епохата на упадъка някои Прастари отправяли към тези планини тайни молитви, макар че никой не смеел да се приближи до прокълнатите хребети и даже да предположи какво всъщност се крие зад тях. Човешки взор също не ги беше обхождал, ала като гледах какъв ужас струи от древните изображения, този факт ме изпълни с искрена радост. Горещо се надявах това да не се случи и занапред; все пак зад умопомрачителните масиви на територията на Земя Кралица Мери и Земя Кайзер Вилхелм минаваше друга планинска верига, която ги засланяше откъм крайбрежието, а, за щастие, до ден-днешен никой не бе направил опит да покори върховете й. Вече не се отнасям тъй скептично към прастарите митове и страхове, както някога, ето защо няма да отхвърля с насмешка вярванията на древните скулптори, че понякога светкавиците сякаш застивали над най-високите върхове на чудовищния масив и тогава полярната нощ се озарявала от невъобразимо, светотатствено призрачно сияние. Навярно в старинния Пнакотически ръкопис, където се споменава неведомият Кадат от Мразовитата пустош, зад енигматичните тъмни словеса всъщност се крие една съвсем истинска и ужасяваща реалност.

Между впрочем и най-близките до града местности бяха обвеяни с предостатъчно загадки, макар и не толкова демонични. Скоро след построяването му склоновете и предхълмията в съседство започнали да се увенчават с множество новоиздигнати храмове; както разбрахме от стенописите, за местонахожденията им свидетелстваха причудливите кубове и наподобяващите крепостни стени руини. Това беше всичко, което бе останало от кулите с незнайна красота и от зашеметяващите, устремени към полярния небосвод шпилове. По-късно, с течение на времето, се появили пещерите, приспособени като своеобразни придатъци към храмовете. Минавали хилядолетия, подпочвените води разяли варовиковите пластове и пространството под планините, хълмовете и равнините се превърнало в заплетен лабиринт от подземни проходи и пещери. Редица барелефи показваха изследователските експедиции на Прастарите из безкрайните тунели, както и откритото от тях подземно море, което — подобно на реката Стикс от царството на мъртвите — се плискаше в земните недра, без да познава ласките на слънчевите лъчи.

По всяка вероятност тази сумрачна бездна е била създадена от гигантската река, която извирала от кошмарните западни планини, а сетне свивала встрани малко преди подножието на Планините на безумието, за да продължи да тече покрай тях чак до вливането си в Индийския океан — в зоната между Брега Бад и Земята Тотен. Малко по малко реката подкопавала варовиковите породи при завоя си, докато не достигнала грунтовите води, които се слели с нея и с удвоена сила започнали да прояждат недрата. В крайна сметка, след като сломили съпротивата на камъка, водите на могъщата река се устремили към глъбините на земята, а някогашното й русло постепенно пресъхнало. Впоследствие на негово място се издигнали постройките на постоянно разрастващия се град. Щом осъзнали какво се е случило с реката, Прастарите — както винаги верни на естетическото си чувство — изобразили в стенописите си низвергването на водната стихия в царството на вечната тъма.

От аероплана бяхме успели да оценим мащабите и величието на тази нявга прекрасна река, обточвана в миналото от благородната дантела на изящни каменни мостове. Положението, заемано от нея на барелефите, значително ни помогна да разберем как се е променял мегаполисът в бездънния мрак на епохите; двамата с Данфорт даже начертахме карта на града с основните му забележителности — площади, главни здания и така нататък — за по-добра ориентация занапред. Неусетно вече можехме да възсъздадем във въображението си живия облик на този изумителен център на древната цивилизация — такъв, какъвто е бил преди един милион, десет милиона или петдесет милиона години. Тъй изкусно бяха изобразени от незнайните скулптори сградите, хълмовете, площадите и околните пейзажи, покрити с буйната и живописна растителност от периода на терциера. Всичко бе пронизано от неизразима мистична красота, пред чието въздействие напълно забравях за мрачната палитра от угнетяващи чувства, с които ме изпълваха непостижимата за човека възраст на мегаполиса, неговото мъртво великолепие, енигматичната му същност и сумрачната ледена гробница, впримчила го завинаги в обятията си. Обаче, съдейки по барелефите, прокрадващият се тревожен страх не беше никак чужд и на някогашните обитатели на града; нерядко зървах изображения на Прастари, отдръпващи се в безмълвен ужас от нещо, което нито един стенопис не бе дръзнал да покаже. Косвено можех да се досетя, че въпросният обект, провокиращ подобни реакции, бе свързан по някакъв начин с реката; вероятно именно тя го бе донесла от тайнствените западни планини, чиито склонове тъмнееха от непроходимите, гъмжащи от вечно шептящи дървета и диви увивни растения гори.

