Стив Мосби
50/50 убиец (41)

4 декември

30 минути до изгрева

06:50 часът

Джоуди

Скот беше жив.

И беше на топло в болницата, помисли си печално Джоуди. Докато вървеше през гората, увита в одеялото, й стана по-студено, отколкото през цялата нощ. Мисълта, че е жив, сякаш я стопляше повече…

Полицаят — казваше се Джон — обясни, че могат да чакат край огъня и да повикат хеликоптер, но тя бе поклатила глава. Трябваше да се махне от това място — ако не за друго, то поне заради него. Мъжът продължаваше да лежи на земята. След всичко, което бе причинил на Скот, Джоуди бе доволна, че го е убила. Само че не можеше да го гледа повече.

Знаеше, че това е една от причините цялата да трепери. Бе преживяла шок. Освен това започваше да се затопля. През нощта студът се бе просмукал в кожата й и беше притъпил усещанията й. Сега нещата се променяха и ту й бе студено, ту се сгряваше. Болката и схващанията започваха да напомнят за себе си.

Поне си жива, каза си тя. Скот също е жив. Независимо от всичко двамата сте в безопасност. Престани да се тревожиш. Престани да се чувстваш виновна заради онова, което си направила. И двамата сте живи.

Имаше усещането, че сърцето й няма да понесе възторга, към който тези мисли я тласкаха. Чувстваше се крехка като птиче. Пропъди всичко от главата си и се съсредоточи в стъпките. Всяка крачка в снега скърцаше така, все едно някой се отпуска в люлеещ стол. Беше успокояващо. Загърбваше едно ужасно място и се отдалечаваше от него е всяка стъпка.

Полицаят отпред насочваше фенерчето ту в една, ту в друга посока. Вече не бе необходимо, защото изгряващото слънце беше превърнало горския мрак в сива пелена. Птици пееха сред дърветата. Бе ранна утрин, новият ден настъпваше.

Джон вървеше близо зад нея, за да може да говори. Присъствието му успокояваше Джоуди. Чуваше само част от нещата, които той казваше, но се чувстваше сигурна. Може и да бе глупаво, но й се струваше, че гласът, който бе чувала през нощта — мил, тих и нежен, — бе неговият. Ще се справиш, бе повтарял той. Дръж се, не се предавай. Ще те открия. Ето че наистина я бе намерил. В прегръдката му тя усети, че я бе търсил през цялата нощ. Беше уморен, достигнал предела на силите си, но не се бе предал. Най-сетне и двамата бяха намерили спокойствие.

Зад нея пропука радиостанция. Тя подскочи.

— Мърсър.

Обърна се и разбра, че Джон говори в микрофона, който бе на ухото му. Всичко е наред. Тримата продължиха напред.

— Марк — чу го тя да казва. — Той е мъртъв. Джоуди е в безопасност; в момента е с мен. Тръгнали сме вече.

Досега не слушаше внимателно, но ето че този път обърна специално внимание.

Той помълча, след това продължи:

— Не, със сигурност е нашият човек. Защо…

Ново мълчание. Не спираха да вървят. Нещо не бе наред. Щяха да я накарат да се върне на онова място, а единственото й желание в този момент бе да продължи напред. Трябваше да види Скот, да му каже, че съжалява за всичко…

— Имаме трима независими свидетели. Каквото и да си измислил, просто няма…

Полицаят най-отпред се обърна и спря. Инстинктът на Джоуди да продължи бе толкова силен, че едва не го блъсна. Наложи си да спре и да не обръща внимание на надигналата се паника. Тичай! Само че Джон бе на крачка зад нея и бе впил поглед в земята. Слушаше внимателно.

Чу се ново пропукване, този път от полицая пред нея. Забеляза как вдигна ръка към ухото си, леко наклонил глава на една страна.

— Уестморланд — представи се той. — Слушам.

Тя се обърна към Джон. Той вдигна очи, усмихна й се, но изражението му го предаде. Докато Джоуди го наблюдаваше, лицето му стана напълно безизразно.

— Господи — изпъшка той, затвори очи и се почеса по челото. — В гората имаше още една. На вратата.

Говореха за противната рисунка, разбра Джоуди. Беше подобна на онази, която зърна на стената на вана, с който ги докара дяволът.

Едва потисна желанието си да хукне.

Скот. Трябва да видя Скот.

— Господине — провикна се Уестморланд. — Важно е. От хората на мястото.

Джон докосна слушалката в ухото.

— Марк, ще ти позвъня след малко.

Тръгна бързо към полицая. Уестморланд все още слушаше, навел глава на една страна. Кимаше. Вдигна очи.

— Намерили са бележка, господине. Била е в една от каменните сгради.

— Кажи им да я прочетат.

— Би ли я прочел, моля те.

Уестморланд отново замълча и се заслуша.

— „Уважаеми детектив Мърсър“ — започна той.