Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (25)

25

Векшо, петък, 11 юли — неделя, 13 юли

Сутрешната оперативка кръжеше около старо полицейско клише, доказало надеждността си дори по-често от тезата, че убиецът обикновено се появява на погребението на своята жертва. Обърканото, почти паническо поведение на извършителя, за което свидетелстваха оставените улики, говореше, че убиецът на Линда вероятно е извършил и други престъпления във връзка с убийството; съпътстващи деяния, извършени близо до известното местопрестъпление — непосредствено преди или след убийството на Линда.

Криминалните инспектори Кнютсон и Торѐн провериха в базата данни всички случаи на сигнали за престъпления, подадени от граждани, всички рапорти за намеса на полицията и дори всички глоби за неправомерно паркиране в града през периода от сряда, втори юли, до вторник, осми юли. Глобите се брояха на пръст. Повечето собственици на автомобили бяха заминали на почивка с колите си; повечето служители, контролиращи зоните за паркиране — също. В квартала, където се намираше жилището на майката на Линда, нямаше данни за нито един глобен собственик на автомобил през седмицата, която интересуваше полицията. Всъщност там контролните органи едва ли имаха работа, защото повечето хора с апартаменти в района разполагаха с частни гаражи. През въпросната седмица обаче бяха постъпили данни за общо 102 престъпления: 13 кражби на велосипеди, 25 грабежа или дребни кражби в големи магазини и бакалници, 10 домови кражби вкъщи, офиси и административни сгради, 10 разбити автомобила, 5 прояви на хулиганство срещу автомобили, 2 кражби на автомобили, 4 измами, 1 злоупотреба, 2 случая на злоупотреба с чуждо доверие с един и същ потърпевш, 3 данъчни престъпления, 10 груби нарушения на правилата за улично движение, от които 5 случая на шофиране в нетрезво състояния, и 17 случая на насилствени престъпления: 8 побоя, 7 случая на заплахи или тормоз и един случай на физическа агресия срещу служител на реда. Половината от тези престъпления бяха породени от семейни разпри и размяна на удари, една четвърт — от скандали между позната, а останалата една четвърт се бяха разиграли в непосредствена близост до нощния клуб на Градския хотел. И, разбира се, за да станат седемнайсет общо, в броя им се включваше и убийството на курсантката Линда Валин, извършено в ранните часове на петък, четвърти юли.

„Този град може да съперничи на Чикаго“, помисли си Бекстрьом и въздъхна.

— Някое престъпление, което да привлича по-специално внимание? — попита той, опитвайки се да не издава равнодушието си.

— Престъплението, извършено в най-голяма близост до апартамента на Линда, е автомобилна кражба. Откраднат е стар сааб — от паркинг в квартал Хьогсторп в южното подножие на гората, намираща се на изток от местопрестъплението. Близо до шосе 25 към Калмар — обясни Кнютсон.

— Най-често крадената кола в страната — притече се на помощ Торѐн. — Говоря за старите сааби — уточни той.

За жалост, обаче възникнало несъответствие: кражбата на автомобила била съобщена в полицията чак в понеделник, или три денонощия след убийството.

— Проклетникът сигурно си е спретнал лагер в тази гора. Възползвал се е от възможността да си напече шкембето и да се топне в някое поточе — предположи Бекстрьом и забеляза няколко усмивки сред присъстващите.

— Ние, разбира се, проверихме дали датата на съобщаване съвпада с датата на самото престъпление — продължи Торѐн. — Ерик се обади на собственика — Торѐн кимна към Кнютсон.

— Според собственика колата си била на мястото през почивните дни. Един съсед му казал. Тон е пенсиониран пилот впрочем: собственикът, не съседът. А онзи по това време бил на село. Саабът била старата му кола, в момента карал нов мерцедес. Но какво общо на практика има това със случая?

„И аз се питам същото. Какво, по дяволите, общо има това?“

— Няма ли друго? — поинтересува се Бекстрьом и въздъхна наум.

— Няма — отвърна Торѐн.

— Ако искаш, ще отидем и по-далеч — услужливо предложи Кнютсон.

— Зарежете тази работа. Имаме по-спешни задачи. Защо продължавате да киснете тук? — попита той и огледа групата си. — Срещата приключи. Забравих ли да ви кажа? Захващайте се с нещо полезно, а ако нямате друга работа, погрижете се да вземете проба от всички кандидати в списъка.

