Стив Мосби
50/50 убиец (4)

3 декември

22 часа и 40 минути до изгрева

08:40 часът

Марк

Като знам колко много ми липсваше Лиз, бе направо невероятно, че не я сънувах почти никога. За шест месеца случаите се брояха на пръстите на едната ми ръка. Дори тогава не сънувах точно нея. Усещах присъствието й тъкмо защото я нямаше. Същото беше и докато бях буден.

Сънят тази сутрин не беше много по-различен. Седях на плажа по къси панталонки и се взирах към хоризонта. Кожата ми беше мокра, цялата в полепнал пясък, треперех целият. Морето се плискаше лениво, спокойно и ведро, водата бе леко набраздена. Вълните се укротяваха всеки път, когато се протегнеха към брега, преди да се оттеглят с тихо съскане. Небето над мен бе синьо, бездънно и избледняваше точно преди да се слее с безкрайното море в далечината. Странни букви, изписани от прелитащи птици, се рееха над него.

Това бе всичко.

Сънят изглеждаше напълно безобиден, ала когато се будех, се чувствах като премазан, притиснат от отчаяние и физическа тежест. За миг дори не успях да разпозная празната стая около мен. Къде съм? След това се сетих, че се преместих в другия край на страната. Апартаментът, новата работа. Потрих очи, за да прогоня съня, и дланта ми стана мокра.

За бога, Лиз, казах си аз.

Как избираш кога да дойдеш?

След това се спрях, защото усетих, че нещо не е наред. Беше ми необходима една-единствена секунда, за да разбера. От новата ми спалня се носеше тиха музика. Тъкмо това ме притесняваше. Смътно си спомних, че одеве, преди отново да се върна към съня си, звучеше различна мелодия. Обърнах глава настрани и погледнах радиочасовника…

— Мамка му! — възкликнах аз. Това ми се стори недостатъчно. — Майната му.

Преди повече от час трябваше да съм излязъл от банята и да съм заредил кафеварката. Затворих очи.

Ама и ти ги избираш едни дни, за да се появиш.

По-малодушен човек би скочил веднага и би огласил с „Мамка му“ и „Майната му“ цялата къща, но имаше неща много по-важни от едно закъснение. Затова останах да лежа още няколко секунди, дишах дълбоко и се опитвах да задържа съня, който ми се изплъзваше. Натрапчивото чувство на отчаяние се задържа и от това не ми стана никак приятно. Осъзнах обаче, че понякога е по-добре да усетиш нещо такова, отколкото никога да не почувстваш нищо.

Ама и ти ги избираш едни дни, за да се появиш, помислих си аз.

Въпреки това си винаги добре дошла.

Накрая се надигнах от леглото и излязох в коридора, като се опитвах да си спомня къде, за бога, се намираше банята в новия ми апартамент.

 

 

В девет и трийсет, точно половин час закъснял за първия си работен ден, влязох на паркинга, покрит с хрущящ чакъл и ограден с вериги.

Времето сякаш беше усетило настроението ми и утрото бе противно, дори гнусно. Небето бе покрито с мръсни размазани облаци, подобни на киша, през която са минали десетки стъпки. Сякаш природата не можеше да реши дали да завали сняг както си му е редът, или да се въздържи. Само от време на време притъмняваше и започваше да ръми. Туфите проскубана трева, пръснати около паркинга, бяха оплескани с кал. Докато идвах насам, слушах местното радио. Говорителят, който съобщаваше прогнозата за времето, весело обяви, че има и добра, и лоша новина. Дъждът щял да спре по обедно време. Затова пък по-късно да очакваме сняг.

В края на паркинга се намираше приемната на полицията — ниска разпиляна сграда. Зад нея беше накацал истински лабиринт от постройки, свързани с бежови бетонни алеи. Малкото трева, която стърчеше на места, отразяваше притъмнялото небе и навяваше тъга. Преди месец, когато идвах за интервюто, си казах, че управлението прилича по-скоро на място, където човек би извършил престъпление, а не където би съобщил за него. Приличаше на изоставена лудница.

