Кони Мейсън
Цената на удоволствието (7)

Глава 7

На следващата сутрин Рийд разбра, че Галар Дювал е заминал скоро след разсъмване. Това му хареса. Той закуси и отиде в канцеларията на имението за срещата с господин Дънбар точно в девет часа. Прекараха целия ден и част от следващия в преглеждане на книжата, които Рийд намери в отличен ред. На следващия ден отидоха на оглед в имението, като по пътя спираха, за да говорят с арендаторите.

Спретнатите къщички изглеждаха добре поддържани, градините бяха пълни с плодовете на труда на работещите. Рийд беше удовлетворен. Джейсън се беше оказал добър стопанин, той се надяваше, че ще бъде на висотата на брат си.

Трябваха му още два дни, за да уреди всичко както трябва в Хънтърст Парк и по-далечните ферми. Когато обяви намерението си да замине за Лондон на следващия ден, жените казаха, че са готови да тръгнат с него. Той си опакова малко дрехи. Всичко друго възнамеряваше да поръча при лондонски шивачи.

На сутринта, когато трябваше да заминат, семейната карета на фамилията Хънтърст беше докарана и натоварена със сандъците и кутиите за шапки на дамите. Те самите излязоха от къщата с най-хубавите си черни пътни костюми и шапки с пера и се качиха в каретата. Когато Рийд доведе коня си, Вайълет запита:

— Няма ли да пътуваш с нас в каретата?

Боже опази.

— Смятам да яздя Абанос до града. Не е далече. Ще избързам напред да се уверя, че всичко в къщата е готово за пристигането ви. — Поздрави ги, вдигайки камшика си за езда. — Приятен път, дами.

Преди дамите да стигнат в лондонското имение на Хънтърст, Рийд вече се беше уверил, че всичко там е наред. Завари всичките стари прислужници и това много го зарадва. Очевидно Галар Дювал не се беше опитал да упражнява авторитета си в Лондон.

Рийд не изчака пристигането на дамите, а се отправи към градската си къща веднага след като се видя с прислугата. Тъй като жилището му беше близо до семейното имение, не му се налагаше да пътува дълго. Върза коня си на коневръза, качи се по стълбите към предната врата и почука. Нямаше ключ. Всичките му вещи бяха конфискувани при залавянето. Макар да знаеше, че градският му дом вероятно е празен и няма смисъл да чука, все пак почука.

Вратата беше отворена от висок човек с дълги бели бакенбарди и рядка коса на темето. Той се ухили от ухо до ухо, когато видя Рийд да стои пред него.

— Добре дошъл у дома, милорд.

Смаян, че вижда своя служител и приятел, Рийд стисна ръката му и го потупа по гърба.

— Божичко, Ъпдайк, още си тук!

Ъпдайк изсумтя обидено.

— Че къде да бъда, милорд?

Отвори вратата и Рийд влезе вътре. Всичко беше точно както го беше оставил. Господи, колко хубаво беше да се прибереш у дома.

— Честно казано, Ъпдайк, не очаквах да бъдеш тук. Мина повече от една година. Като че ли всички ме смятат за умрял.

— Не и аз, милорд. Силно вярвам в способността ви да оцелявате и в най-лошите обстоятелства.

— Къде е персоналът? Намерили ли са си друга работа?

— Госпожа Пийбоди остана, успях да задържа и една прислужничка да й помага.

— Но ти как успяваше да плащаш заплати — и на тях, и на себе си?

— Вие оставихте пари в касата, ако си спомняте. Справихме се.

— И аз — спомни си Рийд, — но една година е много време.

— Вие ми плащахте добре през годините. Допълних парите, които оставихте, с моите спестявания, за да поддържам къщата в прилично състояние във ваше отсъствие.

Рийд поклати глава. Как би могъл да възнагради такава лоялност?

— Ще ти се отплатя, Ъпдайк.

— Стаята ви е готова. Лорд Портър съобщи преди няколко дни, че сте пристигнали в Англия и скоро ще се върнете в Лондон. С госпожа Пийбоди не знаехме дали ще отседнете тук или в имението Хънтърст, но за всеки случай приготвихме жилището за пристигането ви.

