Кендар Блейк
Кралица на кошмара (19)

Глава деветнадесета

Просто ей така го завличаш на другия край на света? — казва Кармел, като потропва възмутено с крак. — Където никой не го познава и няма кой да го пази? За да го забъркаш в дявол знае какво?

Тя присвива очи.

— Нали каза, че ще се грижиш за него?

— Всъщност, Кармел, аз…

— Оф, не ме интересува какво си казал!

— А как ни откри? — питам аз и тя най-после си поема дъх.

Тя връхлетя в къщата като стихия в ботуши, високи до коленете, и целият останал свят сякаш наби спирачки, за да я изчака. Чувам как на горния етаж душът рязко бива спрян. Дано Томас не се подхлъзне и не си сцепи главата, бързайки да слезе. И се надявам да се сети да се увие в хавлия.

— Морфран ми каза — отговаря Кармел. — И майка ти също.

Гласът й поддържа едно ниво на ярост, нито се вдига, нито спада. Очите й се спират върху мокрите ми ръце, гледа навитите ми ръкави и сапунената пяна, която капе по пода. Сигурно й е странна тази малка, домашна сценка. Не се връзва с бурята от опасности, в която е очаквала да ни завари. Избърсвам ръце в крачолите на дънките си.

Джестин минава зад нея, като внимава да не обръща гръб на Кармел, която не познава. Движи се като пружинка, готова е за скок. Който и да я е учил, я е научил добре. Движи се като мен и е два пъти по-предпазлива. Срещам погледа й и клатя глава. Няма нужда да посреща Кармел по същия начин като нас, със заклинания, които спират притока на кислород в дробовете.

— Тя каза, че те познава — обяснява Джестин. — Явно казва истината.

— Разбира се, че казвам истината — отговаря Кармел, докато я оглежда от глава до пети. Джестин застава до мен. Протяга ръка. — Аз съм Кармел Джоунс. Приятелка съм на Томас и Кас.

Когато си стискат ръцете, стомахът ми се отпуска. Джестин е просто любопитна, а враждебността на Кармел е насочена към мен. Странно защо, но инстинктите ми казваха, че тези двете ще се разбират горе-долу като змия и мангуста.

— Да ти взема ли чантата? — пита Джестин и сочи огромния брезентов сак на Кармел, някаква дизайнерска марка, с лъскави закопчалки и ципове.

— Да — казва Кармел и го подава. — Благодаря.

Гледаме се един други, като едва сдържаме думите си, докато Джестин се качи горе и вече не може да ни чуе. Много е трудно да запазим сериозни изражения. Кармел е сложила възможно най-строгата гневно недоволна маска на лицето си, но много й се иска да ме прегърне, виждам го. Вместо това ме сръгва толкова силно, че залитам и се хващам за облегалката на дивана.

— Защо не ми каза, че ще идвате тук? — пита тя.

— Ами, леко бях останал с впечатление, че не искаш да знаеш.

Тя се намръщва.

— Да, не исках да знам.

— Тогава какво правиш тук?

И двамата поглеждаме нагоре. Томас е застанал по средата на стълбите. Слязъл е толкова тихо. Очаквах да се втурне с тропот по стълбите. Почти очаквах да падне и да се изтърколи в краката ни, с шампоанена коса и гол като сойка. Наблюдавам внимателно изражението на Кармел, когато го вижда. Изглежда толкова щастлива, колкото е възможно за някой, който знае, че няма правото да е щастлив.

— Може ли да поговорим? — пита тя.

По врата й се вижда как пулсът й се ускорява, когато Томас свива устни, но и двамата го познаваме. Не би я оставил да мине цял океан само за да бъде отпратена.

— Навън — казва той и бързо минава покрай нас към вратата.

Кармел тръгва след него, а аз извивам врат във всички възможни посоки, за да следя как върви, докато ходят около къщата.

