Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (10)

10

Бекстрьом и Рогершон възнамеряваха да се измъкнат най-дискретно и да хапнат в някое по-закътано ресторантче, където да си поръчат заслужено по една силна бира. Когато обаче зърнаха тълпата журналисти пред входа на управлението, тутакси направиха сто и осемдесет градусов завой и седнаха в столовата. Намериха си уединена маса и си поръчаха по едно дневно меню със слаба бира.

— Колко трябва да си откачен, та да сервираш печени кренвирши със задушени макарони и смоландски чийзкейк за десерт, при условие че навън термометърът показва близо трийсет градуса! В чинията ми сякаш пълзят трупни червеи — Рогершон възмутено посочи с вилицата си макароните.

— Защо питаш мен? Никога не съм ял червеи — отвърна Бекстрьом. — На мен яденето ми харесва.

— На теб — да, Бекстрьом — изморено въздъхна Рогершон. — Но не и на нормални хора като мен.

— Ако искаш да обсъждаш вкусовите качества на червеите, съветвам те да говориш с Егон.

„Успех!“ — подигравателно си помисли Бекстрьом, защото Егон си падаше още по-голям темерут и от Рогершон.

— Кой е този Егон?

— Моят Егон.

— Ти с трупни червеи ли го храниш? — изуми се Рогершон.

— Трупните червеи всъщност са ларви на мухи месарки — обясни Бекстрьом. — Давам му червеи само по празниците. Имаш ли представа колко струва бурканче с такива ларви? И Егон е принуден да се съобразява със семейния ни бюджет, защото двамата живеем само с една обикновена полицейска заплата.

— Искаш ли кафе? — Рогершон се изправи с въздишка.

— Да. В голяма чаша, с мляко и захар.

„По-вкусен чийзкейк не бях ял отдавна“, помисли си Бекстрьом.

След обяда Бекстрьом се хвърли с подновена енергия да въдворява ред около себе си. Искаше да се увери, че екипът му си върши съвестно работата. Колегата Улсон се появи, обиколи залата и започна да се пречка на де когото свари, но когато се приближи до Бекстрьом с явното намерение да губи ценното му време, Бекстрьом приложи трика с телефона, вдигна слушалката и съсредоточено започна да хъмка в отговор на сигнала за свободно, като същевременно размахваше свободната си дясна ръка към Улсон в знак, че в момента води много важен разговор и не може да му обърне внимание. За да изглежда по-убедително, се беше въоръжил с химикалка и бележник върху масата. Улсон се върна в кабинета си и затвори вратата, а Бекстрьом извика колежката Сандберг да обсъдят по-подробно сексуалните контакти и предпочитания на жертвата. Тъкмо му се удаде възможност да отмори очите си, докато тя вършеше същинската работа.

— Установихме ли нещо ново по отношение на сексуалния живот на жертвата, Ана? — попита той и кимна към Сандберг; това тежко, професионално кимване Бекстрьом използваше, когато се налагаше да говори за много сериозни неща. „Циците й си ги бива“, прецени той.

— Имаме известен напредък — отвърна неопределено тя.

— Нещо интересно? — попита той. — От гледна точка на следствието, имам предвид — побърза да уточни Бекстрьом. Чувстваше се, все едно стъпва върху тънък лед. „Трябва да внимавам много, ако не искам да пропадна.“

До началото на пролетта Линда имала приятел, с когото се запознала преди година. Вече бившето й гадже било с няколко години по-голямо от нея и следвало икономика в Университета в Лунд. След като завършил преди Коледа, веднага си намерил работа в стокхолмска фирма и се преместил там. Не след дълго двамата с Линда скъсали.

