Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (55)

55

В кабинета на началника на Областното управление във Векшо, един етаж по-горе, нищо не свидетелстваше за ентусиазма, разгорял се в помещенията на разследващата група. Точно обратното: началникът беше силно притеснен и, както обикновено, преданият и умен комисар Улсон напълно споделяше тревогата му.

Макар че той беше в отпуск, рано сутринта секретарката му се обади във вилата му само за да му съобщи за пристигнали писма от ЮК и ЮО. Досега съдбата го беше пожалила от такива писма — въпреки двайсет и пет годишния си стаж в полицията и увеличаващия се брой на подчинените, за които да отговаря.

Понеже нямаше друг избор, началникът веднага се качи в колата и измина десетте мили до управлението. Преди това обаче отиде да нагледа любимата си съпруга. Както обикновено, тя лежеше до пристана и се приличаше на слънце. Махна небрежно с ръка, когато той й напомни да се намаже със слънцезащитен лосион.

Още докато пътуваше, началникът се обади на верния си оръженосец Улсон. Поради деликатното естество на случая, той най-старателно му обясни колко важно е да обсъдят въпроса първо насаме и да не бързат да споделят получената информация с колегите от Стокхолм.

— Съгласен съм с теб, шефе — отвърна Улсон и се ангажира веднага да съобщи на Бекстрьом, че ще отсъства, и да го помоли да поеме ръководството на утрешната оперативка, без да се впуска в подробности за причините.

След като обсъдиха възникналата ситуация на спокойствие пред чаша кафе, се оказа, че единодушието им надхвърля конкретния въпрос. Вестникарските публикации били предизвестено едностранчиви и съдържали силно преувеличени факти, подчерта Улсон, но той възпрял колегите си от Главната дирекция от невъздържани реакции.

— Според мен обяснението се корени отчасти в различната полицейска култура, която имат те — установи Улсон. — Те изобщо не се притесняват колко служебни средства ще похарчат. Действат, без да мислят, така да се каже.

Колкото до необходимостта да отговорят на ЮК и ЮО, Улсон се задължи при първа възможност да изпрати на началника по-конкретна и подробна информация по случая, тъй че началникът да не се тревожи.

— В най-лошия случай ще им цитирам закона — закани се Улсон и изпъна гръб.

„Улсон е непоклатим като скала“, възхити се наум началникът. Ако можеше, би го помолил и да се обади на новоназначения шеф на Главната дирекция. Разговорът не търпеше отлагане, а още от сутринта само при мисълта да го проведе, го побиваха тръпки. „Как го наричаха? Касапина от Одален?“

Беше го виждал на живо едва няколко пъти, но те се оказаха предостатъчни да се увери, че прозвището е повече от заслужено. Този едър грубоват нурландец почти не говореше, но начинът, по който фиксираше с очи, определено не допринасяше за душевния покой на нещастниците, попаднали под зрителния му прицел. „Примитивен провинциалист без възпитание, образование и каквато и да било юридическа подготовка — разсъждаваше началникът във Векшо, а по гръбнака му пролазиха ледени тръпки. — И все пак вероятно е най-добре да му се обадя лично“, прецени той и без да мисли, набра номера на някогашния си състудент, валиден допреди седмица.

— Да, моля — обади се суровият глас на Юхансон в другия край на линията.

ШГДКП Ларш Мартин Юхансон не беше единственият, получил обаждане. По същото време началникът на ГИПИ, комисар Пер Йонсон, се обади на колегата си Бекстрьом, за да му предложи услугите си във връзка с ДНК находките в откраднатата кола, за които току-що научил. Тези находки му откриха отлична възможност по изискан начин да си върне на Бекстрьом за грубиянските забележки, които същият този Бекстрьом избълва при последната им среща.

— Не разбирам какъв е проблемът — Юхансон прекъсна началника във Векшо, след като в продължение на няколко минути беше принуден да слуша многословните му тиради. — Нали твоите хора ръководят предварителното следствие? Останал съм с впечатлението, че Бекстрьом и другите колеги от Стокхолм само помагат.

„Присъствието на Бекстрьом наистина е голяма беля, но ще се заема с нея по-нататък“, помисли си Юхансон.

— По принцип е така — потвърди началникът във Векшо. — Ръководител на предварителното следствие е един от най-надеждните ми и опитни колеги.

— Радвам се да го чуя. Предай на момчетата ми да се държат прилично, защото иначе ще се разправяме по друг начин. Ако държиш да си ги прибера, само го искам черно на бяло.

— Не, не — запротестира началникът във Векшо. — В никакъв случай. Вършат си работата много съвестно — увери го той и усети как по дланите му избива ледена пот.

— Добре тогава.

„Колко ужасно примитивен тип!“, възмути се наум началникът във Векшо.

— Поправѝ ме, ако греша, Пеле — каза Бекстрьом, който се намираше във великолепно настроение. — Обаждаш се да ме питаш дали ти и смешниците ти от архива можете да помогнете на мен и колегите ми да прозрем нещо, което ни е убягнало.

— Тези думи са твои, Бекстрьом, не мои — отвърна неутрално Йонсон. — Обадих се да предложа експертната ни помощ във връзка с ДНК находката в онзи автомобил.

— Аха, разбирам. Звъниш ми, за да ме попиташ дали можеш да ни помогнеш да прозрем нещо, което ни е убягнало.

— Ако предпочиташ този израз — да.

— Отговорът ми е „не“. Повтарям: НЕ — заяви Бекстрьом със силен и ясен глас и си изключи телефона, защото от години се бе убедил, че това е най-ефективният начин да прекратиш разговор, особено ако разговаряш с човек като колегата Йонсон. „Добре го подредих малкия Пеле Йонс.“