— Сложна работа, а — казва Джестин в ухото ми и аз подскачам. В тази къща хората се промъкват твърде лесно. — Да разбирам ли, че тя ще идва с нас?

— Мисля, че да. Надявам се, че да.

— Тогава се надявам да се оправят. Последното нещо, което ни трябва, е драма и емоции и хора, които взимат глупави решения.

Скръства ръце и влиза обратно в кухнята да довърши почистването след закуската.

Сигурно трябва да я попитам защо мисли така, срещу какво ни предстои да се изправим, но Томас и Кармел изчезват от погледа ми. От появяването на Кармел ми се зави свят. Тя е почти сюрреалистична, като парче от Тъндър Бей, което не се връзва в тукашната картина. И това, което ми каза онзи ден в стаята ми, мислех, че си е тръгнала завинаги. Беше избрала да има живота, който ние с Томас не можем да имаме. И аз се радвах за нея. Но докато отивам при Джестин в кухнята, в гърдите ми се оформя една голяма топка на успокоение, има и задоволство, че не е толкова лесно за другите да се откажат от това, от което аз не мога да се отърва.

Хвърлям поглед през всички прозорци и ги мервам през най-западния, който гледа към градината зад къщата. Ако се наклоня достатъчно вляво, ги виждам. Сцената е доста напрегната; гледат се право в очите и жестикулират с разперени ръце. Но майната му. Не мога да чета по устни.

— Ти си като някоя бабичка — подиграва ми се Джестин. — Избърши отпечатъка от носа си по стъклото и ела да ми помогнеш с чиниите.

Слага гъбата за съдове в ръката ми.

— Ти мий. Аз ще ги подсушавам.

Работим в пълна тишина около минута и усмивката й все повече се разтегля. Сигурно си мисли, че се опитвам да чуя какво си казват.

— Трябва да тръгнем сутринта — казва Джестин. — Доста път е с влак и после бая изкачване пеша. Ще ни трябват два цели дни.

— Къде точно отиваме?

Тя протяга ръка за чиния.

— Няма точно. Орденът не е точка на картата. Някъде в шотландските планини. Западните, на север от Лох Етив.

— Значи си била там и преди? — приемам мълчанието й за потвърждение. — Кажи за какво става дума. Какво ни чака там?

— Не знам. Много иглолистни дървета и може би няколко кълвача.

Сега ли ще ми се прави на потайна? Започвам да се изнервям — тръгва от пръстите на ръцете, потопени в горещата сапунена вода, и стига чак до стиснатата ми челюст.

— Мразя да мия чинии — казвам. — И мразя да ме водят за носа, особено някой, когото почти не познавам, и то в Шотландия. Знам, че ще ме тестват. Можеш поне да ми кажеш как.

Изражението й е на изненада, но и като малко да е впечатлена.

— Хайде де — казвам. — Ясно е. Защо иначе ще ходим отделно от Гидиън? Какво е? Или не трябва да ми казваш?

— Би ти харесало, нали — казва тя и хвърля кърпата на плота. — Толкова си прозрачен.

Навежда се към мен и ме изучава с поглед.

— Предизвикателството те кара да се вълнуваш. Както и увереността, че ще го преминеш.

— Стига глупости, Джестин.

— Не са глупости, Тезеус Касио. Не мога да ти кажа, защото не знам.

Тя се обръща.

— Не си единственият, когото ще тестват. Ние доста си приличаме, ти и аз. Знаех, че ще е така. Просто не знаех, че ще си приличаме толкова много.

Томас и Кармел влизат след час и ме заварват излегнат на дивана в дневната на Гидиън да превключвам каналите между BBC1 и BBC2. Влизат тихо и сядат, Кармел до мен, а Томас на стола. Не знаят как да се държат, неловко им е, прясно сдобрени и все още неуверени в това. Кармел изглежда по-изцедена, но може да е и от пътуването.

— И? — питам. — Пак ли сме едно голямо щастливо семейство?

Те ме поглеждат кисело. Не прозвуча, както исках.

