Стив Мосби
50/50 убиец (45)

4 декември

10 минути до изгрева

07:10 часът

50/50 убиецът

Подготовка.

Дяволът знаеше и адреса, и пътя наизуст. Два дни по-рано бе минавал по него многократно, за да запомни добре улиците и да прецени точно времето. След като уточни и запамети всичко, той откара автомобила в болницата и го остави на паркинга за дълъг престой зад сградата. Колата бе стара, нерегистриран хечбек, платен в брой. Заключи и се увери, че никой не го гледа, остави дрехите и всичко, от което щеше да има нужда. Лепна с тиксо ключовете под автомобила, за да са му подръка, когато потрябват.

Първата му спирка бе на три минути.

Бе едно от няколкото жилища под наем, които държеше. Гарсониерата бе малка, евтина, на приземния етаж на сграда близо до болницата. Оказа се чудесна за целта му не само заради местоположението. Повечето от останалите апартаменти не бяха заети, а в другите непрекъснато плачеха бебета.

Дяволът паркира колата и мина по пътеката към входната врата. Цареше тишина. Да не би бебето да бе умряло? Надяваше се да е все още живо. Бе заровил ключовете в саксия до стълбите и сега бързо ги извади. Вратата се разтресе и първите лъчи на слънцето нахлуха вътре.

Бебето бе в кошарката, купена специално за случая. Лежеше по гръб. Спеше.

Дяволът го взе на ръце; детето се размърда и изплака.

— Шшш. Всичко е наред. Не плачи.

Карли Риърдън замрънка, докато той я пренасяше през стаята. Едва когато излязоха на студа, ревна и започна да се мята с всички сили. Дяволът реши, че я е стреснал, въпреки че за него температурата навън беше без значение. Същността му бе такава, че горещо и студено не му въздействаха както на обикновените хора.

— Шшш. Всичко ще бъде наред.

Залюля бебето и започна да му гука, както бе чувал, че правят хората.

То обаче не пожела да спре.

Сложи я в бебешкото столче на задната седалка, след това седна зад волана и й се усмихна. Дяволът умееше да се усмихва. След като и това не помогна, той направи смешна физиономия, но на Карли Риърдън не й се стори забавно. Дяволът се отегчи бързо, запали колата и потегли.

По средата на пътя отвори жабката и извади маската, която бе пъхнал вътре.

Последната му цел беше на не повече от пет минути път.

 

 

Всичко започна на погребението на мъртвия детектив.

Дяволът отиде от любопитство, промъкна се тайно и застана в задната част на църквата. Още преди да пристигне, имаше чувството, че ще се случи нещо важно. Нямаше представа какво, нито дали ще бъде добро или лошо. Когато Джон Мърсър стана, за да произнесе словото си, дяволът веднага усети, че моментът е настъпил.

Наблюдаваше внимателно, отначало като хипнотизиран, след това уплашен как Мърсър рухва пред всички. За останалите хора това може и да бе криза, но дяволът веднага разбра какво става. Достатъчно бе да чуе думите на Мърсър и да забележи как очите му откриват чудовищата сред публиката, за да разбере, че има сериозен опонент. Този човек усещаше злото. Всеки миг погледите им щяха да се срещнат и Джон Мърсър щеше да разбере.

Единствено намесата на съпругата на детектива и колегите му спасиха дявола от залавяне. Беше страшно. До този момент пътят му бе чист и свободен, никога не бе изпитвал съмнения, че на тази земя има човек, който да му попречи. А ето че сега си имаше равностоен враг.

Цял един ден обмисля задълбочено положението и откри как да продължи напред. Тогава дяволът пое с нов устрем. Първата му цел бе да разбере колкото е възможно повече за противника си.

Докато детективът се възстановяваше, Ейлийн Мърсър прекарваше много време до леглото на съпруга си в болницата и къщата им бе празна. Когато двамата се върнаха у дома, тя продължи да се грижи за него. Той не сваляше халата си по цял ден, четеше, гледаше телевизия и нямаше енергия дори да обиколи стаите.

Нито един от съпрузите не се качваше на тавана; хората рядко го правят. Ако бяха отишли там, щяха да заварят дявола, облян в бледосиня светлина. Той виждаше и чуваше всичко.

Съдбата бе изправила Джон Мърсър на пътя му, за да се справи с него, ала в началото дяволът не знаеше как. Едва когато детективът се върна на работа, противно на желанията на съпругата си, загърбвайки празните обещания, насоката на играта стана ясна. Винаги ставаше така. Все едно е намерена вкаменелост, а работата на дявола бе да почисти пясъка и да открие истинската същност на находката. Щеше ли Джон Мърсър да се откаже от предопределението си на този свят, за да изпълни обещанието си? Ако го стореше, значи дяволът бе премахнал опонента си. Ако избереше работата пред любовта, тогава урожаят щеше да е богат.

Същността на играта щеше да е противопоставянето на двете — истинско изпитание. В цялата ситуация имаше нещо успокояващо. На различни етапи от живота ни — дяволът го знаеше със сигурност — ние се сблъскваме с пазители, които трябва да заобиколим. Настоящият момент бе точно такъв. За да се пребори със страха, дяволът отправяше молитви към баща си всеки ден и оставяше играта сама да се разгърне.

Междувременно, докато траеше проучването, се появиха други мишени и той си осигури нови самоличности, за да ги преследва. Когато научи за Джеймс Риърдън, дяволът се превърна в Карл Фармър, а след това в Колин Барне, който започна връзка с майката на детето на Риърдън. Скот Банкс и Джоуди Макнийс бяха следена от него двойка от три години. Кевин Симпсън поднови контакта си с Джоуди и дяволът усети, че това е знак. Всички парчета си дойдоха по местата и тогава страхът се превърна в далечен спомен. Дяволът се впусна във великолепната задача, която го очакваше.

Накрая се оказа, че и двете игри са просто ордьоври, частици от цялото. Истинската игра бе срещу Джон Мърсър. Или опонентът му щеше да напусне битката, или любовта на съпругата му щеше да бъде разкъсана и отнесена. И в единия, и в другия случай дяволът щеше да е преодолял изпитанието. Може би чак тогава щеше да си отиде вкъщи.

Каквото и да се случеше с тленното му тяло, постигнатото от дявола бе истинска красота. То щеше да остане след него като същинска катедрала на смъртта. Храм, създаден от плът и кръв, в който да се надигне и ликува истинският му баща.

 

 

При пристигането му цялата къща светеше и той за момент се поколеба в преценката си. Винаги изчисляваше времето много точно. Нещо му подсказваше, че има друго обяснение, дори все още да не знаеше какво е. Ако Ейлийн Мърсър бе будна в очакване на съпруга си, дяволът трябваше много да внимава, макар че нищо нямаше да се промени.

Паркира и взе бебето на ръце. Малката продължаваше да реве, затова той зашепна нещо, за да я успокои, и внимателно разклати ключовете за къщата.

Тръгна по алеята към вратата и влезе за пет секунди. Коридорът на долния етаж бе тъмен, но вратите към него бяха отворени, а в стаите светеше.

Остана на място и се ослуша. В къщата бе съвсем тихо, като се изключи плачът на бебето, което опитваше да се оттласне от гърдите му. Усещаше ударите на сърцето си под детските ръце — бавни и равномерни.

— Шшш.

На горния етаж зазвъня телефон. Сигурно бяха от полицията.

Дяволът се отправи към стълбите и се заизкачва.