Кендар Блейк
Кралица на кошмара (10)

Глава десета

Гледам през прозореца на колата на Кармел; няма никаква светлинка отвън, освен звездите и отразеното в небето бледо сияние на града зад нас. Томас чакаше да стане новолуние. Каза, че това е най-доброто време за призоваване на духове. Също така каза, че ще е от помощ, ако сме близо до мястото, където Анна е минала от другата страна, затова сме се запътили към развалините на старата й викторианска къща. Знам, че има смисъл. Знам, че е подходящо. Но мисълта за това кара устата ми да пресъхва, а Томас реши да обясни всичко чак когато стигнем, защото аз не можех да стоя мирен и да слушам, докато бяхме в магазина преди тръгване.

— Сигурен ли си, че си готов за това, Кас? — пита Кармел и ми хвърля поглед в огледалото за обратно виждане.

— Ще се наложи да бъда — казвам и тя кима.

Когато Кармел реши да направи ритуала с нас, бях изненадан. От онзи път, в училищния коридор, когато видях тази незаинтересованост да се прокрадва в погледа й, не мога да гледам на нея по същия начин. Но може и да бъркам. Може би халюцинирам. Три часа сън, осеян с видения как приятелката ти се самоубива, дават такъв ефект.

— Може въобще да не се получи, нали го знаеш? — казва Томас.

— Виж, няма проблем. Важното е, че опитваш. Само това можем да направим.

Думите и гласът ми звучат разумно. Нормално. Но това е само защото няма за какво да се тревожа. Ще се получи. Томас е като цигулка с опънати струни и не ми е нужен камертон, за да усетя вълните от сила, които струят от него. Както каза леля Рийка, той си е баш вещер.

— Хора — казва той. — Хайде, като свърши всичко това, да отидем да хапнем бургери или нещо, а?

— Мислиш за ядене точно сега? — пита Кармел.

— Да беше постила последните три дни, карайки само на гадните пречистващи отвари от хризантема на Морфран и на пари от сварено седефче, и ти щеше да говориш за ядене.

Кармел и аз се споглеждаме в огледалото и се ухилваме.

— Не е лесно да станеш проводник на магия — продължава той. — Направо умирам от глад.

Слагам ръка на рамото му.

— Пич, като мине това, ще ти купя цялото меню.

Умълчаваме се в колата, когато отбиваме по пътя към къщата на Анна. Част от мен очаква след завоя къщата да изплува в периферното ни зрение, все още там, все още гниеща върху разклатените си основи. Но вместо това има празно пространство. Фаровете на Кармел осветяват алеята пред къщата, а алеята води до едно тлъсто нищо.

Къщата се спука като балон, от общината дойдоха и почистиха отломките, мъчейки се да открият причината за взрива. Но така и не откриха нищо, макар че, както си му е редът, не са се много и опитвали. Хвърлиха поглед в мазето, свиха рамене и го запълниха с пръст. Сега всичко, което беше останало, се е изгубило. Мястото, където беше къщата, изглежда като неразорана нива, с едри буци пръст, от които растат ниски, щръкнали бурени. Ако бяха погледнали по-внимателно или копали по-дълбоко, може би щяха да намерят труповете на жертвите на Анна. Но усещането за мъртво и непознато беше все още твърде силно, нашепваше в ушите им да си тръгнат тихичко и да оставят всичко това на мира.

— Кажи ми пак какво ще правим — казва Кармел.

Гласът й е спокоен, но пръстите й са се свили около волана, сякаш иска да го откъсне.

— Би трябвало да е сравнително лесно — отговаря Томас, докато тършува в брезентовата си чанта и проверява дали е взел всичко. — Или ако не лесно, то поне сравнително просто. Според това, което Морфран ми каза, барабанът се е използвал редовно от финските вещици, за да контролират света на духовете и да говорят с мъртвите.

— Звучи точно като това, което ни трябва — казвам.

— Да. Ама номерът е да я уцелим. Вещиците не се вълнували чак толкова на кого ще попаднат. Стига да хванат нечий дух, експериментът се приемал за успешен. Но ние искаме Анна. И затова разчитаме на теб и на къщата.

— Хубаво, да не пилеем младостта си тогава — отварям вратата и излизам.

