Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (11)

XI

Отново достигам до такъв момент в повествованието си, откъдето ми е изключително трудно да продължа нататък. Предполагам, че вече би трябвало да реагирам по-спокойно и невъзмутимо на тези сцени, ала животът ни често е белязан от кошмарни преживявания, които ни нараняват твърде дълбоко, след което раната загноява и изцелението става невъзможно, а чувствителността ни така се изостря, че само споменът за съдбовните събития е достатъчен, за да възкреси болката и ужаса. Както вече споменах, онова, което зърнахме пред нас, насред блестящия от чистота под, ни принуди да преразгледаме ситуацията, като едновременно с това обонянието ни беше връхлетяно от тази нова миризма, многократно по-силна и примесена с онова отблъскващо зловоние, характерно за движещите се пред нас твари. На светлината на фенерчетата у нас не останаха никакви съмнения по отношение на природата на неочакваното препятствие; без да се поддаваме на излишни колебания, двамата със спътника ми започнахме да крачим бавно натам, тъй като дори от разстояние се виждаше, че проснатите на земята същества вече не са способни да навредят на когото и да било… Досущ като шестимата свои събратя, погребани под омерзителните петолъчни надгробия в лагера на нещастния Лейк.

Приликите обаче не свършваха дотук. Подобно на шестте звездоглави твари от базата в подножията на планините, и създанията пред нас не бяха в непокътнато състояние, макар че от увеличаващата се локва с гъста, тъмнозелена слуз под тях можехме да заключим, че фаталните събития са се случили съвсем наскоро. След като преброихме внимателно труповете, установихме, че са само четири на брой, при положение че според радиограмите на Лейк добре запазените екземпляри от неизвестния нему вид бяха не по-малко от осем. Двамата с Данфорт се спогледахме. Разкрилото се пред нас кошмарно зрелище беше потресаващо и в същото време безкрайно изумително — каква ли чудовищна сцена се бе разиграла тук, сред непроницаемия мрак?

Наплашените пингвини тракаха раздразнено с клюновете си и по ехтящите в далечината пред нас звуци предположихме, че там се намират гнездата им. Да не би звездоглавите да бяха смутили покоя на едрите птици, навличайки си гнева им? Побързахме да отхвърлим тази абсурдна мисъл, защото дори да приемем, че тромавите албиноси успеят да надделеят над изключително гъвкавите си и силни противници, характерът на нараняванията категорично опровергаваше подобна теза. Необикновено здравите и еластични тъкани на Прастарите, които скалпелът на Лейк бе разрязал с цената на неимоверни усилия, биха издържали без проблеми на ударите на пингвинските клюнове. Освен това всичките ни досегашни наблюдения показваха, че огромните слепи птици всъщност са доста кротки и миролюбиви животни.

Тогава беше ли възможно звездоглавите пришълци да са се спречкали помежду си? И вината за касапницата да е на четирите отсъстващи екземпляра? Къде се намираха те в такъв случай? Може би се спотайваха недалеч оттук и чакаха удобния момент, за да се нахвърлят върху нас? Докато пристъпвахме към мъртвите туловища, двамата със спътника ми предпазливо се оглеждахме и надзъртахме във всяка странична галерия. Каквото и да се беше случило тук, определено бе наплашило не на шега огромните пингвини. Вероятно схватката бе започнала недалеч от зоните им за гнездене, нейде по бреговете на подземното море, понеже наблизо нямаше и следа от птичи гнезда^[1]. Или пък Прастарите са бягали от незнайни преследвачи с цел да се доберат по-скоро до трите шейни, но убийците бяха настигнали по-слабите и ги бяха погубили? Можех да си представя паниката на звездоглавите, когато нещо ужасяващо се е надигнало от тъмните глъбини, подплашвайки пингвините, и те са се заклатушкали с писъци из виещите се проходи…

Погълнати от подобни размишления, двамата с Данфорт бавно — и, смея да твърдя, доста неохотно — пристъпвахме към лежащите на земята космически мъртъвци. Искаше ми се изобщо да не се доближаваме до тях, а да се обърнем назад и да се впуснем в шеметен бяг по гладкия под на тунела и покрай декадентските барелефи, открито подиграващи се на най-високите художествени образци от миналото на Прастарите. Да се обърнем и да побегнем, преди да сме узнали какво точно се е случило тук, преди съзнанията ни да бъдат прогорени от прокълнатото знание, което — както нашепваха предчувствията ми — щеше навеки да ни лиши от покой!