— Ела в кабинета ми, Ъпдайк. Искам двамата да пийнем нещо, за да отпразнуваме завръщането ми. Не знаеш колко малко оставаше да опна петалата.

Рийд тръгна към кабинета, спирайки за миг пред отворената врата, за да вдъхне аромата на кожа, тютюн и мебелен лак. Стаята беше най-удобната в къщата, запълнена с кожени кресла, махагоново бюро, камина и стени, целите в рафтове с книги.

— Сега ще донеса брендито — каза Ъпдайк, отивайки към Рийд се приближи към прозореца и се взря навън към мъглата, вдигаща се от Темза, огънят, горящ в камината, беше изключително приятен.

— Откъде се сети да запалиш огън? — запита Рийд. — Даже и аз не знаех кога ще пристигна в Лондон.

— Паля огън тук всеки ден, откакто лорд Портър ме осведоми за завръщането ви.

Подаде на Рийд чашка бренди и вдигна своята за тост.

— За безопасното ви завръщане и трайно добро здраве, милорд. Да живее новият граф Хънтърст.

Рийд потъна в едно кресло, вдигна чашата си и отпи оценяващо от кехлибарената течност.

— Седни, Ъпдайк.

— Сега вие сте графът, милорд. Няма да бъде уместно.

— Уместно е, ако аз кажа, че е.

Ъпдайк приседна на ръба на един стол.

— Мога ли да запитам какво стана с вас в дългото ви отсъствие?

Рийд се вгледа в течността в чашката си.

— Ще говоря за това само веднъж, Ъпдайк, и никога повече. Причината да ти го разкажа, е, че понякога ще има моменти, когато ще изглеждам не на себе си и няма да можеш да говориш с мене. Можеш ли да повярваш, че само преди няколко седмици се молех да умра?

— Вие ли, милорд? Никога!

— Истина е, Ъпдайк. Единственото, което ме държеше жив, беше болката. Тъй като си мой камериер, ще ме виждаш съблечен и ще разбереш, че преживях такива страдания, каквито никой човек не бива да преживява. Имаше дни, в които направо си мечтаех смъртта да дойде колкото може по-скоро.

Ъпдайк пребледня.

— Какъв ужас, милорд. В някакъв затвор ли сте били? Как избягахте?

— Казваше се Дяволския замък. Оцелях по чудо. Не мога да ти кажа всички подробности, въпреки че ти вярвам безрезервно.

Рийд описа първия път, когато беше видял Фльор под облика на Черната вдовица. Дори тогава беше разбрал, че тя е нещо изключително. Не знаеше доколко е изключителна, докато не го беше измъкнала от Дяволския замък, за да го гледа, докато оздравее.

— Не мислете повече за това ужасно време, милорд — каза Ъпдайк, докато ставаше. — Моля, приемете моите съболезнования за смъртта на брат ви. И мога ли да добавя, че вие ще бъдете прекрасен граф. Ще кажа на госпожа Пийбоди, че сте пристигнали. Сигурен съм, че ще се развълнува. Ако сте гладен, може веднага да ви приготви нещо студено за ядене.

Рийд се усмихна, щастлив, че напуска темата за затвора. Точно сега духът му беше бодър и той искаше да го запази такъв.

— Някакво леко ядене ще бъде добре дошло. Ще ям в моята стая. Понеже няма други слуги, ще се задоволя с кана гореща вода вместо вана. Утре можеш да отидеш в агенцията за наемане на прислуга и да наемеш пълен комплект помощници.

Излезе от кабинета малко след Ъпдайк и се качи по стълбите към стаята си. Нищо не се беше променило, помисли той, докато погледът му се плъзгаше по драперията в ловджийско зелено и завесите около леглото. Тъмната мебелировка в мъжки стил беше лъсната до блясък, в камината весело танцуваше огън. Никога не се беше чувствал толкова добре у дома си.

На вратата се почука.

— Влезте — извика Рийд.

Госпожа Пийбоди влезе в стаята, следвана от камериерка с поднос в ръце.

— Добре дошъл у дома, милорд — изрече сияеща госпожа Пийбоди и направи несръчен реверанс. Рийд я подхвана и я задържа. — Не сме спирали да се надяваме, лорд Рийд — обяви жената. — Ние с Ъпдайк и Мери — посочи към почервенялата камериерка — не изгубихме надежда. Сега ще останете ли у дома?