Бекстрьом стана от мястото си. „За нищо не стават — ядосваше се той. — Пък и тази жега… Става непоносимо горещо, а до първата бира за деня остават поне осем часа.“

Същия предобед Еноксон и един от колегите му извършиха обиск в стаята на Линда в дома на баща й. Имението му се намираше в околностите на Векшо. Дори комисар Улсон присъства, макар Еноксон да се беше опитал най-деликатно да го отклони от намерението му.

— По-добре да останеш в управлението, където си по-нужен — му беше казал Еноксон. — А за обиска не се притеснявай, Бенгт. С колегите ще се справим.

— Предпочитам да дойда с вас — настоя обаче Улсон. — Познавам бащата отпреди. Тъкмо ще си поговоря с него и ще проверя как се чувства.

„На хубаво местенце живее Линда — мина през ума на Еноксон, когато мъжете влязоха в просторния коридор на имението. — Или, по-точно, е живяла Линда, когато не е била в града при майка си, защото е искала да учи до късно или да излезе да се забавлява из Векшо.“

— Хенинг Валин — представи се бащата на жертвата, когато ги посрещна. Само им кимна и дори не пое протегната ръка на Улсон. — Аз съм бащата на Линда, но това вие вече го знаете.

„Линда явно е приличала на баща си“ — прецени Еноксон. Висок, с елегантно телосложение, рус, господин Валин младееше за шейсет и петте си години, макар изражението му да свидетелстваше за душевна покруса.

— Благодаря ти за съдействието — каза Улсон.

— Честно казано, не разбирам каква работа имате тук — отвърна Хенинг Валин.

— Рутинна процедура — обясни Улсон.

— Знам. Вечерните вестници вече ме информираха. Искате да огледате стаята на Линда, нали? Ето ви ключа — продължи той и го подаде на Еноксон. — Последната врата откъм езерото в този коридор — той извъртя глава, за да покаже нагледно. — Като свършите, заключете и ми върнете ключа.

— Имаш ли… — подхвана Улсон.

— Ако ви дотрябвам, ще бъда в кабинета си — делово обясни Хенинг Валин.

— Точно за това исках да те питам. Имаш ли две минутки?

— Две минути — повтори Валин, погледна часовника си и тръгна по стълбите към горния етаж, без да се обръща.

Улсон го последва, спазвайки дистанция от две крачки зад него.

Вратата към стаята на Линда беше заключена — най-вероятно от баща й. Завеси закриваха двата прозореца към брега на езерото. Стаята тънеше в полумрак.

— Какво ще кажеш да разтворим завесите? — попита колегата на Еноксон.

— По-добре да направим, както предлагаш, вместо да пускаме електричеството — отвърна шефът на криминалните експерти. „Баща й или негови служители вече са се постарали да разчистят.“

— Линда е имала стая, по-голяма от стаите на цялата ми челяд, взети заедно — установи колегата му, след като разтвори завесите и в помещението нахлу дневна светлина. — Явно е била много подредено момиче — добави той. — Стаята на по-голямата ми дъщеря никога не е изглеждала така.

— Бащата явно има някаква възрастна помощница. Трябва да говорим с нея.

„Тук е не просто подредено — помисли си Еноксон. — Не бих се учудил, ако леглото е застлано с чисти чаршафи. А вещите върху бюрото на Линда са подредени с почти педантично усърдие. Дори възглавниците върху дивана не са поставени небрежно, а като за снимка в списание за интериорен дизайн. Това вече не е стаята на Линда — съобрази Еноксон, — а неин мавзолей.“

— Открихте ли нещо интересно? — попита Улсон, след като два часа по-късно се качиха в служебната кола, за да се приберат в управлението.

— Какво имаш предвид? — попита Еноксон.

— Лични вещи например — колебливо отвърна Улсон. — По думите на баща й Линда не си е водела дневник. Или поне той не знае за съществуването на такъв дневник — уточни той.

— Ясно.

— Никак не ми се вярва да ни лъже за подобно нещо. Най-вероятно Линда изобщо не е имала дневник. Самият аз имам две деца и нито едното не си води дневник. Впрочем проверихте ли компютъра й?

„Как изобщо намира сили“, помисли си Еноксон.

