Хауърд Лъвкрафт
Планините на безумието (1)

I

Започвам този разказ против волята си; нямам друг избор, защото учените не желаят да се вслушат в думите ми, без да съм им предоставил конкретни доказателства. Никак не ми се иска да разкривам причините, подтикващи ме да се съпротивлявам срещу планираното покоряване на Антарктика^[1] — срещу стремежите да се разтопят вечните ледове и повсеместното сондиране в търсене на полезни изкопаеми и фосили. Неохотата ми се засилва още повече от терзаещите ме опасения, че не е изключено предупрежденията ми да се окажат напразни.

Давам си сметка, че разказът ми навярно ще породи съмнения в правдивостта на изложените от мен факти, но ако премълча най-странните и невероятните събития, какво ще остане от него? За щастие, в моя полза ще свидетелстват неизвестните до този момент фотографии — в това число и направените от въздуха, — понеже са изключително ясни и красноречиви. Макар че, естествено, и тук ще се намерят скептици, защото в последно време фалшификаторите на снимки стават все по-ловки. Що се отнася до мастилените скици, предполагам, че те веднага ще бъдат сметнати за мистификация и само изкуствоведите ще обърнат подобаващо внимание на загадъчната им техника.

Нищо чудно в крайна сметка да ми се наложи да разчитам единствено на разбирането и подкрепата на тесен кръг от специалисти, които не само ще оценят по достойнство ужасяващата убедителност на представените от мен доказателства, съпоставяйки ги с някои древни митове, но и ще разполагат с необходимата тежест в научния свят, за да преустановят разработката на грандиозните програми за усвояването на тези „Планини на безумието“. За съжаление, нито аз, нито моите колеги — скромни труженици в полето на науката от един малък университет — не можем да се смятаме за каквито и да било авторитети, когато се касае за въпроси от толкова необичайно и противоречиво естество.

Чувствам се длъжен да отбележа и че ние не се явявахме тесни специалисти в изследваната материя. Аз например бях изпратен от университета „Мискатоник“ в качеството си на геолог; с помощта на забележителна сондажна установка, конструирана от професор Франк Х. Пабоди, трябваше да вземем дълбочинни скални и почвени проби от няколко различни зони в Антарктида. Без да имам каквото и да било желание да се прославям като пионер в други научни области, вътрешно в себе си аз се надявах, че това ново механично устройство ще ни помогне да видим и осмислим много неща в съвсем нова светлина. Както читателите навярно знаят от репортажите, посветени на експедицията, сондажната установка на Пабоди нямаше аналог в света и превъзхождаше всички подобни съоръжения, известни до момента. Тя беше изключително лека, лесна за пренасяне и съчетаваше принципа на артезианския пробив с техниката на въртящия се перфоратор — обстоятелство, което ни даваше възможността да сондираме подземни пластове с различна твърдост. Стоманената й корона, бензиновият двигател, разглобяемото дървено скеле, взривните материали, специалното устройство за отстраняване на отпадъчните продукти и тръбните конструкции (с диаметър дванайсет сантиметра и обща дължина над триста метра) — всичко това можеше да се натовари на три шейни, всяка от които се теглеше от седем кучета. Нещо, което едва ли би било възможно, ако повечето металически детайли не бяха изработени от олекотени алуминиеви сплави. Пет големи аероплана, произведени от немската авиостроителна компания „Дорние“ — машините бяха специално пригодени за полети на голяма височина в арктически условия, като Пабоди ги бе снабдил с допълнителни устройства за подгряване на горивото и бързо стартиране на двигателите, — можеха да транспортират цялата ни експедиция от базата ни в подножието на голямата ледникова стена до всяка желана от нас точка. А оттам насетне вече щяхме да се придвижваме с помощта на шейните и кучешките впрягове.

