Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (5)

5

Компания на Бекстрьом правеха две млади дарования от отдела — криминални инспектори Ерик Кнютсон и Петер Торѐн. Без да са особено велики умове, те поне слушаха Бекстрьом. В службата бяха известни като Ханс и Фриц. Освен че Ханс беше рус, а Фриц — тъмен, двамата си приличаха като две капки вода, бяха неразделни, не спираха да си говорят и със затворени очи беше невъзможно да различиш гласовете им.

Сега Кнютсон седеше зад волана, а Торѐн — на седалката до него и четеше на глас туристическа брошура, свалена от интернет. Бекстрьом пък се беше изтегнал на задната седалка, за да размишлява на спокойствие в компанията на студена бира.

— Объркал си се, Бекстрьом — каза Торѐн. — Уви, Векшо не се намира до морския бряг. Отдалечен е на десет мили от Балтийско море. В града има катедрала, областен управител и университет. Сигурно си го объркал с Вестервик или с Калмар. И Вестервик, и Калмар имат излаз на море. В Смоланд… Астрид Линдгрен, нали се сещаш… седемдесет и пет хиляди жители. В момента говоря за Векшо. Колко мацки има в толкова голям град? Как мислиш, Ерик?

— Много ли искам, като моля за малко сведения по случая? — попита кисело Кнютсон. „Трябва да има две хиляди“, пресметна грубо и това изчисление го поразведри.

— Колегите от Векшо ще изпратят информация веднага щом я систематизират — Бекстрьом кимна към конзолата между двете седалки.

— Все нещо трябва да разберем — упорстваше Кнютсон.

„Мрън-мрън-мрън“, помисли си Бекстрьом и въздъхна.

— Сутринта са открили млада жена, удушена в дома й. Ако можем да вярваме на провинциалните пишман шерифи, престъплението е със сексуален характер. Неизвестен извършител и пълна програма. Ако извадим късмет, ще излезе, че са пропуснали нещо, и ще закопчаем гаджето й.

— И това ли е всичко, което знаем? — скептично попита Кнютсон. — Имала ли е гадже?

— По всяка вероятност не — отвърна уклончиво Бекстрьом. — Ситуацията е малко деликатна. Жертвата е от нашите редици.

— Какви ги говориш? — възкликна Кнютсон. — Колежка?

— Кофти — отбеляза Торѐн. — Колежка. Не се случва всеки ден. Да посегнат на колежка, имам предвид.

— Бъдеща колежка — уточни Бекстрьом. — Учела е в Полицейската школа във Векшо. След година завършвала. През лятото замествала на рецепцията в участъка.

— Какво става? — възкликна Кнютсон и поклати глава. — Що за извратен негодник изнасилва и убива бъдеща полицайка?

— Ако е познавала убиеца, има голяма вероятност да е бил друг колега — пошегува се Бекстрьом. — Но едва ли е така — додаде той, когато видя неодобрителния поглед на Кнютсон в огледалото.

— Сигурно ще го разкрием по-лесно от обичайните убийства на проститутки. Нали все пак трябва да гледаме положително на нещата — опита се да го утеши Торѐн. — Поне ще си спестим разпитите на съмнителни клиенти и криминални елементи.

„Този път проблемът ще е от съвсем друго естество — отговори наум Бекстрьом. — Мечтай си, приятелю.“

— Да се надяваме, че ще излезеш прав — каза на глас. — Да се надяваме.

Близо до Норшопинг колегите от Векшо им изпратиха факс. Преспокойно можеха да си го спестят предвид съдържанието: карта на Векшо, на която мястото на убийството беше оградено с кръг, а пътят към хотела — маркиран със стрелки. Съвсем ненужна информация, защото Торѐн вече бе свалил същата карта от интернет и Кнютсон бе въвел адреса на хотела в джипиеса.

После пристигна кратко съобщение от местния ръководител на разследването, в което той приветстваше колегите си с добре дошли, съобщаваше им, че следствените работи са започнали и се движат според установените практики, и обещаваше да ги уведоми своевременно за всяка новопостъпила информация. Първата оперативна на разследващата група щяла да се състои в девет на следващата сутрин в местния участък.