Въздухът е топъл и има само съвсем лек бриз. Когато обувките ми изхрущяват по чакъла, звукът навява носталгия, сякаш нещо ме сепва и ме връща шест месеца назад, когато къщата все още я имаше и аз идвах нощем да си говоря с мъртвото момиче вътре. Топли, рошави спомени. Кармел ми подава големия фенер от багажника. Той осветява лицето й.

— Хей — казвам. — Не е нужно да го правиш. Томас и аз ще се справим и сами този път.

За секунда тя изглежда облекчена. Но после присвива очи — запазена марка на Кармел — и се връща в играта.

— Не ми говори глупости. Морфран може да ми забрани да ходя на чаеното му парти с мъртъвци, но не и ти. Тук съм, за да разбера какво е станало с Анна. Всички й го дължим.

Когато минава покрай мен, ме бута леко с рамо, един вид да се стегна, и аз се усмихвам, въпреки че раните от изгорено още ме болят. След като приключим с това, ще поговоря с нея; всички трябва да си поговорим. Да разберем какво се върти в главата й и да оправим нещата.

Томас вече е пред нас. Извадил е фенерчето си и лъчът му се стрелка насам-натам. Добре, че най-близките съседи са на около километър и ни разделя гъста гора. Иначе сигурно щяха да си помислят, че е кацнало НЛО. Когато стига до мястото, където някога беше къщата, той не се колебае, а притичва в центъра. Знам какво търси: мястото, където Малвина отвори дупка между двата свята. И през което Анна премина.

— Хайде — казва той след малко и ни маха.

Кармел пристъпва внимателно. Аз поемам дълбоко въздух. Сякаш не мога да накарам краката си да минат прага. Нали това исках, нали това чаках, откакто Анна изчезна? Отговорите са на по-малко от десет метра.

— Кас? — подвиква Кармел.

— Идвам — казвам аз.

Но всички изтъркани фрази, че невежеството е блаженство или че понякога е по-добре да не знаеш, моментално минават през мозъка ми. Хрумва ми, че не е редно да искам това да е истина. Че трябва да се надявам отговорите, които получа тази нощ, да ми кажат, че това изобщо не е била Анна, че Рийка греши и че Анна почива в мир. Нека това, което ме преследва, да е нещо друго, нещо зло, с което мога да се бия. Егоистично е от моя страна да искам Анна да е отново тук. Сигурно й е по-добре там, където и да е, отколкото тук — прокълната и затворена. Но не мога да се сдържа.

Само още няколко секунди и краката ми излизат от вцепенението. Понасят ме над прясната пръст, с която тези от общината затрупаха мазето, и не чувствам нищо. Нито космическа енергия, нито дори тръпки по гърба. Нищо не е останало от проклятието на Анна. Трябва да е изчезнало в секундата, в която къщата се пръсна. Майка ми, Морфран и Томас проверяваха сигурно десет пъти, вряха се по ъглите и хвърляха руни.

В центъра на парчето земя с прясна пръст Томас чертае голям кръг с върха на някаква кама. Не моята, а от тези на Морфран — дълго, драматично на вид острие, с гравирана дръжка и скъпоценен камък в края й. Повечето хора биха помислили, че е много по-красив и скъп предмет от моята. Но това е просто на пръв поглед. Томас я използва, за да начертае кръга, но неговата сила е тази, която ще ни пази вътре в него. Ако не е в ръцете на Томас, тази кама най-добре може да се използва, за да си нарежеш дебела пържола.

Кармел стои в центъра на кръга, като държи горяща ароматна пръчица и шепти защитния напев, на който Томас я научи. И Томас го шепти, две времена след нея, така че звучи като канон. Слагам големия фенер на земята, вътре в кръга, но леко на една страна. Напевите спират и Томас ни кима да седнем.

Земята е студена, но поне е суха. Томас коленичи и слага лапландския барабан в пръстта пред себе си. Донесъл е и палка за барабана. Изглежда като обикновена пръчка, с голяма бяла топка в единия край. На оскъдната светлина едва се виждат фигурите, нарисувани по опънатата кожа на барабана. Когато го държах в колата, на връщане от Рийка, видях, че е покрит с избледнели, червеникави тънки драскулки, които приличат на примитивна рисунка на ловна сцена.

— Изглежда толкова стар — коментира Кармел. — От какво ли е направен?