Загасих колата и дъждът започна да барабани по-ритмично по покрива. Капките полепнаха по предното стъкло и постепенно скриха гледката.

Бях закъснял за първия си работен ден. Едва ли щях да се представя по-непрофесионално, ако се бях появил в тъп костюм на клоун. За момент показалецът на дясната ми ръка се отпусна разсеяно върху левия лакът. Не можех да направя нищо и вместо да продължавам да мисля, се стегнах, слязох и пресякох паркинга към входа.

Рецепцията бе типична за полицейско управление. Таванът беше черен, подът — покрит с разръфан мокет, а стените бяха от светли бетонни тухли. По таблата имаше забодени листовки с предупреждение Пазете велосипеда си! В малката чакалня, където нямаше жива душа, се виждаха оранжеви пластмасови седалки. Отвън управлението приличаше на лудница, а отвътре — на санаториум.

Рецепцията бе разположена точно срещу входната врата. Две сравнително привлекателни момичета бяха седнали зад гишето. Едната, от лявата страна, ми се усмихна и затова отвърнах на усмивката й. Беше със светлокестенява коса, прибрана на опашка, и с доста силен грим, макар и добре положен. Другото момиче бе със слушалки и поемаше обажданията.

— Здрасти. Аз съм детектив Марк Нелсън. Нов член съм в екипа на Джон Мърсър.

— А, да.

Тя се пресегна на една страна и дръпна клипборд.

— Новият лакей на Мърсър. Очаквахме ви.

— Имаше задръстване — излъгах аз.

— На ваше място не бих се притеснявала. — Тя ми подаде клипборда. — Трябва да подпишете някои неща.

Името ми бе записано на различни места на листа и аз започнах да се подписвам подред. Момичето не откъсваше поглед от мен.

— Това първото ви назначение ли е? — попита тя.

Усмихнах се, без да вдигна очи.

— Клюките се разнасят доста бързо.

— Да не би да сте изненадан?

— Всъщност не съм.

Наистина не бях, защото очаквах да възникнат въпроси за всеки, който Мърсър назначеше в екипа си — не само за мен. Отчасти се дължеше на статуса му. За ченге той се бе доближил максимално до понятието знаменитост. Освен че бе известен и уважаван полицай на работното си място, непрекъснато го търсеха за лекции, консултации, поръчваха му статии, искаха от него интервюта за вестници, дори го канеха в телевизионни предавания.

Най-известен бе с книгата, посветена на приключенията си при залавянето на убийци, въпреки че не бе проявил елементарното приличие първо да се пенсионира. Не беше скрил, че е бил претоварен от работа и подложен на непрекъснат стрес, което преди две години го е довело до нервен срив. Книгата му беше плашещо откровена и не му бе спечелила нито един приятел. А в безжалостния свят на полицейската работа мнозина твърдяха, че нервната криза беше спомогнала. Ала Мърсър не бе от хората, които се влияеха от мнението на околните. Откакто се бе върнал на работа, преди по-малко от година, беше назначил доста, ако може така да се каже, сезонни работници. Нито един от тях не бе успял да издържи на прословутите му високи стандарти.

На фона на всичко това бе наистина неизбежно всеки новопостъпил да бъде възприеман със странна смес от неприкрито негодувание и унизително съжаление.

Знам, че при мен интересът щеше да бъде още по-голям, а чувствата на околните стократно по-засилени. По отношение на традиционния опит, Мърсър бе обърнал съвършено нова страница, защото това наистина бе първото ми назначение. Което означаваше, че не съм никак изненадан, задето момичето на рецепцията беше чувало името ми. Сигурно знаеше за мен много повече от мен самия.

— Първото ви назначение — отбеляза тя и поклати глава с престорено съчувствие, — и да попаднете на Мърсър. Някои хора просто си нямат късмет.

— Точно това исках.

— Ще си говорим пак след седмица. — Тя се усмихна, но така и не разбрах дали е на шега. — Хайде, вдигнете глава и кажете „Здрасти“ на камерата.

На тавана бе монтирана черна топка. Вдигнах поглед към нея и забелязах червената светлина отстрани.

Щрак.

