Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (4)

IV

Невероятно трудно ми е даже мислено да се върна в лагера на Лейк — правя го с голяма неохота, ала съм длъжен най-сетне да разкрия истината за онова, което в действителност заварихме там… и отвъд страховитите зъбери на планинската стена. Непрекъснато се изкушавам да прикривам подробностите, да не правя ясни заключения, да говоря с намеци и недомлъвки. Вероятно защото подсъзнателно си мисля, че и бездруго вече съм казал предостатъчно и сега трябва само да запълня някои празноти по пътя към най-главното. А то е ужасът — ужасът, който ни обхвана в лагера. Вече разказах за опустошения от урагана терен, за разнебитените укрития, за повредените до неузнаваемост машини, за странното безпокойство на кучетата ни, за изчезналите шейни, за гибелта на другарите ни, за изчезването на младия Гедни, за шестте неестествено погребани екземпляра, чиито тъкани все още се отличаваха с необичайна здравина и гъвкавост, особено ако се отчете обстоятелството, че са прекарали четирийсет милиона години в земята… Не помня дали споменах обаче, че след като преброихме кучешките трупове, се оказа, че едно животно липсва. Потресени от ужасната трагедия, връхлетяла другарите ни, скоро всички забравиха за този на пръв поглед незначителен факт — всички, с изключение на мен и Данфорт.

Основното, което исках да скрия от вниманието на пресата, бе свързано със състоянието на труповете и някои други деликатни подробности, които биха могли да отместят ужасната завеса на тайната и да отхвърлят всички рационални обяснения за случилото се. След трагедията, която заварихме, направих всичко възможно да отвлека вниманието на другарите си от всички тези несъответствия, приписвайки цялата отговорност за касапницата на умопомрачение и лудост в лагера на Лейк. Тези дяволски планини, издигащи се насред най-злокобната, обвеяна в тайнственост пустош на земното кълбо, можеха да накарат всеки да изгуби разсъдъка си, запращайки го веднъж завинаги в бездните на безумието.

Видът на труповете — както на човешките, така и на кучешките — пораждаше недоумение и потрес. Създаваше се впечатлението, че са загинали в някакво стълкновение, защитавайки се от жестокото нападение на неведоми врагове, осакатили и обезобразили телата им по невъобразим начин. Горките ни другари бяха или зверски разкъсани, или задушени до смърт. Доколкото можехме да преценим, всичко бе започнало от кучетата, изтръгнали се на свобода от специално пригоденото за тях укритие, съоръжено на известно разстояние от базата поради ефекта на острата миризма, излъчвана от кошмарните находки. Предохранителните мерки обаче се оказали напразни. Щом останали самички насред яростните пориви на ураганния вятър, животните успели да се измъкнат по някакъв начин навън — било защото бурята ги изплашила, било защото специфичното зловоние ги провокирало… Въпросните биологични образци били покрити с няколко неизползвани палатки; въпреки това лъчите на ниското антарктическо слънце явно успели да окажат някакво въздействие върху екземплярите, защото някои части на изключително здравата им тъкан били променили положението си. Вероятно този лек покров бързо е бил отнесен от бушуващата стихия, а мощните въздушни течения са разпръснали непоносимата смрад на още по-голямо разстояние.

Каквото и да се е случило обаче, гледката беше отвъд представите ни за чудовищност. Навярно трябва най-сетне да превъзмогна отвращението и боязливостта си и да разкрия най-страшното, а то е, че изчезналият Гедни в никакъв случай не бе виновен за потресаващото злодеяние. Това дълбоко мое убеждение — което и Данфорт напълно споделяше — се основаваше не на субективна преценка и предположения, а на сурови факти и дедукция. Вече споменах, че труповете бяха обезобразени по ужасяващ начин. Ще добавя, че някои бяха с разпорени стомаси и с извадени вътрешности. Това се беше случило не само с хората, но и с кучетата. В хладната, прецизна жестокост на стореното имаше нещо нечовешко. Сякаш касапин бе разфасовал телата, изрязвайки големи късове плът от най-едрите и здрави двуноги и четириноги клетници. Разсипаната наоколо сол, взета от продоволствените запаси, складирани в аеропланите, навеждаше на страховити подозрения. Заварихме целия този кошмар в един от временните „хангари“, издигнати, за да защитят самолетите от бруталната виелица. По всяка вероятност машината е била изтеглена навън преди разразяването на кървавата вакханалия. Никакво разумно обяснение не ни идваше наум; отгоре на всичко ураганът бе заличил всички следи, които можеха да хвърлят светлина върху загадката. Не внасяха яснота и намерените от нас безформени парчета от облеклото на колегите ни, грубо съдрани от телата на хората. Единствената диря, на която се натъкнахме, беше едва различимият отпечатък върху снега в един от ъглите на разнебитения „хангар“, ала формата и очертанията му нямаха нищо общо с човешките следи; по-скоро напомняха за онези доисторически отпечатъци, за които разказваше злочестият Лейк. Макар че в подножието на тези прокълнати Планини на безумието на всеки би могло да му се стори какво ли не.