Тя се ухилва самодоволно към мен.

— Може би от динозавърска кожа?

Аз се засмивам, но Томас прочиства гърло.

— Ритуалът е доста прост — казва той, — но също така е мощен. Не бива да се впускаме в него на майтап.

Той почиства пръстта от камата си, бърше я със спирт и на мен ми е ясно защо си прави труда. Оказа се прав, като каза, че ще ни е нужна кръв. И смята да използва камата, за да я вземе от мен.

— Но щом ти е интересно — продължава той, — мога да ти кажа, че Морфран подозира, че барабанът е направен от човешка кожа.

Кармел ахва.

— Не е от жертва на убийство или нещо такова — пояснява той. — Най-вероятно е от последния шаман на племето. Разбира се, не можем да сме сигурни, но Морфран каза, че най-добрите често са се правили така, а Рийка не би се занимавала с второкачествени продукти. Сигурно й е семейно наследство.

Той говори разсеяно и не забелязва как Кармел преглъща и не може да свали очи от барабана. Знам какво си мисли. След последната информация сега изглежда съвсем различно отпреди няколко секунди. Срещу нас спокойно може да стои изсушен гръден кош на човек.

— Какво точно ще стане сега? — пита Кармел.

— Не знам — отговаря Томас. — Ако се получи, трябва да чуем гласа й. В някой от текстовете, които прочетох, се споменава нещо за дим или мъгла. Може да има и вятър. Знам само, че със сигурност ще бъда в транс, докато всичко това се случва. Може и да не знам какво става. А ако нещо се обърка, няма да съм в състояние да го спра.

Дори под оскъдната светлина от лагерния фенер мога да видя как бузите на Кармел пребледняват.

— Ами, супер. А какво се очаква да направим ние, ако стане нещо?

— Да не се паникьосвате — усмихва се нервно Томас.

Подхвърля й нещо, което блести. Когато поглеждаме, в ръцете й е неговата запалка „Зипо“.

— Малко е трудно да се обясни. Барабанът е инструмент, с който да намерим път към другата страна. Морфран казва, че най-важното е да уцелиш ритъма, нещо като да настроиш радиото на точната честота. Веднъж като го намеря, трябва кръвта да ни преведе през портала. Кръвта на този, който търси. Кръвта на Кас. Ще трябва да го направиш така, че да капе по камата му, която ще сложим в центъра на кръга.

— Какво имаш предвид аз да го направя? — ахва Кармел.

— Ами, не може той да го направи, а аз ще съм в транс — казва Томас сякаш отговорът е очевиден.

— Ще се справиш — казвам на Кармел. — Само се сети как те изложих на срещата с Кайт. И ще ти е кеф да ме резнеш.

Тя не изглежда много уверена, но когато Томас й подава камата, я взима.

— Кога? — пита тя.

Томас й отвръща с крива усмивка.

— По-скоро се надявам сама да усетиш.

Усмивката му леко ме сдухва. За пръв път, откакто дойдохме тук, ми прилича на „нашия“ Томас. Обикновено, когато изпълнява заклинание, е много съсредоточен и сериозен и изведнъж ми се струва, че в момента няма представа какво точно прави.

— Опасно ли е? За теб имам предвид — питам го.

 

Той свива рамене и маха с ръка.

— Не се тревожи. Трябва да разберем какво става, нали? Преди да се наложи да те пратим в лудница. Хайде, да започваме. Кармел — казва той и я поглежда, — ако нещо се обърка, трябва да изгориш кръвта по камата на Кас. Просто вдигни камата и изгори кръвта от острието. Разбра ли ме?

— Защо трябва да съм аз? Не може ли Кас да го направи?

— По същата причина, заради която ти трябва да го порежеш. Защото технически ти не си част от ритуала. Не знам какво ще се случи с Кас или с мен, когато започне.

Кармел трепери, въпреки че не е чак толкова студено. На върха на езика й е да се откаже, така че преди да има време да го направи, вадя камата от задния си джоб, махам ножницата и я поставям на земята.

— Камата е като морски фар, както каза Рийка — обяснява Томас. — Да се надяваме, че Анна ще го види, за да дойде при нас.