Планирахме да проведем изследванията си в рамките на един антарктически сезон, покривайки възможно най-голям периметър от повърхността на материка; основен обект на интереса ни бяха планинските вериги и платото, южно от морето Рос^[2]. Преди нас по тези места бяха идвали само Шакълтън, Амундсен, Скот и Бърд^[3]. Понеже разполагахме с възможността често да сменяме базовия си лагер и да преодоляваме големи разстояния по въздуха, очаквахме да се сдобием с най-разнообразен геологичен материал — най-вече с образци от докамбрийския период^[4], които, както е известно, са почти непознати на научния свят.

Искаше ни се да донесем със себе си и скални отлагания от по-горните пластове, съдържащи органични останки, тъй като всяко зрънце информация за ранната история на това пустинно царство на леда и смъртта би имало огромно значение за науката за миналото на Земята. Известно е, че преди хилядолетия климатът на Антарктида е бил топъл и дори тропически, а растителният и животинският свят са се радвали на процъфтяващо многообразие; сега от цялото това изобилие са останали единствено лишеите, морската фауна, паякообразните и пингвините. Силно се надявахме да разширим и конкретизираме знанията за някогашните форми на живот, населявали тези места. Всеки път, когато сондирането покажеше, че в обследвания участък се крият ценни образци на древна флора и фауна, щяхме да използваме взривни материали, за да разширим отверстието до необходимите размери.

Поради обстоятелството, че дебелината на ледения покров в равнинните участъци надхвърляше две-три хиляди метра, се налагаше да съсредоточим разкопките по планинските склонове. Не можехме да си позволим да губим ценно време и да пробиваме леда, въпреки че Пабоди бе измислил как да го разтапя с помощта на медни електроди, захранвани от бензинов генератор. След няколко експеримента се отказахме от въпросния план, макар че, както узнах неотдавна, точно такива методи ще бъдат използвани — въпреки предупрежденията ни — от предстоящата експедиция на Старкуедър и Мур.

Широката общественост знаеше за експедицията на университета „Мискатоник“ главно от дописките, които редовно изпращахме по безжичния телеграф до редакциите на „Аркхам Адвъртайзър“ и „Асошиейтед Прес“, а впоследствие — от моите статии и тези на професор Пабоди. В нея участваха четирима представители на нашия университет: Пабоди, биологът Лейк, физикът Атууд (който бе също така и метеоролог) и моя милост, Уилям Дайър, в качеството ми на геолог и официален ръководител на екипа. Имахме и шестнайсет помощници — седмина студенти последен курс и деветима професионални механици. Дванайсет от тези шестнайсет души умееха да управляват самолет и всички (с изключение на двамина) бяха опитни радисти. Осем разбираха от навигация с компас и секстант; сред тях бяхме и Пабоди, Атууд и аз. Освен това двата ни кораба — допотопни плавателни съдове, пенсионирани от китоловната флотилия и предназначени за работа в полярните ширини — бяха оборудвани с парни машини и екипажите на борда им бяха в пълен състав.

Амбициозното ни начинание беше финансирано от фондацията на Натаниъл Дерби Пикман^[5], както и от още няколко спонсори; подготовката се провеждаше с извънредна прецизност, при все че не й се даваше широка обществена гласност. Кучетата, шейните, машините, палатките с необ-ходимото снаряжение и сглобяемите части на петте самолета — всичко бе доставено в Бостън и оттам се товареше на корабите ни. Бяхме перфектно екипирани за научните си цели и до голяма степен се чувствахме задължени за това на изключителните си предшественици; придържахме се към безценния им опит по отношение на всички въпроси, касаещи оборудването, продоволствията, транспорта и лагеруването. Именно заради многобройните ни храбри предшественици и тяхната напълно заслужена слава нашата собствена експедиция — въпреки значителните й успехи — не можа да изпъкне по-силно на фона на бляскавите им достижения и да привлече по-голямо обществено внимание.

Както писаха и вестниците, отплавахме от Бостън на втори септември 1930 година, поемайки курс на юг покрай северноамериканското крайбрежие. След като преминахме през Панамския канал, спряхме за малко първо на остров Самоа, а после и в Хобарт, Тасмания, където за последен път попълнихме запасите си. Понеже никой от нас не беше идвал в полярните области преди, се осланяхме изцяло на опита на нашите капитани — Дж. Б. Дъглас от брига „Аркхам“ (флагманският кораб на скромната ни флотилия) и Георг Торфинсен от барка^[6] „Мискатоник“. И двамата бяха стари морски вълци, прекарали не една и две години в лов на китове из южните морета.