— Мисля, че съм на изпитателен срок — казва Кармел.

Поглеждам Томас. Той изглежда щастлив, но и предпазлив. Май така и трябва. Доверието му беше разклатено. И в моя мозък се въртят странни фрази. Ще ми се да скръстя ръце и да кажа неща като: „Недей да се връщаш, ако не смяташ да останеш!“ и „Ако си мислиш, че нищо не се е променило, жестоко се лъжеш“. Но сигурно вече е чула всички тези неща от Томас. Не знам защо чувствам, че и на мен ми се полага да й се навикам.

Боже. Превърнал съм се в това, което хората наричат „трето колело“, или с други думи — „да им светя“.

— Кас? Нещо не е наред? — Томас е свил вежди.

— Утре тръгваме — казвам. — Да се срещнем с Ордена на Еди к’во си.

— Ордена на какво? — пита Кармел и когато аз не го правя, Томас обяснява.

Слушам с половин ухо, хиля се на произношението му и добавям фактология, като ме питат.

— Пътуването ще бъде тест — казвам. — И не мисля, че ще бъде последният.

Коментарът на Джестин, че ми харесва предизвикателството, все още ври в стомаха ми. Да ми харесва? Че защо ще ми харесва? Само дето наистина е така, или поне малко, и точно поради причините, които тя изтъкна. А това си е малко извратено, като се замислиш.

— Вижте — казвам. — Дайте да се поразходим.

Те се изправят и си разменят поглед, засичайки злокобната нотка.

— Само да е кратка разходка, става ли? — мърмори Кармел. — Не знам какво си мислех, като тръгнах с тези ботуши.

Навън пече слънце и небето е безоблачно. Търсим сянката на дърветата, за да можем да говорим, без да ни блести в очите.

— Какво става? — пита Томас, когато спираме.

— Гидиън ми каза нещо, преди да тръгне. Нещо за ордена и Джестин.

Пристъпвам от крак на крак. Все още ми звучи толкова невероятно.

— Каза, че я подготвят да заеме мястото ми.

— Знаех си, че не трябва да й имаш доверие — възкликва Томас и се обръща към Кармел. — Разбрах го още в минутата, когато се опита да го прокълне в уличката.

— Виж, само защото са я отглеждали за тази позиция, не значи, че тя ще се опита да я открадне. Джестин не е проблемът. Можем да й имаме доверие.

Томас очевидно мисли, че съм тъпак. Кармел засега сдържа преценката си.

— Аз мисля, че можем. И по-добре се надявайте да можем. Утре тя ще ни води през планините на Шотландия.

Кармел отмята глава.

— Не е нужно да казваш „планините на Шотландия“ с престорен акцент. Знаеш, толкова добре, колкото и ние, че това не е шега. Кои са тези хора? В какво се забъркваме?

— Не знам. Там е проблемът. Но не очаквайте да се зарадват, че ме виждат.

Това е меко казано. Все си мисля за начина, по който Джестин говореше, като излязохме от параклиса в Тауър ъф Лондон и за благоговението, с което гледа камата. За тези хора аз съм извършил светотатство.

— Ако те искат Джестин да поеме нещата, какво означава това за теб? — пита Кармел.

— Не знам. Разчитам на мисълта, че уважението им към камата се простира поне частично и върху кръвната линия на първия воин.

Поглеждам Томас.

— Но като разберат какво искам да направя с Анна, ще се борят против това. Няма да е зле да мога да разчитам на вуду мрежата на Морфран като скрит коз.

Той кима.

— Ще му кажа.

— И след като го направиш, вие двамата трябва да останете тук. Чакайте ме у Гидиън. Той ще ми пази гърба. Не искам и вие да се замесвате.

Лицата им са бледи. Когато Кармел плъзва ръката си в тази на Томас, виждам, че трепери.

— Кас — казва нежно тя и ме поглежда право в очите. — Млъкни.