Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (3)

III

Тази нощ никой от нас не можа да потъне в дълбок сън и всички непрекъснато се будехме, въртейки се неспокойно в спалните си чували; от една страна, вълнението от находките на Лейк все още отказваше да затихне, а от друга — бушуващият вятър никак не ни съдействаше да се унесем в блажена дрямка. Свирепите му пориви ни караха да се замислим какво ли се случва на северозапад, в базата на другарите ни, която се издигаше в подножието на чудовищните планини — в самото сърце на безмилостния ураган. Малко преди десет часа Мактай вече беше на крак и правеше трескави опити да се свърже с лагера на Лейк, ала суровите метеорологични условия — и по-конкретно натрупалото се в атмосферата електричество — не позволяваха на радиовръзката да се осъществи. Все пак успяхме да разменим няколко думи с „Аркхам“ и капитан Дъглас ми сподели, че също не е могъл да се свърже с Лейк. Между другото, за урагана той узна от мен — в района на залива Макмърдо времето било тихо и спокойно, колкото и да не ни се вярваше, съдейки по титаничната ярост на стихията.

Прекарахме целия ден пред радиостанцията, вслушвайки се и в най-недоловимите шумове и смущения в ефира, като периодично се опитвахме да се свържем с лагера. Малко преди пладне от запад ни връхлетя същински ураган, чиито бесни пориви ни изплашиха не на шега, тъй като заплашваха да разрушат базата ни. Постепенно вятърът започна да утихва и към три следобед окончателно се успокои. Веднага се възползвахме от затишието и отново се заехме да търсим Лейк в ефира. Като се имаше предвид, че другарите ни разполагаха с цели четири аероплана, за нищо на света не можехме да допуснем, че всичките им предаватели могат едновременно да излязат от строя. Обаче — както и преди — никой не ни отговори. Това обстоятелство, подкрепено от съвсем пресния спомен за опустошителния вятър, ни накара да се впуснем в най-ужасни догадки и предположения.

Към шест вечерта страхът ни достигна своя апогей и след като се посъветвах с Дъглас и Торфинсен, реших да действам. Петият аероплан, който бяхме оставили в залива Макмърдо на грижите на Шърман и двама моряци, се намираше в пълна готовност за подобни извънредни ситуации. Е, по всичко личеше, че този момент бе настъпил. Наредих на Шърман да потегли спешно към базата ни, взимайки със себе си и двамата моряци; метеорологичните условия вече бяха напълно благоприятни за полети. Докато уточнявахме състава на издирващата група, стигнахме до решението, че навярно ще е най-добре всички да се качим на самолета, при това заедно с шейните и кучетата. Огромният аероплан, изработен по специалната ни поръчка за транспортиране на тежко машинно оборудване, позволяваше да го сторим без проблеми. Междувременно използвахме всяка свободна минута за опити да се свържем с Лейк, ала усилията ни така и не допринесоха плод.

Шърман и моряците Гунарсон и Ларсен излетяха в седем и половина вечерта и на няколко пъти по време на полета ни информираха как стоят нещата. Не се сблъскаха с никакви проблеми. Точно в полунощ пристигнаха благополучно в лагера ни и тутакси пристъпихме към съвещание, за да решим как да процедираме оттук нататък. Беше доста рисковано да летим всичките в един самолет над ледения континент, без да разполагаме с междинни бази, обаче никой не показа и следа от малодушие или колебание. Нямахме друг избор. След като натоварихме всичко необходимо на аероплана, си легнахме да починем мъничко, но само след четири часа отново бяхме на крака, за да довършим започнатото.

И ето че точно в седем и четвърт сутринта на 25 януари пътешествието ни на северозапад започна. Самолетът бе управляван от нашия пилот Мактай. Освен него на борда имаше още десет души, седем кучета, шейни, запаси от гориво и провизии, както и други неща от първа необходимост, сред които и надеждна радиостанция. Времето бе ясно и безветрено, в небето не се виждаше нито един облак и температурите бяха в доста прилични за Антарктида граници, така че не очаквахме особени затруднения. Бяхме сигурни, че с помощта на дадените от Лейк координати лесно ще открием лагера. Лошите предчувствия обаче не преставаха да ни измъчват — какво ли ще заварим там? Радиостанцията продължаваше да мълчи и никой не отговаряше на непрестанните ни опити да се свържем с другарите си.