Ала не постъпихме така. Веднага щом насочихме фенерчетата си към проснатите безжизнени тела, осъзнахме какво именно ни беше потресло, преди още да сме ги разгледали отблизо. Ужасът се дължеше не на обстоятелството, че и четирите жертви бяха чудовищно разкъсани и обезобразени, а на това, че всички бяха обезглавени. Дойдохме още по-близко и видяхме, че звездовидните им глави бяха не просто отсечени, а отстранени по някакъв дяволски начин — изглеждаха изтръгнати… или по-скоро отхапани. От големите локви тъмнозелена, гъста слуз (изпълняваща функциите на кръв в извънземните организми) се излъчваше непоносимо зловоние, но то бледнееше на фона на онази, другата, необяснимата миризма. Едва когато се приближихме дотолкова, че почти се бяхме надвесили над мъртвите тела, осъзнахме къде всъщност се крие източникът на неведомата смрад. В същия момент Данфорт нададе пронизителен, измъчен вик, припомняйки си някои от най-въздействащите барелефи, ярко възсъздаващи живота на Прастарите по времето на периода перм, сто и петдесет милиона години преди нашето време; вопълът му проехтя с неочаквана сила из угнетяващото пространство на древния сводест коридор, надигайки мощно ехо сред осеяните с уродливи фрески каменни стени.

Миг по-късно и аз последвах примера на своя спътник, защото в паметта ми също се бе врязал образът на старинния стенопис, където неизвестният скулптор беше изобразил прострените на земята, покрити със скверна слуз туловища на обезглавените Прастари. Именно шоготите убиваха по този кошмарен начин жертвите си — като отхапваха главите им и изсмукваха кръвта им; страшните сцени се бяха разиграли по време на жестоката, изтощителна война, която звездоглавите създания повели срещу тях. Въпреки че въпросните събития се бяха случили преди цяла вечност и отдавна бяха потънали в бездънната пропаст на миналото, с изработката на тези барелефи неведомият творец бе поругал всички естетически закони, понеже шоготите и последствията от деянията им явно бяха забранена тема. Неслучайно безумният автор на прокълнатия „Некрономикон“ нашепва, че шоготите никога не са били създавани на Земята и само подвластните на опиума от време на време зървали потресаващия им облик в наркотичните си видения. Безформена протоплазма, до такава степен пригодена да имитира всички органи и процеси на другите същества, че копието не може да се различи от оригинала… Пихтиеста клокочеща маса, осеяна с шуплести мехури… Еластични петметрови сфероиди, лесно поддаващи се на внушение… Покорни роби, строители на колосални архитектурни съоръжения… Все по-интелигентни и все по-враждебни… Способни да живеят както под водата, така и на сушата… Усъвършенствали изкуството на имитацията до невъобразими измерения… Велики боже! Що за светотатствено безумие бе тласнало тези нечестиви Прастари към сътворяването и използването на подобни мерзки твари?

Сега, когато двамата с Данфорт зърнахме с очите си тази лъщяща, гъста черна слуз, плътно обвила обезглавените трупове на космическите пришълци, и когато обонянието ни бе атакувано с пълна сила от тази неописуема, несравнима с нищо смрад, която само човек с болно въображение би могъл да си представи — едва сега почувствахме с всяка своя фибра същинския размах на космическия ужас. Вече не се страхувахме от онези четиримата, които бяха загинали незнайно къде из мрачния подземен лабиринт. Клетниците! В края на краищата те изобщо не бяха зли. Това бяха същества, принадлежащи на друга епоха, на друг свят… Природата им бе изиграла жестока шега, пробуждайки ги от хилядолетния им сън, и в каква трагедия се бе превърнало завръщането им у дома! Същото щеше да сполети и останалите от техния вид, ако човешкото безумие, равнодушие и жестокост ги изтръгнат от тайнствените недра на мъртвата — или спяща — полярна пустош.