Той бърка в брезентовата си чанта и вади снопче ароматни пръчици, които протяга към Кармел, за да може тя да ги запали, след това ги духва, преди да ги забие в меката пръст около себе си. Изброявам седем. Ароматен дим се вдига на светлосиви спирали. Той поема дълбоко дъх.

— И още нещо — казва той, като взима барабана. — Не напускайте кръга, докато всичко не приключи.

Изражението му казва „няма страшно“, а на мен ми се иска да му кажа да внимава, но цялото ми лице е като парализирано. Дори да мигна си е приключение.

Той завърта китка и удря барабана; звукът е ритмичен, нисък и плътен. Звучи тежко, със силно ехо и въпреки че съм почти сигурен, че Томас няма музикално образование, всеки удар е точно на мястото си. Звучи като по партитура, дори когато сменя темпото и дължината на удара. Минава време. Колко точно — не знам. Може би половин минута, може би десет. Звукът от барабана притъпява сетивата ми. Въздухът е тежък от аромата на пръчиците и сякаш нещо се плиска в главата ми. Поглеждам Кармел. Тя мига на парцали, а няколко капчици пот са се появили на челото й, но иначе изглежда съсредоточена.

Дишането на Томас е забавено и плитко. Звучи като част от ритъма. Пауза, удар. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. После започва отначало, този път по-бързо и по-ниско. Димът от пръчиците потрепва. Нещо се случва. Той намира пътя.

— Кармел — прошепвам и протягам ръка над камата, която лежи в пръстта.

Тя хваща китката ми и долепя ножа на Томас до дланта ми.

— Кас — промълвява тя и клати глава.

— Давай, всичко е наред — казвам аз, а тя преглъща с мъка и хапе устна.

Острието се впива в месото на дланта ми, първо тъп натиск, а после кратко, парещо ужилване. По камата ми покапва кръв, размазва се по острието. Почти започва да цвърчи. А може би наистина цвърчи. Нещо се случва във въздуха; той се увива около нас като змия, а над ритъма на барабана в ушите си усещам свистенето на вятър, само дето няма никакъв вятър. Димът от пръчиците не трепти, а се издига право нагоре на спирали.

— Това очакваше ли се? — пита Кармел.

— Не се тревожи. Всичко е наред — отговарям, но нямам представа.

Каквото и да става, работи… макар и не съвсем. Случва се, но твърде бавно. Усещането в кръга е, че нещо иска да избяга от клетка. Въздухът е тежък и оскъден и ми се ще да имаше луна, за да не е такава скапана тъмница. Не трябваше да гасим лагерния фенер.

Кръвта все още капе от ръката ми по камата. Не знам колко е изтекла. Не може да съм загубил толкова много, но мозъкът ми не работи много добре. Едва виждам през дима, а нямам спомен откога е така, нито мога да си представя как толкова дим може да идва от седем миризливи пръчици. Кармел казва нещо, но не я чувам, въпреки че ми се струва, че крещи. Камата сякаш пулсира. Да я гледам покрита с моята кръв е странно, образът е почти изкривен. Моята кръв по камата. Моята кръв вътре в нея. Барабанът звучи, а дишането на Томас се носи по въздуха… а може би е моето дишане, ударите на моето сърце, блъскащи в ушите ми.

Гадене с дебели пръсти се набира по гърлото ми. Трябва да направя нещо, преди тотално да ме е завлякло или преди Кармел да се паникьоса и да напусне кръга. Ръката ми се стрелва към барабана и натиска опънатата кожа. Не знам защо. Просто някакъв странен импулс. Докосването оставя мокър червен отпечатък. За момент се очертава, ярък и дивашки. После потъва в повърхността на барабана, изчезва, сякаш никога не е бил там.

— Томас, приятелю, не знам колко още мога да издържа — прошепвам.

Едва различавам отблясъка на очилата му през дима. Той не ме чува.

Писък на момиче разцепва въздуха, див и брутален. И това не е Кармел. Звукът минава през тъпанчетата ми като сатър и още преди да видя първите кичури виеща се коса, знам, че Томас е успял. Намерил е ритъма на Анна.

Когато започвахме, се опитах да не го мисля много, да не си позволявам да имам очаквания. Оказва се, че не е имало нужда. Не бих могъл да си представя гледката, която сега е пред мен.

