Кендар Блейк
Кралица на кошмара (30)

Глава тридесета

Има звук от нещо, което се пръска, и усещане, че се блъскам в нещо, без да помръдвам. Очите ми се разтварят и виждам стая, пълна със запалени свещи и червени роби. Нямам много чувствителност в тялото си, освен смазваща болка. Томас, Гидиън и Кармел веднага се навеждат над мен. Чувам гласовете им като три отделни квакания. Някой притиска стомаха ми. Другите членове на ордена стоят наоколо и изглеждат безполезни, но когато Гидиън излайва нещо, няколко червени роби се размърдват. Поне някой от тях се е хванал да свърши нещо. Заглеждам се в тавана, който е твърде висок, за да се види, но знам, че е там. Не ми е нужно да поглеждам вляво или вдясно, за да знам, че съм се върнал сам.

Ситуацията ми е сравнително позната. Лежа в легло със система в ръката и шевове в корема — и вътрешни, и външни. Гърбът ми е подпрян с четири-пет възглавници, а табла с недокосната храна почива на масичката до леглото. Поне на нея няма зелено желе.

Казват, че съм бил в безсъзнание цяла седмица и че съм бил на ръба на оцеляването през повечето време. Кармел казва, че съм поставил рекорд по кръвопреливане и че съм невероятен късметлия, че орденът има, общо взето, напълно оборудвано спешно отделение в мазето си. Когато се събудих, се изненадах да видя кестенявосребристата глава, задрямала до леглото ми. Гидиън взел полет на майка ми до Глазгоу.

На вратата се чука и влизат Томас, Кармел и майка ми, която веднага сочи таблата с храна.

— По-добре да го изядеш това — казва тя.

— Гледам да си пазя стомаха — протестирам аз. — Все пак доскоро имаше нож в него.

Не е смешно, присвива очи към мен. Добре, мамо. Взимам купичката с ябълково пюре и започвам да го сърбам само за да я накарам да се усмихне, което тя прави с неохота.

— Решихме всички да останем, докато се оправиш достатъчно, за да можеш да пътуваш — казва Кармел и сяда в края на леглото. — Ще летим заедно, точно навреме за началото на учебната година.

— Юху, Кармел — казва Томас и върти пръст във въздуха. После ме поглежда. — Тя е супер развълнувана, че ще бъде последна година. Сякаш вече не командва цялото училище. Аз лично никак не бързам. Може да направим един тигел през Гората на самоубиеца на връщане ей така, за кеф.

— Много си забавен — казва саркастично Кармел и го сръгва.

Пак се чука на вратата и влиза Гидиън с ръце в джобовете и сяда в един стол. Забелязвам смутените погледи, които си разменят с майка ми. Не знам дали отношенията им някога пак ще бъдат същите след всичко това. Но ще направя всичко възможно да й обясня, че вината не беше на Гидиън.

— Току-що говорих по телефона с Колин Бърк — казва ни Гидиън. — Явно Джестин се възстановява много добре. Вече ходи.

Джестин не умря. Раните, които получи от обиамана, не бяха по смъртоносни от моите. А и тя се върна по-рано от мен, така че не беше изгубила чак толкова кръв. Също така явно повече е внимавала къде си нанася раната, защото не си е причинила толкова много поражения по вътрешностите, колкото аз. Може би някой ден ще успея да я накарам да сподели всичките си тайни. А може би не. Животът е по-интересен с малко мистерия.

Стаята се изпълва с тишина. В съзнание съм от три дни, но те ходят на пръсти покрай мен и още не са ме питали какво се случи от другата страна. Но си умират да разберат. А аз нямам против да им кажа. Просто ми е малко забавно да ги чакам и да се чудя кой от тях първи няма да се стърпи.

Оглеждам неловко любопитните им лица. Всичко, което правят, е да ми се усмихват.

— Добре, аз ще отида да измисля нещо за вечеря за останалите от нас — казва майка ми и скръства ръце. — Ти засега си на пюрета, Кас.

Тупва Томас по рамото, като излиза. Без съмнение знае, че него съм избрал за моя котва. Ако преди имаше топли чувства към него, сега може направо да го осинови.

— Поне видя ли я? — пита Томас и аз се усмихвам.

Най-после.

— Да. Видях я.

— Какво… какво стана? Обиаманът ли беше?

Той пита толкова колебливо. Очите на Кармел ще изскочат, следи за признаци на стрес у мен, готова да стане и да спре въпросите на Томас. Малко е глуповато, но оценявам загрижеността им.

— Беше обиаманът — казвам. — Ти се оказа прав, Гидиън. Бяха затворени там заедно.

Той кима и погледът му помръква. Сигурно не му се е искало да бъде прав.

— Но с него вече е приключено. Аз го довърших. И освободих другите. Всички други, които е погълнал в себе си през годините. Всички тези духове. И Уил и Чейс — кимам към Кармел. — И баща ми.

Гидиън затваря очи.

— Не казвай на майка ми засега. Аз ще й кажа. Но… не е като да съм го видял. Не съм говорил с него. Трудно е да обясня.

— Не се безпокой — казва той. — Ще й кажеш, когато решиш.

— Ами Анна? — пита Томас. — Тя добре ли беше? Освободи ли и нея?

Усмихвам се.

— Надявам се — отговарям. — Мисля, че да. Мисля, че сега ще е добре. Мисля, че ще бъде щастлива.

— Радвам се — казва Кармел. — Но ти ще бъдеш ли добре?

Тя слага ръка на коляното ми и го стиска през чаршафите. Кимам. Ще бъда добре.

— Ами ордена? — питам Гидиън. — Джестин донесе метал със себе си, за да изковат още една кама. Казаха ли ти?

— Намекнаха ми — кима Гидиън. — Тя винаги е била умно момиче.

— Още една кама? — казва Томас. — Могат ли да направят такова нещо?

— Не съм сигурен. Явно мислят, че могат.

— И какво — изстенва Кармел, звучи изтощена. — Това значи ли, че сега ще трябва да преборим целия орден? Не че имам против, но — сериозно?

— Ако искаха да ме видят мъртъв, вече имаха идеалната възможност за това — казвам. — На практика бях умрял на оня под. Можеха просто да ме оставят. Да ми откажат медицинска помощ.

Поглеждам Гидиън и той кима в съгласие.

— Не мисля, че трябва да се тревожа за тях. Те ще си имат собствена кама. И собствен инструмент — добавям горчиво. — Ще ми се махнат от главата.

— Те получиха, каквото искаха — съгласява се Гидиън. — А и, изглежда, изчезнаха някъде. Само ние сме тук. Орденът замина в момента, когато Джестин се оправи достатъчно, за да я преместят.

Забелязвам, че Гидиън говори за ордена, все едно никога не е бил член. Това е добре. Той се обляга в стола и сключва пръсти на гърдите си.

— Изглежда, Тезеус, пътят ти е чист.

Усмихвам се и си спомням последните моменти с Анна. Помня как ме целуна и как усещах усмивката, едва сдържана в бузите й. Помня как устните й бяха толкова невероятно топли.

До леглото ми стоят и ме гледат Кармел и Томас, който има белег на врата си. Може би отнякъде ме гледа и баща ми. Може би го прави, докато по главата му скача една досадна черна котка. Усмивката ми се разтяга. Пътят ми е чист.