Както вече отбелязах, скоро установихме, че Гедни и едно от кучетата са безследно изчезнали. В убежището, където се бе разиграла кошмарната трагедия, стигнахме до заключението, че липсват две кучета и двама души, ала след като разгледахме скверните гробове, където бяха заровени праисторическите находки, дойде ред да проверим и палатката, изпълняваща ролята на полева лаборатория. Там ни очакваше умопомрачаващо зрелище, което ни накара да преосмислим догадките си. Вътрешностите на праисторическото създание бяха изчезнали от импровизираната маса за дисекции. Щом съпоставихме всичко, се оказа, че една от светотатствено погребаните шест твари — и по-специално онази, от която струеше непоносимо зловоние — е всъщност същата, която Лейк е подложил на изследване. Върху лабораторната маса — и около нея — сега имаше нещо друго, съвсем различно, и не ни трябваше много време, за да разберем какво е то. Дори сега ми прилошава от спомена за странно и не особено умело разрязаните трупове на едно куче и един човек; за да пощадя чувствата на родствениците му, за нищо на света няма да разкрия самоличността на клетника. Инструментите на биолога бяха изчезнали, обаче си личеше, че са били педантично стерилизирани. Бензиновият примус също го нямаше, макар че около мястото, където бе стоял, открихме озадачаваща купчина от кибритени клечки. Погребахме разчленения ни другар заедно с десетте други трупа, а останките от нещастното куче — при трийсет и петте мъртви животни. Що се отнася до непонятните петна, осеяли масата за дисекции и страниците на бележниците, запълнени с набързо направени скици, тук буквално се изгубихме в хаоса на догадките и съмненията.

Ала ужасът и мистериите в лагера далеч не се изчерпваха само с тези неща. Все още не можехме нито да открием Гедни, нито да си обясним внезапното му изчезване или пък изчезването на онова куче; от осемте перфектно запазени екземпляра (по думите на Лейк) също нямаше и следа. Липсваха още трите шейни, редица инструменти, множество научни книги, електрически фенерчета и батерии, храна и гориво, нагревателни прибори, резервни палатки, полярна екипировка… Повредите на аеропланите и изкопната техника също ни вкарваха в недоумение — създаваше се впечатлението, че са били причинени или от неопитни, необучени ръце, или са възникнали в резултат на екстремно експериментиране с границите на възможностите им, — а и кучетата сякаш изпитваха неистова неприязън към неизправните машини. Там, където бяха складирани провизиите, също цареше пълен безпорядък; на всичкото отгоре повечето консерви зееха отворени по най-различни и абсурдни начини, сякаш случайно бяха попаднали на пътя на някого, който за първи път вижда подобно нещо. Оставаха без отговор и въпросите, защо навсякъде бяха разпръснати кибритени клечки — използвани, счупени или непокътнати, — както и кому бе нужно да разпаря част от палатките и облеклата, сякаш приспособявайки ги за някакви неясни цели… Друга подробност, допълваща картината на всеобщото безумие, беше, че труповете на хората и кучетата бяха захвърлени на произвола на съдбата, докато останките от праисторическите уродливи твари бяха погребани, макар и по плашещо странен и необясним начин. За всеки случай ние надлежно документирахме с множество фотографии всички тези смущаващи детайли и сега непременно ще ги представим пред общественото внимание, за да предотвратим експедицията на Старкуедър и Мур.

Разбира се, не пропуснахме да направим снимки и на причудливите гробове, увенчани със звездовидните снежни могилки. Веднага ни направи впечатление сходството на загадъчните композиции от точки, нанесени върху тях, с описанията на подобните формации върху зеленикавите стеатити, възпламенили интереса на Лейк. Щом открихме въпросните камъни сред останалите минерали, за пореден път се убедихме, че покойният биолог е бил абсолютно прав в твърденията си. Причудливите геоложки образци тъй силно наподобяваха звездообразните глави на древните организми, че навярно тази прилика бе оказала съдбовно въздействие върху разпаленото от откритията въображение на смъртно уморените спътници на Лейк, тласкайки ги към бездната на умопомрачението.