Звездоглавите създания не можеха да бъдат обвинявани за нищо. Какво всъщност бяха сторили? След онова ужасно пробуждане сред вкочаняващия студ в неизвестна епоха и нападението от страна на неистово лаещите четириноги бяха обградени от странни, ходещи на два крака бели маймуни в причудливи одеяния… Злочестият Лейк! Злочестият Гедни! И злочестите Прастари! До самия край бяха останали верни на изследователските си принципи. Дадох си сметка, че на тяхно място и аз бих постъпил по абсолютно същия начин. Господи, какъв интелект… И какво постоянство! Не бяха изгубили разсъдъка си при срещата с неведомото и бяха запазили присъствие на духа, както подобава на потомците на съществата, изобразени на барелефите! Независимо на какво напомняше външният им облик — на морски звезди, мекотели, иглокожи, митични чудовища или извънземни нашественици, — по своята същност те бяха хора!

Бяха прекосили заснежените хребети, чиито склонове някога били окичени с пищни храмове, където предците им се покланяли на древните си богове и се разхождали сред заобикалящата ги гъста растителност… И какво бяха заварили? Градът, към който така отчаяно се бяха устремили, спял, потънал в мъртвешки вечен сън. Те обаче съумели — също като нас — да разчетат по старинните фрески историята на последните му дни. После оцелелите Прастари се бяха опитали да потърсят своите събратя тук, сред легендарните черни глъбини, но бяха открили нещо съвсем различно… Подобни мисли възникваха една след друга в главите ни при вида на обезглавените, покрити с мерзка, катраненочерна слуз трупове. И когато вдигнахме очи към барелефите, пораждащи отвращение със своята примитивна вулгарност, и съзряхме проблясващите, току-що нанесени надписи от лъщящи черни точици, разбрахме кой всъщност е истинският победител. Кой продължаваше да живее, съкрушил веднъж завинаги Прастарите, в подводния град на дъното на кошмарната бездна, по чиито тъмни брегове пингвините бяха устроили своите гнезда. Нищо друго не се бе променило. Струйките пара все тъй се кълбяха и издигаха нагоре, макар и едва доловимо потрепвайки, сякаш в отговор на истеричния вик на моя спътник.

Шокът от потресаващата гледка на обезобразените, плувнали в противна слуз тела, беше толкова силен, че бяхме застинали неподвижно като статуи, неспособни да промълвим и дума, и едва впоследствие — при това значително по-късно — узнахме за поразителното сходство в мислите ни. Струваше ни се, че са изминали години, а в действителност бяхме останали така за не повече от десетина-петнайсет секунди. В същия миг кълбестите изпарения, реещи се във въздуха, ненадейно се люшнаха към нас — сякаш под напора на нечестивото дихание на приближаващо се към нас невидимо същество, — а после доловихме и звуците. Това моментално ни изтръгна от вцепенението, в което бяхме изпаднали, и ние веднага се втурнахме през глава покрай изплашените, надаващи гръмки крясъци пингвини. Тичахме по същия път, по който бяхме дошли, изпотъпквайки оставената от самите нас диря от хартиени топчета, по лъкатушещия под хилядолетната ледена броня тунел, устремени към гигантската цилиндрична кула и виещата се каменна рампа, към спасителната дневна светлина!

Смятахме, в съответствие с хипотезата на Лейк, че тези свистящи, тръбни звуци се издават от звездоглавите пришълци, които — поне в по-голямата си част — бяха срещнали гибелта си в подземния коридор. Следователно някой беше оцелял! Впоследствие Данфорт ми призна, че точно такива звуци, макар и по-приглушени, е дочул по време на обиколката ни из града, когато все още се придвижвахме внимателно по неговите сковани от леда някогашни улици. Тези звуци поразително ни напомняха за воя на вятъра, ехтящ из планинските пещери (ако действително ставаше въпрос за вятър). Не бих искал да звуча наивно, ала ще добавя и друго; още повече че, както по-късно разбрах, същата мисъл беше хрумнала и на моя спътник. Това, естествено, си имаше своето обяснение — и Данфорт, и аз бяхме чели „Историята на Артър Гордън Пим“, за написването на която спътникът ми твърдеше, че авторът й Едгар По е използвал неизвестни дори на учените тайни източници. Както всички навярно си спомнят, в тази фантастична история едни гигантски белезникави птици, обитаващи най-зловещите и непознати кътчета на Антарктическия океан, неизменно надават един и същ възглас, едновременно загадъчен и зареден със съдбовно значение: „Текели-ли! Текели-ли!“.