Разследващите не успели да изровят нищо уличаващо нито в биографията му, нито в отношенията му с Линда. За улеснение на полицията младежът има желязно алиби за часа на убийството. Бил на купон из стокхолмския архипелаг заедно с новата си приятелка и с неколцина приятели. Лично се обадил в управлението във Векшо веднага щом научил за смъртта на Линда и по своя инициатива отишъл в полицията в Стокхолм да го разпитат. Младежът изглеждал шокиран, а желанието му да сътрудничи на разследването далеч надминавало претенциите, които органите на реда биха могли да предявят към него. Сам предложил да му вземат ДНК проба, за да не си губят времето с него.

— Отзивчив млад човек — установи Бекстрьом. — Как е научил толкова бързо за убийството?

— Майка му живеела във Векшо и познавала Линда и родителите й. Още щом разбрала, веднага му звъннала. Тогава той бил в Сандхамн. Намира се някъде из стокхолмския архипелаг. Ти вероятно знаеш къде. Майка му позвънила на номера в къщата в Сандхамн, защото познавала семейството, където бил отседнал синът й. Току-що разговарях с колегата, който го е разпитал. Той е убеден, че бившият приятел на Линда няма нищо общо с убийството. За всеки случай обаче му е взел ДНК проба и ще я изпрати за анализ в Националната научно-техническа лаборатория.

— Е, в такъв случай ни остава да чакаме. Откри ли други гаджета, откакто се е разделила с икономиста?

— Нито едно — поклати глава Ана. — Говорихме с трите й най-добри приятелки и с повечето й съученици от Полицейската школа. Ще разпитаме родителите й веднага щом дойдат на себе си.

— И не сте установили никакви случайни връзки, никакви особености в сексуалните й предпочитания? — настоя отново Бекстрьом.

— Никакви — Ана поклати глава категорично. — Или поне онези, с които разговаряхме, не са запознати с такива лични неща. По думите на познатите й Линда била съвсем обикновено момиче. Харесвала нормални момчета, имала нормални сексуални нагласи. Никакви странности.

— Половин година без гадже или дори сексуална връзка? — скептично поклати глава Бекстрьом.

„Колко вероятно е това? — запита се той наум. — Младо, хубаво двайсетгодишно момиче. Пък било то и прекалено кльощаво за моя вкус.“

— Сигурно не е чак толкова необичайно — отвърна Ана, все едно говори от собствен опит. — Според мен я е нападнал някой психопат. Ако питаш мен, няма по-логично обяснение.

— Значи, това е твоята хипотеза — кимна замислено Бекстрьом. — Всичко ще се подреди — додаде неочаквано той и й се усмихна. — Ще се справим.

„Всички те си имат някаква тайна.“

Сандберг само кимна мълчаливо с леко озадачен вид.

„Дадох ти малко подтик за размисъл, маце.“ Бекстрьом я изпроводи с поглед, докато Ана се връщаше на мястото си.

„За мен няма и миг спокойствие“, помисли си той, взе си кафе и седна да обсъди насаме с Кнютсон и Торѐн докъде са стигнали със събирането на сведения.

— Разкажете на стареца какво открихте. — Бекстрьом се облегна и зае позата на шеф. — Нещо интересно?

— За местопрестъплението ли питаш? — осведоми се Торѐн. — Там непрекъснато откриваме разни неща.

— Не говоря за местопрестъплението — обясни Бекстрьом със спокоен възпитателен тон. — Говоря за пътя, по който жертвата се е прибрала в дома си, за района около местопрестъплението, за предполагаемия маршрут за бягство, избран от извършителя… Питам дали сте открили нещо във Векшо в по-общ план. Или в Швеция… или изобщо по света?

— Разбирам какво имаш предвид — каза Кнютсон. — Искаш…

— Съмнявам се — прекъсна го Бекстрьом, който вече беше запалил моторетката. — Питам ви за всичко: за най-малката хартийка върху улицата пред апартамента, за кофи за смет, за контейнери, за улични шахти, скривалища, ъгли, стълбищни площадки, гарсониери, апартаменти, тавански помещения и мазета, за храсти, за обикновени пространства. Питам за странни съседи, за хулигани, за воайори, ексхибиционисти, сексуални маниаци и психопати. Питам и за съвсем нормални граждани, в чиито глави нещо изведнъж е прищракнало заради необичайната жега, която сякаш няма да приключи.