Умопомрачение, ескалирало в адска касапница… Това не само бе единственото обяснение, което ни дойде наум, но и единственото, което дръзнахме да изречем на глас. Естествено, подозренията ни бяха насочени към Гедни, защото теоретично само той би могъл да оцелее. Макар че, като се замисля, всяка друга версия моментално би била отхвърлена от здравия ни разум като твърде фантастична и неправдоподобна. Ето защо Шърман, Пабоди и Мактай предприеха продължителен полет над местността с надеждата да открият безследно изчезналия Гедни или някои от липсващите вещи. Когато се върнаха, те ни съобщиха, че гигантските планини се простират безкрайно далеч и наляво, и надясно, като запазват както необозримата си височина, така и единната си структура. На някои върхове правилните кубовидни образувания и наподобяващите крепостни стени съоръжения се виждали по-ясно, отколкото на други, подчертавайки сходството с изобразените от Рьорих руини в дебрите на Азия. Що се отнася до тайнствените отверстия — по всяка вероятност входове на скални пещери, — то те били разпределени, общо взето, равномерно по лишените от сняг тъмни върхове.

Въпреки страховитите изпитания, които ни бяха връхлетели, изследователската любознателност не ни беше напуснала, ето защо не спираше да ни гложди въпросът, какво се крие там, отвъд титаничните скалисти хребети… След кошмарния ден, засипал ни с безброй неразрешими загадки, точно в полунощ изпратихме кратко съобщение по радиото, че най-накрая ще се отдадем на заслужена почивка. На следващата сутрин възнамерявахме да осъществим един или повече разузнавателни полети над планините, като натоварим на борда на аероплана само най-необходимото — геоложки инструменти и аерокамера. Решихме двамата с Данфорт да сме първите, които ще се издигнат във въздуха. Поради тази причина станахме още в седем сутринта, ала заради силния вятър — както докладвахме по радиото — се наложи да отложим полета за девет.

Вече споменах за неясната, неопределена история, която разказахме на другарите си след шестнайсет часа, а впоследствие препратихме и на външния свят. Сега обаче съм длъжен да изпълня тягостния си дълг и най-накрая да запълня празнините, които сам оставих, воден от любов към човечеството, като разкажа поне част от онова, което зърнахме в действителност от другата страна на планинските масиви… без да премълчавам и пагубното зрелище, което доведе Данфорт до нервен срив. Бих искал и самият Данфорт да може да разкаже чистосърдечно за това, което според него е видял (дори и да е било просто една халюцинация), обаче той категорично отказа. Единственото, което мога да сторя, е да възпроизведа на хартия несвързания му шепот за първопричината на неистовите му крясъци — онова ужасяващо видение, което го накара да крещи като обезумял по време на обратния ни полет. Впрочем и останалото, което открихме, бе достатъчно да изкара всекиго извън релсите на рационалното му съществувание. Сега възнамерявам да вдигна завесата над всички тези неща. И ако разказът ми за оцелелите през всички земни ери и периоди чудовищни същества, към който реших да пристъпя, за да удържа безумците от пътешествие в централната част на ледения континент, в чиито недра дремят прокълнати тайни и където всичко човешко е чуждо, не ги възпре… е, тогава поне отговорността за невъобразимия Апокалипсис, който ще връхлети човечеството, няма да бъде моя.

Двамата с Данфорт проучихме записките, направени от Пабоди по време на следобедния му полет, и след като ги сверихме с показанията на секстанта, изчислихме, че най-подходящият маршрут минава вдясно от лагера, където височината на хребетите е минимална — шест-седем хиляди метра над морското равнище. Самият лагер бе издигнат в подножието на възвишенията, на около три-четири хиляди метра надморска височина, и поради тази причина не бе необходимо да предприемаме рисковани маневри с цел рязко набиране на височина. Въпреки това обаче малко след излитането почувствахме болезнено остър недостиг на въздух и парализиращ студ; положението ни се утежняваше допълнително от обстоятелството, че заради лошата видимост се наложи да оставим илюминаторите отворени. Едва ли трябва да споменавам, че навлякохме всички топли дрехи, с които разполагахме.

Докато се приближавахме към угнетяващите върхове, тъмнеещи над снежната линия, отделяща голия им скалист скелет от вечните ледове, започнахме да забелязваме все повече прилепени към склоновете кубовидни конструкции и за пореден път се присетихме за Николай Рьорих и картините му с азиатски сюжети. Видът на обветрените, обезобразени от стихиите сурови хребети напълно съответстваше на описанията на Лейк — тези исполини със сигурност се бяха извисявали тук и в най-далечните епохи, като възрастта им бе не по-малка от петдесет милиона години. Разбира се, безсмислено беше да гадаем колко високи са били тогава, макар че по всичко си личеше, че атмосферните условия в този тайнствен район са възпрепятствали явленията и процесите, водещи до разрушаване на скалните породи.

Обаче всички тези необясними образувания във формата на кубове, пещери и крепостни стени не спираха да разпалват въображението ни. Данфорт управляваше аероплана, а аз разглеждах назъбените върхове през бинокъла, като от време на време правех снимки с аерокамерата и заменях — макар и за кратко, понеже пилотските ми умения не бяха сред най-добрите — другаря си зад щурвала, за да може и той да се полюбува на фантастичния пейзаж. Скоро установихме, че странните формации се състоят от лек архайски кварцит, който не фигурираше никъде другаде по тези места, а поразително правилните им от геометрична гледна точка очертания едновременно ни въодушевяваха и изпълваха със страх.