Колкото повече се отдалечавахме от цивилизования свят, толкова по-късно се скриваше слънцето зад хоризонта — денят се увеличаваше. На около 62 градуса южна ширина забелязахме първите айсберги — плоски, подобни на огромни каменни плата ледени масиви с вертикални стени. По времето, когато пресякохме Южния полярен кръг (събитие, което отпразнувахме на 20 октомври с подобаваща ексцентричност), вече постоянно се натъквахме на плаващи ледени късове. След продължителното пребиваване в тропиците рязкото падане на температурите ми действаше особено мъчително, ала положих всички усилия да се взема в ръце, защото без съмнение ни очакваха далеч по-сурови изпитания. За сметка на това невероятните атмосферни явления по тези географски ширини ме изпълваха с несравним възторг; за първи път зърнах и уникален, поразително ясен полярен мираж, в който далечните айсберги се преобразиха в грандиозни фантастични замъци.

След като успяхме да се проврем между ледовете, без корпусите на корабите ни да пострадат, отново се озовахме сред открита морска шир в района на 67 градуса южна ширина и 175 градуса източна дължина. На сутринта на двайсет и шести октомври откъм посока юг забелязахме мержелееща се бяла ивица и до пладне всички бяхме обхванати от въодушевление — пред погледите ни се разкриваше огромна заснежена планинска верига, която сякаш се простираше по цялото протежение на хоризонта. Досущ като часовой на своя пост, тя се въздигаше на края на колосалния неведом континент, ревниво пазейки забуления му в тайнственост свят на застинала смърт. Без съмнение това беше откритият от Рос Адмиралтейски хребет; както изглеждаше, оттук насетне ни предстоеше да заобиколим нос Адаре и да плаваме покрай източния бряг на Земята Виктория, след което да хвърлим котва в залива Макмърдо, където по план трябваше да е местоположението на бъдещата ни база — в подножието на вулкана Еребус^[7], на 77 градуса и 9 минути южна ширина.

Заключителният етап на пътешествието ни бе особено впечатляващ и пораждаше дръзки картини във въображението ни. Величествените, пълни с хилядолетни тайни хребети скриваха от нас материка, а немощните лъчи на слънцето, увиснало ниско над хоризонта дори посред пладне, хвърляха червеникави отблясъци върху белия сняг, синкавия лед и черните, открояващи се под снега гранитни ръбове на скалите. В далечината, сред самотните върхове, буйстваше свиреп антарктически вятър; бесните му пориви утихваха съвсем за кратко, а воят му смътно наподобяваше някаква дива, необуздана мелодия, която се носеше из пространството и поради някакви подсъзнателни мнемонически причини ме изпълваше с безпокойство и неясен страх. Всичко наоколо ми напомняше за странните, смущаващо въздействащи азиатски пейзажи на Николай Рьорих^[8], както и за още по-невероятните и нарушаващи душевния покой описания на страховитото плато на Ленг, направени от безумния арабин Абдул Алхазред в зловещия „Некрономикон“. Впоследствие неведнъж и дваж съжалявах, задето като студент бях надзървал в тази прокълната книга в библиотеката на колежа.