— Задълженията ми като граф ще ме държат в Англия, затова се съмнявам, че отново ще замина, но вълнението от предишната работа ще ми липсва.

— Чудесно е, че сте си в безопасност у дома. — Загриженият й поглед го обгърна от глава до пети. — Да ви е сладко, милорд, изглеждате така, сякаш би ви се отразило добре да похапнете нещо солидно. Много сте слаб и блед. Тази вечер няма нищо кой знае какво, но обещавам, че утре ще бъде по-добре. — Тя махна на камериерката. — Ела, Мери, имаме много работа, трябва да се приготвим за пристигането на новата прислуга.

Рийд изяде отличната студена закуска, състояща се от резени шунка, ростбиф и сирене, придружени от хрупкав хляб и ябълки. Наяде се до насита и тъкмо беше пуснал сърцевината на ябълката в чинията си, когато Ъпдайк пристигна с горещата вода.

Камериерът погледна към дрехите на Рийд.

— Да ви помогна ли да се съблечете, милорд?

— Тази вечер ще се справя сам, Ъпдайк. Дрехите, които оставих, още ли са в гардероба ми?

— Да, милорд, и мога ли да кажа, че са по-добри от това, с което сте облечен сега.

— Нямах голям избор, Ъпдайк. Нямаше да ме пуснеш да вляза, ако ме беше видял с дрехите, които ми дадоха за пътуването до Англия. Решил съм да си поръчам нов гардероб за сегашното ми по-слабо телосложение.

— Много мъдро от ваша страна, милорд. Лека нощ тогава.

Рийд се изми и се приготви за сън, изтощен от дългата езда до Лондон и възбудата от пристигането у дома. Знаеше, че трябва един ден да се премести в лондонското имение на рода, но още не беше готов. Заспа веднага, съзнавайки, че има много работа за вършене на следващия ден. Посещенията при баба му и лорд Портър щяха да бъдат първата задача за деня.

 

 

Оттатък Ламанша, във Франция, Фльор се взираше в тъмната нощ през предния прозорец на вилата. Рийд й липсваше — още повече, отколкото й липсваше Пиер. В краткото време, през което беше познавала Рийд, той беше станал извънредно важен за нея. Толкова важен, че му беше позволила да се люби с нея. Когато беше започнала да работи за лорд Портър като Черната вдовица, се беше заклела да държи живота си свободен от романтични обвързвания. А това означаваше да се държи надалеч от мъжете, които спасяваше.

Но Рийд беше различен. Нещо властно у него я беше привлякло от мига на първата им среща. Възхищаваше я неговата решимост да се възстанови въпреки вредите, нанесени на душата му, физическите рани и изтощеното тяло. Той я беше вдъхновил, беше я накарал да се привърже силно към него, толкова силно, че да забрави клетвата си да държи чувствата си под контрол.

Щеше ли някога отново да го види, запита се тя. Сериозно се съмняваше. В деня, когато обискираха вилата, тя беше почувствала, че чукът на съдбата е надвиснал над нея. Фльор сериозно се съмняваше, че ще може да действа още дълго като Черната вдовица, и смяташе скоро да прати съобщение на Андре. Вероятно би могла да отиде на друго място близо до друг затвор и да продължи работата си.

— За какво мислиш, ma petite? — запита Лизет, идвайки при нея.

— Мисля за много неща, Лизет.

— А, нека да предположа. Мосю Рийд едно от тях ли е?

— Може би. Помоли ме да замина за Англия с него.

— Защо отказа? Споменал ли ти е за брак?

— И двамата знаем, че не мога да се омъжа за него. Той има нужда от наследник, а аз не мога да му го дам. Мога по-добре да служа на Англия тук.

— Време е да напуснеш Франция, Фльор, и двете го знаем. Чувстваш го тук… — тя докосна сърцето й, — точно както и аз. Рискуваш много, ако останеш.

Фльор се извърна от прозореца.

— Ела, седни при мене, Лизет. — Двете жени седнаха една срещу друга пред камината. — Трябва да направя нещо, преди да замина.

— Какво, ma petite?

— Трябва да спася доктор Льоклер от Дяволския замък. Той означава много за Рийд и искам да го направя за него. После ще мисля за заминаване.

