Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (12)

XII

Нито аз, нито Данфорт си спомняме всички подробности на шеметното ни бягство, ала някои неща все пак са оставили своя отпечатък в паметта ни. Спомняме си как прекосихме гигантската пещера, чийто купол Прастарите бяха декорирали като небесния свод, както и движението ни през проходите и галериите на мъртвия град, ала спомените ни са смътни и мъгляви. Сякаш бяхме бродили из някакъв илюзорен, призрачен свят, лишен от линейно протичащо време, причинно-следствена връзка и ясни ориентири. На няколко пъти бяхме отрезвени от сивкавата дневна светлина, падаща на дъното на огромната цилиндрична кула, но така и не се осмелихме да се доближим до оставените шейни и да хвърлим още един поглед на злочестия Гедни и кучето. Те бяха намерили сетния си покой тук, сред този странен, титаничен мавзолей, и аз от цялото си сърце се надявам, че никой никога не ще смути мъртвешкия им сън.

Едва когато започнахме да се катерим по внушителната спираловидна рампа, осъзнахме колко уморени сме всъщност; от продължителното тичане в разредената атмосфера не можехме да си поемем дъх, ала въпреки това нищо не бе в състояние да ни накара да спрем и даже да забавим темпото си, докато не стигнахме до самия връх на монументалния цилиндър, озовавайки се под открито небе. Докато се изкачвахме все по-нагоре по двайсетметровата каменна кула, неусетно си дадохме сметка, че това е нашето символично сбогуване с древния град; успоредно с рампата, по извитите стени, се точеше широка ивица с героични барелефи, издържани в най-добрите традиции на старинната епоха отпреди четирийсет милиона години — лебедовата песен на Прастарите.

Щом се озовахме на върха на колосалния цилиндър, както и предполагахме, открихме, че ни предстои спускане по замръзналата петметрова могила, състояща се от раздробени каменни късове. На запад се извисяваха други, не по-малко впечатляващи постройки, а на изток, където дремеха покритите със сняг върхове на Планините на безумието, зданията бяха по-ниски и в доста по-лошо състояние. Косите лъчи на ниското полунощно слънце хвърляха алени отблясъци сред порутените развалини и контрастът с познатия полярен пейзаж придаваше на мегаполиса далеч по-мрачен и архаичен облик. Във въздуха потрепваха частиците на снежния прах, а вкочаняващият студ проникваше чак до сърцевината на костите. Двамата с Данфорт свалихме раниците си, които като по чудо бяха останали на гърба ни по време на отчаяното ни бягство, разкопчахме дебелите си дрехи и започнахме спускането си. Сетне поехме по каменния лабиринт към подножието на планините, където трябваше да ни чака аеропланът. През целия път не разменихме нито дума за онова, което ни бе накарало да се впуснем в шеметен бяг, лишавайки ни от възможността да зърнем най-недостъпната и потайна бездна на Земята със собствените си очи.

След по-малко от четвърт час се изкатерихме по наклонената терасовидна плоскост и зърнахме тъмния силует на аероплана, който бяхме оставили насред широката заснежена площадка сред скованите от леда древни развалини. На половината път към него се спряхме, за да си поемем дълбоко дъх и да дойдем на себе си, след което се обърнахме и наново отправихме погледи към фантастичните каменни джунгли, открояващи се едновременно отчетливо и загадъчно на фона на небето. В същия миг утринната мъгла, забулила западната част на хоризонта, се разсея, а реещите се частици фин снежен прах се устремиха нагоре, сливайки се в причудливи шарки, зад които сякаш всеки момент щеше да се разкрие някаква страшна, съдбовна тайна.

Отвъд мержелеещите се граници на ширналия се град, над съвършено бялата ивица на хоризонта, се очертаваше назъбена виолетова линия, чиито заострени като игли върхове, озарени от розовеещо сияние, призрачно се възвишаваха в далечината. Платото постепенно се издигаше нагоре към тази мистична, блещукаща корона, увенчала антарктическия пейзаж, прорязван от начупената траектория на великата река, която приличаше на чудновата сянка. Дъхът ни спря от неземната красота на главозамайващата гледка, а в сърцата ни пропълзя неведом страх. Защото далечната виолетова линия представляваше не друго, а назъбеният силует на обвитите в тайнственост планини, които изпълваха със суеверен ужас звездоглавите пришълци и приближаването до които им беше забранено. Тези най-високи планини на Земята се явяваха, както бяхме научили от барелефите, средоточие на чудовищно Зло; вместилище на неназовими кошмари и първични, датиращи от зората на времето тайни… Неслучайно обитателите на древния мегаполис не смееха да разбулят гибелните им загадки дори във фреските и стенописите си. Нито едно живо същество не бе пристъпвало по склоновете на исполинските възвишения — единствено светкавиците сякаш застивали над най-високите върхове на чудовищните масиви, озарявайки полярните нощи със зловещо, невъобразимо сияние. Без съмнение тези страховити планини бяха първообраз на неведомия Кадат от Мразовитата пустош, разстилаща се отвъд демоничните равнини на Ленг, за които нашепват старинните легенди. Ние бяхме първите хора, съзрели пагубното им великолепие и — уповавам се на Бога — силно се надявам да сме и последните.

