Кони Мейсън
Цената на удоволствието (6)

Глава 6

Рийд влезе в града, осъзнавайки, че няма подходящи дрехи. Грубото облекло, което носеше, подхождаше за селянин, а не за граф. Тъй като Портсмут беше сравнително голям град и той го познаваше добре, веднага се запъти към магазинчето на един шивач, където беше ходил и преди. Не искаше да се появи в Хънтърст Парк, изглеждайки като беден роднина.

— Лорд Харууд, добре дошъл — приветства го шивачът господин Сидли. — Доста време мина, откакто се отбихте за последно при мене за покупка. Какво мога да направя за вас, сър?

Рийд протегна ръце и се извърна леко.

— Разгледай ме добре, Сидли. Не изглеждам ли да имам нужда от нови дрехи?

Сидли нагласи очилата си.

— Изглеждате… Божичко, какво е ставало с вас? По-слаб сте, отколкото ви помня, и по-блед. И със селски дрехи. Да не сте боледували?

— Може да се каже — отговори Рийд, без да навлиза в подробности. — За колко време можете да направите нещо за мене? Не ми е възможно да стоя дълго в града. Брат ми се пресели в по-добрия свят и сега аз съм новият граф Хънтърст. Искам да се върна у дома в приличен вид.

Сидли се взря в Рийд и очевидно стигна до собствени заключения относно съмнителната му външност, бледото лице и отслабналата фигура. Като се прибави и внезапната му поява в пристанищен град, нямаше нужда човек да е гений, за да събере две и две и да се досети къде и защо е бил Рийд.

— Милорд, простете, не знаех за новото ви положение. Моля, приемете моите съболезнования за загубата на брат ви. Мога да ви приготвя костюм за вдругиден. Сега ще ви взема мярка и хората ми веднага ще започнат работа. Имате ли някакви предпочитания?

— Приличен костюм за езда, смятам. Ще купя кон и ще отида в имението в Келт. Бих искал син жакет, бяла риза и панталон за езда от еленова кожа. Разбира се, ще имам нужда и от ръкавици и ботуши за езда, но смятам, че могат да се купят лесно в такъв голям град.

Сидли кимна.

— Имам достатъчно материал, за да изберете. Ще се заемем ли с мерките?

Рийд прекара няколко минути в избиране на платове, после остана известно време неподвижен, докато Сидли вземаше мерките му. Щеше да си поръча цял нов гардероб, щом се върнеше в Лондон. Имаше дрехи в Хънтърст Парк, които щяха да му вършат работа, докато пристигнат новите дрехи по поръчка. Рийд каза на шивача да запише разходите на неговата сметка, инструктира го да достави готовите дрехи в хана „Червената лисица“ и излезе.

Отиде в един магазин за мъже, където си купи ръкавици, шал и бельо. Не си даде труда да купува шапка, защото не обичаше да носи шапки. Намери сравнително добре прилягащи ботуши при един обущар. Бяха направен за клиент, който не можеше да ги плати, и обущарят искаше да им намери купувач. Рийд плати, обу ги и излезе от магазинчето.

Ядене и стая за през нощта бяха следващото в разписанието му за деня. Рийд отиде в хана „Червената лисица“, където беше отсядал и преди, и плати за стая, ядене и баня. Изяде прекрасен обяд от хубаво английско говеждо, печени картофи и ябълков пай, залят с прясна сметана, а през това време приготвяха стаята му.

Изненада се приятно, когато намери ваната да го чака в стаята заедно с нещата, които беше купил в магазина за мъже и които бяха доставени, докато той обядваше. Съблече се бързо, влезе във ваната и взе сапуна, оставен наблизо на една пейка заедно с кърпа.

Рийд остана във ваната, докато водата започна да изстива, после се изсуши добре с кърпата и се просна гол на леглото.

Болка прекоси лицето му, когато помисли за Фльор. Възнамеряваше да говори с Портър за опасната й мисия веднага щом се върне в Лондон. Само Портър можеше да нареди завръщането й в Англия и Рийд смяташе да го накара да направи това.

С добре запълнен стомах и чисто тяло той заспа веднага. Събуди се едва късно сутринта на следващия ден. След солидна закуска излезе от хана, за да купи кон. И в това има късмет. Намери един пъргав черен кон с добра фигура и здрави зъби. Цената беше прилична и Рийд веднага сключи сделката. Собственикът беше толкова доволен, че добави напълно приемливо седло и амуниции. Рийд нарече коня Абанос, яхна го и се върна в хана.