— Много скоро е! — извика Лизет, явно разтревожена. — Властите са подозрителни. Ако изведеш още един мъж от Дяволския замък, това може да бъде край за тебе.

— Трябва да опитам, Лизет. Имаш разрешението ми да заминеш, ако искаш. Не искам да те излагам на опасност. Ще имам нужда от Антоан и Гастон за спасяването, но и те ще бъдат свободни да заминат, щом Льоклер излезе от затвора.

— Да те напусна? — изрече ужасена Лизет. — Никога!

— Много добре, тогава. Ще се приготвя за посещение в Дяволския замък. И ти обещавам, Лизет, това ще бъде последният път, когато някой в Дяволския замък ще види Черната вдовица.

 

 

Рийд се събуди рано и повика Ъпдайк. Верният камериер му помогна да се облече. Макар че дрехите висяха на отслабналата му фигура, поне бяха в тон в актуалната мода. Госпожа Пийбоди му поднесе обилна закуска от яйца, шунка, бъбреци, домати, препечен хляб, мармалад и силен чай, точно както го обичаше. Рийд остана да работи в кабинета си до десет часа. Ъпдайк вече беше отишъл в агенцията за наемане на персонал, когато Рийд излезе, за да отиде да посети баба си.

Изпълненият с достойнство иконом Мартин му отвори вратата на къщата. Рийд му подаде шапката си — нещо необходимо в града, макар че не обичаше да носи шапки. Седна да чака в приемната, докато икономът отиде да осведоми господарката си за пристигането на внука й.

— Милейди ще ви приеме в дневната си — обяви икономът, когато се върна. — Моля, последвайте ме.

Вдовстващата графиня Хънтърст се беше настанила в шезлонга си, когато Рийд влезе. Освен няколкото нови бръчки тя не се беше променила много за една година. Той се приближи, наведе се и целуна сбръчканата й буза.

— Скъпо момче — каза тя, изтривайки една сълза от очите си. — Страхувах се, че вече никога няма да те видя. Семейството ни беше толкова объркано след смъртта на Джейсън. Направих всичко, което можах, за да те върна.

— Спаси ми живота, бабо — каза Рийд. — Ако не беше ти, щях да умра на едно толкова тъмно и противно място, че не искам да мисля за това, още по-малко пък да говоря за него. Но мога да ти кажа, че бях предаден.

— Предаден! — Вдовстващата графиня се взря в лицето му. — Виждам страданията, които си преживял, отразени в очите ти. Няма нужда да ми разказваш, скъпо момче. — Подкани го да седне на дивана. — Ела, седни до мене. Кажи ми как избяга от това адско място, за което говориш.

Рийд отвърна поглед. Настъпи мълчание. После той изрече:

— Един ангел дойде за мене. Тя ме отведе, когато вече призовавах смъртта.

Тънките бели вежди на графинята се вдигнаха.

— Този ангел има ли си име? Бих искала да я възнаградя или поне да й благодаря.

— Благодари на лорд Портър. Неговите агенти ме намериха.

— Виждам, че ти е мъчително да говориш за това, скъпо момче. Много се радвам, че си вече у дома. Внезапната смърт на Джейсън беше такъв шок, толкова скоро след изчезването ти. Не знаех какво ще стане със семейството. Ти си последната ни надежда за наследник. — Изгледа го строго.

— Имай предвид, вече никакво шляене по света на опасни мисии. Ако не ми беше казал за лорд Портър и работата ти за правителството, преди да заминеш, нямаше да знам от кого да искам безопасното ти връщане. Заплаших да отрежа интимните части на лорд Портър и да ги дам на хрътките, ако не те намери. Бях готова да отида дори при краля, ако станеше нужда.

— Разрошила си доста пера — засмя се Рийд. — И ти благодаря, че не споменаваш отслабването и бледността ми. Съвършено ясно ми е как изглеждам.

— Това не е нещо, което няколко седмици добро английско хранене да не може да поправи. Какви са плановете ти?

— Трябва да докладвам на лорд Портър веднага щом изляза оттук. Той трябва да знае, че в организацията има изменник. Ако времето позволи, ще намина към шивача си.