Анна избухва в кръга, сякаш барабанът на Томас я е издърпал от друго измерение. Тя разсича въздуха като свръхзвукова вълна и се блъска в някаква невидима повърхност на около метър над земята. Не тихото момиче, облечено в бяло, е призовал той, а богинята с черни изпъкнали вени, чудовищна и красива, пропита с кръв. Черна коса се носи зад нея като облак и ми се завива свят. Тя стои пред мен, от нея се стича чернилка и в момента не мога да си спомня какво или защо трябваше да кажа. Кръвта капе от роклята й, но не пада в пръстта, защото тя не е наистина тук. Просто гледаме през отворен прозорец.

— Анна… — прошепвам.

За момент тя оголва зъби, а черните й като моторно масло очи се разширяват. Но вместо да отговори, тя клати главата си и затваря очи. Юмруците й блъскат по невидимата преграда.

— Анна — този път по-силно.

— Не, не си тук — казва тя, взирайки се надолу, и облекчение изпълва гърдите ми, а вътрешностите ми сякаш омекват и се отпускат.

Тя ме чува. Това е нещо.

— И ти не си тук — казвам.

Това да я виждам пред себе си. Въздействието. Не че съм забравил, но да я видя отново просто ме отвява. Приведена е, в защитна позиция, като съскаща котка.

— Ти си просто плод на въображението ми — отвръща.

Звучи като нещо, което аз бих казал, точно като мен. Поглеждам Томас, който поддържа ритъма на барабана, диша равномерно. Мокър пръстен опасва яката на ризата му; от усилието по лицето му се стичат струйки пот. Едва ли имаме много време.

— И аз така си помислих — казвам. — Първия път, когато се появи в къщата ми. Така се опитвах да се успокоя, когато ти влизаше в горящата пещ или се хвърляше през прозореца ми.

Лицето на Анна трепва, струва ми се от предпазлива надежда. Малко е трудно да се каже, трудно е да прочетеш емоциите под тези черни вени.

— Наистина ли беше ти? — питам.

— Не съм се хвърляла — промълвява тя на себе си. — Бях хвърлена. Долу, върху камъните. Нещо ме дърпаше. Дърпаше ме в пещта, за да изгоря.

Тя се разтриса, може би от спомена; аз — също. Но трябва да я накарам да се концентрира.

— Това, което виждаме в момента, ти ли си?

Няма много време, но не знам какво да кажа. Тя изглежда толкова объркана. Тя ли е била наистина? Наистина ли е търсила помощта ми?

— Вие ме виждате? — пита тя.

Преди да мога да отговоря, мрачната богиня се разтапя. Черните вени потъват в бледата кожа, косата й се успокоява и става кестенява, спуска се по раменете й. Когато се подпира на колене, познатата бяла рокля шуми около краката й. Осеяна е с черни петна. Събира пръсти в скута си, а тези очи, тези тъмни, свирепи очи все още се колебаят. Премигват от едното в другото.

— Аз не те виждам. Има само мрак.

Скръб изпълва думите й и ги кара да звучат несигурно и глухо. Не знам какво да кажа. По кокалчетата на пръстите й има пресни ранички, а ръцете й са покрити със синини. Тънки белези се кръстосват по раменете й. Не може да бъде.

— Защо не те виждам?

— Не знам — казвам бързо.

Дим се издига помежду ни и аз с облекчение отмествам поглед, премигвам. Усещам, че се задушавам.

— Това е просто прозорец, който Томас успя да отвори — казвам.

Не трябва да е така. Където и да е, не й е мястото там. Белезите по ръцете й. Синините…

— Какво се е случило с теб? Какви са тези белези?

Тя се поглежда леко изненадана, сякаш чак сега разбира, че са там.

— Знаех, че си в безопасност — казва меко тя. — След като минахме от другата страна. Знаех.

Тя се усмихва, но без чувство. Нямаме време за това. Преглъщам с мъка.

— Къде си?

Косата й се спуска над бузите и тя се взира в нищото. Не знам дали изобщо вярва, че водим този разговор.

— В ада — прошепва тя, сякаш това е в реда на нещата. — Аз съм в ада.

Не! Не, не й е там мястото. Не трябваше да отива там. Трябваше да почива в мир! Трябваше… спирам, защото какво знам аз, да му еба майката! Това не се решава от мен. Това е само нещо, което исках и се опитвах да вярвам.