Прекара останалата част от деня в безделие, мислеше за Фльор и се питаше дали някога пак ще я види. Не минаваше и час, без да се сеща за нея.

Новите му дрехи пристигнаха рано на следващата сутрин, точно както беше обещано. Той се облече, доволен от това, че му прилягат добре, и напусна хана на гърба на Абанос след задоволяваща закуска. Усмихваше се на себе си. Ако продължеше да яде така, новият му костюм за езда скоро нямаше да му става.

След три дни Рийд стигна Хънтърст Парк в Кент. Заобиколи към конюшните и предаде Абанос на един непознат коняр.

— Какво е станало с Добсън? — запита Рийд.

— Отпратиха го след смъртта на графа, сър — отговори мъжът. — Поради някаква причина лейди Хелън и новият граф не го харесаха.

Лейди Хелън, съпругата на Джейсън. Кой, по дяволите, наричате себе си „новият граф“? Нещо странно ставаше тук, но Рийд залази въпросите си за себе си.

— Кой сте вие?

— Потър, сър — каза мъжът, докосвайки перчема си. — Вие на гости ли идвате?

— Аз съм Рийд Харууд, новият граф Хънтърст, братът на покойния граф.

Потър пребледня.

— Божичко, но вие сте мъртъв!

— Както виждате, съм напълно жив, Потър. Лейди Хелън тук ли е?

— Да, милорд. Милейди и сестра й лейди Дюбъри живеят тук, когато не са в Лондон. Новият граф също е тук.

— Аз съм новият граф — изрече Рийд през зъби.

— Но… казаха ни, че сте мъртъв.

— Аз съм на друго мнение, Потър. Не съм призрак.

Рийд се обърна рязко и се отдалечи. Кой беше този самозванец, представящ се като новия граф? Единственият роднина, който можеше да претендира за графството, ако той самият умре, беше далечният му френски братовчед, а доколкото знаеше Рийд, Галар Дювал беше във Франция.

Рийд заобиколи, за да стигне до предната врата, и почука с месинговото чукче, за да обяви пристигането си. Макар че къщата сега беше негова, не му беше удобно да нахлува. Един непознат иконом отвори вратата. Рийд мина покрай него и влезе в елегантното фоайе.

— С какво мога да ви помогна, сър? — запита икономът.

— Кой сте вие?

Очевидно изненадан от грубия въпрос, мъжът се степта и изрече:

— Лоусън, сър. Мога ли да запитам кой сте вие?

По мраморното стълбище отекнаха стъпки. Рийд вдигна поглед и видя Хелън да слиза. Тя стигна до най-долната площадка и тръгна към вратата.

— Посетител ли имаме, Лоусън?

— Да, милейди, но още не е казал името си.

— Кажи на Лоусън кой съм, Хелън.

Ръката на Хелън литна към гърлото й в мига, когато разпозна Рийд. Тя пребледня и припадна. Рийд я подхвана, преди да се свлече на мраморния под, после я внесе в приемната. Внимателно я постави на един диван и поръча на зашеметения Лоусън да прати да повикат камериерката й. Той изхвръкна от стаята така, сякаш дяволът беше по петите му.

След минута една камериерка влетя в приемната с шишенце амоняк. Рийд го грабна и го поднесе под носа на Хелън. Тя ахна и едва не припадна отново, когато видя Рийд да стои пред нея. Той отново пъхна шишенцето под носа й. Хелън изхълца и го отбутна.

— Ти си жив — каза тя, опитвайки се да се надигне. Широко отворените й очи се плъзнаха по него. — Много си блед и слаб. Какво е ставало с тебе?

— Да кажем, че бях наложително задържан на място с отвратителна храна и без никакво слънце. Кажи ми кой, по дяволите, се представя за граф Хънтърст?

— Братовчед ти Галар Дювал. Той пристигна в Англия скоро след като съобщиха, че си изчезнал. Тогава Джейсън още беше жив. Ние с него и баба знаехме, че правиш нещо тайно за правителството, и когато изчезна, се уплашихме да не е станало най-лошото. Горе-долу тогава скъпият Галар пристигна в Хънтърст Парк да търси убежище от безредиците във Франция.

— Дювал е далечен братовчед — изръмжа Рийд. — Как умря Джейсън? Знаех, че здравето му не е много добро, все беше болнав, но смъртта му не беше ли по-скоро внезапна?

Хелън въздъхна.