Само в една-единствена сграда, построена по-късно в сравнение с останалите, открихме закодирани предчувствия за надвисналата катастрофа, довела до опустяването на града. Без съмнение из мегаполиса бяха пръснати и други подобни свидетелства, въпреки поспадналата творческа активност на ваятелите от смутните времена, ала въпросният барелеф беше единствен по рода си и се различаваше от всичко, проучено от нас до момента. Изгаряхме от желание да продължим огледа си, обаче както вече намекнах, обстоятелствата се бяха променили и пред нас се бе възправила нова цел. Впрочем забелязваше се недвусмислена тенденция към изчерпване на величавите фрески — явно заедно с надеждата за дълго и безоблачно бъдеще Прастарите бяха изгубили и желанието си да украсяват своя бит. Последният удар бе нанесен от повсеместното настъпване на студовете; те сковали цялата планета, като така и не си тръгнали от полюсите. Именно това жестоко застудяване бе унищожило и легендарните страни Ломар и Хиперборея от срещуположната страна на земното кълбо.

Трудно е да се определи с точност кога прииждащият мраз бе сковал Антарктида в неумолимата си прегръдка. Сега се смята, че Ледниковият период е настъпил около петстотин хиляди години преди нашето време, но в региона на полюсите този ужасяващ „бич божи“ е изплющял още по-рано. Всички тези цифри, естествено, са условни, ала двамата с Данфорт изведохме логичното предположение, че последните барелефи са изсечени преди един милион години, а градът е бил напуснат дълго преди началото на плейстоцена, за който съвременните учени са единодушни, че е започнал преди половин милион години.

Направи ни впечатление, че на по-късните стенописи растителността изглежда по-оскъдна, а в домовете на Прастарите започват да се появяват нагревателни устройства. Картушите, които все по-често разделяха каменните ленти на барелефите на отделни сцени, се изпъстриха с явни епизоди на всеобща миграция — виждаше се, че една част от жителите търсят убежище в подводните поселища на морското дъно, далеч от бреговете на Антарктида, докато други се спускат под земята и след като преброждат заплетените варовикови лабиринти, стигат до пещерите, разпръснати покрай черната бездна на подземното море.

В края на краищата повечето обитатели на града предпочели да се скрият под земята. До известна степен решението им се обясняваше с това, че тукашните места се смятаха за свещени, ала основната причина се дължеше на близостта на храмовете, издигнати върху прорязаните от подземни галерии хребети. Така Прастарите не се лишавали от възможността да посещават тези сакрални за тях места и в същото време запазвали мегаполиса в качеството му на лятна резиденция и координационен център между отделните поселища. Звездоглавите пришълци направили сериозни подобрения по отношение на вече съществуващите подземни връзки, като прокопали и нови тунели, директно свързващи древната столица с тъмната бездна. След като проучихме всички данни, двамата с Данфорт нанесохме входовете на тези нови, прави като опънати струни проходи на импровизирания си „пътеводител“, който малко по малко придобиваше все по-пълен и подробен вид. Така установихме, че два от последно прокопаните тунели водят началото си в непосредствена близост до настоящото ни местонахождение, близо до предхълмията на Планините на безумието; отверстието на единия се намираше само на петстотин метра от нас по протежението на пресъхналото русло на някогашната река, а другият отстоеше на разстояние километър — километър и нещо в противоположната посока.