Уверявам многоуважаемите си читатели, че точно тези четири срички успяхме да различим в ехтящите отвъд белите кълбести изпарения свистящи звуци. Преди още да затихнат, ние вече се носехме в шеметен бяг из тъмния проход, макар и да знаехме колко бързо се придвижват Прастарите в пространството. Ако наистина някой от участниците в жестоката касапница беше оцелял, то онзи, който издаваше този неописуем тръбен зов, нямаше изобщо да се затрудни в догонването ни и щеше да ни настигне до броени минути. Смътно се надявахме, че лишеното ни от агресия поведение и откритата демонстрация на добри намерения и здрав разум могат да ни спасят, пробуждайки любознателната природа на звездоглавия пришълец. В края на краищата, защо да ни причинява вреда, ако по никакъв начин не представляваме заплаха за него? Докато тичахме по коридора, където беше невъзможно да се скрием, за секунда забавихме темпото и щом насочихме лъча на фенерчето назад, забелязахме, че облаците пара сякаш се разсейват. Нима най-накрая щяхме да зърнем жив и невредим обитател на древния град? В същия момент отново прозвуча зловещото „Текели-ли! Текели-ли!“.

Обаче преследвачът ни изоставаше; ами ако бе ранен? Ала тъй като нито аз, нито Данфорт не искахме да поемаме излишни рискове, сметнахме за най-разумно отново да се устремим напред. Не разполагахме с никакво време за размишления и ни оставаше само да гадаем къде се намираха понастоящем убийците на неговите събратя — тези невъобразими кошмарни създания, представляващи гигантски масиви от зловонна, изригваща слуз протоплазма, които бяха завоювали подводния свят и после бяха изпратили първопроходци, които да завладеят и сушата… Отблъскващите шоготи навлезли в мрежата от катакомби, погубили всички потомци на Прастарите, които успели да открият, и обругали барелефите им. Съвсем откровено ще призная, че в онзи момент изпитах съжаление към този последен — и навярно тежко ранен — представител на звездоглавите пришълци, обречен, както по всичко си личеше, на неминуема смърт.

Но въпреки че много ни се искаше да му помогнем, инстинктът за самосъхранение не ни позволи да забавим крачката си. Кълбящите се изпарения отново бяха започнали да се сгъстяват, ние се носехме из мрачния тунел с всички сили, а подире ни, пляскайки изплашено с криле, слепите пингвини надаваха тревожни крясъци. Това само по себе си беше доста странно, особено като си припомнихме колко вяло бяха реагирали на нашето присъствие. Онези призрачни, свистящи звуци отново огласиха прохода: „Текели-ли! Текели-ли!“. Значи бяхме сбъркали в преценката си. Звездоглавият не беше ранен; вероятно просто бе останал повечко време край труповете на обезглавените си събратя, над които лъщяха изписаните със скверната лъщяща слуз неразгадаеми символи. Каквото и да означаваше дяволският надпис, не беше изключено да бе оскърбил оцелелия; все пак погребаните в лагера на Лейк космически пришълци свидетелстваха, че Прастарите отдават огромна почит на своите покойници. Лъчите на двете ни фенерчета вече осветяваха познатата ни голяма пещера, откъдето водеха началото си множество подземни коридори. Изпитахме неизразимо облекчение при мисълта, че най-сетне ще се изтръгнем от плена на поруганите от шоготите стени; въпреки че никой от нас не удостояваше и с бегъл поглед вулгарните барелефи, усещахме противното им присъствие с цялото си същество.

