Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (27)

27

На следващия ден най-сетне се сдобиха с ДНК проба от съседа на Линда, библиотекаря Мариан Грос. Не че някой от разследващата група вярваше, че той е убиецът, но въпросът беше принципен. Полицията не може да допусне никой, най-малко от всички човек, толкова близко живеещ до апартамента на Линда, да се измъкне от рутинна проверка заради проява на инат. Криминален комисар Ян Левин разговаря с прокурорката, която бе надзиравала старото разследване срещу Грос, и й посочи вратички, които законът предоставя. Прокурорката веднага се съгласи да издаде заповед и изрази смайване, че разследващите не са се свързали с нея по-рано за съдействие. Отсега нататък полицаите трябваше само да го доведат в управлението, а откаже ли да даде проба доброволно, да я вземат принудително.

Задачата се падна на Фон Есен и Адолфсон. След обичайния експериментален ритник по вратата Грос отвори, обу си обувките и се качи в полицейския автомобил. Както и миналия път, библиотекарят не обели и дума през целия път.

— И така, Грос — Левин го изгледа дружелюбно. — Прокурорът разпореди да ти вземем ДНК проба. Доколкото ми е известно, това може да стане по два начина. Или ти сам да вкараш в устата си тази клечица с памук на върха и да я разтъркаш по вътрешната повърхност на бузата си, или да повикаме лекар, който ще забоде спринцовка в ръката ти в присъствието на колегите.

Грос мълчеше и ги гледаше навъсено.

— Да разбирам ли, че предпочиташ да извикаме медицинско лице? — Левин се усмихна със същата дружелюбна усмивка. — Момчета, отведете доктор Грос в килията, докато чакаме лекаря.

— Искам сам да си взема проба — кресна Грос и протегна ръка към епруветката с клечки върху Левиновото бюро.

След като даде ДНК проба, Грос отхвърли предложението на Левин да го закарат до дома му със служебна кола.

Няколко часа по-късно в управлението пристигна куриер и донесе жалба от името на Грос, който обвиняваше прокурорката, криминален комисар Улсон, криминален комисар Левин и командированите временно във Векшо инспектор Фон Есен и инспектор Адолфсон в неправомерни юридически действия. Рецепционистката пусна жалбата в служебната поща за препращане към „Вътрешно разследване“. Общо взето, това беше обичайна реакция на Грос след всяко негово посещение в управлението.

Дейността по вземане на ДНК проби вървеше по-бързо от очакваното. Един от по-младите членове на разследващата група, с интереси в областта на статистиката, залепи лист върху работното табло, на който всички да следят напредъка под формата на таблица. Броят на лицата, дали ДНК проба, вече надвишаваше сто. Половината от тях вече бяха вън от подозрение след проверка в научно-техническата лаборатория в Линшопинг. Единствен Грос се бе противопоставил. Неколцина местни хулигани се явиха в полицията по собствена инициатива и сами предложиха услугите си.

Единственият облак, помрачаващ това ясно криминално-техническо небе, бяха колегите.

Тримата полицаи, присъствали в клуба, първо отказаха да дадат проба. След като разследващите проведоха разговор с всеки поотделно, двама склониха, но третият се свърза с профсъюза и продължи да настоява на своето. Твърдеше, че обмисля да внесе жалба пред парламентарния омбудсман, в която да се оплаче от отношението на Бекстрьом и другите така наречени колега от Главна дирекция „Криминална полиция“. Надявал се поне да си попълнят пропуските в основите на правото.

Колкото до курсанта, положението изглеждаше още по-просто. Многократните им опити да се свържат с него по стационарния и мобилния телефон претърпяха неуспех. Оставиха му няколко съобщения с молба незабавно да се обади в полицията, но още не го беше направил.

Улсон се тревожеше, и то предимно заради тримата колеги, от които Бекстрьом искаше ДНК проби, заради съмнителните им досиета. Улсон сподели доверително на Бекстрьом, че не съчувствал нито на домашния насилник, нито на инструктора по стрелба, който тормозел ученичката си с похотливи предложения.

— Между нас казано, дори предпочитам да ги изритат — уточни той.

„Че какво ни засяга това нас двамата с теб?!“, недоумяваше Бекстрьом, но кимна.

Другояче обаче стояли нещата с бившия футболен треньор. Левин го познавал лично и можел да гарантира, че е почтен човек. Станал жертва на огромна несправедливост. Улсон не можел с чиста съвест да го посъветва да даде ДНК проба.