— Докторът каза, че сърцето не издържало. Просто всеки ден отслабваше и един ден се събуди буквално на прага на смъртта. Опита се да ми каже нещо, преди да издъхне, но не разбрах нищо.

Рийд замря.

— Какво ти каза?

— Изрече само няколко несвързани думи, преди… да умре. Каза: „Кажи на Рийд да търси…“ — гласът й секна, — „истината“. И после каза… — тя изтри една сълза — „нищо не е каквото изглежда“.

— Това ли е всичко?

Хелън кимна.

— Какво е искал да каже според тебе? — запита тя.

— Иска ми се да знаех. Но ако трябва да се намери някаква истина, бъди сигурна, че ще я намеря. Какво мисли баба за идването на Дювал?

— Сметна го за щастливо съвпадение. Как е можел да знае, че Джейсън умира или че ти си в неизвестност? Оказа се много полезен. Тебе толкова дълго те нямаше, всички предполагахме, че няма да се върнеш. Галар пое управлението на графството, въпреки че не беше обявен за законен наследник. Короната още разследва изчезването ти… — Гласът й трепна. — Но Галар видя, че персоналът е небрежен, и уволни повечето хора. Лично аз нямаше да мога да го направя.

— Значи всички сте се отказали от мене.

— Какво трябваше да мислим? Беше минала една година. Джейсън го нямаше, а Галар беше тук, когато имах нужда. Всички предполагахме, че той ще бъде определен за наследник на титлата на Джейсън.

— Дори баба?

— Е, без нея. Тя не губеше вяра, че ще се върнеш. Търсеше всякакви канали, за да научи какво е станало с тебе. Страхувам се, че беше доста настоятелна в преследването на истината.

— Слава богу за баба. Нейната настоятелност е причината да бъда тук днес.

— Всички сме благодарни — измърмори Хелън.

В гласа на Рийд се долавяше лека подигравка.

— И къде мога да намеря този образцов мъж, който се е представил за граф, когато е станало нужда?

— Излезе на езда с Вайълет. Тя дойде да живее тук с мене след смъртта на Джейсън. Трябва скоро да се върнат.

— Отивам в стаята си. Кажи на някой лакей да дойде да ми каже, когато се върне Дювал, и помоли Дювал да ме чака в кабинета.

Болезнено изражение сгърчи лицето на Хелън.

— Ами… ъ-ъ… стаята ти…

Рийд вдигна ръка.

— Не, не ми казвай. Дювал е заел спалнята ми.

— Е, не му беше удобно да ползва голямата спалня със свързващата врата. А твоята стая беше следващият най-удобен вариант.

— Да преместят нещата му в друга стая — заповяда Рийд. — Ти можеш да задържиш голямата спалня, моята спалня ми е много удобна. Освен това скоро ще замина за Лондон. Трябва да се уточнят подробностите по наследяването и да посетя адвокатите и банкерите на Джейсън.

Той излезе. Имаше много неща, за които да мисли, преди да замине за Лондон — за смъртта на Джейсън и последните му думи, за внезапното пристигане на далечен братовчед, предявил претенции за титлата, и за издайника, който го беше предал. Някак трябваше да сглоби парчетата и да разреши загадката.

Рийд тръгна по коридора към кухнята, където очакваше да намери госпожа Уолтърс, милата закръглена женица, която помнеше от младини. Вместо това намери един слаб мъж със строго лице, който размахваше дървена лъжица и крещеше на три изплашени младички кухненски прислужнички.

— Кой сте вие и какво правите в моята кухня? — запита мъжът с френски акцент.

— По-важното е вие кой сте — отвърна Рийд, отказвайки да бъде сплашен.

Започваше да вижда някаква последователност. Дювал беше уволнил всичките му лоялни прислужници.

Отправяйки възмутен поглед към Рийд, готвачът изрече:

— Аз съм Жюл, не че това ви засяга.

— Напротив, засяга ме. Аз съм граф Хънтърст. Имението И всичко в него е под мое управление.

Жюл засъска:

— Вие не сте графът, monsieur. Граф Хънтърст е французин.

— Така ли? — отвърна лаконично Рийд. — Какво е станало с госпожа Уолтърс?

Жюл сви рамене.

— Не знам.

Рийд се обърна към изплашените прислужнички.

— Някоя от вас знае ли какво е станало с госпожа Уолтърс?

Мълчание.

— Не се страхувайте, говорете. Жюл вече няма никаква власт в кухнята. Уволнявам го още сега.