Кажи „Здрасти“ към камерата.

На снимката изглеждам точно какъвто бях по онова време. Мъж в края на двайсетте, малко над среден ръст, със стегнато тяло, което изглежда по-скоро слабо заради новия, все още неочупен костюм. Кестенява, късо подстригана коса. Ако трябва да сме честни, не съм някой красавец. И снимката не беше кой знае каква, но аз и без това не съм особено фотогеничен. Почти винаги излизам в момент, когато правя някаква физиономия. На тази фотография поне изглеждам сравнително самоуверен — мъж, изпълнен с решителност. Въпреки това личи, че съм малко притеснен. На живо успявам да се прикривам по-успешно, само че снимката ме издава.

В досието, към което е приложен фотосът, е набелязано най-важното. Името ми — Марк Нелсън. Възраст — двайсет и осем. Към настоящия момент, макар и неуспешно, съм детектив от половин час.

Миналото ми. Специалист съм по провеждане на разпити. Целият ми опит бе разговори със заподозрени, жертви, свидетели, обиколки из домовете на съседи и роднини. Умеех да предразполагам хората и да разнищвам тайните им. Преди да постъпя в полицията, бях изкарал бакалавърска степен по психология със специалност „Провеждане на разговори с престъпници“. Още тогава ми беше интересно и откакто постъпих в полицията, си мислех, че ще се квалифицирам в областта на поведенческата психология. Щеше да е също като по филмите. Само че не се получи така, както го мислех. Макар да не бе никак вълнуващо, открих, че уменията ми са в разпитите. Не съм и предполагал, че ще се насоча към подобно нещо, ала животът прави неочаквани завои и понякога скоростта просто те увлича.

В досието пише, че съм завършил академията преди пет години, изкарал съм стажа си и от време на време съм сътрудничил на детективски екипи по текущите им случаи. Не е кой знае колко забавно, но това ми беше работата. Междувременно посещавах всички свързани с тази дейност курсове, на които попадах, за да натрупам опит и да си създам име. Може да се каже, че си губех времето, но през целия този период се стремях към повишение. Накрая поне го получих.

Преди два месеца разбрах, че Мърсър има нужда от човек и щом прочетох обявата, си казах: Защо не? Какво губех? Щях да отида на интервюто, да оставя натрупания досега опит да си каже тежката дума и да се представя възможно най-професионално, поне доколкото ми стигаха силите.

Стреми се към звездите, казват хората, не се примирявай с незначителното.

Може и да ви се стори странно, но не очаквах да ме назначат. Затова, когато две седмици по-късно получих писмо, че съм одобрен, се разскачах като дете из стария си апартамент. Не спирах да мисля за молбата за работа и интервюто, на което се явих. Въпреки това все си повтарях, че нямам шансове, което означаваше, че не ми пука особено. В онзи момент обаче разбрах колко много съм го искал.

Същата вечер седнах и препрочетох книгата на Мърсър от кора до кора, а въодушевлението ми започна да се дави в притеснения и съмнения. Все пак Мърсър бе легенда, а като се познавах, просто не ми беше ясно как ще оправдая доверието му. Ами ако не успеех? В отговор си спомних как Лиз непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съм по-самоуверен, че не трябва да се притеснявам толкова много за живота, че трябва да действам и да вървя напред. Огледах разхвърляния апартамент, в който отсъствието й бе толкова осезаемо, и успях да призова решителност от спомените за старите ни разговори.

Независимо от успеха, знаех каква слава му се носи на Мърсър и бе напълно естествено, че част от страха ми се загнезди в мен. Сега, когато погледна снимката си, го виждам как наднича иззад самоувереността ми. Веднага си давам сметка, че в онзи първи ден на работа съм бил нервен.

А и по онова време нямах представа какво предстои.

 

 

Петата стая по коридора. Спрях и погледнах табелката на вратата. След това си поех дълбоко дъх и натиснах бравата.

Вътре нямаше никой.

В помещението цареше тишина, като изключим тихото бръмчене на работещите компютри. Предположих, че екипът е някъде навън, и си казах, че съм направил страхотно впечатление.