— В такъв случай — не сме открили нищо — установи Торѐн.

— От друга страна, търсенето продължава — вмети Кнютсон. — Изказването ти на оперативката беше повече от недвусмислено. В момента колегите впрягат всичките си усилия.

— Но все още няма резултат — изгледа ги въпросително Бекстрьом.

— Няма — потвърди Торѐн.

— Няма — потвърди и Кнютсон и тръсна топчестата си глава.

— И все пак е доста странно, че психар, който бяга от местопрестъплението кажи-речи гол само защото е чул как пощальонът пуска вестника в кутията — да не говорим за следите от сперма, кръв и пръсти, които е оставил, — просто се изпарява на улицата, без никой да го види — обобщи Бекстрьом.

— Да, наистина е доста странно — съгласи се Торѐн.

— И аз се замислих по този въпрос — обади се Кнютсон. — Едва ли убиецът е влязъл при жертвата само по слипове… Шегувам се, разбира се — побърза да добави той, след като видя физиономията на Бекстрьом.

— Сериозно? Като се има предвид какво е правел с жертвата в продължение на два часа и какво — след като я е пречукал. Явно се е пъхнал под душа и се е отдал на философски размисли.

— По всичко личи, че е ужасно превъртял — съгласи се с тях Торѐн.

— Но и достатъчно съобразителен да не остави следи извън местопрестъплението.

— Може да се е окопитил, след като е изпуснал парата — изсмя се в шепи Кнютсон.

— Някак не ми се вярва. Ако нещо изглежда като светулка, движи се като светулка и излъчва тайнствена светлина като светулка, какво виждам?

— Светулка? — Торѐн изгледа въпросително началника си.

— Браво, моето момче. Мислил ли си да ставаш полицай?

 

 

Вечерта, преди да се върнат в хотела, Бекстрьом и Рогершон минаха да разгледат апартамента, където бе извършено убийството. Зад загражденията имаше представители на различни медии, а ако се съдеше по дължината на обективите им, фотографите явно се бяха подготвили за всички вероятни развръзки. Бекстрьом спря и продължи да стои неподвижен зад волана, а по лицето му не трепваше и мускул, макар че един от фотографите почти легна върху радиатора на автомобила, само и само да ги щракне от желания ъгъл. После Бекстрьом най-после мина покрай загражденията и паркира възможно най-близо до входната врата, та да избегне досадните светкавици.

— Проклети лешояди — изруга Рогершон в преддверието. — Чудя се как не са си домъкнали и количка за хотдог!

— Сигурно защото е прекалено горещо — засмя се Бекстрьом.

„В момента с удоволствие бих хапнал един сладолед.“

Двамата оперативни работници на местопрестъплението си бяха дали кратка почивка, но след като и Бекстрьом, и Рогершон отказаха кафе, техническите лица веднага оставиха чашите си и им предложиха да ги разведат из апартамента.

— Каква обиколка ще желаете? По-дълга или по-кратка? — попита по-младият.

— Кратката ще е достатъчна — увери го Бекстрьом, нахлузи латексови ръкавици, а с известни трудност и подкрепата на стената успя да си сложи и калцуни върху обувките.

— Четири стаи и кухня, баня, отделна тоалетна и коридор. Общата площ на апартамента възлиза на осемдесет и два квадрата — подхвана по-възрастният експерт, като посочваше, докато говореше. — Пред вас е дневната с площ двайсет и пет квадрата. Намира се в средата на апартамента. Откъм улицата се падат кухнята и още една стая, която майката на жертвата явно е използвала като работен кабинет. Дадоха ли ви чертежа на апартамента?

— Да. Разгледахме го, но чертежът е едно, а огледът на живо — съвсем друго.

