Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (6)

VI

Едва ли има смисъл да описвам подробно всяка наша крачка из този древен като света лабиринт, където за първи път пристъпваше човешки крак. Особено на фона на страховитите разкрития, избухнали пред мисловния ни взор след внимателния оглед на невъобразимите стенописи. Фотографиите, които направихме, могат да потвърдят достоверността на разказа ми; единственото, за което съжалявам, е, че не разполагахме с достатъчно лента за всички барелефни изображения, които искахме да запечатаме. В крайна сметка компенсирахме това обстоятелство, като направихме множество скици и рисунки.

Петоъгълната сграда, в която бяхме проникнали, бе грамадна и величествена — монументален образец на архитектурата от тази незнайна геоложка ера. Вътрешните стени не изглеждаха толкова масивни като външните, но бяха перфектно запазени, особено на по-ниските етажи. Типичната за всеки лабиринт плетеница тук се усложняваше допълнително от постоянната смяна на нива и преходи от един етаж на друг, така че ако не използвахме изпитания способ с хартиените топчета, със сигурност щяхме да се заблудим. Отначало решихме да изследваме по-старите помещения, ето защо се изкачихме на около трийсетина метра височина, където най-горният ред помещения, открити за снега и вятъра, зееха под полярното небе. Понеже не открихме стълби, се възползвахме от полегатите каменни плочи — своеобразни рампи, — по чиято оребрена повърхност не беше никак трудно да се върви. Залите, в които надникнахме, бяха с най-различна форма и големина. Като площ бяха десет на десет метра, а височината им бе около шест-седем метра. След като обходихме най-горното равнище и разгледахме ледения покров, се спуснахме в по-долните помещения, където започваше истинският лабиринт: залите и проходите преливаха от едни в други, сливайки се и разделяйки се наново, и цялата тази плетеница се простираше безкрайно далеч, без съмнение излизайки отвъд пределите на сградата. Всяко ново помещение сякаш превъзхождаше предишното по размери и не след дълго тази грандиозност на заобикалящото започна да ни угнетява и потиска. Във всичко наоколо — в очертанията, пропорциите, ъглите и неуловимите особености на античния каменен градеж — се долавяше нещо богохулствено, изкривено и дълбоко чуждо на човешката природа, и не след дълго двамата с Данфорт осъзнахме, че този противоестествен град е бил съграден преди десетки, ако не и стотици милиони години.

Инженерният принцип, в съответствие с който всички тези огромни плочи се удържаха в равновесие, плътно прилягайки една към друга, все още ни изпълваше с недоумение. Ясно беше едно — арката играеше огромна роля в неведомото строителство. В помещенията отсъстваха каквито и да било мебели и в тях нямаше абсолютно нищо — още един аргумент в полза на хипотезата за внимателно планираната и осъществена евакуация. Единствената декорация се свеждаше до барелефните изображения по стените, изсечени в непрекъснати хоризонтални ленти с ширина един метър и разделени от „рамки“, запълнени с геометрични арабески. Естествено, имаше няколко изключения, ала както се казва, те само потвърждаваха правилото. Сред стенописите се забелязваха и неголеми картуши^[1], съдържащи причудливи формации от групирани по незнаен принцип точки.

Щом се вгледахме по-отблизо, оценихме високата техника на резбата, ала изключителното майсторство не породи у нас радушен отклик; твърде различно и чуждо беше то на всички художествени традиции на човечеството. Не мога да скрия обаче, че по отношение на изпълнението не бях виждал нещо по-изкусно. Въпреки мащабността на барелефите, дори най-малките подробности от живота на растителния и животинския свят бяха предадени с потресаваща убедителност. Без съмнение праисторическите скулптори, сътворили тези неземни шедьоври, бяха черпили вдъхновение от тогавашния живот, а основната тема на изображението им беше историята. Стенописите носеха такова баснословно количество информация, че през по-голямата част от времето, което прекарахме сред тези древни местообиталища, ние не спряхме да фотографираме и да скицираме видяното. По стените на някои помещения бяха изсечени грамадни карти, астрономически таблици и прочее научна информация; всичко това красноречиво и нагледно се потвърждаваше от изобразеното на барелефите. Докато разказвам за тези неща, горещо се надявам, че здравият разум на читателите ще възтържествува над безразсъдното любопитство и те няма да пренебрегнат предупрежденията ми. Би било ужасно, ако повествованието ми породи у някого и най-мимолетното желание да се отправи към мъртвото царство на кошмарните създания, издигнали дяволския си град в онези далечни епохи, когато из тропическите степи на Европа и Азия са бродели гигантски динозаври, а примитивните бозайници тепърва щели да поемат по дългия път на еволюцията.

В началото, когато все още хранехме някакви илюзии, се придържахме към убеждението, че често срещащият се мотив с петолъчната звезда е просто знак за културното и религиозното почитане на някакъв древен физически обект, притежаващ подобни признаци; също както минойската цивилизация^[2] на остров Крит е използвала в качеството на декоративен елемент свещения бик, египетската — сакралния бръмбар скарабей, римската — вълчицата и орела, а дивите първобитни племена — различни тотемни животни. Сега обаче нямахме друг избор, освен да се примирим с неопровержимата реалност, от която кръвта замръзваше в жилите ни. Мисля, че читателите вече се досещат за какво иде реч; въпреки всичко ми е трудно да напиша истината върху белия лист.