Въздъхнах дълбоко.

Извини се, постарай се да не повтаряш същата грешка. Точка по въпроса.

Затворих вратата и запалих лампата. Тя забръмча, затрепка, преди да светне, и стана ясно, че усилието просто не си е струвало. Бе от слабите лампи, дето ги има из разните стари офиси, а и обзавеждането не бе нищо особено. Пет изтъркани бюра, отрупани с прекалено много документи, които няма начин да бъдат обработени от петчленен екип. Няколко монитора, огромни компютри, кълба жици, стари папки, скупчени край столове с протрити седалки.

На всяко бюро бе поставена табелка с име и аз бързо се ориентирах кое е моето. Щеше да е много по-добре, ако бюрото бе празно и чисто, но то, разбира се, не беше. Сред прахта и плъзналите навсякъде бележки имаше няколко папки, пълни с материали, които щяха да ми отнемат дни. Имаше и купчина дискове, стегнати с ластик, на които бе лепнато листче с моето име. Вдигнах ги и побързах да ги оставя отново. Все случаи, които отиваха в съда. Господи. Сутринта започна да ми се струва още по-натоварена. Въобразявах си, че ще разполагам със седмици, за да навляза и да се ориентирам, а се налагаше да се справя за броени часове.

Погледнах вбесен камарите, за да им покажа кой е шефът тук и да са наясно, че ще бъдат сразени. Незнайно защо, те никак не се стреснаха.

Зад моето бюро се намираше работното място на Мърсър.

— Мама му стара.

Не знаех дали съм изненадан и дали подсъзнателно не съм очаквал тъкмо това. Истината бе, че нямаше нито едно празно местенце, на което да се разположа, за да започна работа. Купчините хартии, които бяха затрупали стаята, изглеждаха така, сякаш нито един лист не си е на мястото. Червената лампичка на телефонния секретар показваше, че са оставени петнайсет съобщения.

Значи това беше новият ми шеф: небезизвестният детектив Джон Мърсър. Работното му място издаваше, че тук седи или гений, или луд. Не знаех какъв е точно, но имах чувството, че ако ненадейно го прегази камион, тогава ще се наложи поне петдесет чакащи случая да бъдат довършени или да се започнат отначало. Който и да наследеше този хаос, никога нямаше да успее да се справи.

Вдигнах поглед към стената зад бюрото. На нея бе закачена черно-бяла снимка на Мърсър и кмета. Тази година бе получил награда за службата си в полза на обществото. В горния ъгъл бе написал собственоръчно „Ха! Ха! Ха!“ с черна химикалка, сякаш наградата го притесняваше. Един вид: Виждате ли какво ми се налага да търпя? Важното бе, че снимката бе закачена на стената и колкото повече се взирах в нея, толкова повече ми се струваше, че изражението му никак не отговаря на написаното в ъгъла. Доколкото си спомнях, снимката бе правена сравнително скоро, след като се бе върнал на работа. В очите и около устата на детектива се бе събрала тъга. Кметът слагаше медал с лента на врата му. На мен Мърсър ми се стори уплашен да не би медалът да се окаже прекалено тежък.

Бях се запознал с него на интервюто и ми се видя разсеян. Интересуваше се единствено от разпитите, които бях провеждал за института „Найсдей“. Най-вече с Джейкъб Нийлс, един от престъпниците, които Мърсър бе арестувал — всички останали въпроси задаваха хората от екипа му.

Все още разглеждах снимката и се чудех над контрастите, когато телефонът на бюрото на новия ми шеф започна да звъни. Цяла една секунда го гледах нерешително, сякаш щях да извърша нещо нередно, ако взема слушалката.

Стегни се, Марк, казах си аз и на третото позвъняване вдигнах.

— Кабинетът на детектив Джон Мърсър. Разговаряте с Марк Нелсън.

— Здравейте, детектив Нелсън. — Гласът на жената бе спокоен и топъл, сякаш не се опитваше да прикрие, че се забавлява. — Аз съм Ейлийн. Не се познаваме. Сигурно сте новото слугинче на мъжа ми.