Новият град на Прастарите бе построен не на полегатите брегове на подземното море, а на неговото дъно — по всяка вероятност заради равномерното разпределение на умерената температура по цялото му протежение. Огромната дълбочина на този скрит воден басейн давала гаранцията, че вътрешната топлина на земните недра ще позволи на заселниците да преживеят там катаклизмите и да останат толкова време, колкото е необходимо. Пришълците лесно се приспособили към това, да прекарват по-голямата част от времето си под водата, а с течение на времето — благодарение на това че хрилете им така и не атрофирали — преустановили всички излизания на сушата. На отделните фрески видяхме различни сцени, в които Прастарите посещаваха своите живеещи под водата събратя. Вечният мрак на земните недра ни най-малко не ги смущавал, защото били свикнали с липсата на светлина по време на дългите антарктически нощи.

Забелязах, че когато древните ваятели разказваха в барелефите си за градежа на новото им поселище на дъното на подземното море, техните декадентски, упадъчни художествени маниери се променяха и на тяхно място се появяваше характерен епически размах. Прастарите подходили към амбициозната задача съвсем научно и рационално — от една страна, направили каменоломна в пазвата на планините, която да извлича масивни и здрави камъни, а от друга — извикали опитни строители от най-близките градове, за да използват най-новите технологии в работата си. Специалистите взели със себе си всичко необходимо за успешна дейност — клетъчна маса за създаване на шоготи, способни да вдигат и пренасят най-тежките каменни блокове, както и протоплазма, която с лекота се превръщала във фосфоресциращи организми, разпръскващи тъмнината.

И ето че на дъното на мрачното море се издигнал гигантски мегаполис, чиято архитектура напомняла за предишната столица, а по майсторство на изпълнението нямал равен сред останалите градове на звездоглавите пришълци; до голяма степен благодарение на обстоятелството, че строителните работи били предшествани от прецизен математически разчет. Новосъздадените шоготи, взели участие в градежа, достигали исполински размери и се отличавали с впечатляващ интелект, като разбирали и изпълнявали заповедите със смайваща бързина. Те общували с Прастарите, като подражавали на гласовете им с мелодични, тръбни звуци, дочувани — ако предположенията на злочестия Лейк са били верни — на изключително големи разстояния. По това време шоготите вече се подчинявали не на хипнотични внушения, както преди, а на ясни заповеди и покорството им било безпрекословно. Фосфоресциращите организми напълно обезпечавали нуждите на звездоглавите от светлина, компенсирайки липсата на неизменните спътници на антарктическите нощи — полярните сияния.

Изобразителните изкуства продължили да съществуват, макар че упадъкът им бил очевиден. Изглежда Прастарите също си давали сметка за това, ето защо прегърнали бъдещата политика на Константин Велики^[2] и пренесли в подводния си град множество плочи с великолепни образци на древна резба — досущ като римския император, който в също тъй пагубно за изкуствата време отнел от Гърция и Азия най-хубавите им творби, за да направи новата си столица Византион още по-прекрасна. Обстоятелството, че звездоглавите не взели всички барелефи от града, в който се намирахме, се обясняваше с това, че на първо време той все още не е бил съвсем изоставен. Когато ширналият се зад Планините на безумието мегаполис бил напълно обезлюден — а това се случило малко преди южният полюс да попадне в прегръдката на суровите студове на плейстоцена, — Прастарите навярно вече привикнали към изкуството на своите съвременници и престанали да копнеят за съвършенството на някогашните майстори и ваятели. Във всеки случай, древните руини около нас бяха успели да съхранят първоначалното си великолепие, макар че всичко, което би могло да бъде изнесено — особено отделните статуи и скулптурни групи, — отдавна бе намерило нов пристан на дъното на подземното море.