Всеки миг от този четиричасов полет се е врязал неизличимо в съзнанието ми, защото промени коренно живота ми. Именно тогава, на петдесет и четири годишна възраст, аз завинаги изгубих мира и покоя, присъщи на хората с нормален разсъдък, които живеят в хармония с природата и нейните закони. От този момент нататък ние десетимата — и най-вече аз и Данфорт — щяхме да пристъпим в недрата на този чудовищен, населен от фантоми свят, и нищо нямаше да го изтрие от паметта ни. Нямахме никакво намерение да споделяме мрачните тайни, до които се докоснахме, с външния свят; вестниците напечатаха единствено съобщенията, които изпратихме от аероплана. В тях разказахме за четиричасовия си полет без междинно кацане; за битките ни с предателските пориви на вятъра в горните слоеве на атмосферата, за видяната през илюминаторите на самолета шахта, прокопана преди три дни от колегите ни, както и за загадъчните, сякаш търкалящи се из необятните ледени равнини снежни цилиндри, за които споменават също и Амундсен, и Бърд. После обаче се случи нещо, което ни зашемети до такава степен, че просто нямаше как да предадем адекватно връхлетелите ни емоции… след което настъпи и моментът, в който започнахме строго да контролираме думите си, въвеждайки безпощадна цензура дори в тесния си кръг.

Морякът Ларсен беше първият, който зърна назъбените очертания на зловещите конусовидни върхове и хребети. Виковете му накараха всички да се хвърлим на секундата към илюминаторите. Въпреки значителната скорост на аероплана, те сякаш изобщо не се приближаваха към нас; това свидетелстваше за огромното разстояние, на което се намираха, и наново подчертаваше свръхестествената им, невъобразима височина. Постепенно обаче исполинските им масиви започнаха да се издигат в западния небосклон и ние вече можехме да разгледаме голите, лишени от растителност, тъмнеещи в далечината върхове. При вида на тези облени в розовеещо антарктическо сияние грамади бяхме пронизани от неописуемото усещане за някакво демонично чудо. Цялата картина внушаваше чувство на близост до някаква плашеща, погребана дълбоко извечна загадка, която застрашаваше всеки миг да се разкрие пред нас в цялата си чудовищност. Отвъд безжизнените колосални хребети сякаш се простираха кошмарни бездни, стаили в глъбините си забранените тайни на времето, пространството и други, неведоми за човечеството измерения; колкото повече се взирах в тези планини на безумието, толкова по-силно в мен се загнездваше злокобната увереност, че се възвисяват на самия ръб на познатия ни, логично подреден свят, а зад призрачната завеса на космическото им величие дебне прокълната пропаст, отвъд която не съществува нищо. Полупрозрачната пелена на облаците, обгърнали хребетите им, като че ли намекваше за ширналите се отвъд тях безкрайни простори, в чиято тъкан навеки се бе врязала застиналата, опустошена и неведома вселена на ледената Смърт.

Младият Данфорт беше този, който насочи вниманието ни към нещо крайно любопитно в очертанията на планинските върхове. Там се забелязваха някакви необичайни, правилни от геометрична гледна точка форми, напомнящи гигантски кубове. Лейк също беше споменал за тях в радиограмите си, сравнявайки ги с призрачните руини на първобитните храмове в планините на Азия, изобразени на редица от платната на Николай Рьорих. И наистина — в излъчването на тази част от Антарктида имаше нещо натрапчиво „рьориховско“, от което не можех да се отърся. За първи път го бях почувствал през октомври, когато зърнах отдалеч Земята Виктория, а сега то ме връхлиташе с нова сила. В съзнанието ми изплуваха древни митологични праобрази, които се навързаха в страховити асоциации с онова, което в момента се разстилаше пред смаяния ми взор. Бях поразен от приликата между това мъртво пространство и зловещите равнини на Ленг, за които нашепват старинните сказания. Учените предполагат, че местонахождението им е нейде в Централна Азия, ала родовата памет на човечеството — или тази на неговите предшественици — без съмнение се простира доста далеч в зората на времето и голяма част от легендите са се зараждали в земи, планини и светилища, по-древни не само от Азия, но и от самия човек, какъвто го познаваме днес. Неколцина особено дръзки мистици даже намекват, че достигналият до нас Пнакотически ръкопис всъщност е създаден преди плейстоцена, и твърдят, че последователите на Тсатхоггуа^[1] не са били хора (както впрочем и самото кошмарно създание). Но където и когато и да е съществувал Ленг, за нищо на света не бих искал да попадна там и поради тази причина никак не ме радваше и мисълта за опасната ни близост до възправящия се пред нас фантомен свят, дал живот на уродливите, неприсъщи на познатата ни флора и фауна изчадия, открити от Лейк. В този миг горчиво съжалявах за онзи необясним порив, накарал ме да посегна към чудовищния „Некрономикон“ в университетската ни библиотека и да проведа дълъг разговор с фолклориста Уилмарт, който — макар и изключителен ерудит и специалист в своята област — в интерес на истината беше доста неприятен човек.