— И аз щях да предложа същото. Сега, като си вече у дома, трябва да се съсредоточиш върху намирането на съпруга и да започнеш да пълниш детската стая. Тази година има доста препоръчителни дебютантки. Можеш да избираш.

Рийд стана.

— Има достатъчно време да обсъждаме това по-късно, бабо. Трябва най-напред да се възстановя изцяло, да потърся старите приятели и да вкуся някои от насладите, които предлага Лондон, преди да мисля за женитба. Сега отивам да говоря с Портър. Впрочем, Хелън и сестра й Вайълет са отседнали в лондонското имение. Ако имаш нужда от мене, търси ме в градската ми къща.

— Не си в имението? Сега е твое, нали знаеш.

— Знам, но мисля, че е най-добре да задържа собственото си ергенско жилище, докато дамите са в имението.

— Хммм. Доколкото си спомням, Вайълет Дюбъри е привлекателна жена. Има прилична зестра, извънредно подходяща е. Можеше да попаднеш и на нещо по-лошо, Рийд.

— Моля те, бабо, не ми натрапвай Вайълет. Сам ще си избера съпруга, когато дойде време, и няма да е Вайълет. — Замълча. — И искам да поговорим за Галар Дювал малко по-късно.

Рийд я целуна отново по бузата и се сбогува. Уайтхол беше следващата спирка по маршрута му. Той намери кабинета на лорд Портър и беше приветстван от господин Уейнрайт, секретар на Портър. Лордът оглавяваше група тайни агенти, работещи за външното министерство.

— Лорд Портър ви очаква — каза Уейнрайт. — Сега Хенри Демпси е при него, но очаквам, че ще приеме и вас, защото и двамата сте агенти на короната.

Уейнрайт провря глава в кабинета на Портър и обяви пристигането на Рийд.

— Елате, Хънтърст — каза Портър.

Уейнрайт задържа вратата отворена за Рийд.

Рийд влезе в кабинета и кимна на Демпси, докато се ръкуваше с Портър. Знаеше, че Демпси е част от организацията, но не го познаваше добре. Портър някога му беше казал, че Демпси говори безупречен френски, също като него, и работи във Франция. Явно пътищата им не се бяха пресичали, защото Рийд не го беше виждал, докато беше на континента.

— Скоро ли се върнахте от Франция? — обърна се Рийд към Демпси.

Другият като че ли беше разтърсен и донякъде объркан. Рийд не можеше да си представи какво ли би могло да го притеснява.

— В Англия съм от по-малко от две седмици. — Демпси заекна, питайки: — Д-да не сте били болен? Помня ви по-як.

— Това е дълга история — изрече Рийд, не желаейки да разкрива повече пред него. Докато не узнаеше кой го е предал, подозираше всички.

Портър трябва да беше усетил нежеланието на Рийд да говори, защото каза:

— Вярвам, че засега приключихме, Демпси. Скоро ще се свържа с вас за следващата ви задача. Още не съм решил къде ще бъдете най-необходим.

Безцеремонно отпратен, Демпси пожела приятен ден на двамата и се сбогува. Преди да стигне до вратата, хвърли последен поглед назад, сякаш нещо у Рийд го озадачаваше.

— Усетих, че искате да говорим насаме — каза Портър, щом вратата се затвори зад Демпси. — Седнете. Разговорът обещава да бъде дълъг и интересен. Защо не започнете със залавянето и затварянето?

— Първо искам да ви благодаря, че не оставихте камък непреобърнат, за да ме откриете. Малко хора знаят за Дяволския замък. Мислех, че наистина ще умра в тази адска дупка.

— Търсихме ви навсякъде и се страхувахме, че сте мъртъв. Ако не беше баба ви, можеше да се откажем. — Той се подсмихна. — Тя ме заплаши, нали знаете.

— Знам, каза ми го.

Портър заговори вече сериозно.

— Обяснете ми как ви заловиха. Твърде умен сте, за да правите опасни грешки.

Рийд здраво стисна юмруци.

— Бях предаден от човек вътре в организацията. Премислям го непрекъснато и това е единственото обяснение. Ако Питър Уелдън не беше толкова усърден в търсенето, сега нямаше да бъда жив.

— Предаден ли? Сигурен ли сте? Напълно?

