Кендар Блейк
Кралица на кошмара (21)

Глава двадесет и първа

Преместваме нещата на момичетата в нашата стая, но след това никой не може да заспи. Томас и Кармел просто седят заедно на леглото, гушнати, без да говорят много. Джестин се намества в леглото ми, а аз прекарвам последните часове преди изгрева до прозореца седнал на стол, гледам черното петно на езерото.

— Това хвърляне беше брилянтно — казва ми Джестин в някакъв момент, търсейки помирение, а аз издавам някакъв потвърждаващ звук, все още неготов да й говоря.

Струва ми се, че тя пак би заспала, но се чувства твърде виновна, като вижда колко потресена е Кармел. Веднага щом става достатъчно светло, започваме да се стягаме.

— Вече платихме — казва Джестин, докато тъпче пижамата в раницата си. — Май само трябва да оставим ключовете на бара и можем да тръгваме.

— Сигурна ли си, че ще стигнем ордена тази вечер? — пита Кармел, като се вглежда в огромните пространства от мъгла и дървета.

Там има много мрак и почти нищо друго и изглежда сякаш е безкрайно.

— Това е планът — отговаря Джестин и нарамваме багажа.

Слизаме по стълбите, като се опитваме да издаваме възможно най-малко шум. Но сигурно това е излишно, имайки предвид данданията, която предизвикахме в три през нощта. Очаквах всички лампи да светнат и съдържателят да затропа по вратата с бейзболна бухалка в ръка. Само дето в тая държава не играят бейзбол. Може би щеше да стиска бухалка за крикет или просто голяма тояга, не знам.

В дъното на стълбите се обръщам и протягам ръка за ключовете. Просто ще ги оставя близо до касовия апарат.

— Надявам се нищо не сте счупили през нощта.

Гласът идва толкова неочаквано, че Томас залита по последните няколко стъпала и се налага Кармел и Джестин да го хванат. Собственичката на ханчето е набита жена с тъмносива коса в джинсова риза. Зад бара е, гледа ни, докато подсушава чаши с бяла кърпа. Приближавам се и подавам ключовете.

— Не — казвам. — Нищо не сме счупили. Съжалявам, ако сме ви събудили. Нашата приятелка имаше кошмар и вдигнахме малко повече шум от необходимото.

— Малко шум — казва тя и повдига вежда.

Когато взима ключовете, на практика ги сграбчва от ръцете ми. Гласът й е нисък, стържещ тътен; има тежък местен акцент, а клечката за зъби, която виси в единия ъгъл на устата й, не прави по-лесни за разбиране думите й.

— Трябва да ви взема двойно — казва тя. — Че ми създадохте допълнителна работа отсега нататък.

— Допълнителна работа? — питам.

— Всеки шотландски хан има нужда от духове — казва тя, като оставя една чаша и взима друга. — История за туристите. По няколко бавни стъпки в празните коридори през нощта.

Навежда се и ме поглежда.

— Явно ще трябва да го правя сама отсега нататък.

— Съжалявам — казвам и наистина е така.

Стискам зъби, за да потисна желанието си да се обърна и да изгледам Джестин, но знам, че няма да помогне. Тя просто ще мига невинно срещу мен, без да вижда, че нещо не е наред. Не ми харесва идеята да я следвам в непозната местност. Не и щом е толкова хитра, че да ме измами да наруша собствените си правила.

— Какво, по дяволите, беше това? — пита Томас, като излизаме навън. — Как е разбрала тази от хана?

Никой не отговаря. Нямам представа. Това място е странно. Хората само те поглеждат и всичко им е ясно, свързани са с магиите, сякаш всички са далечни братовчеди на магьосника Мерлин. Собственичката на хана беше обикновена жена, но като говорех с нея, все едно говорех с хобит. Сега, като сме навън, дори в хладния въздух се усеща нещо необикновено, а тъмнината между дърветата изглежда твърде тъмна. Но няма какво да се прави, освен да следваме Джестин, а тя ни води по грубо асфалтиран път, където пълним бутилките си с вода от една чешма и после се отклоняваме по една пътека от камъчета и чакъл през гората.

Веднъж като тръгваме, и слънцето се издига и най-после се вижда над върховете на дърветата, нещата изглеждат малко по-добре. Изкачването не е стръмно, пътеката е добре отъпкана, а хълмовете не са високи. Разминаваме се с хора на групички, тръгнали обратно към езерото и после по-нататък. Всички изглеждат весели, нормални, калени планинари, екипирани в „РЕИ“ и шапки цвят каки. Птици и дребни бозайници се мяркат в храстите и в клоните, а Джестин ни обръща внимание за някои от по-цветните индивиди. До момента, в който спираме за обяд и вадим увити в найлонови пликове плодове и вафли, дори кожата на Кармел си е върнала обичайния цвят.

— Още няколко часа ще вървим по пътеката и после трябва да се отклоним и да влезем в гората.

— Какво имаш предвид? — питам.

— Трябва да се движим по пътеката около половин ден и тогава да видим знака — отговаря Джестин.

— Какъв знак?