Тези настроения нямаше как да не засилят и бездруго острата ми неприязън към причудливите миражи, родени пред очите ни от изменчивата игра на светлините, докато се приближавахме неумолимо към застрашителните зъбери на колосалния планински масив. Вече различавахме хълмистата местност, надиплена в подножието му. През изминалите седмици бях зърнал десетки полярни миражи, голяма част от които изобщо не отстъпваха на сегашния по разтърсващата си, фантастична правдоподобност. При все това в оптическата илюзия, приковала вниманието ни, имаше нещо ново и коренно различно — някаква стаена заплаха — и аз потръпнах при гледката на издигащия се над нас безкраен лабиринт от приказни стени, кули и минарета, изтъкани от трепкащи отблясъци и снежен прах.

Създаваше се впечатлението, че пред очите ни се е ширнал гигантски град, съграден по законите на неведома за човечеството архитектура, където пропорциите на черните като нощта конструкции говореха за чудовищно издевателство над основните принципи на геометрията. Върху пресечени конуси с назъбени краища се възвисяваха масивни цилиндрични колони, неестествено издути на места и увенчани с тънки, наподобяващи мидени черупки гофрирани дискове. Редом с тях се открояваха странни плоски фигури, сякаш съставени от множество правоъгълни плочи, овални пластини или петолъчни звезди, припокриващи се една друга. Други конуси и пирамиди неусетно преливаха в цилиндри, кубове и островърхи, тънки като игли шпилове, групирани по пет на брой в хомогенни конструкции. Всички тези отделни композиции, сякаш родени от нечие трескаво бълнуване, се съединяваха на главозамайваща височина посредством тръбести мостовидни съоръжения. Гледката потискаше както с ирационалната си визия, така и с титаничните си размери. Миражите от подобен тип не бяха нещо съвършено ново — през 1820 година полярният китоловец Скорсби^[2] не само е наблюдавал подобно явление, но и е направил извънредно интригуващи скици на видяното. Обаче конкретното време и място, в които се намирахме, задълбочаваха още повече впечатленията ни и докато се взирахме в невъобразимите планини, възправящи се като плътна стена пред нас, ние нито за миг не забравяхме за откритията, направени от другарите ни, както и не изключвахме възможността да ги е сполетяло някакво нещастие. Ето защо нямаше нищо удивително в обстоятелството, че видяхме в миража главно дебнеща заплаха и безпределно зло.

Когато миражът започна да избледнява, нямаше как да не изпитам неизразимо облекчение, макар че докато това се случваше, зловещите кули и зъбери приеха още по-отвратителни, отблъскващи за човека форми. Щом от фантастичния град остана единствено ефирна мъгла, отново обърнахме погледи към земята и видяхме, че пътешествието ни е към своя край. Тайнствените планини се въздигаха на невъобразима височина, досущ крепост на страховити исполини, а изумителните кубовидни образувания се виждаха поразително ясно и с невъоръжено око. Вече летяхме над най-ниските предхълмия и изведнъж пред взора ни, насред снежните преспи и ивиците гола земя, се откроиха две тъмни петна — по всяка вероятност лагерът на Лейк и точката на сондажните му проучвания. Десетина километра по-нататък се разстилаха подножията на по-високите хребети, над които на свой ред се открояваха колосалните върхове на тези вдъхващи страхопочитание планини. Накрая Роупс — студентът, който замени Мактай зад щурвала на аероплана — започна да снижава машината, насочвайки я към по-голямото от двете „петна“ (предполагахме, че там се намира базата). Междувременно Мактай изпрати в ефира последната нецензурирана радиограма, която външният свят щеше да получи от нас.