Тази история, разказана върху панелите и картушите на стенописите, бе последното свидетелство за отминалата епоха, открито от нас върху ограничената територия на изследователските ни търсения. Оказваше се, че в продължение на известно време Прастарите са водили своеобразен двойствен живот, прекарвайки зимите на дъното на подземното море, а летата — завръщайки се в бившата си столица. Същевременно търговските отношения с другите подводни градове, разпръснати покрай антарктическото крайбрежие, отбелязвали небивал разцвет. Постепенно всички осъзнали, че мегаполисът, построен върху необятното плато, е обречен; ваятелите красноречиво бяха показали в изображенията си множество признаци на прииждащия студ. Растителността малко по малко загивала и снеговете често се задържали даже в разгара на лятото. Рептилиите масово измирали, а не след дълго и голяма част от бозайниците последвали участта им. За да продължат работата на сушата, звездоглавите трябвало да приспособят добре понасящите хладината безформени шоготи, но никой не искал да допусне това. Животът бавно, но сигурно напускал великата река, морското крайбрежие опустяло и от пъстрото многообразие на някогашните му обитатели оцелели единствено тюлените и китовете. Птиците отлетели и по брега останали да се клатушкат само гротескните тромави пингвини.

Можехме да предполагаме какво се е случило по-нататък. Колко време бе просъществувал подводният град? Дали все още си стоеше там, сред вечния мрак? Дали подземните води не бяха замръзнали? И каква бе съдбата на другите градове на дъното на океана? Бяха ли успели Прастарите да се изтръгнат от неумолимия затвор на ледения покров? Може би бяха мигрирали на север? Съвременната геология обаче не бе открила никакви следи от пребиваването им на Земята; възможно ли бе това да се дължи на обстоятелството, че заплахата от страшните снежни изчадия Ми-Го все още е била сериозна? И кой знае какво се таи сега в тъмните, непознати морски глъбини, погребани сред тайнствените земни недра… Не биваше да забравяме, че самите звездоглави и сътворените от тях шоготи можели да издържат на колосално налягане, а от време на време в мрежите на риболовните кораби попадаше безкрайно интересен улов. Току-виж се оказало, че кървавите белези, осеяли кожата на антарктическите тюлени, изобщо не са били дело на кръвожадни косатки, както твърди Борхгревинк^[3]…

Екземплярите, открити от клетия Лейк, не подлежаха на обсъждане, защото са били „зазидани“ в скалните пещери още когато градът е бил съвсем млад. Според всички сведения те са попаднали там преди не по-малко от трийсет милиона години, а по това време, доколкото можеше да се вярва на барелефите, подземният град на дъното на скритото море още не е съществувал… както между впрочем и самото море. И ако бяха оцелели, биха си спомняли само онези отдавнашни времена, в които навред растяла буйна зеленина (една от характерните особености на периода терциер), в града процъфтявали изкуствата, а водите на могъщата река бавно се носели на север, покрай величествените планини, за да се присъединят към далечния тропически океан.

Въпреки това не можехме да прогоним от съзнанието си мислите за онези уродливи звездоглави твари — особено за осемте добре запазени екземпляра, които по необясним начин бяха изчезнали от опустошения лагер на Лейк. Прекалено много необичайни фактори изпъстряха цялата ситуация — кървавата баня, която приписахме на лудостта на някой член на екипажа… ужасяващите гробове… множеството липсващи вещи… мистериозното изчезване на младия Гедни… уникалната структура на архаичните чудовища… да не говорим за всички потресаващи странности на биологията и социологията им, за които узнахме от прастарите барелефи. Колосалното количество знания, които двамата с Данфорт натрупахме само в рамките на броени часове, не само че не бяха задоволили жаждата ни, но и сякаш ни настървиха още повече; ето защо вече се готвехме за нови срещи с плашещите и невероятни енигми на първичния живот на планетата, които възнамерявахме да опазим в тайна от външния свят.