— Да — отговори другият колега, защото Еноксон изглеждаше, все едно не е чул въпроса. — Проверихме компютъра й, проверихме за отпечатъци и огледахме харддиска. Всичко е под контрол.

— И открихте ли нещо интересно? — настояваше да получи отговор Улсон.

— В компютъра ли, шефе? — попита колегата на Еноксон и се подсмихна, защото Улсон седеше на задна седалка в колата.

— Да, в компютъра — повтори Улсон.

— Не — отвърна Еноксон. — И там няма нищо интересно. Извини ме за минутка, Бенгт. — Еноксон извади мобилния си телефон, за да се обади на съпругата си, но най-вече за да накара началника си да млъкне.

— Казвай сега, Енок — Бекстрьом кимна подканващо към криминалния експерт. — Открихте ли дневник?

— Не — усмихна се леко Еноксон.

— Според баща й Линда не си е водила дневник?

— Това го е заявил пред Улсон в прав текст. После ни препоръча да се свържем с майка й. Той нямал намерение да говори с нея. Развели се преди десет години и оттогава почти не са се виждали. Преди развода караниците били ежедневие.

— Аха — кимна съчувствено Бекстрьом. — С някои жени просто не можеш да излезеш на глава.

— Моята съпруга обаче е различна — усмихна се Еноксон. — Говори само за себе си, Бекстрьом.

„Че кой друг да го направи?“, опонира Бекстрьом наум.

Следобед получи обаждане от „Личен състав“ в Стокхолм. С оглед на предстоящите два почивни дни искали да го предупредят, че и той, и Рогершон са на крачка да надвишат допустимото допълнително работно време.

— Имайте го предвид през уикенда — посъветва го служителката. — Иначе може да се наложи да работите безвъзмездно, ако нещата загрубеят.

— Ние работим в името на обществената безопасност, независимо дали денят е почивен, или работен — отвърна Бекстрьом и добави наум: „За разлика от теб и всички останали мързеливи бюрократи“.

— Но през уикенда едва ли ще се отвори допълнителна работа, нали? Навън е лято, грее слънце. Отпусни му края, Бекстрьом. Иди да се изкъпеш в някое езеро например — не се предаваше служителката.

— Благодаря за идеята — отвърна той и затвори.

„Да се изкъпя? Та аз дори не си спомням какви движения се извършват при плуване.“

Рогершон, от своя страна, приветства предложението на „Личен състав“ без никакви възражения.

— И без това смятах да почивам — обясни той. — Ще отскоча до Стокхолм със служебната кола. Ела с мен — тъкмо ще се поразходим из града. У дома бирата е много по-вкусна, отколкото в тази провинциална дупка.

„Нагарча ти, понеже вече не я пиеш на аванта“, помисли си Бекстрьом.

— Мисля да остана във Векшо — сподели той на глас. — Но ще те помоля за услуга.

— Каква услуга? — мнително го изгледа Рогершон.

— Ето ключовете за гарсониерата ми — Бекстрьом му подаде ключовете, преди Рогершон да е започнал да се противи. — Моля те да се отбиеш да видиш как е Егон. Дай му малко храна. На бурканчето има етикет с инструкции. Важно е да ги спазиш — предупреди той.

— Нещо друго? Да го поздравя ли от стопанина му? Искаш ли да си поговоря с него и да го изведа на разходка из града?

— Достатъчно е да му дадеш малко храна.

След като се върна в хотелската си стая и възстанови водния баланс в организма си, Бекстрьом се обади на Карин. Макар че през деня на няколко пъти се бе опитвала да се свърже с него, сега тя не вдигна. А Бекстрьом не се числеше към хората, които оставят гласови съобщения. Той извади няколко бири от хладилника и ги придружи с няколко глътки по-силно питие, за да премисли добре ситуацията. Понеже не му хрумваше нищо по-подходящо, се замъкна към ресторанта. Там не откри нито един от колегите си. Ханс и Фриц сигурно пак се бяха събрали на раз думка в стаята на единия, а малката палавница Сванстрьом най-вероятно бе обрамчила с крака пояса на колегата Левин и я занимаваха съвсем различни неща. „Колко са ограничени!“, раздразнено си помисли Бекстрьом и си поръча голям коняк към кафето, за да активизира мисловния процес в главата си.