— Не можете да го направите! — изфуча Жюл. — Само графът може да ме уволни.

— Аз съм Рийд Харууд, новият граф и правя каквото ми харесва в собствения си дом. Съберете си нещата и изчезвайте.

— Но… но вие сте мъртъв. Лорд Хънтърст…

— Господин Дювал.

— Господин Д-Д-Дювал — повтори Жюл, запъвайки се на името — ме увери, че сте мъртъв.

— Както виждате, съм напълно жив.

Жюл отстъпи и избяга навън. Рийд се обърна отново към прислужничките.

— Коя от вас ще ми каже къде да намеря госпожа Уолтърс?

— Тя живее в селото с дъщеря си — каза едно от момичетата, което не изглеждаше на повече от четиринадесет или петнадесет години.

— Как се казваш?

— Поли, милорд. Наистина ли сте графът?

— Наистина съм.

Поли се усмихна.

— Много съм доволна.

Рийд отвърна с усмивка:

— Иди да ми доведеш госпожа Уолтърс, Поли. Кажи й, че нейният лорд Рийд иска тя да се върне в имението.

Момичето изхвръкна от задната врата. Рийд се обърна към останалите две.

— Вие продължавайте да си вършите работата, докато дойде госпожа Уолтърс.

Рийд беше така сигурен, че госпожа Уолтърс ще се върне, че излезе от кухнята и отиде в кабинета. Когато наближи предния салон, дочу гласове и се запъти натам. Трима души — двама мъже и една жена — бяха в салона. Позна Вайълет, сестрата на Хелън, и Жюл. Предположи, че третият е Галар Дювал, парвенюто, който беше влязъл в ролята на граф.

Рийд спря до вратата, за да послуша разговора, който се водеше изцяло на френски.

— Кой беше този човек, който дойде в кухнята и ме уволни? — оплакваше се на висок глас Жюл. — Вие сте графът, нали?

— Графството е мое, уверявам ви — каза Дювал, опитвайки се да успокои развълнувания готвач. — Кой ви е казал нещо друго? Кой ви е уволнил без мое позволение?

Рийд огледа Дювал, отбелязвайки елегантния стил на дрехите му, котешките му мустачки и невзрачното телосложение. Висок и слаб, той не приличаше на мъжете от рода Хънтърст, макар да беше далечен роднина.

Влезе в салона.

— Аз уволних Жюл. Той ме обижда. Повиках госпожа Уолтърс да бъде отново готвачка тук.

Вайълет веднага позна Рийд. За разлика от Хелън, която припадна, Вайълет писна и се хвърли към него.

— Рийд, ти си жив! Слава богу! Баба ти толкова ще се зарадва.

Дювал зяпна, пребледня и залитна назад. Прокашля се няколко пъти, сякаш нещо беше заседнало в гърлото му. Рийд обърна искрящия си сребрист поглед към самопровъзгласилия се граф.

— Вие трябва да сте Галар Дювал.

Дювал захъмка и се запъна, преди да изрече:

— Мислех… тоест, предположих… искам да кажа… вие сте извънредно щастлив човек. — Протегна ръка. — Добре дошъл у дома, милорд. Направих само това, което смятах за необходимо, за да вървят нещата гладко във ваше отсъствие.

Рийд остана да гледа протегнатата ръка на Дювал цели три мига, преди да я поеме, защо го смята за щастлив човек?

— Веднага ще преместя нещата си от вашата стая.

— Не се тревожете. В момента ги местят.

— Ще ни кажеш ли какво стана с тебе? — запита Вайълет, премигвайки ситно със сините си очи срещу него.

— Със сигурност не, лейди Вайълет. Моите приключения не са за нежни уши. Сега, ако ме извините, отивам в кабинета си, за да опитам чудесното бренди на брат ми, докато чакам госпожа Уолтърс.

Жюл забърбори бързо на френски. Дювал го накара да млъкне и го дръпна в дъното на салона.

— Най-после сме сами — измърка Вайълет, вкопчила се в ръката на Рийд. — Мисля, че едно бренди ще ми дойде добре след подобен шок. Нали не възразяваш, ако дойда с тебе?

Вайълет Дюбъри беше от жените, които Рийд би нарекъл мъжемелачки, и определено би предпочел да пие брендито си сам, за да може да помисли над странния развой на събитията.

— Току-що се връщам, Вайълет, и имам нужда да остана за известно време сам. Ще се видим на вечеря тази вечер… тоест, ако госпожа Уолтърс приеме отново да бъде готвачка.

