Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (3)

3

Дежурният началник направи всичко, което трябваше. За по-малко от два часа на местопрестъплението се събраха всички привикани. За нещастие, и много други хора, които той би предпочел да не му се пречкат, но нямаше как да ги изгони. Отцепиха района около жилищната сграда и затвориха и двете платна на улицата отпред. Полицаите от отдел „Охранителна полиция“ започнаха да претърсват съседните жилищни сгради в района, а техен колега се опита да пусне служебно куче по следите на извършителя. Без успех. Не беше никак учудващо, като се има предвид какъв пороен дъжд се изсипа. Техническият екип започна щателен оглед на апартамента, съдебният лекар вече пътуваше за местопрестъплението от лятната си вила. Свидетелката беше разпитана, родителите — уведомени за трагичната вест и откарани в Полицейското управление. След малко двама полицаи щяха да тръгнат от врата на врата в района. С това точките в списъка на дежурния се изчерпваха. С изключение на една, последната.

След като всички парчета си дойдоха по местата или най-малкото това предстоеше да стане, той се зае и с последната точка. Обади се на началника на управлението. Макар да беше петък, горещо и началникът да беше излязъл в отпуск, той не се намираше в крайморската си вила, а зад бюрото в кабинета си в същата сграда. Преди обяд разговаряха по телефона близо четвърт час. Обсъдиха състоянието на жертвата и след като затвори, дежурният неочаквано се почувства необяснимо депресиран — въпреки богатия си опит и множеството преживени житейски изпитания.

Странно, защото при спомена за миналия път, когато списъкът му потрябва — докато заместваше свой колега в Калмарското управление, — настроението му винаги се повишаваше. Тогава двама от най-върлите бандити в града бяха открили огън един срещу друг посред бял ден в центъра на Калмар, пред погледите на десетки мирни граждани. Във всички възможни посоки профучали около двайсет изстрела, но като по чудо двамата гангстери ранили единствено самите себе си. Не пострадали невинни. „Такова нещо може да се случи само в Смоланд“, помисли си тогава дежурният.

Началникът на управлението също не се зарадва. Разследването на убийства не влизаше в неговата специалност и един от житейските му принципи гласеше „Не се тревожѝ за онова, което още не се е случило“ но положението никак не му се нравеше. Още отсега престъплението показваше неизменните черти на класическо коварно убийство и ако нещата тръгнат на зле, предвид личността на жертвата, началникът щеше да се почувства като поредния онеправдан работник.

По време на официална вечеря миналата седмица той изнесе реч, в която пространно описа недостатъчните ресурси на полицията и в заключение сравни силата на органите на реда с „рехава, порутена ограда, която не може да спре все по-ожесточаващата се престъпност“.

Аудиторията оцени подобаващо речта му, а самият той също остана много доволен от сравнението с оградата, което смяташе за изключително оригинално — и като идея, и като словесен изказ. Впрочем не беше единственият, впечатлен от остроумието и красноречието си. Главният редактор на най-големия местен вестник, взел участие в официалната вечеря, не пропусна да му отправи комплимент, докато пиеха кафе и коняк. Но това беше тогава. На началника на управлението никак не му се мислеше в каква ли посока са поели пристрастията на журналиста само броени часове след вечерята.

Ала най го измъчваха терзанията му от лично, емоционално естество. Познаваше бащата на жертвата, а самата жертва на убийството бе виждал няколко пъти. Спомняше си я като повече от възхитителна млада дама и ако самият той би имал дъщеря, би искал тя да изглежда и да се държи точно като нея. „Какво става? — питаше се той. — И защо всичко това се случва точно във Векшо, където не сме разследвали убийство, откакто работя в управлението? И защо се случва точно по време на моя мандат? Че и през лятото, на всичкото отгоре.“

В този миг той взе решение. Независимо че оградата беше рехава, а летните отпуски и други служебни неудачи разклащаха допълнително устойчивостта й, той реши, че е крайно време да се подготви за най-лошото. Вдигна слушалката и се обади на своя стар приятел и състудент, ШГДКП, за да го помоли за помощ. Защото началникът не се сещаше за по-подходящ човек, към когото да се обърне.

След телефонния разговор, продължил по-малко от десет минути, началникът изпита осезаемо облекчение, граничещо с освобождение. От Главната дирекция „Криминална полиция“ му обещаха възможно най-силното подкрепление: кадри от легендарния отдел „Убийства“ щяха да пристигнат още днес.

Самият началник на управлението във Векшо също се постара да се представи в добра светлина. Не заслужи златна звезда, нито сребърна, но поне бронзова, задето се сети за една не съвсем маловажна подробност. Поръча на секретарката си да се обади в Градския хотел да запази шест отделни стаи, без да уточнява датата на напускане. Настоя изрично стаите да се намират на един етаж, но да са изцяло самостоятелни.

В хотела се зарадваха на резервацията му, защото в момента цареше пълно затишие. Ала само след броени часове на същия ден това се промени и в централната част на Векшо стана невъзможно да си намериш свободна хотелска стая.