Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (50)

50

Остров Алньон близо до Сундсвал, вторник; 5 август

Започна последната седмица от най-дългия отпуск в живота на Ларш Мартин Юхансон.

Преди близо две години го освободиха от поста му на оперативен началник към Сепо, за да поеме едно от най-секретните разследвания в историята на шведското законодателство. Но и тази мисия наближаваше своя край. Останаха само някои подробности, които административните му помощници щяха да свършат. Затова, още седмица преди Мидсомар, Юхансон напусна родината и заедно със съпругата си тръгна да обикаля Европа. Жена му обичаше да пътува — нови хора, нови места, нови впечатления, — докато Юхансон предпочиташе хубава книга, изключен телефон и вкуса храна.

Независимо от различните си предпочитания, след такова пътешествие те винаги се завръщаха в Швеция в прекрасно настроение. А по силата на старо обещание, което постепенно се превърна в традиция, прекарваха последната седмица от ваканцията си при по-големия брат на Юхансон на остров Алньон близо до Сундсвал. Така направиха и тази година. Спокойствие, тишина, хубава храна, качествени напитки и щедри, лишени от излишна сантименталност домакини, чиято подкана да се чувстват като у дома си не беше просто дежурна любезност. „И най-важното — разсъждаваше Юхансон, — къде по света има място, което да превъзхожда Швеция? Никъде“, заключи той, от гърдите му се откъсна блажен стон и заспа върху шезлонга си.

В момента Юхансон имаше три мобилни телефона. Един личен, един обикновен служебен и един строго секретен, който използваше предимно за изходящи разговори. За всеки случай и той беше червен и Юхансон го бе програмирал да звъни като полицейска сирена. Много се гордееше с постижението си. Веднага демонстрира на съпругата си как звъни телефонът — набра го от другия си телефон, — за да може и тя да се наслади на техническите му умения. А първия път, когато Пия чу „полицейската сирена“ да вие на пожар, идеологът й хъркаше спокойно в шезлонга си.

„Немците сигурно са направили оферта за закупуването на цяла провинция Смоланд“ — предположи съпругата на Юхансон, остави книгата си настрана и натисна зелената слушалка.

— Да, моля.

„Не бива да казвам името си, защото може да ме тикнат в затвора“, съобразително си напомни тя.

— Enchante^[1] — поздрави я ленив глас. — Предполагам, че си онази, за която те мисля — продължи гласът, — но колкото и да ми се иска да продължим да си говорим, ще се наложи да те помоля да ми дадеш благоверния си.

— Кой го търси? — попита тя. — Имате ли някакво име?

— Уви, работим без имена — отвърна ленивият глас. — Предай на любимия си съпруг, че стар сътрудник на Пилигрим иска да размени с него няколко думи.

— А ако попитам за какво става дума, ще ме тикнат в затвора?

— Ако ти отговоря, аз ще отида зад решетките — поправи я бившият сътрудник на Пилигрим с почти обиден глас.

— Ще го събудя.

„Като деца са“, помисли си Пия.

— Кой беше? — полюбопитства тя десет минути по-късно, когато съпругът й приключи полугласния си разговор, проведен по незнайни причини в отдалечения край на терасата. Юхансон изключи червения си телефон и се отпусна с въздишка върху шезлонга.

— Стар познат — отвърна неопределено Юхансон.

— Потайна особа, а? — подхвърли Пия. — Дори не си каза името.

— Така ли? — сви рамене той. — Работи в правителствената администрация като специален съветник, помага на премиера с това-онова. Фамилията му е Нилсон.

— Аха. Нашият сив кардинал, значи. Шведският аналог на кардинал Ришельо.

— Нещо такова. Нещо в този дух — уточни той.

— Какво искаше този човек от теб?

— Нищо особено, да разменим две-три думи.

— И ще трябва да се върнем в Стокхолм — предположи тя. Не се случваше за пръв път.

— Утре заминавам. Ако нямаш нищо против.

— Чудесна идея. Тъкмо ще се отбиеш вкъщи да вземеш някои неща за барбекюто през уикенда.

— Разбира се — отвърна Юхансон. — Разбира се — повтори той, защото мислите му вече бяха отлетели в друга посока и не му се изпадаше в излишни спорове.

— Този човек ми се стори пиян — подхвърли Пия. — Гласът му звучеше така.

— Просто беше в добро настроение — опроверга я кротко Юхансон. — Още е дванайсет. Вероятно дори не е обядвал.

— Може наистина да е бил весел. Жизнерадостен тип.

— Някак не ми се връзва — Юхансон поклати категорично глава. — Ти какво мислиш? — попита той и си погледна ръчния часовник. — За обяд, имам предвид?