На седми ноември планинската верига на запад изчезна за известно време от полезрението ни. Минахме покрай остров Франклин, а на следващия ден — в далечината, на фона на назъбените хребети на планините Пери — забелязахме конусите на вулканите Еребус и Терър на остров Рос. На изток се простираше необятната бяла ивица на Голямата ледена бариера, чиято внушителна, издигаща се вертикално на седемдесет метра стена сякаш недвусмислено ни заявяваше, че можем да продължим напред, но само ако оставим корабите тук. По пладне навлязохме в залива Макмърдо и пуснахме котва в подножието на димящия вулкан Еребус. Ясните очертания на този колос, възвишаващ се на 3800 метра в небето, ми напомниха за японските гравюри на свещената планина Фуджияма; непосредствено зад него се открояваше призрачно белият масив на спящия вулкан Терър, чийто конус отстоеше на повече от три километра над морското равнище. Еребус периодично бълваше облаци дим в атмосферата и един от помощниците ни — блестящ студент на име Данфорт — насочи вниманието ни към факта, че по заснежения му склон тъмнее нещо, наподобяващо лава. Той също така добави, че навярно точно този връх, открит през 1840 година, е послужил за вдъхновение на Едгар Алън По, който седем години по-късно написва знаменитите стихове:

А духът ми бе плам разкален,

като огнен поток разкален,

който с лава щом гневно залее

върха Янек — лети устремен,

като стене и свети, и тлее

през нощите на север студен.^[9]

Данфорт, който бе голям любител на по-странната и ексцентрична литература, се впусна в дълга беседа за Едгар По. Думите му ме заинтригуваха заради антарктическите пейзажи в най-дългото произведение на писателя — вълнуващата и загадъчна повест „Историята на Артър Гордън Пим“. На голия бряг и ледената бариера, ширнали се насреща ни, стотици гротескни нелетящи птици — пингвини — се тътреха непохватно, падаха по земята и махаха с малките си крилца. Шумното им крякане огласяше мразовития въздух, докато скачаха от ледниците и се гмуркаха сред вълните. Когато се вгледах по-задълбочено, забелязах, че не са сами сред полярните води: компания им правеха лъскавите туловища на десетки тлъсти тюлени.

Малко след полунощ на девети ноември, макар и с цената на немалко усилия, успяхме да акостираме с малки лодки на брега на остров Рос. Носехме със себе си специални въжета, по които впоследствие с помощта на товарни салове щяха да ни бъдат доставени снаряжение и продоволствия. Веднъж стъпили на антарктическа земя, изведнъж бяхме обзети от разтърсващи и противоречиви чувства, въпреки че далеч не бяхме първите, озовали се по тези места — нима някой от нас можеше да забрави подвизите на Скот и Шакълтън? Палатковият лагер, който си устроихме в подножието на вулкана, беше само временно убежище; „главната квартира“ на експедицията все тъй си оставаше на борда на „Аркхам“. Пренесохме на брега цялата си сондажна апаратура, както и кучетата, шейните, палатките, провизиите, горивото, експерименталната установка за разтапяне на леда, фотоапаратите, авиокамерите, сглобяемите компоненти на аеропланите и всичко останало, включително и три миниатюрни радиопредавателя (без да броим онези в самолетите). Благодарение на тях щяхме да можем да поддържаме връзка с „Аркхам“, в която и част на континента да се озовем, а оттам насетне мощната радиостанция на парахода щеше да предава съобщенията ни на външния свят. Редовно изпращахме дописки за хода на проучванията ни в редакцията на вестник „Аркхам Адвъртайзър“, чийто радиомаяк се намираше в Кингпорт Хед, щата Масачузетс. Надявахме се да приключим с работата си преди края на антарктическото лято; в случай на неуспех щяхме да презимуваме на борда на „Аркхам“, като изпратим „Мискатоник“ у дома за необходимите провизии. Жизненоважно беше това да се случи, преди надвисналата полярна зима да скове морето в безмилостната си ледена хватка.