Всичко, казано от Лейк по отношение на въпросните структури, се оказа истина. Ръбовете им изглеждаха затъпени и изронени от стихиите, ала изключителната здравина на камъка явно им бе помогнала да устоят. Прилепените към склоновете долни части на кубовете изглеждаха идентични като субстанция със скалните породи на възвишенията. Всички тези неща ми напомняха за развалините на Мачу Пикчу в Андите и за крепостните стени на Киш^[1], открити от експедицията на Оксфордския музей през 1929 година. На няколко пъти ни се стори, че тези конструкции се състоят от гигантски отделни плочи; със същото впечатление бе останал и Каръл, който бе съпровождал Лейк по време на полета им над планините. Колкото и да не ми се иска да го призная, чувствах се изключително засрамен като геолог, задето не можех да дам никакво обяснение за това. Вулканичните породи често приемат най-невероятни форми — като прочутата Пътека на великаните^[2] в Ирландия, — обаче предусещах, че въпреки първоначалното предположение на Лейк за наличието на активни вулкани в планините, тук става въпрос за нещо друго.

Необикновените пещери, недалеч от които бяха групирани причудливите каменни образувания, изглеждаха не по-малка загадка, понеже отверстията им се отличаваха с твърде правилни форми. Контурите им най-често наподобяваха правоъгълници или полуокръжности (което напълно съответстваше на радиограмите на Лейк), сякаш нечия магическа ръка бе придала на тези кухини завършени симетрични очертания. Бяха толкова много, че навярно целият варовиков пласт бе пронизан от подземни тунели. Недрата на пещерите оставаха недостъпни за биноклите ни, обаче успяхме да огледаме сравнително добре входовете им и не забелязахме нито сталактити, нито сталагмити. Скалните повърхности покрай тях бяха изненадващо равни и гладки, а на Данфорт му се стори, че едва забележимите цепнатини и вдлъбнатини образуват непонятен рисунък, смътно напомнящ за формациите от точици върху зеленикавите камъни, възпроизведени от безумците върху кошмарните снежни надгробия на шестте чудовищни твари.

Бавно набирахме височина, подготвяйки се да прелетим над най-високите върхове по набелязания вече маршрут. За наше изумление теренът не се оказа кой знае колко стръмен; естествено, виждаха се зейнали урви и дълбоки клисури, ала шейните на Скот, Шакълтън и Амундсен без съмнение щяха да минат оттук. Забелязах, че ледниците стягат в хватката си всички изложени на милостта на ветровете хребети, в това число и по-ниските, над които летяхме в момента.

Не е лесно да се опише вълнението, с което очаквахме срещата си с неведомия свят от другата страна на планините, макар че нямахме никакви основания да си мислим, че той се различава съществено от останалата част на материка. Обаче в тези мрачни назъбени върхове пред нас и озареното от искрящи млечнобели отблясъци полярно небе над главите ни се таеше някаква угнетяваща, зловеща тайна, която няма как да се предаде с обикновени думи върху белия лист. Дори във воя на стихията се долавяше нечия злонамерена воля и от време на време ни се струваше, че този вой се смесва с едва доловима, причудлива музика — по всяка вероятност звуков ефект, възникнал на базата на свистящите тръбни звуци, получени в резултат на фучащите из многобройните пещери въздушни течения. Тези звуци пораждаха у нас необяснимо чувство на подсъзнателно отвращение; сякаш се сблъсквахме с нещо скверно и неизмеримо порочно.

Снижихме се леко и вече летяхме — според показанията на анероида^[3] — точно на 7185 метра надморска височина. Царството на вечните снегове беше останало под нас. Над аероплана се чернееха единствено голите скалисти върхове, осеяни със загадъчните кубове, крепостни стени и множество пещери. Всичко това създаваше впечатлението за нещо противоестествено, фантастично и илюзорно. Пред нас се простираше своеобразната „просека“ между по-високите хребети, съобразно която бяхме начертали траекторията на полета си. Още съвсем малко и онзи незнаен свят, който никой смъртен не бе съзирал, щеше да се открие пред нас. Двамата с Данфорт си разменихме безмълвни погледи. Воят на вятъра и ревът на двигателите създаваха такава невидима преграда между нас, че трябваше да крещим, за да се чуем. Точно в този момент обаче едва ли имаше нужда да изричаме каквото и да било. С преодоляването на последните метри пред нас сякаш се разтвориха гигантски двери към един прастар и съвършено чужд свят, в чиито глъбини дебнеха безброй неразбулени загадки.