Тварите, които бяха съградили и населявали този титаничен мегаполис в епохата на динозаврите, нямаха нищо общо с гигантските гущери. Самите динозаври били възникнали съвсем неотдавна и представлявали млади създания с не особено развит мозък, докато създателите на града били стари и мъдри. Камъкът бе запечатал и съхранил следите от пребиваването им на Земята, при това във време, когато органичният живот на планетата все още се е изчерпвал с прости клетъчни съединения. Нещо повече — въпросните създатели били създатели и господари на този живот, явявайки се прототипи на чудовищните същества от първичните митове, за които намекват Пнакотическият ръкопис и „Некрономикон“. Известни от преданията като „Прастарите“, те долетели тук в тъмните глъбини на времето, когато Земята била още млада. Плътта им се оформила в течението на дългогодишна еволюция на далечна планета и те притежавали невероятна, безгранична мощ. Неволно потреперих при мисълта, че двамата с Данфорт само преди ден бяхме зърнали фрагменти от фосилизираните им туловища, а клетият Лейк и спътниците му се бяха сблъскали с истинската им същност, без дори да подозират за това…

Невъзможно е да си припомня в какъв ред събирахме сведенията, хвърлящи светлина върху безименния мрак, обгърнал тази невероятна глава от най-древната история на Земята. След първоначалния шок, който ни връхлетя, имахме нужда от известно време, докато дойдем на себе си, и когато подновихме огледа, вече беше станало три следобед. Съдейки по астрономическите, биологичните и геоложките данни, на които се натъкнахме, датировката на барелефните изображения от петоъгълната сграда можеше да бъде отнесена към относително по-късен етап — преди около два милиона години — и те ми изглеждаха някак по декадентски упадъчни в сравнение със стенописите на доста по-старинната постройка, където проникнахме. Добрахме се до нея, като прекосихме на свой риск сравнително запазения закрит мост, погребан дълбоко под консервиращия леден слой. Величественото, изсечено от цяла скала архитектурно съоръжение, в което се озовахме, беше поне на четирийсет-петдесет милиона години, спадаше към късния еоцен или ранната креда и без никакво колебание можех да кажа, че неговите барелефи превъзхождаха като майсторство на изпълнението всичко, видяно от нас до този момент.

Ако не се налагаше да коментирам фотографиите, които скоро ще се появят в пресата, бих направил всичко възможно да си държа езика зад зъбите и да не споделям нито впечатленията си от съзряното по стените, нито заключенията, до които достигнахме с Данфорт. Разбира се, можех да отнеса барелефите към областта на митотворчеството — примерно, че представят живота на звездоглавите същества в безкрайно отдалечени епохи, когато са населявали не просто друга планета, а друга галактика или дори вселена, — обаче някои изрязани в камъка схеми и диаграми ни накараха да си припомним последните открития в полето на математиката и астрофизиката. Впрочем читателите сами ще си направят изводите, когато видят въпросните снимки със собствените си очи.

Естествено, всеки барелеф „разказваше“ само неголяма част от общата история, която ние започнахме да „четем“ не отначало и не по хронологичен ред. Понякога по стените на няколко помещения или коридори се разгръщаше непрекъсната хроника на събитията, а друг път попадахме на забележителни тематично обособени зали. Най-впечатляващите карти и диаграми често бяха изобразени над страховити пропасти; една от тях, с площ двайсетина квадратни метра и дълбочина поне деветнайсет метра, по всяка вероятност беше зейнала на мястото на някогашен учебен център или нещо от сорта. Забелязахме, че определени теми и исторически събития се ползваха с особена популярност сред скулпторите и обитателите на мегаполиса, понеже фреските с подобни сюжети се повтаряха с раздразнителна настойчивост. Имаше и случаи, когато различните версии и погледи върху даден епизод проясняваха значението му и запълваха празнотите.

И досега ми е чудно как сме успели да получим толкова много информация за толкова кратко време. Впоследствие, когато проучихме внимателно фотографиите и рисунките си, преосмислихме и уточнихме още много неща, макар че някои подробности продължават да са обвити в тайнственост. Не е изключено и нервният срив на Данфорт да е бил провокиран именно от последвалия анализ; впечатлителната му натура не е могла да понесе бремето на зловещите спомени и смътните видения, а още по-малко пък — да преживее отново ужаса, с който се е сблъскал, съзирайки онова, за което не смее да проговори даже пред мен. Въпреки всичко обаче нямахме избор; просто бяхме длъжни да представим на света възможно най-пълната и детайлна информация, за да може предупреждението ни да стане още по-убедително. В неведомия антарктически свят, където хаосът на тъмните отминали епохи се сблъсква с противоестествените природни закони, не бива да се допуска никаква по-нататъшна изследователска дейност, защото последствията от нея ще са гибелни за цялото човечество.