Ако можеше да се вярва на разгледаните от нас барелефи и стенни карти, колосалните възвишения се намираха на около петстотин километра оттук, обаче очертанията им тъй рязко контрастираха на фона на необятната снежна шир, а назъбените върхари тъй стремглаво се устремяваха нагоре към небесния свод, че се създаваше впечатлението за чужда, враждебна и таяща смъртоносни опасности планета. Височината им бе немислима, непостижима за човешкото съзнание; те пронизваха силно разредените слоеве на земната атмосфера, където блуждаят единствено призрачните сенки на дръзките въздухоплаватели, никой от които не беше оцелял, за да разкаже за неочакваното си, необяснимо крушение. Видът на гигантския масив ме накара с трепет да си припомня онези барелефни изображения, загатващи как великата река носи от прокълнатите хребети нещо, което изпълва жителите на града със смъртен ужас… Присетих се още и че северният край на потресаващия масив би следвало да се вижда от Южния полярен кръг в района на Земята Кралица Мери, където, на по-малко от хиляда и петстотин километра оттук, в момента работеше експедицията на сър Дъглас Моусън^[1]; от все сърце се надявах, че нито с научния ръководител, нито с останалите членове на експедицията няма да се случи нещо лошо, както и че те дори няма да заподозрат що за пагубни колоси се спотайват зад тривиалната планинска верига, опасала крайбрежието.

Ала още преди да минем покрай руините на грандиозното петоъгълно здание и да се доберем до аероплана, смътните ни страхове придобиха пределно ясна мотивация. Черните, сковани от замръзнал преди хилядолетия лед склонове на Планините на безумието, чието титанично туловище скриваше източния небосвод от погледа ни, отново ни напомниха за мистичните азиатски платна на Николай Рьорих, а щом се замислихме за неизбродимите катакомби под тях и нечестивите твари, които ги обитаваха, потреперихме от ужас. Самата представа, как се издигаме със самолета над зейналите към небето пещерни отверстия, в чиито глъбини ни дебнеха изригващите зловонна слуз безформени изчадия, бе достатъчна, за да разколебае твърдата ни решимост да се завърнем час по-скоро при колегите си. Отгоре на всичко над върховете отново се рееха димящи изпарения (които клетникът Лейк погрешно беше взел за вулканична дейност) и ние се вцепенихме при спомена за стелещата се из подземните коридори белезникава мъгла, подсилен от нахлулата в съзнанията ни представа за адската бездна, бълваща всичката тази пара.

Слава богу, поне аеропланът ни очакваше благополучно на мястото, където го бяхме оставили; без да губим излишно време, двамата със спътника ми отново навлякохме дебелите шуби и се подготвихме за излитане. Данфорт се настани зад щурвала, запали двигателите и ските на самолета се плъзнаха по заснежената площадка, след което машината плавно се устреми към примамващия ни небосвод. Докато набирахме височина, кошмарният град постепенно се разстилаше в цялото си архаично великолепие под нас, все тъй необятен и монументален. Вероятно някъде в горните слоеве на атмосферата се надигаше буря, понеже ясно виждахме бясно носещите се в небето облаци; спътникът ми трескаво следеше показанията на приборите, ала за наш късмет на височина седем хиляди и четиристотин метра — докато поемахме курс над добре познатата ни „просека“ между по-високите хребети, откъдето бяхме дошли — вятърът позатихна и летателните условия станаха малко по-поносими. Когато се приближихме до необозримите върхари, отново доловихме вледеняващите свистящи звуци, при което забелязах, че ръцете на Данфорт неудържимо се разтреперват. Въпреки че не бях кой знае какъв пилот, реших аз да поема управлението; в такава сложна и динамична атмосферна обстановка лавирането между назъбените хребети беше твърде рисковано, ето защо не можех да оставя зад щурвала психически нестабилен, подвластен на паниката човек. Спътникът ми изобщо не възрази. Мобилизирах цялата си воля и се концентрирах над пилотирането, без да откъсвам поглед от аленеещото късче небе, проблясващо между върховете. Съзнателно избягвах да поглеждам към сгъстяващата се около черните била мъгла, опитвайки се да игнорирам злокобните тръбни звуци; и, честно казано, с цялата си душа завиждах на Одисей, който запушил ушите си с восък, за да се предпази от пленителните, но смъртоносни песни на сирените^[2].