При вида на просторната пещера ни хрумна обнадеждаващата мисъл, че навярно преследвачът ни ще изгуби дирята ни в този лабиринт. Второто, за което си дадохме сметка, бе необичайното поведение на незрящите пингвини-албиноси — те се намираха в страшна паника, сякаш всеки миг очакваха появата на нещо ужасяващо. Можеше да приглушим светлината на фенерчетата си с надеждата, че суетящите се, клатушкащи се във всички посоки гигантски птици ще заглушат тропота от стъпките ни, и да се втурнем в тунела, който трябваше да ни изведе оттук; кой знае, навярно щеше да ни се удаде да измамим врага си. Реещите се във въздуха белезникави изпарения тук се бяха сгъстили до плътна мъгла, през която едва се виждаше подът на пещерата — ето защо предположих, че дори Прастарите с тяхното шесто чувство, позволяващо им до известна степен да се ориентират в тъмното, нямаше да успеят да открият следите ни. Ние също се опасявахме да не се заблудим и да пропуснем правилния коридор, понеже имахме една-единствена цел — да се върнем в мъртвия град, където бяхме оставили аероплана. Поемехме ли по някоя от страничните галерии, последствията щяха да бъдат катастрофални.

Това, че сега сме живи, доказва, че съществото, което ни преследваше, навярно се бе насочило към някой от погрешните тунели, а ние като по чудо успяхме да попаднем там, където трябваше. Разбира се, не можехме да омаловажим ролята на пингвините и мъглата — по всяка вероятност водните пари, които ту се сгъстяваха, ту се разсейваха, в точния момент ни бяха закрили с плътна завеса. В интерес на истината, тъкмо когато влетяхме в пещерата, оставяйки зад себе си осквернената от вулгарните стенописи галерия, белезникавите изпарения се бяха разпръснали за един кратък, мимолетен миг. Точно тогава, преди да приглушим светлината на фенерчетата си и да се стрелнем сред изпадналите в паника гигантски птици, двамата с Данфорт хвърлихме един отчаян, светкавичен поглед през рамо, по време на който за първи път зърнахме страшния си преследвач. Малко по-късно, когато ни обви в непрогледната мъгла, съдбата прояви благосклонност към нас, обаче в онзи кошмарен момент явно избра да ни покаже озъбения си грозен лик; защото — без ни най-малко да преувеличавам — чудовищното видение, което се разкри пред очите ни, ни лиши от покой до края на дните ни.

Накара ни да се обърнем: извечният инстинкт на догонваната жертва, която иска да узнае какви са шансовете й за спасение, макар че не бе изключено реакцията ни да е провокирана и от други подсъзнателни импулси. По време на бягството ни всичко беше подчинено на една цел — избавлението ни — и ние не само не обръщахме внимание, но и дори не забелязвахме нищо около себе си. Междувременно обаче (и това го осъзнахме впоследствие) в мозъка ни без съмнение са постъпвали сигнали, изпращани от обонянието ни, и — колкото и странно да беше — миризмата не се променяше. Във въздуха продължаваше да тегне същата отблъскваща смрад, излъчвана от обвитите с черна слуз, обезглавени трупове на Прастарите. А не би следвало да е така — елементарната логика го изискваше. В тази част на катакомбите трябваше да преобладава предишното остро, натрапчиво зловоние, неизменно съпровождащо звездоглавите пришълци. Ноздрите ни обаче бяха атакувани от онази неописуема миризма, характерна за скверната секреция на шоготите, и с всяка следваща секунда тя ставаше все по-силна и непоносима.

Ето защо се обърнахме назад; почти едновременно, както изглеждаше, макар че спонтанната реакция на единия със сигурност бе накарала и другия да последва примера му. Паралелно с това насочихме светлинните снопове на фенерчетата си към оредяващата мъгла зад нас. Навярно сме се ръководили както от прогарящия всичките ни клетки страх и инстинктивния импулс да разберем повече за застрашаващата ни опасност, така и от мисълта, че по този начин навярно ще заслепим врага и ще спечелим безценни секунди, по време на които ще се втурнем сред стълпотворението от пингвини и ще се понесем към спасителния изход, докато преследвачът ни дойде на себе си. Уви, по-добре да не го бяхме правили! Нито Орфей, нито жената на Лот^[2] не бяха плащали толкова висока цена за безразсъдната си постъпка! В същия миг до слуха ни отново достигна зловещото: „Текели-ли! Текели-ли!“.