— Не желая животът му да тежи върху моята съвест — обясни Улсон. — Той все още е много депресиран.

— Че кой не е? — отвърна Бекстрьом. — Но аз си мислех, че юношите никога не лъжат за сексуални посегателства над тях.

Улсон с готовност бил готов да признае валидността на тази полицейска максима. В този случай обаче зад цялата история най-вероятно стояли родителите на момичето. Ако пък девойката си била измислила обвиненията, то тогава неговият несправедливо уличен в престъпление колега и добър приятел се превръщал в изключение, потвърждаващо правилото.

— Надявам се да проявиш разбиране, Бекстрьом — каза Улсон.

— Естествено. Всички се надяваме извършителят да се окаже човек, който изглежда закоравял престъпник в очите ни. Има ли друго?

„Чудя се дали да не вземем проба и от теб, Улсон“, додаде наум Бекстрьом.

На Улсон му тежало още нещо. Психопатът от Далбю все още се разхождал на свобода, макар Корпусът за бързо реагиране да обградил района в железен обръч и да претърсвал терена квадратен метър по квадратен метър.

— Не мислиш, че той е нашият човек? — Улсон погледна Бекстрьом с надежда.

— Прочетох, че вечерните ни вестници подозират подобно нещо. Позовават се на високопоставен източник в управлението, но ако ме питаш дали аз съм този източник, то отговорът е не.

— Не съм си го и помислял, Бекстрьом — побърза да го увери Улсон. — Интересува ме как ти се струва самата хипотеза.

— Високопоставеният източник е побъркан колкото приятелите му, които списват вестника — отсече Бекстрьом.

 

 

Вечерта Карин му позвъни и поиска обяснение защо Бекстрьом не се обажда. Заминала за уикенда да види старата си майка, но очаквала той поне да й остави съобщение на гласовата поща.

— През последните дни ми се струпа доста работа — неопределено каза той. „Какво има предвид с това, посетила старата си майка?“

— Нещо ново? — попита тя с обичайния си репортерски глас.

— Ами… по-скоро в личен план. Домашният ми любимец почина. Бях помолил мой приятел да го наглежда, докато съм тук да разследвам убийството, но животното не е издържало.

— Боже мой, колко тъжно! — възкликна разстроена Карин. — Куче или котка?

„За какъв ме взема тази жена? — възмути се Бекстрьом. — Само бабите и педалите гледат котки.“

— Куче — излъга той. — Дребосъче, но беше много енергично. Казваше се Егон.

— Колко тъжно. — Съдейки по гласа й, Карин явно обичаше животните и умееше да съчувства на чуждото нещастие. — Малко кученце, и то с толкова сладко име. Разбирам мъката ти. Имаш ли сили да ми разкажеш какво се е случило с него?

— Удавил се е. Извини ме…

— Разбирам. В момента не ти се говори за това.

— Да се чуем утре? — предложи Бекстрьом. — Обади ми се, ако ти се излиза да хапнем заедно.

„Колко са смахнати тези жени!“

Бекстрьом избягваше Рогершон, защото смяташе, че има основания да го подозира в убийството на малкия Егон. Рогершон, от своя страна, се преструваше, че не забелязва дистанцираното поведение на Бекстрьом. Държеше се съвсем нормално. „Истинските психопати са точно такива — мислеше си Бекстрьом. — Пълни егоисти.“ Рогершон обаче явно спадаше към малко по-противоречиво устроените, защото по едно време не издържа и почука на вратата на Бекстрьом. Съвсем дискретно почукване, което явно се дължеше на гузната му съвест, или поне така предполагаше Бекстрьом. За да покаже желание за помирение, Рогершон донесе каса студени бири и, кажи-речи, неразпечатана бутилка уиски.

— Май са ти потънали гемиите — установи Рогершон.

Понеже Бекстрьом не беше злопаметен, двамата успяха малко по малко да нормализират отношенията си и да се върнат към онова приятелство, което ги свързваше от години.

— Наздраве за Егон — каза Рогершон.

— Наздраве, братко — отвърна Бекстрьом. — Наздраве за Егон — тържествено обяви той, изправи се и вдигна чаша.

На следващата сутрин — през нощта двамата с Рогершон се отдадоха на нощно бдение в чест на Егон — Бекстрьом най-после взе на мушката си заподозрян, който изцяло заслужаваше този епитет. „В такива моменти сякаш получавам сигнали свише“, помисли си той, когато усети познатите вибрации.