Докато Бекстрьом се опитваше да улесни ума си с помощта на ферментирали и дестилирани гроздови зърна, близките на Линда Валин проведоха траурно шествие в нейна памет. Седмица след трагичната й смърт се падаше двайсет и първият й рожден ден. Няколкостотин граждани на Векшо се стекоха пред Градския хотел и оттам дружно се отправиха към сградата, където я бяха убили. Вървяха по улиците, които бележеха края на земния й път. Времето не беше подходящо за факли, но пред входната врата на сградата хората наредиха запалени свещи и поднесоха цветя пред голяма портретна снимка на жертвата. Областният управител произнесе кратка реч. Родителите на Линда бяха прекалено съсипани да се включат в траурната церемония, но неколцина полицаи от разследващата група участваха в процесията и заедно с други колеги бдяха никой да не безпокои близките и опечалените. Бекстрьом и колете му от Стокхолм отказаха да се включат не от нежелание да почетат Линда, а защото бяха длъжни да спазват принципно решение, взето преди много години. То гласеше, че служителите в Главен отдел „Убийства“ трябва да се занимават с дейност, пряко свързана със служебните им задължения или задачи. Горе-долу по времето, когато кратката церемония приключи, Бекстрьом излезе от бара на хотела. Ужасно му доскуча и като се върна в стаята, се обади пак на Карин. Отново попадна на гласовата й поща. Щом затвори, му хрумна първата конструктивна идея за тази вечер. „Ще си пусна порно — реши Бекстрьом. — Но как да избегна таксата за канала да цъфне върху сметката за моята стая?“

За отговора на този въпрос му трябваха едва четири секунди. „Сигурно заради коняка“, предположи той, слезе на рецепцията, взе ключа от стаята на Рогершон, влезе вътре, хвърли се върху застланото му легло и включи единия от двата порноканала, който според програмата изглеждаше по-обещаващ. Изпи две бири, които беше взел от стаята си, пресуши бутилка балтийска водка — също от неговата стая, — плюс две половинки от бутилки вино, които по крайно необясними причини се мотаеха в минибара на Рогершон. „И това ако не е живот!“, помисли си Бекстрьом. Така се подреди, че се налагаше да затваря едното си око, за да може да фиксира енергично подскачащото дупе на главната героиня във филма. По едно време заспа. Когато се събуди, слънцето безмилостно напичаше корема му, защото беше забравил да дръпне пердетата. Наближаваше десет часът, а на телевизионния екран се виждаше същото подскачащо дупе, което Бекстрьом си спомняше от снощи, преди да заспи.

Взе си бърз душ, преоблече се с чисти дрехи и слезе в ресторанта да закуси. Там нямаше почти никого.

Завари единствено колегата Левин и малката палавница Сванстрьом, седнали в обичайното сепаре в ъгъла. „Къде са се дянали лешоядите?“, питаше се Бекстрьом, докато си сипваше щедра порция бъркани яйца и кренвирши в чинията. А като си спомни колко изпи снощи, добави и консервирана копърка и шепа болкоуспокояващи таблетки, които съобразителният сервитьор услужливо сложи до солените парчета риба.

— Мястото свободно ли е? — попита Бекстрьом и седна тежко. — Да не би някой да е напръскал тук с отрова срещу плъхове, или просто на мен така ми се ще? — Той посочи празните маси.

— Ако питаш за журналистите, явно не си преглеждал телетекста — отвърна Левин.

— Кажи какво е станало. — Бекстрьом забоде две парчета риба с вилицата си и ги лапна заедно с три хапчета. Поля всичко това с няколко големи глътки портокалов сок и въздъхна шумно с облекчение.

— Късно снощи в Далбю в околностите на Лунд явно е имало голямо сватбено тържество. Точно когато дошъл моментът за танца на булката и младоженеца, се появил бившият й приятел с автоматична карабина в ръка. Изпразнил целия пълнител — обясни Левин.

— И какви са последиците? — попита Бекстрьом. „Невероятно сочни кренвирши! — възхищаваше се той наум. — Забодеш ли ножа, веднага те пръсват мазни капчици.“

— Каквито са винаги в такива случаи. Обадих се на колегите от Малмьо. Булката, младоженецът и майката на булката починали, а двайсетина гости били откарани в болница да ги закърпят, защото ги ранили заблудени и рикоширали куршуми и различни летящи предмети.