Не се засмя, но наблегна на думата „слугинче“, сякаш за да ми подскаже, че не говори сериозно. Усмихнах се.

— Това го пише на новата ми визитка.

Този път тя се разсмя.

— Сигурно. Съпругът ми там ли е?

— Съжалявам, няма го. — Огледах стаята, сякаш очаквах да се материализира всеки момент. — Няма никой.

— Съвсем никой ли?

— Сам съм.

— Днес е първият ви ден, нали?

— Да.

— Така си и помислих. Джон ми разказа за вас. Сподели, че е силно впечатлен от автобиографията ви и няма търпение да започнете съвместната си работа.

— Наистина ли?

— Самата истина. — Тя, изглежда, не разбираше, че току-що ми е казала нещо невероятно, но добави: — Казвам ви го, защото той никога няма да ви го каже. Как се чувствате засега?

— Не много добре. — Наместих се на стола на Мърсър. — Закъснях. Честно казано, нямам никаква представа къде са хората.

— Тъкмо това се канех да попитам.

— Съжалявам.

— Не се притеснявайте. Горкичкият. Сигурна съм, че ще проявят разбиране. Пътищата са просто ужасни. Съпругът ми се загуби през уикенда, затова не му позволявайте да ви трие сол на главата.

— Няма.

— Доколкото разбирам, сте отскоро в града.

— Така е — потвърдих аз. — Преместих се от крайбрежието преди два дни, но това не може да ме оправдае, че закъснях.

— Може ли да ви наричам Марк?

— Разбира се.

— На колко години си, Марк?

— На двайсет и осем.

— Колко си млад. Слушай, Марк. Струваш ми се много приятен, а аз знам колко страшен може да бъде съпругът ми. Поне на такъв се прави пред хората. Затова ти предлагам следното. Ако ми направиш една услуга, ще се погрижа Джон да не те тормози прекалено много. Той ме слуша.

— Много мило — отвърнах аз. — Независимо от това, ще ви направя услугата.

— Тя е лесна. Предай на съпруга ми, че съм звъняла. И му кажи: „Не забравяй.“

— Не забравяй — повторих аз.

— Браво. Той няма много да се зарадва на съобщението. И не го питай какво означава. — Тя зашепна театрално: — Така само ще го подразниш.

— Смятам, че ще се справя.

— Браво.

Прекъсна ни нов остър звън на телефон. Завъртях се на стола и погледнах към бюрото си. Лампичката на моя телефон светеше.

— Ами…

Съпругата на Мърсър ми спести неудобството.

— Това е сигурно някой от бандата, Марк. Трябва да прекъснем.

— Добре.

— Не забравяй да му предадеш съобщението ми. Пожелавам ти приятен ден. Пак ще се чуем.

— Добре. Приятен ден.

— И на теб.

Затворих и се втурнах с всички сили към бюрото си, като си повтарях Не забравяй, не забравяй. Ако не се сетех да предам съобщението, иронията щеше да ме довърши преди Мърсър.

— Детектив Марк Нелсън.

— Марк, ти ли си? Пийт се обажда.

Детектив Пийт Дуайър бе вторият след Мърсър. На интервюто той ми зададе повечето въпроси и ми се стори леко объркан и раздразнен от бумащината. Беше едър мъж с добродушно излъчване, който или се мръщеше, или бе готов да се намръщи. Факт е, че поне се постара да ме предразположи, и аз му бях искрено благодарен за усилията.

— Здрасти, Пийт. Аз малко…

— Хич не се притеснявай. Трябваш ни на местопрестъплението. Имаш ли химикалка?

— Аха.

Той ми обясни набързо за какво става дума. В покрайнините бил открит труп. Обстоятелствата били съмнителни. Саймън Дънкан, криминалистът в отдела на Мърсър, в момента обработвал местопрестъплението с колегите си. По тази причина все още не били излезли със становище, но било почти сигурно, че става въпрос за убийство. Трябвах им, за да започна да разпитвам съседите, и бе желателно да съм пристигнал преди поне половин час.

— Добре — отвърнах аз, докато трескаво записвах. — Къде да дойда?