Едва ли можех да очаквам, че измъчваният от вътрешен смут Данфорт ще си седи тихо и кротко — особено след като вече не бе наложително да се съсредоточава в управлението на самолета. През цялото време спътникът ми се въртеше трескаво на мястото си и ту гледаше назад към чезнещия в далечината титаничен мегаполис, ту устремяваше взор напред, към застрашително надвисващите над нас хребети, надупчени от зеещи пещери и кубовидни руини. И ето че изведнъж, точно когато трябваше да преодолея най-опасния участък от полета над Планините на безумието, Данфорт нададе такъв нечовешки, безумен, неистов вик, който едва не доведе до катастрофа; щурвалът подскочи рязко в ръцете ми и аз за малко да изгубя контрол над управлението. За щастие, успях да овладея положението и пътешествието ни завърши благополучно, ала спътникът ми… Опасявам се, че от този момент нататък той вече не е същият.

Както споменах и преди, Данфорт категорично отказа да ми сподели що за кошмарна гледка го е накарала да закрещи с такава сила; ала каквато и да е била първопричината, именно тя го доведе до нервен срив, лишавайки го навеки от душевен покой. Когато най-сетне се озовахме от другата страна на Планините на безумието — и за първи път от много време насам действително се почувствахме в безопасност, — си разменихме по няколко думи. Естествено, трябваше сериозно да повишим глас, за да надвикаме рева на двигателите и воя на вятъра; най-общо казано, разговорът ни се отнасяше до това, да не разгласяваме нищо, свързано с праисторическия мегаполис. Космическите му тайни по никакъв начин не биваше да стават достояние на широката общественост и — заклевам се във всичко най-свято — че никога нямаше да си отворя устата, ако не бяха предстоящата експедиция на Старкуедър и Мур и планираната научноизследователска дейност в района. Абсолютно наложително е — особено когато на карта са заложени спокойствието и безопасността на човечеството — да не се надзърта в някои потайни кътчета на планетата и да не се прониква в бездънните й недра, защото чудовищата, дремещи там, могат да се събудят и да изпълзят от тъмните си свърталища; да се надигнат от дъната на подземните морета и да се насочат към нови завоевания.

Както и самият Данфорт ми сподели впоследствие, онова последно страшно зрелище му се явило под формата на мираж. По думите му ужасяващата гледка, разкрила се пред очите му, нямала нищо общо нито с кубовидните съоръжения по стръмните склонове, нито с бълващите пара пещери на Планините на безумието. Дяволското видение, което проблеснало за миг сред шеметно препускащите по западния небосклон облаци, всъщност му разкрило какво таят зловещите виолетови планини, където Прастарите не смеели да пристъпят за нищо на света. Навярно стресът и напрежението, натрупани след преживените от нас изпитания, също са допринесли за плашещата достоверност на видението, което — все повече се уверявам в това — е било наполовина халюцинация, наполовина мираж (подобно на онзи, който вече бяхме зърнали в небето, докато пътувахме към лагера на Лейк). Ала каквато и да е била същността му, то за един-единствен миг помрачи разсъдъка му и го беляза завинаги.

Понякога, макар и изключително рядко, от устните на моя другар се отронват несвързани, лишени от смисъл словосъчетания от сорта на „черната бездна“, „издълбаните краища“, „протошоготите“, „лишените от прозорци пространства с пет измерения“, „неназовимият цилиндър“, „древният фар“, „Йог-Сотхот“, „първичната пихтиеста субстанция“, „цветът от космоса“, „крилете“, „очите в мрака“, „стълбата към луната“, „първичният, вечният, неумиращият“ и други подобни странности. Когато идва на себе си, Данфорт не обяснява нищо и свързва мъглявите си, непонятни брътвежи с прекомерното си увлечение по езотеричната литература в младежките си години. Не бива и да се забравя, че той е един от малцината, дръзнали да прочетат до края проядения от времето екземпляр на „Некрономикон“, съхраняван под ключ в библиотеката на университета.

Спомням си, че докато се носехме над Планините на безумието, завихрените от бурята облаци непрекъснато приемаха най-невероятни и фантастични форми в навъсения небосвод. Разпаленото въображение би могло да засили, допълни и дори да изкриви картината, така че по-късно, когато Данфорт за първи път се осмели да заговори за чудовищното си видение, подсъзнанието му вече е разполагало с достатъчно време, за да го доукраси с експресивни алюзии от прочетеното някога. Просто не е възможно спътникът ми да е зърнал толкова много неща в рамките на такъв мимолетен, изключително кратък отрязък от време.

Особено като се има предвид, че тогава, по времето на рискования ни полет над Планините на безумието, нечовешките му викове се свеждаха до повторението на една-единствена, злокобна и неведома, до болка позната и на двама ни фраза: „Текели-ли! Текели-ли!“.