— Няма друго обяснение. Живеех в малък апартамент в Париж, общувах с местните граждани и събирах сведения за движенията на войските и други такива. Никой нищо не подозираше. Когато ме задържаха, войниците ме наричаха с истинското ми име при разпитите. Откъде ще знаят името ми, ако някой доносник не им го е казал? Очевидно е, че в организацията ни работи двоен шпионин.

— Двоен шпионин, казвате? Не мога да си го представя, но бъдете уверен, че твърдението ви ще бъде щателно проучено.

— Как вербувахте лейди Фонтен?

— Познавах леля й, спомних си, че има племенница, омъжена за французин. Когато научих, че лейди Фонтен е загубила съпруга си и още е във Франция, помолих Уелдън да я намери и да я вербува за каузата ни. Дължим на тази храбра дама благодарност, че измъкна вас и още двама агенти от Дяволския замък.

— Дължим й повече, отколкото някога можем да й върнем — каза Рийд. Тя е причината сега да съм тук. Бях по-скоро мъртъв, отколкото жив, когато тя ме намери.

— Уелдън ми съобщи, че сте зле, но не знаех колко много сте изтърпели. Научихте ли нещо полезно за каузата ни, след като ви затвориха?

— Не, в Дяволския замък няма как да се научи много. Смятат го за място, откъдето няма връщане. Ако не бяха алчният пазач и Фльор Фонтен, бягството щеше да бъде невъзможно. Сега извън стените на затвора има три безименни гроба, където се предполага да лежат телата на трима агенти.

Погледът на Портър се заби в Рийд.

— Бяхте ли принудени да издавате тайна информация с изтезания?

— Обиждате ме, Портър — възрази Рийд. — Не издадох нищо, дори името си, макар че те вече го знаеха. — Той замълча, борейки се с демоните, които споменът за мъченията беше призовал. — Да сменим ли темата? Мисленето за Дяволския замък е нещо, които отбягвам. У дома съм, само това има значение, и съм готов за нови задачи.

Портър се вгледа в лицето му, преди да остави погледа си да се плъзне по слабата фигура на Рийд.

— Организацията вече няма полза от вас, Хънтърст. Иска ми се да не беше така, защото сте добър човек и ни служихте честно и смело. Въпреки това прикритието ви е унищожено. Предлагам да се посветите на графството. Но бъдете уверен, че няма да се поколебая да ви повикам, ако услугите ви ще ни бъдат полезни.

— Значи за мене всичко приключи — каза Рийд с лека тъга.

— Страхувам се, че е така.

— Ами предателят? Трябва да бъде хванат, преди друг честен човек да бъде принуден да преживее това, което преживях аз.

— Съгласен съм. Всички ресурси, с които разполагам, ще бъдат използвани, за да хванем предателя.

— Искам да обсъдим още нещо — каза Рийд. — Тревожа се за безопасността на Фльор Фонтен. Всеки ден, в който остава във Франция, увеличава опасността да я хванат. Влизала е три пъти в Дяволския замък като Черната вдовица. Това не може да продължава. Трябва да я върнете у дома, и то веднага.

— Вие, естествено, разбирате, че лейди Фонтен сама реши да приеме тази задача.

— Разбирам причината тя да се съгласи да работи за Уелдън, но това не ви дава основание да я държите в опасно положение. Обитателите на вилата вече са под подозрение. С Фльор трябваше да се крием, докато френски войници обискираха вилата. Трябваше да настоявате тя да напусне Франция.

— Всъщност настоях. След като узнах, че сте стигнали благополучно в Англия, предадох на Уелдън, че трябва да я изведе от Франция. Последното комюнике, което получих от него, съобщаваше, че лейди Фонтен има да изпълни още една мисия, греди да напусне Франция.

— И вие го позволихте? Погледнахте с благосклонно око на безразсъдството й? — избухна Рийд, скачайки на крака. — Кого ще спасява? Мислех, че всички агенти във Франция вече са изтеглени.

— Така е. От ограничената информация, която ми даде Уелдън, това спасяване е нещо лично.

— Това е! — възкликна Рийд. — Връщам се във Франция.

— Не! И това е заповед. Не искам баба ви отново да ме преследва. Тя е същинска тигрица. Освен това Уелдън е там, за да наблюдава графинята. Ако нещо се обърка, той ще я защити.