— На мен ли го казваш — пошегува се по-възрастният и се усмихна. — Към двора гледа отчаеш спалнята, където е била намерена жертвата. В нея се влиза през дневната. До спалнята се намира голяма баня с вана, душкабина, тоалетна чиния и биде. В банята се влиза от спалнята. От другата страна на банята има малка стая, която майката най-вероятно е използвала като килер или склад. Вътре открихме дъска за гладене, няколко коша за пране и други такива вещи. В тази стая се влиза от коридора — той посочи, — а в коридора има и няколко вградени гардероба.

„Жилището не е нито луксозно, нито мизерно — установи Бекстрьом, докато обикаляха апартамента. — Нито изрядно подредено, нито разхвърляно, като се вземе предвид, че оперативните работници все пак са разместили покъщнината.“ Видяното изцяло се припокриваше с представите му за жилище на учителка на средна възраст от средната класа, която живее сама, а двайсетгодишната й дъщеря я навестява от време на време.

В дневната имаше голям диван с три свалящи се възглавници за седене. В момента средната липсваше. Пред дивана стояха ниска масичка и два фотьойла. За стената беше закован античен шкаф, но понеже в апартамента живееше жена, Бекстрьом не се изкуши да надникне вътре. Най-вероятно чаши, салфетки и всякакви глупости от този сорт.

До стените имаше рафтове с много книги — нещо съвсем нормално за учителка. Пред дивана беше разположен голям телевизор. От тавана висеше малък кристален полилей, на пода имаше няколко лампички и три килимчета с ориенталски произход. Точно какъв, Бекстрьом се затрудняваше да определи. На височината на гърдите му върху средната библиотека имаше музикална уредба с две тонколони. По стените бяха закачени картини: подробни пейзажи или портрети.

— Ние взехме липсващата възглавница — уточни по-младият експерт. — Конфискувахме и прословутите слипове, които най-вероятно съвсем скоро ще се появят в любимата ни жълта преса, и то не само в качеството им на традиционно мъжко бельо. Намерихме ги захвърлени на топка под дивана.

„Леле, колко добре се изразяваш! Да не си ходил на курсове по ораторско изкуство?“, помисли си Бекстрьом, но понеже моментът не му се видя особено подходящ за саркастични забележки, само изсумтя в знак на съгласие, докато неговият колега и другар запази мълчание.

В спалнята криминалистите си бяха свършили работата. От широкото легло от бял бор бяха свалили и матрака, и чаршафите. Върху всички предмети в стаята беше посипан прах за откриване на отпечатъци, а някъде имаше и следи от различни течности. Освен това експертите бяха отрязали парче от килима.

— По всичко личи, че драмата се е разиграла тук — напомни по-възрастният експерт. — Това е центърът на събитията, така да се каже. Част от иззетите следи изпратихме за анализ в научно-техническата лаборатория в Линшопинг, а другите се съхраняват при нас в отдела. Ако ви трябва нещо, заповядайте.

— Всичко ще се нареди — усмихна се колегиално Бекстрьом. — Благодарим ви за добре свършената работа.

„Крайно време е за биричка.“

Бекстрьом и Рогершон поръчаха да им занесат вечерята в стаята на първия. Бегъл поглед в ресторанта се оказа достатъчен да разберат, че няма по-неподходящо място в цял Векшо за двама полицаи, които искат просто да похапнат на спокойствие, да пийнат по бира-две, а защо не и по една ракийка.

— Наздраве, братко — Рогершон вдигна малката чаша, преди Бекстрьом да е налял бира.

„Старият пияница вече изглежда много по-ведър“, прецени Бекстрьом, който нямаше намерение да натяква на приятеля си, че и двамата пият от неговата бутилка.

— Наздраве, братко — рече Бекстрьом.

„Най-сетне дойде събота. Аз съм щастлив човек“, помисли си той, след като гаврътна първата чашка и по тялото му плъзна приятна топлина.