Не се съмнявам, че всички са чели кратките, суховати репортажи за хода на предприетото от нас издирване. Няколко часа след успешното ни приземяване изпратихме пестеливо, внимателно формулирано съобщение, в което уведомихме света за гибелта на всички от групата на Лейк. Като причина за смъртта им посочихме бушувалия предишния ден — или предишната нощ — ураган. Бяха открити всичко на всичко единайсет мъртъвци; не можахме да намерим единствено тялото на младия Гедни. Журналистите ни простиха отсъствието на подробности, обяснявайки го с шока от трагедията, и веднага повярваха, че стихията е обезобразила по ужасен начин единайсетте трупа, обезсмисляйки евентуалното им транспортиране с корабите до родните брегове. Гордея се, че дори в най-страшните мигове, когато бяхме най-обезкуражени и потресени, все пак намерихме в себе си сили да не разкрием цялата истина. А най-важното се криеше именно в онова, което не посмяхме да изречем. И ако сега наново разравям миналото, правя го само заради възникналата необходимост да предупредя ентусиастите от предстоящата експедиция за срещите, които ги очакват… срещите с неназовимия, безименен Ужас.

Полярната виелица действително бе причинила безброй разрушения. Трудно е да се каже дали другарите ни щяха да я преживеят, дори и да не бяха сполетени от другото. Бурята, която ги беше връхлетяла, не можеше да се сравнява с нищо, изпитано от нас до момента. Един от заслоните за аеропланите буквално бе направен на пух и прах от канонадата ледени шрапнели, фучащи под напора на свирепите ветрове, а сондажната установка бе разбита на парчета. Откритите металически части на самолетите и изкопната техника бяха полирани до ослепителен блясък от мразовития вихър, две от по-малките палатки се валяха на земята, разкъсани до неузнаваемост… Същевременно стихията бе заличила всички следи. Не успяхме да открием нито един цял екземпляр от древния организъм, така че нямахме какво да отнесем в Америка. В безпорядъка от отломки се натъкнахме единствено на няколко любопитни камъка, сред които и причудливите зеленикави фрагменти стеатит със звездообразната форма, както и на известно количество фосили, в това число и скелетни останки със странни следи от наранявания, засегнали костната структура.

Нито едно от кучетата не бе оцеляло; почти напълно беше разрушено и набързо изграденото за тях убежище. По всяка вероятност това бе дело на урагана, макар че от подветрената страна на укритието се забелязваха признаци на пробив — не бе изключено обезумелите от страх животни сами да са се измъкнали навън. И трите шейни бяха изчезнали; навярно вятърът ги бе отнесъл в неизвестна посока. Сондажната установка и устройството за разтапяне на леда бяха излезли окончателно от строя и понеже нямаше как да бъдат ремонтирани, ги използвахме, за да барикадираме вратата към миналото, открехната от Лейк. Оставихме в лагера и двата аероплана, които бяха пострадали най-сериозно от урагана; и бездруго вече разполагахме само с четирима пилоти: Шърман, Данфорт, Мактай и Роупс. (Отгоре на всичко преди отлитането ни Данфорт бе изпаднал в толкова тежка нервна криза, че и дума не можеше да става да му позволим да пилотира.) Всичко, което успяхме да открием — книги, прибори и онова, което бе останало от екипировката на колегите ни, — беше натоварено на самолетите. Резервните палатки и спални чували или бяха изчезнали, или се намираха в негодно за употреба състояние.

Около четири следобед, след като направихме обход на местността от неголяма височина с надеждата да открием Гедни — и след като се убедихме, че той е безследно изчезнал, — изпратихме до „Аркхам“ сдържана, внимателно формулирана радиограма. Предполагам, че благодарение на старанията ни съобщението се е получило достатъчно спокойно и убедително. Най-голямо внимание отделихме на реакцията на кучетата ни при приближаването до останките от загадъчните находки. Очаквахме, че ще изпаднат в бесен лай — все пак Лейк ни беше подготвил за това с подробните си сводки, — ала пропуснахме да споменем, че същата реакция бе провокирана не само от звездовидните зеленикави камъни, но и от някои други обекти, като части от научното и сондажното оборудване, различни предмети от лагера и дори самите аероплани.