— Портър, аз…

Портър вдигна ръка.

— Не казвайте нищо повече. Вижте се. Едва се оправихте от престоя в затвора. Приберете се у дома си и се погрижете за здравето си, Хънтърст.

Рийд излезе разярен от кабинета на Портър. Още едно спасяване би могло да стане фатално за Фльор. Какво се опитва да направи, да се самоубие ли?

Все още кипейки, той направи последното си посещение за деня при шивача си на Бонд Стрийт. Шивачът го посрещна топло и двамата избраха платове за новия му гардероб. Докато му вземаха мярка за дрехи, които да стават на отслабналата му фигура, стана време за чай, а той не беше ял нищо след закуската. Помисли да се върне у дома, но реши най-напред да пие чай в „Уайтс“. Имаше нужда от компанията на стари приятели, за да разсее ума си от трескавите притеснения за Фльор. Ако имаше начин да я защити, щеше да обърне небето и земята, но не можеше да измисли нищо.

— Рийд Харууд, къде се беше скрил? — поздрави го един мъж малко след влизането му в солидното заведение. — Извини ме, старче, трябваше да кажа Хънтърст. Смъртта на брат ти беше шок за всички, които го познаваха.

Рийд не искаше да говори за Джейсън. Смъртта му още беше жива рана.

— Последната година живях в провинцията — излъга той. — А ти какви си ги вършил, Толанд?

— Опитвах се да се държа настрана от мамичките, които искаха да ме женят — изсмя се виконт Джордж Толанд. — Титлата ти и това, че си ерген, те пращат в същата лига като всички нас, опитващите се да избягат от попския капан. Да не си дошъл в града да търсиш булка?

— Не съм готов за брак — призна Рийд, — макар че баба вече е подредила цяла тълпа дебютантки да ги оглеждам. Отивам в трапезарията, Толанд. Ще дойдеш ли?

Толанд поглади гладката си брадичка.

— Всъщност изглеждаш така, сякаш си гладувал, старче. Да не си бил болен?

— Не, не съм бил, благодаря ти. Идваш ли? — запита Рийд, надявайки се на компания, за да се разсее.

— Друг път. Трябва да отида при майка си. Иска да ми чете конско за задължението да създам наследник. Скоро ще дойда да те видя. Можем да посетим и някои стари познати.

Рийд не можа да забележи други познати, затова си поръча леко ядене, за да утоли малко глада си, а после излезе от клуба. По пътя към дома си направи посещение на вежливост в имението Хънтърст и с облекчение узна, че и Хелън, и Вайълет са излезли. Колкото по-малко виждаше Вайълет, толкова по-добре.

Когато се върна у дома, го представиха на новата прислуга — Уилямс, новия иконом, лакеите Холмс и Гордън, камериерките Лил и Пег и госпожа Уикъм, новата готвачка. После се наслади на дълга баня в месинговата вана и на чудесна вечеря от печено агнешко, картофи и зеленчуци асорти, последвани от плодова пита с толкова ронлива кора, че се топеше в устата му.

— Ще излизате ли днес, милорд? — запита Ъпдайк.

— Мисля, че да. Възнамерявам да посетя някои стари места. Много време мина.

Облечен в зле прилягащи вечерни дрехи, Рийд излезе от дома си и пое с Абанос към едно от заведенията за хазарт, което беше посещавал в миналото. Намери място при една от игралните маси и поздрави мъжете, радвайки се да види, че някои от тях са приятели от лудешките му дни. Но докато играеше, започна да осъзнава, че вече не е необузданият авантюрист, живеещ, за да играе хазарт и да гони фусти. Не усещаше онази тръпка от играта.

Тъкмо когато реши да се прибере у дома, се появи Талар Дювал. Той забеляза Рийд при игралната маса и се приближи, за да го поздрави.

— Пак се срещаме, милорд. Как са лейди Хелън и лейди Вайълет? Дойдоха ли с вас в Лондон, както имаха намерение?

— Здравейте, Дювал. Да, дамите дойдоха с мене в Лондон.

— Тогава ще направя усилие да ги посетя. Всички ли сте в имението Хънтърст?

— Само дамите, аз съм си много добре засега в ергенското жилище. Харесва ли ви престоят в Лондон?

