Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (94)

94

В петък, дванайсети септември, Ана Холт и Лиса Матей си тръгнаха от Векшо за Стокхолм. Холт възнамеряваше да поднови служебните си задължения в Националното координационно бюро в Главната дирекция. Юхансон вече се беше опитал да я примами към себе си, размахвайки съблазнителната новосъздадена длъжност „щаб-интендант и Юхансонов приближен“. Понеже Холт определено не копнееше за безконечните му истории, тя отказа: категорично и възможно най-дружелюбно. Юхансон реагира точно според очакванията й. В продължение на няколко дни се цупи като дете, но още през следващата седмица му мина и той започна да я поздравява с почти демонстративна приветливост, когато се случеше да се срещнат в коридора.

„Като дете е — мислеше си Холт. — Питам се каква ли ще е следващата му приумица.“

Лиса Матей възнамеряваше да излезе в отпуск, за да завърши следването си в Стокхолмския университет. Надяваше се да приключи в края на годината — тогава изтичаше академичният й отпуск. Същевременно изпитваше съмнения. Всеки разрешен научен проблем генерираше незабавно два нови, обикновено още по-вълнуващи от предходния, и единствената конкурентоспособна алтернатива беше позицията, която Ана Холт отказа да заеме и която Юхансон никога не би предложил на Матей.

„Странно как толкова интелигентен мъж не съзнава кое е най-добро за него“, питаше се Матей.

Преди да си тръгнат, Ана Холт се срещна с прокурор Катарина Вибум и й предостави протокола от разпита, възлизащ на сто страници. Бяха проведени общо дванайсет разпита със заподозрения Бенгт Монсон, всички под формата на диалог, с изключение на един. Холт ги беше разпечатала и сложила в подвързия с националния герб в синьо и жълто и стикера на полицията във Векшо на корицата. Освен това беше подготвила резюме за прокурорката.

— По-далеч не мога да стигна, затова оттук нататък всичко е в твоите ръце — заключи Холт и кимна към папката между тях.

— Хиляди благодарности, Ана — каза Катарина Вибум. — Направихте повече, отколкото имам право да искам, и повече, отколкото се бях надявала.

— Какво ще стане оттук нататък? — попита Холт. — Ако си спомняш, обеща да ми кажеш.

— Доживотна за убийство. От моя гледна точка Монсон и защитникът му имат две възможности.

— Кои са те?

Едната — да пледират, че сексуалната игра на Монсон и жертвата е завършила злополучно; започнала е доброволно от страна на Линда, дори с нейното активно съгласие; злощастни обстоятелства, причиняване на смърт по непредпазливост, няколко години затвор.

— Какво мислиш за такава развръзка? — поинтересува се Холт.

— Изключена е — поклати глава прокурорката. — Дори няма да ми трябват доказателства за косвен умисъл. Заключенията на вещите лица и на съдебния лекар са предостатъчни.

— Сто процента сигурна ли си?

— Говорим за апелативния съд във Векшо — напомни Вибум. — Дори да изключим, че Монсон представи своя, съвсем различна от истината, версия за нещата. Дано адвокатът му е достатъчно умен да го разубеди.

— А другата възможност?

— Бялото петно — обясни прокурорката.

Като удобен начин да се покаже колко увредена е психиката на Монсон; да се подготви почвата за всичките сексуални и други посегателства, на които е бил подложен като малък и за които ще разкаже веднага щом стане обект на психиатричен преглед и го оставят насаме с всички лекари, които, за разлика от обикновените хора могат да надничат в чуждите глави.

— Откакто лелките и чичковците в бели престилки получиха възможността да запълнят вълшебните си кутии с нови и нови бели петна, нито един престъпник не си спомня каквото и да било — въздъхна прокурорката.

— Какво стана с почтеното старо патологично опиянение, с нашето обикновено честно шведско наквасване? — попита Холт и на свой ред въздъхна.

— Изчезна, когато започнаха да осъждат всички така наречени пияници на доживотен затвор, макар те да нямаха представа, че предната вечер са наръгали най-добрия си приятел с нож. Сега нещата са далеч по-сложни. Вече не е достатъчно да си пил, нито дори да си мариновал мозъка си в алкохол в продължение на двайсет или повече години. Съдебнопсихиатричната наука напредва непрекъснато. Само такива като нас тъпчат на едно и също място.

— Ще се измъкне ли по този параграф?

— В районния съд — не. Изключено е. Колкото обаче до апелативния — а делото със сигурност ще се гледа и там — не бих се ангажирала с категорично мнение.

— Ще го осъдят за убийство на принудително психиатрично лечение под усилен надзор, като прекратяването на престоя му там е невъзможно без изрично постановление от съда — обобщи Холт.

— Възможно е, а според мен е и най-вероятно. Единствената утеха в случая е, че повечето адвокати имат доста странна представа какво е в днешно време да те въдворят в психиатрията.

— Определено не прилича на разходка в розова градина.

— Определено — потвърди прокурорката.