— Комисар Бенгт Улсон от областното полицейско управление във Векшо ще ръководи предварителното разследване — съобщи Торѐн, който се намираше най-близо до факса и ръцете му бяха свободни. — Познаваш ли го, Бекстрьом?

— Виждали сме се — отвърна Бекстрьом и преглътна последната глътка от бутилката. „Загрява доста бавно. От това по-хубаво — здраве му кажи.“ Това обстоятелство работеше в негова полза, защото той вече си бе наумил как да организира работата.

— И що за човек е? — полюбопитства Кнютсон.

— От онези, състрадателните.

— А разбира ли нещо от убийства?

— Едва ли. Но се говори, че е посещавал множество курсове за насилие срещу жени и деца, за кръвосмешение, за ползите от дебрифинга^[1].

— Не се ли е занимавал със следствена работа по убийство? — попита Торѐн.

— Преди няколко години си беше наумил, че вдън горите смоландски станало ритуално убийство на някакво момиче от чужд произход. Някаква откачена полицейска информаторка от подземния свят твърдяла, че е станала свидетел на престъплението.

— И какво стана? — поинтересува се Кнютсон.

— Всичко приключи благополучно. Получихме преписката и я прекратихме още на следващия ден. После изпратихме писмо, в което най-любезно му съобщихме, че такова убийство никога не е имало. Благодарихме им за проявения интерес и ги помолихме да се чувстват свободни да се свържат отново с нас, ако се натъкнат на още някоя призрачна история.

— Май си спомням случая — обади се Торѐн. — Сигурно е било преди да постъпя на работа тук. Бенгт Улсон, значи… Него ли по-възрастните колеги наричат Ритуалния убиец?

— Да — потвърди Бекстрьом. — Това се превърна в неговата професионална ниша. Призраци, скелет, поклащащи се кадилници, дълги кучешки зъби, черни пелерини, а после малко дебрифинг, преди ченгетата да се приберат вкъщи.

„По-възрастните колеги ги? — На Бекстрьом епитетът не му убяга. — Писна ми от тази възрастова дискриминация.“

— Накъде отива цялата полицейска гилдия? Какво им става на всички тези колеги? — мрънкаше Торѐн.

— Нали преди малко ти обясних — отвърна Бекстрьом. — А сега, господа, ще бъдете ли така добри да млъкнете за малко, та изморената ми глава да си отпочине?

„И този ли започна същата песен? Съседи по седалка и братя по идиотизъм“, помисли си Бекстрьом.

Останалата част от пътуването премина в сравнително мълчание. Не получиха повече никакви съобщения по факса. Кнютсон и Торѐн продължиха, разбира се, да кудкудякат един през друг, но не се опитваха да въвлекат и Бекстрьом в разговора. Когато пристигнаха в хотела във Векшо в пет следобед, Бекстрьом още се чувстваше замаян и реши да се поизтегне на леглото за няколко часа преди вечеря. Пък и другите колеги още не се бяха появили.

Бекстрьом предвидливо се беше обадил предварително в хотела и беше предупредил да подготвят стаите им, та да се качат направо там, без да се налага да пропъждат стадото лешояди, събрало се във фоайето.

Погрижи се и да раздаде задачи на подчинените си. И как иначе? Нали той е шефът. На Кнютсон заръча да се свърже с местните колеги и да им предаде от името на началника си, че в момента Бекстрьом е зает, но ще им се обади при първа възможност и ще присъства на утрешната оперативна. Торѐн обеща да се погрижи за прането на Бекстрьом и после да се отбие на местопрестъплението. А самият Бекстрьом възнамеряваше да се отдаде на така необходимата му дрямка — така обясни на двамата си подчинени.

— Някои от нас не са подвили крак от ранна сутрин — напомни той, вече отпуснал се върху леглото. — И не забравяйте да запазите маса в някое по-закътано ъгълче в ресторанта за осем часа.

„Най-сетне“, отдъхна си той, след като двамата излязоха и Торѐн затвори вратата. После нагласи удобно възглавницата си и заспа почти веднага.