Не ми се иска наново да повтарям онова, за което писаха всички вестници, и да разказвам за пореден път за покоряването на връх Еребус; за сполучливото вземане на проби от различни части на острова; за неизменната (благодарение на изобретението на Пабоди) скорост на сондиране, която не намаляваше дори при работа с изключително твърди скални породи; за успешните изпитания на устройството за разтапяне на леда; за рискованото изкачване на ледената бариера с тежко натоварени шейни и за сглобяването на петте големи аероплана. Всички членове на експедицията — дванайсет мъже и петдесет и пет кучета от породата аляски маламут, специално развъдена за теглене на шейни, — се чувстваха в чудесно разположение на тялото и духа, макар че никой не се самозаблуждаваше; тепърва ни предстоеше да се сблъскаме с вкочаняващ студ и ураганни ветрове. Живакът в термометрите се колебаеше между минус седем и минус четири градуса по Целзий — обичаен за Нова Англия мраз, където сме ставали свидетели и на къде-къде по-сурови атмосферни условия. Лагерът, който издигнахме на върха на ледената бариера, щеше да ни служи като временна база — възнамерявахме да складираме там бензина, провизиите, динамита и други необходими запаси. Експедицията ни можеше да разчита само на четири от петте аероплана; петият щеше да остане в базата под надзора на пилота и двама души от корабния екипаж и да ни върне на борда на „Аркхам“ в случай на проблем с останалите самолети. Впоследствие, когато не се налагаше да използваме всички аероплани за транспортиране на апаратурата, свободната машина служеше за свръзка между базата и втория лагер, който съоръжихме на около километър — километър и нещо от нея. Той се намираше в южната част на огромното плато, малко след ледника Биърдмор. Въпреки виелиците и бушуващите ветрове, които постоянно брулеха необятната бяла шир, единодушно се отказахме от междинни бази, за да пестим ресурси и да не снижаваме ефективността на работата си.

В радиограмите от двайсет и първи ноември се съобщаваше за четиричасовия ни, спиращ дъха полет над необятната ледена равнина, преградена на запад от назъбената верига на призрачните хребети. Ревът на двигателите ни раздираше вековното безмълвие, силните въздушни течения не пречеха на полета ни, а щом попаднахме в мъгла, продължихме по курса си, напътствани от радиокомпаса. Когато се озовахме между 83 и 84 градуса южна ширина, разбрахме, че сме достигнали ледник Биърдмор — най-големият шелфов ледник^[10] на Земята, — и ледената покривка на морето отстъпи пред сурова, надиплена от възвишения брегова ивица. Най-накрая, безусловно и категорично, смущавахме с присъствието си ослепително бялата, мъртвешки безмълвна континентална вселена на полярния юг. И преди още да си дадем сметка за това, откъм изток пред взора ни се открои връх Нансен, въздигащ се на близо две хиляди и осемстотин метра в антарктическото небе.

Издигането на южния ни лагер зад големия ледник на 86 градуса и 7 минути южна ширина и 174 градуса и 23 минути източна дължина, както и феноменално бързите и ефективни сондажни дейности, проведени на няколко различни точки, до които се добрахме с помощта ту на шейните, ту на аеропланите — всичко това вече е достояние на историята. Досущ като триумфалното покоряване на връх Нансен от професор Пабоди и двама студенти — Гедни и Каръл, — което се случи между тринайсети и петнайсети декември. На височина две хиляди и петстотин метра над морското равнище посредством пробно сондиране открихме твърда почва още на дълбочина шест метра и след като приведохме в действие установката на Пабоди за разтапяне на леда, успяхме да се сдобием с образци от такива места, за които никой изследовател не би дръзнал да помисли. Получените по такъв начин проби от докамбрийски гранит и пясъчник потвърдиха предположенията ни, че платото и големите, простиращи се на запад участъци на материка имат общ произход; нещо, което не може да се каже за районите, намиращи се на югоизток от Южна Америка. Според мен и моите колеги те представляваха част от друг, по-малък континент, разделен от основния посредством замръзналата ивица, съединяваща моретата Рос и Уедъл, макар че Ричард Бърд така и не прие тази хипотеза.

В някои от пробите пясъчник, които подложихме на по-прецизна ръчна обработка с длето след сондажните и взривните процедури, открихме крайно любопитни вкаменелости и фосилни отпечатъци с органичен произход — предимно папрати, морски водорасли, трилобити^[11], бодлокожи и коремоноги, — които със сигурност щяха да се окажат от голямо значение за първобитната история на континента. Имаше и нещо като странен триъгълен отпечатък, около трийсетина сантиметра в най-широката си част, който Лейк откри, след като съедини три фрагмента от шистовите проби, добити на голяма дълбочина в най-западната точка на сондажите ни, недалеч от планините Кралица Александра. Според биолога Лейк това бе необичайно и провокиращо към размисъл явление, макар че аз като геолог не споделях вълнението му — неведнъж бях виждал подобен визуален ефект при седиментните скали. Сами по себе си шистите представляват метаморфни образувания и в тях често се откриват седиментни остатъци; с течение на времето високото налягане може да ги извае в най-невероятни и причудливи форми, в което няма нищо озадачаващо.