За четиринайсетте неведоми създания се изказвахме изключително предпазливо и пестеливо. Съобщихме, че сме открили в лагера единствено повредените екземпляри, но и те са били напълно достатъчни, за да признаем, че описанията на злощастния Лейк са били абсолютно точни. Не ни беше никак лесно да крием истинските си емоции по този повод, както и да избягваме точните цифри и да не споменаваме къде сме открили въпросните екземпляри. Помежду си се договорихме по никакъв начин да не намекваме за обхваналото групата на Лейк умопомрачение. Как иначе, освен с умопомрачение, да си обясним заравянето (наподобяващо някакво противоестествено, светотатствено погребение) на шестте повредени органични находки — в изправено положение, под звездообразни снежни могили с нанесени върху тях точкови формации, до най-малката подробност повтарящи десените върху зеленикавите стеатити, извлечени от мезозойските или терциерните^[3] пластове. В същото време осемте добре съхранени екземпляра, за които знаехме от радиограмите на Лейк, бяха изчезнали без следа.

Тъй като не искахме да сеем излишно безпокойство сред хората, казахме само няколко думи за изследователския полет над планините, който аз и Данфорт осъществихме на следващия ден. От самото начало беше ясно, че само ненатоварен аероплан би могъл да преодолее тези главозамайващи висоти, ето защо решихме да потеглим само двамата, спестявайки на колегите си този допълнителен риск. Когато в един след полунощ се завърнахме в базата, Данфорт беше на границата на истерията, ала прояви необходимото мъжество и успя да си удържи езика зад зъбите. Лесно го убедих да не показва на никого нашите записи и рисунки, както и другите неща, които скрихме в джобовете си, и да повтаря пред всички само онова, което решихме да направим обществено достояние. Както и най-важното — да се погрижи никой да не зърне фотографиите, които заснехме, и да ги прояви по-късно, в пълно уединение. Сега навярно става ясно защо тази част от историята ми ще бъде нещо ново и непознато не само за световната общественост, но и за нашите спътници Пабоди, Мактай, Роупс, Шърман и останалите оцелели. Данфорт се оказа още по-дискретен и от мен, защото видя — или му се е сторило, че е видял — нещо, за което не смее да проговори дори пред мен.

Както е известно, в разказа ни споменахме за трудното ни набиране на височина, след което потвърдихме предположението на Лейк, че най-високите върхове се състоят от шистови и други прастари скални пластове, окончателно формирани между периодите юра и креда; отбелязахме прилепените към върховете кубовидни образувания с необичайно правилна форма; изтъкнахме, че някои склонове и хребети са преодолими за алпинисти, стига да бъдат щурмувани през подходящия сезон, и накрая обявихме, че от другата страна на загадъчните планини наистина се простира необятно плато със същия древен произход като самите възвишения. Въпросното плато се издигаше на около шест-седем хиляди метра над морското равнище, повърхността му бе прорязана от гротескни скални формирования, стърчащи от ледената му покривка, и то постепенно преливаше в полегатите предхълмия, съединяващи го с вертикално извисяващите се грамади на най-внушителните върхове на Земята.

Тази информация напълно съответстваше на действителността и удовлетвори всички наши другари в базата. Обяснихме шестнайсетчасовото си отсъствие — всеки специалист би се усъмнил, че за полета, приземяването, експедитивния оглед на района и събирането на геоложки образци е било необходимо толкова много време — със силните насрещни ветрове, принудили ни да направим извънредно кацане в далечния край на платото. За щастие, разказът ни звучеше толкова правдиво и прозаично, че на никого не му хрумна да последва примера ни и да извърши още един полет с разузнавателна цел. Между впрочем всеки, който би дръзнал да го стори, щеше да се сблъска с решителна съпротива от моя страна, а не смеех дори да си представя как би реагирал Данфорт. Докато ни нямаше, Пабоди, Шърман, Роупс, Мактай и Уилямсън се бяха трудили като каторжници, за да възстановят оцелелите от лагера на Лейк два аероплана, чиито механизми бяха повредени по някакъв необясним начин.