— Цигани — изрече Бекстрьом по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Съжалявам, но ще трябва да те разочаровам — отвърна малко сдържано Левин. — Всички замесени са от този край. Самият стрелец — също. Командир на военно звено. Впрочем още не са го хванали.

„Човек не може да има всичко — каза си наум Бекстрьом. — Къде отиде традиционното шведско чувство за хумор?“

— Да те интересува друго? — добави Левин.

— Къде са Ханс и Фриц?

— Вероятно в управлението. — Левин стана и оставя настрана салфетката си. — Понеже с Ева сме свободни, мислим да отидем с колата до морето и да се изкъпем.

— Успех и на двамата — пожела им Бекстрьом. „Да не забравите да поздравите твоята съпруга, нейния съпруг и децата“, добави той наум.

 

 

Поради липса на по-интересно занимание следобед Бекстрьом се отби в управлението. Вътре цареше много вяла атмосфера. Впрочем какво друго можеше да се очаква в негово отсъствие? Но Кнютсон и Торѐн седяха чинно зад компютрите си и щракаха енергично по клавишите като надрусани кълвачи.

— Как върви, момчета? — попита Бекстрьом. „Все пак аз съм шефът“, напомни си наум.

— Бива. Благодарим за загрижеността — отговори Кнютсон.

По неговите думи в следствената дейност настъпело известно затишие заради уикенда, но ДНК експертизите вървели по график. Общо проби били взети от петдесетина души. Всички дали проба доброволно, никоя не се възпротивил, а половината вече били изключени от списъка със заподозрени. Експертите в лабораторията в Линшопинг работели под пълна па̀ра и делото „Линда“ се ползвало с приоритет пред много други.

— Резултатите от другите проби ще получим през следващата седмица — обясни Торѐн. — Всъщност ние непрекъснато изпращаме нови и нови проби за изследване. Ще го пипнем този негодник, особено ако си прав, Бекстрьом.

„Че какви основания имаме да се съмняваме в това?“, запита се наум Бекстрьом.

— Какво ще правите тази вечер?

„Защото аз нямам почти никакъв избор.“

— Ще хапнем някъде — отвърна Торѐн.

— На някое спокойно местенце — поясни Кнютсон.

— После може да отидем на кино — продължи Торѐн.

— В градския салон дават стари филми.

— „Двайсети век“ на Бертолучи.

— Първата част — уточни Кнютсон. — Тя определено е по-интересна. Втората е малко дотеглива. Ти как мислиш, Петер?

„Сто процента са педали — помисли си Бекстрьом. — Каквото и да разправят те и всички колеги за сексуалните им подвизи с жени. Кой нормален мъж, изпратен в командировка, ходи на кино?“

На път към хотела Бекстрьом спря за малко да обърне две бири в едно заведение за бързо хранене и звънна на Рогершон.

— Как е? — попита Бекстрьом.

— Животът е прекрасен, ако питаш мен. Но малкият Егон малко го е закъсал. По-дългата версия ли предпочиташ, или по-кратката?

— По-кратката.

„Какви ги говори той, по дяволите?“, сепна се Бекстрьом.

— Щом искаш по-накратко: вдигнал е веслата, приключил е с плаването, както се казва.

— Какви ги говориш? — възкликна разтреперан Бекстрьом.

„Егон!“

— Заварих го с коремчето, обърнато нагоре. Побутнах го, но той не се помръдна — обясни Рогершон.

— Какви ги говориш?! И какво направи?

— Изхвърлих го в тоалетната и пуснах водата. Какво друго да направя? Да го изпратя за аутопсия в Съдебна медицина?

— От какво може да е умрял? — недоумяваше Бекстрьом. — Оставих му предостатъчно храна.

— Може да се е депресирал — засмя се глухо Рогершон.

В събота вечер Бекстрьом почете паметта на Егон с нощно бдение. Проспа закуската и с последни сили се дотътри за обяд. Скръбта му се поуталожи и следобед той направи нов опит да се свърже с Карин, но и този път попадна на веселия глас, подканящ го да остави съобщение.

„Накъде, по дяволите, отива този свят? — зачуди се Бекстрьом и отвори поредната кутийка с бира. — Хората сякаш изобщо нехаят за другите. И определено не ги е грижа за едно най-обикновено ченге“ И за капак на всичко тази кутийка беше последната.