Ще бъда пределно откровен — колкото и да ми е тежко да го сторя — и ще разкажа всичко, което видях. Дълго време двамата с Данфорт избягвахме дори помежду си да говорим на тази тема. Впрочем думите не могат да предадат и нищожна част от преживения ужас. Зрелището така ни потресе, че все още недоумявам как изобщо сме запазили частица здрав разум, за да приглушим светлината на фенерчетата си, и сме успели да се шмугнем в правилния подземен коридор. Сещам се само за едно обяснение — в този сублимен момент ни е ръководил инстинктът за самосъхранение, а не разсъдъкът. И слава богу… макар че заплатихме за спасението си твърде висока цена. Боя се, че в онези мрачни катакомби изгубихме завинаги частица от здравия си разум. Спътникът ми буквално изпадна в умопомрачение — по време на целия обратен път той нареждаше едно и също и всеки нормален човек би сметнал брътвежите му за чудовищно бълнуване. Единствено аз знаех какво се крие зад налудничавите му приказки. Гласът му ехтеше из коридорите, губеше се сред тревожните крясъци на пингвините-албиноси и затихваше нейде зад нас, където — или поне така се надявахме — вече нищо не ни застрашаваше. За щастие, Данфорт започна да бръщолеви истеричната си мантра не веднага — в момента, в който зърнахме връхлитащата гибел, — а малко по-късно, когато вече тичахме из спасителния проход. Иначе не само отдавна нямаше да сме между живите, но и не смеех да си представя кошмарната ни участ.

— Саут Стейшън… Уошингтън Стейшън… Парк Стейшън… Кендъл Стейшън… Сентрал Стейшън… Харвард…

Клетникът изброяваше познатите станции на подземната железница, свързващи Бостън с предградието Кеймбридж на десетки хиляди километри оттук, в спокойните и безметежни кътчета на Нова Англия. В изреждането на привичните, тривиални названия обаче нямаше никаква носталгия; и макар причината за дълбокия шок, в който бе изпаднал спътникът ми, да се дължеше на съкрушителен първичен ужас, аз тутакси успях да прозра болезнената аналогия, която му беше хрумнала. Докато се обръщахме назад, нито за миг не се бяхме съмнявали, че ще видим страховито, но точно определено създание, понеже вече добре познавахме облика на звездоглавите пришълци от Космоса. Сред зловещите белезникави изпарения обаче зърнахме съвсем друга твар — неизмеримо по-противна и ужасяваща. Тя изглеждаше като реалното въплъщение на всичко „чуждо“ и неземно, на „онова, което не би следвало да съществува“ (както го обрисуват авторите на фантастична литература), и отдалеч напомняше устремен подземен влак, наблюдаван от перона на метростанцията. Ала и най-експресивните думи бледнеят, когато трябва да се опише исполинската тъмна грамада, осеяна с множество блещукащи в зловещи оттенъци мъртвешки светлини, която се носеше из подземния мрак като снаряд из оръдейна цев.

Ние обаче се намирахме не в метрото, а в сумрачния тунел и зад нас се извиваше и гърчеше, описвайки синусоидни траектории, чудовищното катраненочерно същество, обвито от лъщяща скверна слуз. Въпреки че пред него се завихряше облак от белезникава пара, успях да забележа, че дължината на кошмарната твар надхвърля пет метра; аморфната й, осеяна с пукащи се мехури шуплеста маса се бе надигнала от морските глъбини на страшната бездна, а на повърхността на отвратителната протоплазма непрекъснато се оформяха и дезинтегрираха стотици сияещи очи. Докато се приближаваше безмилостно към нас, изчадието прегазваше десетки подплашени пингвини по пътя си, поглъщайки ги в клокочещото си туловище — навярно затова каменната настилка изглеждаше толкова чиста и полирана до пълен блясък. В същото време демоничният тръбен зов проехтя за пореден път — „Текели-ли! Текели-ли!“ — и ние си припомнихме, че тези нечестиви създания дължат всичко на своите създатели — Прастарите, — които ги бяха дарили с живот, със способността да мислят и с пластични органи, способни да се видоизменят по най-различни начини… Шоготите нямаха собствена писменост, ползваха характерните за звездоглавите пришълци комбинации от точки и, естествено, умееха да имитират до съвършенство гласовете и езика на своите някогашни господари.