— Викаш ме за помощ, нали? Затова ли ми показа всички тези неща?

Тя клати глава.

— Не. Не мислех, че ти виждаш. Не мислех, че е наистина. Просто си те представях. Беше ми по-лесно, ако можех да видя лицето ти.

Тя отново клати глава.

— Съжалявам. Не съм искала да ме виждаш.

По извивката на рамото й има набраздена, зарастваща порезна рана. Мамка му, не трябва да е така. Не знам кой или какво решава, но сега аз ще взема шибаното решение. Не мога да търпя това повече.

— Анна, чуй ме! Ще те измъкна оттам. Ще намеря начин да те върна тук. Разбираш ли ме?

Главата й се завърта вдясно и тя цялата замръзва и се напряга, като дивеч, който се крие от вълк. Инстинктивно аз също мълча и гледам бързото повдигане на гръдния й кош. След няколко дълги секунди тя се отпуска.

— Трябва да вървиш — казва тя. — Ще ме открие тук. Ще те чуе.

— Кой? — питам. — Кой ще те открие?

— Той винаги ме намира — продължава тя, сякаш не ме е чула. — И после ме гори. И ме реже. И ме убива. Не мога да се боря с него тук. Не мога да спечеля.

Черните пипала на косата й започват да изскачат под кафявите кичури. Гласът й звучи далечно. Държи се само на косъм.

— Ти можеш да победиш всеки — прошепвам.

— Това е неговият свят. Неговите правила.

Тя говори на себе си, приклекнала е ниско. Кръв се просмуква в бялата материя. Косата й потрепва и става черна.

Какво, по дяволите, си мислех, правейки това? Един милион пъти по-лошо е сега, като я виждам пред мен и все пак на един свят разстояние. Ръцете ми се свиват в юмруци, за да ме спрат да се протегна към нея. В дима помежду ни протичат сто хиляди волта ток. Не е достатъчно близо, за да я докосна. Това е само магия. Илюзия, възможна заради един барабан от човешка кожа и моята кръв по острието на камата. Някъде вдясно от мен Кармел казва нещо, но не мога да я чуя, нито да я видя през гъстия дим.

Земята се разтриса под тялото на Анна. Тя се подпира на ръце и се свива, когато нещо, недалеч от нея, надава вой. Звукът е нечовешки, ехти, отеквайки от милиони стени. Капчици пот пробождат настръхналата кожа на гърба ми, а краката ми се задвижват сами; страхът й ме кара да скоча на крака.

— Анна, кажи ми как да те намеря. Знаеш ли?

Тя покрива ушите си с ръце, а главата й се мята напред-назад. Прозорецът помежду ни изтънява или се разширява, не знам кое от двете; противен мирис на гнило и на мокри скали стига до носа ми. Прозорецът не може, не бива да се затвори. Ще го отворя широко, ще го откъсна от пантите. Нека изгоря. Не ме интересува. Когато тя се пожертва за нас, когато го завлече със себе си…

И изведнъж знам кой е там с нея.

— Той е, нали? — викам аз. — Обиаманът. С него ли си затворена?!

Тя клати глава рязко, неубедително.

— Анна, не ме лъжи!

Млъквам. Няма значение какво казва тя. Аз го знам. Нещо в гърдите ми се навива като змия. Белезите й. Начинът, по който се свива като бито куче. Той троши костите й. Убиец! Убиец!

Очите ми горят. Димът е гъст; усещам го по бузите си. Отнякъде продължава да се чува звукът от барабана, все по-силно и по-силно, но вече не знам дали идва отляво, отдясно или отзад. Несъзнателно съм се приближил.

— Идвам, за да те намеря — крещя над барабана. — Идвам, за да намеря и него. Кажи ми как. Кажи ми как да дойда при теб!

Тя се свива. Има дим и вятър, и писъци и е невъзможно да кажа кое откъде идва. Казвам по-тихо:

— Анна, какво искаш да направя?

За момент ми се струва, че се блъскам в стена. Тя се тресе, диша дълбоко и с всяко издишване гълта думите си. Но после ме поглежда, гледа право в мен, в очите ми, и не ми пука какво каза по-рано. Тя ме вижда. Знам, че ме вижда.

— Касио — прошепва тя. — Измъкни ме оттук.