— Oui, много. Запознах се с група емигранти като мене и посещавам салоните и други места с моите съотечественици.

— Радвам се, че нещата ви се уреждат.

 

 

След известно време Дювал се отдалечи. Присвил очи, Рийд го наблюдаваше как излиза. Колкото и да се опитваше, не успяваше да се принуди да вярва на този човек. Появата му в Хънтърст Парк беше подозрителна. Определено си струваше да го наблюдава в бъдеще.

Малко след полунощ Рийд се извини и си тръгна. По-скоро би прекарал още една нощ с Фльор, отколкото хиляда нощи в хазарт и удоволствия с безименни и безлични жени, на каквито се беше наслаждавал в миналото.

Кого се опитваше да спасява Фльор сега, питаше се Рийд. Портър беше казал, че било лично. Този мъж навярно означаваше много за Фльор. Ревност започна да раздира вътрешностите му. Никога досега не беше ревнувал, но сега яростта беснееше в него като буря.

След като се наспа добре през нощта, Рийд прекара следващия ден в грижи за подробностите по наследството. След като излезе от банката и приключи с адвокатите на Джейсън, вече беше законно и неотвратимо новият граф Хънтърст. Когато се върна у дома, намери бележка от Хелън, която го молеше да придружи нея и Вайълет на бала на Уошбърн след два дни. Докато проверяваше останалата си поща, намери покана за бала на Уошбърн и за няколко други соарета в следващите седмици.

Като граф Хънтърст беше длъжен да посети поне някои от забавленията на висшето общество. Предположи, че балът на Уошбърн ще бъде добро начало.

Първите му нови дрехи пристигнаха на следващия ден. И така, когато отиде да вземе Хелън и Вайълет за бала с наскоро купената си карета и новонаетия кочияш, Рийд беше облечен по последния лондонски стил — плътно прилепнали черни панталони, синя жилетка, жакет от сребрист брокат с изобилие от дантели, леещи се от ръкавите и врата му. Не сложи перука, остави тъмната си коса вързана с черна панделка.

Хелън носеше черно, разбира се, но разкрасено с дантела на ръкавите и врата. Вайълет беше избрала бледожълта рокля, плътно прилепнала, пристегната под обемистите й гърди и почти прозрачна. Макар че другите дами бяха облечени по същия начин, изглеждаха неприлично разголени дори за преситения вкус на Рийд.

В мига, когато обявиха имената им, Рийд стана център на вниманието. Новата му титла и общественото му положение го правеха желана плячка за всяко младо момиче, търсещо титулуван съпруг. Рийд изведе първо Вайълет да танцуват. След още два танца с хихикащи млади жени, които като че ли не можеха да съставят две свързани изречения, той се оттегли в стаята за игра на карти.

Когато стана време да си тръгнат, Хелън потегли за дома с приятели, оставяйки Вайълет и Рийд сами в каретата.

— Не е нужно да се връщаме в имението, Рийд — измърка Вайълет. — Бих искала да видя къщата ти. Хелън няма да възрази. Тя одобрява съюза между нас, нали знаеш. Никой няма да възрази, ако изпреварим сватбата.

Преди Рийд да разбере какви са намеренията й, тя обви ръце около врата му, дръпна главата му и го целуна. Рийд отстрани ръцете й колкото можа по-бързо и я отстрани от себе си.

— Дръж се прилично, Вайълет. Нямам намерение да се женя в скоро време. Губиш си времето с мене. Насочи се към някой, който ще оцени усилията ти.

Вайълет се примъкна към него.

— Люби ме, Рийд. Знам как да доставям удоволствие на мъжете. Нека ти покажа колко добре може да ни бъде заедно.

Рийд не искаше Вайълет, дори за кратка връзка. Мислено поклати глава. В миналото беше искал само кратки връзки. Дали Дяволският замък беше объркал мозъка му? Той се беше свързал с организацията на Портър почти на шега, уморен от водовъртежа на Лондон, хазарта и дамите, които всъщност не бяха дами. Сега едва понасяше мисълта да легне с някоя от купищата жени, домогващи се до вниманието му. Какво се беше случило с него?

Отговорът дойде като блясък на светкавица.

Фльор. Това се беше случило с него.

Какво, по дяволите, му беше направила?