— Много добре — нацупи се Вайълет. — Но много се радвам да те видя жив и здрав, нали знаеш? — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Добре дошъл у дома, милорд. Лично аз съм щастлива, че те виждам, дори ако Галар не е щастлив.

Вайълет нахално притисна гърдите си към неговите. Рийд не се интересуваше от нея и никога нямаше да се заинтересува. Тя определено не беше негов тип. Изобщо не беше като Фльор.

— Мислиш, че Дювал не се радва да ме види?

Дългите мигли на Вайълет трепнаха чаровно.

— Дори глупак би могъл да види, че не е очаквал да се появиш. — Тя стисна ръката му. — Но ето те тук, жив и здрав, по-слаб и блед, отколкото те помня, но все пак красив.

Рийд я отдели от себе си.

— Наистина искам да остана сам, Вайълет. Нали не възразяваш?

— Малко — каза тя, — но разбирам. Ще се видим на вечеря.

След като Вайълет изхвръкна, Рийд отиде към бюрото и седна. Спомни си как баща му седеше тук, после Джейсън. Сега беше негово. Някак си не му се струваше редно. Но по-добре той, отколкото Дювал.

Къде се вместваше Дювал във всичко това? Той смяташе да разреши тази загадка. Още мислеше за тайните на живота си и за появата на Фльор в него, когато дойде госпожа Уолтърс. Рийд я покани да влезе.

— Лорд Рийд! — възкликна закръглената готвачка с пухкави бузи и посивяла коса. Беше работила в Хънтърст Парк от младини, както и майка й преди нея. — Добре дошъл у дома. Всички се страхувахме от най-лошото, когато изчезнахте. Тогава лорд Джейсън умря и не ни се стори хубаво този французин да претендира за титлата. — Тя преметна престилката над главата си. — Всички бяхме уволнени и заменени с нови хора.

— Това исках да обсъдя с вас, госпожо Уолтърс. Уволних френския готвач и бих искал да се върнете на старата си работа. Искате ли?

— Дали искам? О, да, милорд. Дъщеря ми има пет дечица и няма достатъчно място за тях, камо ли за мене. Много ще се радвам да се върна в Хънтърст Парк. Това е единственият дом, който някога съм познавала.

— Ами Роджърс? Знаете ли къде можем да намерим иконома?

— Отиде в Лондон на друга работа.

— А! Добре, поне, че вие сте тук и искате да се върнете. Можете ли да започнете веднага? Кухненските прислужнички имат нужда от напътствия. В момента приготвят вечерята.

Госпожа Уолтърс стана, явно нямайки търпение да започне работа:

— Не знам какво е замислил французинът за вечеря, но ще остана — и излезе.

Рийд се приближи към бюфета, наля си чашка бренди и остави течността да се спусне по гърлото му. Имаше намерение утре да разгледа счетоводните книги заедно с управителя на имението, после да прекара няколко дни в посещения при арендаторите и след това да замине за Лондон.

Рийд бързаше да поговори с Портър за предателя и да доведе докрай процедурите по наследяването. С все още объркани мисли той се изкачи по стълбите към спалнята си, за да намери в гардероба си нещо подходящо за вечеря.

Камериерката държеше куп употребявани чаршафи, когато Рийд влезе в стаята. Тя направи реверанс и изтича навън. Рийд отвори гардероба, доволен да намери непокътнати всичките дрехи, които беше оставил там. Повечето от нещата висяха вътре още от времето, когато беше напуснал университета, и не ставаха на вече възмъжалата му фигура преди заминаването за Франция. Сега му ставаха доста добре. Питаше се защо Джейсън ли ги е задържал.

Макар да се надяваше икономът му, който му служеше и като камериер, да го чака в лондонската му ергенска квартира, се страхуваше, че очаква прекалено много от човека. Толкова време беше отсъствал, че нямаше да обвини Ъпдайк, ако си е намерил нов работодател.

Стори му се, че изглежда достатъчно добре в старомодното си облекло, когато се запъти надолу за вечеря. Беше избрал черен жакет и бухнали панталони, обикновени дрехи за вечеря в провинцията. В дъното на гардероба беше намерил един чифт обувки, които обичаше, и ги обу за вечерята. Все едно беше открил стари приятели.