Тя свива рамене. Останалите си разменяме погледи. Кармел пита дали има предвид ордена, но аз знам, че тя не знае какъв е знакът.

— Каза, че си била тук и преди — започвам аз и очите й невинно се разширяват. — Каза, че знаеш пътя.

— Не съм казвала такова нещо. Ходила съм при ордена и преди, но не знам как точно се стига, особено пеша.

Тя захапва един мюсли бар. Звукът е като от трошене на кости.

Опитвам се да си спомня. Вярно, че не го е казвала. Гидиън каза, че тя знае пътя. Но сигурно е имал предвид, че й е разказан, а не че го е минавала.

— Как може да си била там и да не знаеш къде е? Нали там си отгледана? — питам аз.

— Отгледана съм от родителите си — казва тя и ми хвърля поглед с повдигната вежда. — Ходила съм там от време на време. Но винаги с вързани очи.

С Томас се споглеждаме просто за да потвърдим колко шантаво ни звучи това.

— Такава е традицията — казва Джестин, като вижда погледите ни. — Нали разбирате, че не всеки от нас я нарушава.

Не е нужно да питам кого има предвид.

— Много оплеска нещата в хана, Джестин.

— Така ли? Тя беше мъртва и камата я прати по пътя — тя свива рамене. — Всъщност е съвсем просто.

— Не е просто — казвам. — Този призрак сигурно никога не е наранил живо същество в целия си задгробен живот.

— И какво от това. Мястото му не е тук. Мъртвото си е мъртво. И не ме гледай така, сякаш ми е промит мозъкът. Твоят морал не е единственият морал на света. Само защото е твой, това не го прави верният.

— Но не се ли чудиш къде ги отпраща камата? — пита Томас в опит да задържи разумния тон.

Защото аз съм готов да й покажа среден пръст. Или да й се изплезя.

— Камата ги праща там, където им е мястото — отговаря тя.

— Кой ти каза така? Орденът ли?

Погледите ни с Джестин се срещат. Тя ще мигне първа. Дори ако очните ми ябълки трябва напълно да изсъхнат.

— Чакайте малко — казва Кармел. — Да се върнем на предишната тема. Искате да кажете, че никой не знае къде точно отиваме?

Тя ни оглежда; празните ни изражения потвърждават подозренията й.

— И идеята е да оставим отъпканата и поддържана пътека и да влезем в дивата гора?

— Ще има знак — казва спокойно Джестин.

— Какъв, като флагче или нещо такова? Освен ако няма пътека от флагчета през гората, това не ме успокоява особено.

Поглежда ме.

— Видя през прозореца на стаята тази сутрин. Тези дървета се простират на километри. А дори нямаме компас. Хора са умирали така.

Права е. Има такива смъртни случаи. И то по-често, отколкото ни се иска да мислим. Но Гидиън знае, че идваме. Ако не се появим по график, ще прати някой да ни търси. Освен това дълбоко в себе си знам, че не можем да се загубим. Като гледам Джестин, ми се струва, че и тя не вярва, че можем. Но как да обясня това на Кармел?

— Томас, ти бил ли си в бойскаутите? — питам, а той присвива очи. Разбира се, че не е бил. — Виж, ако искате, може просто да се върнете по пътеката обратно до хана.

Томас се напряга от предложението, но Кармел скръства ръце.

— Никъде няма да ходя — казва упорито тя. — Просто сметнах за редно да спомена факта, че това, което правим, е глупаво и че най-вероятно ще умрем.

— Разбрано — казвам аз, а Джестин се усмихва.

Усмивката й ме успокоява. Тя не е злопаметна; можеш да спориш с нея, без да я превръщаш в свой враг. През половината от времето, откакто я познавам, ме кара да искам да я удуша, но това ми харесва.

— Трябва да тръгваме след малко — казва тя. — Да не ни хване тъмното.

След още час и кой знае колко още километри Джестин започва да забавя ход. От време на време се спира и оглежда гората във всички посоки. Мисли, че сме стигнали достатъчно навътре. Сега започва да се притеснява, че знакът няма да е там. Когато се изкачва на билото на малък хълм, всички сваляме раниците си и сядаме, докато тя се оглежда. Въпреки че сме с подходящи обувки и в сравнително добра форма, всички сме уморени. Кармел разтрива коленете си, а Томас раменете си. И двамата са леко бледи и изпотени.

— Ето го — казва Джестин с тон, който иска да покаже, че винаги е знаела, че ще е там.

Тя се обръща към нас триумфално, с лукав блясък в очите. Виждам го надолу по пътеката, в дърветата край нея: черна панделка, завързана за ствола на едно дърво, на около пет метра над земята.

— Там ще се отклоним от пътеката — казва ни тя. — И от другата страна ще е орденът. Гидиън каза, че е само два часа през гората. Само още няколко километра.

— Ще се справим — казвам на Томас и Кармел и те се изправят, поглеждат към панделката и се опитват да превъзмогнат тревогата си.

— Сигурно в гората поне ще ходим на по-меко — казва Томас.

Джестин се усмихва.

— Точно така. Хайде.