Решихме да натоварим самолетите още на следващата сутрин и незабавно да отлетим към старата си база. Естествено, най-безопасният маршрут, макар и заобиколен, минаваше през залива Макмърдо; прекият път по въздуха обаче — през неведомите простори на мъртвия материк — би могъл да ни изправи пред неочаквани нови изпитания. Нямаше как да продължим изследванията си заради трагичната гибел на другарите си и потрошената сондажна установка. В допълнение към тях преживеният ужас и неразрешимите съмнения, които ни разяждаха отвътре и които не можехме да споделим с външния свят, ни накараха да напуснем този унил и мрачен край, където властваха опустошението и безумието.

Широката общественост знае, че завръщането ни в родината протече безметежно и благополучно, без по-нататъшни инциденти. Още привечер на следващия ден — 27 януари — се приземихме в базата, а на двайсет и осми се отправихме към лагера край залива Макмърдо, като направихме само едно кратко принудително кацане заради бурния вятър, застрашаващ да ни отклони от курса. След още пет дни „Аркхам“ и „Мискатоник“, с всички оцелели изследователи и цялото научноизследователско оборудване на борда, вече громяха втвърдяващата се ледена кора над полярните води на морето Рос, оставяйки на запад Земята Виктория и снизходително надвесените над нас възвишения, открояващи се на фона на навъсеното антарктическо небе. Поривите и стенанията на вятъра се преобразяваха от хребетите в странни тръбни звуци, от които сърцето ми замираше. Две седмици по-късно окончателно напуснахме полярните води, изтръгвайки се от злокобния плен на тези прокълнати усои, където животът и смъртта, времето и пространството бяха встъпили в светотатствен, дяволски съюз дълго преди органичната материя да започне да пулсира, разселвайки живота на Земята по още неизстиналата й кора.

Щом се върнахме, направихме всичко възможно, за да предотвратим по-нататъшното проучване на Антарктида, като проявявахме дискретност по отношение на причините, подтикващи ни към този ход, и не посвещавахме никого в мъчителните си съмнения и догадки. Дори младият Данфорт, който бе претърпял тежък нервен срив, запази мълчание и не сподели нищичко пред лекарите, които се грижеха за него… при положение че беше зърнал нещо, което никой друг не бе видял. Сигурен съм, че ако бе пожелал да ми разкаже за това, най-малкото щеше да се почувства по-добре. В същото време — освен ако не ставаше въпрос за халюцинация — признанията му щяха да обяснят куп други неясноти. Достигнах до този извод, след като дочух част от бълнуванията му в онези редки моменти, когато той губеше контрол над себе си и мълвеше страховити, несвързани неща… Естествено, впоследствие Данфорт яростно отричаше всичко, което се бе изплъзнало неволно от устата му.

Не беше никак лесно да сдържаме ентусиазма на смелчаците, изгарящи от нетърпение да зърнат с очите си грамадния бял континент, и колкото и парадоксално да звучи, някои от усилията ни имаха обратния ефект. Сякаш още повече насърчаваха жадните за сензации учени и изследователи. Не биваше нито за миг да забравяме, че човешкото любопитство е неизчерпаемо и неунищожимо; колкото и пестеливи да бяха публикуваните статии за нашата експедиция, явно подбуждаха и други към търсене на неведомото. Натуралистите и палеонтолозите бяха силно заинтригувани от съобщенията на Лейк за откритите от него древни същества, въпреки че проявихме мъдрост и никъде не показахме нито донесените от нас части от заровените екземпляри, нито техните фотографии. Въздържахме се да покажем и костите с най-впечатляващите дълбоки прорези, и зеленикавите звездообразни камъни… двамата с Данфорт пък скрихме от чуждите очи снимките и мастилените скици, които бяхме направили от другата страна на планините, като дръзвахме да им хвърлим по някой поглед само в моментите, когато оставахме сами.

Ала ето че подготовката за експедицията на Старкуедър и Мур вече върви с пълна пара и без съмнение тя ще бъде доста по-добре оборудвана от нашата. И ако не разубедя ентусиастите сега, те ще проникнат в самото сърце на Антарктида, ще разтапят леда и ще сондират почвата дотогава, докато не извадят на повърхността нещо чудовищно, което може да погуби цялата човешка цивилизация. Поради тези причини нарушавам обета си за мълчание и възнамерявам да разкажа за всичко, което ни сполетя — в това число и за онази зловеща, невъобразима твар от другата страна на Планините на безумието.