Всички бяха седнали, когато той влезе. Въпреки отличното ядене, което им беше приготвила госпожа Уолтърс, на Рийд му се стори, че Дювал изглежда смутен. Ноздрите му трепкаха, ъглите на, устата му бяха извърнати надолу. Почти не говореха и когато дойде ред на десерта, Дювал се прокашля и каза:

— Възнамерявам да замина утре сутрин.

— Заминавате ли? — извика Хелън. — Къде ще отидете?

Той сви рамене по галски.

— В Лондон, предполагам. Време е да се запозная с някои мои съотечественици. Разбрах, че в Лондон има цяла колония емигранти.

— Вероятно и аз ще ви последвам в Лондон след няколко дни, веднага щом се уверя, че работите в Хънтърст вървят гладко. Господин Дънбар още ли е управител на имението? — обърна се Рийд към Дювал. — Или е поредният верен служител, когото сте уволнили?

Дювал се размърда нервно на стола си.

— Не видях основания да уволнявам Дънбар. Той се справя отлично с работата си.

— Чудесно е да знам, че в имението има някой, когото цените — отвърна провлечено Рийд.

Хелън изведнъж грейна.

— Защо не отидем всички в Лондон? Господ знае, че една промяна може да ми се отрази добре, и съм сигурна, че Вайълет ще се съгласи. В лондонската къща има достатъчно стаи за всички ни.

Рийд задуши един стон. Вярно беше, че в къщата имаше място за десетина души, но идеята да я споделя с Хелън и Вайълет не му се понрави.

— Знам, че официално съм в траур, но мога да ходя на гости и да имам някакъв социален живот. А ти можеш да ни кавалерстваш на нас двете с Вайълет на всичките вечерни събития.

— О, да — възкликна Вайълет и плесна с ръце. — Точно Лондон ни трябва! Не ни трябва много време да си съберем багажа, а Малкият сезон току-що е започнал. Най-много би ми харесало Рийд да ме съпровожда.

Той не можеше да им откаже да ползват къщата, защото сам нямаше намерение да отсяда там. Предпочиташе ергенското си жилище, където личният му живот можеше да си остане личен. Беше купил градската си къща, когато Джейсън беше обявил намерението си да се ожени за Хелън. Парите бяха от имуществото на майка му, специално завещани на него.

— Можете да ползвате лондонската къща, когато и колкото пожелаете — каза Рийд. — Аз ще отседна в моята градска къща. Колкото до съпровождането на вас двете с Вайълет, може би ще имам възможност от време на време, но не толкова често, колкото може би ще желаете. Започнете веднага да се готвите за път, защото смятам да замина веднага щом бъда сигурен, че тук работите вървят гладко.

Извини се и потърси уединението на кабинета си. Нямаше търпение да понася умилкванията на Вайълет, глупостите на Хелън или цупенето на Дювал. Седна пред бюрото и написа бележка на господин Дънбар с молба да се яви в канцеларията на имението в девет часа на следващата сутрин, а после прати един лакей да отнесе съобщението.

След като направи това, той се облегна на стола си и се замисли за Фльор. Дали е добре? Дали се държи далече от Дяволския замък след последното фиаско? Почукване на вратата го извади от мислите му.

— Влезте.

Влезе Хелън.

— Може ли да поговорим, Рийд?

— Разбира се. Заповядай, седни и кажи с какво мога да ти помогна.

— Става думи за Вайълет.

Рийд се намръщи.

— Какво за Вайълет?

— Това, че стои при мене в провинцията, пречи на социалния й живот. Тя е привлекателна жена, ако не си забелязал. Има и голяма зестра. Можеше да попаднеш на нещо по-лошо.

Веждите на Рийд се вдигнаха.

— Не си търся съпруга, Хелън.

— Баба ти има какво да каже по този въпрос. С Джейсън не бяхме достатъчно щастливи да създадем наследник, така че сега това е твое задължение.

— Едва съм се върнал у дома, не ме притискай. Знам, че един ден ще се оженя, но няма да е скоро. Още не съм изглупял. Колкото до Вайълет, щом е толкова привлекателна, както казваш, ще си намери съпруг, преди сезонът да е свършил. Има ли още нещо? — запита той с тон, който предполагаше край на разговора.

Хелън стана и излезе със зачервено от недоволство лице. Останал отново сам, Рийд написа бележка до баба си, смятайки да я изпрати на сутринта. Старата дама вероятно нямаше търпение да го види. Портър сигурно вече й беше казал, че внукът й е жив. Рийд си представяше как баба му подрежда дебютантките и наследничките от сегашния сезон, за да му ги представи за оглед.