На шести януари 1931 година моя милост, заедно с Лейк, Пабоди, всичките шестима студенти и четирима от механиците излетяхме с два аероплана в посока към Южния полюс, без да подозираме, че внезапно надигналият се бурен вятър ще ни накара да кацнем принудително. Както писаха и вестниците, полетът ни имаше главно разузнавателна цел — искахме да нанесем на картата топографските особености на районите, в които до този момент още не беше стъпвал човешки крак. Предишните ни полети не се бяха увенчали с успех, макар и да предоставиха пред взора ни фантастични, призрачно измамни полярни миражи, превъзхождащи във всяко отношение онези от морското ни пътуване. Отдалечените планински хребети се рееха във въздуха като приказни градове, а магическите лъчи на ниското полунощно слънце обагряха бялата пустиня в искрящи златни, сребърни и алени краски, превръщайки я в достоен за творчеството на Лорд Дансени^[12] пейзаж. От друга страна, облачните дни създаваха големи затруднения за пилотите ни, понеже земята и небето се сливаха в едно неразривно цяло и ставаше изключително трудно да се различи линията на хоризонта.

Най-накрая успяхме да изпълним първоначалния си план и да прелетим деветстотин и петдесет километра на запад, съоръжавайки там още един лагер, за който погрешно предполагахме, че се намира на другия, по-малък континент. Беше интересно да сравним геоложките проби от двата района. Физическото ни състояние си оставаше превъзходно — строгото ни меню от консервирани и осолени храни се допълваше от сок от лайм^[13], а умереният студ ни позволяваше да оперираме, без да навличаме най-дебелите си дрехи. Антарктическото лято бе в разгара си и ако бяхме по-експедитивни и щастието не ни изневереше, щяхме да привършим работата си преди март и по такъв начин да избегнем дългото и тежко зимуване в периода на тягостната полярна нощ. Междувременно бяхме връхлетени от няколко свирепи бури, надигнали се от запад, ала не понесохме никакви щети благодарение на изобретателността на физика Атууд; той ни показа не само как да поставим елементарни, но ефективни защитни приспособления около самолетите си, но и как да издигнем плътна стена от снежни блокчета около палатките си. Късметът определено беше на наша страна, но и ние полагахме всички усилия, за да постигаме максимума, на който бяхме способни.

Външният свят беше надлежно информиран за програмата ни, както и за почти маниакалната упоритост, с която Лейк настояваше да предприемем кратка експедиция на северозапад преди прехвърлянето ни в новата база. Очевидно не бе престанал да мисли за онези причудливи триъгълни отпечатъци, защото изтъкна пред нас, че според него наличието им в шистите противоречи на Природата и изобщо не съответства на въпросния геоложки период. Любопитството му бе изострено до краен предел и той отчаяно искаше да възобновим сондажните и взривните дейности в западния район, където бе намерена странната находка. По някакъв начин Лейк беше убеден, че сме се натъкнали на следи от голям, неизвестен на науката организъм, отбелязал значителен напредък по пътя на еволюцията, ала неизвестно защо останал извън всички познати класификации. Колкото и парадоксално да звучи, планинската порода, където се бяха съхранили, се отнасяше към дълбоката древност — към камбрийския, а може би даже и към докамбрийския период, — а това изключваше всяка възможност за съществуване не само на високоразвит, но и на какъвто и да е друг живот, стоящ в еволюционно отношение над стадия на примитивните трилобити. Възрастта на шистите, в които бяха намерени необяснимите следи, беше между петстотин и хиляда милиона години.