Кони Мейсън
Цената на удоволствието (17)

Глава 17

Рийд стоеше пред прозореца в кабинета си, взирайки се в дъжда навън. Цял ден се беше занимавал с работите на имението и се чувстваше изтощен и отпаднал. Бяха минали няколко дни, откакто беше отстранил Фльор от разследването, и нито веднъж не я беше видял оттогава. Питаше се дали и той й липсва толкова, колкото тя на него. Като я нямаше нея, за да спорят, да се дразнят взаимно и да се любят, да споделят информация за предателя, той се чувстваше безполезен. Но я беше накарал да излезе от разследването поради основателни причини.

Имаше твърде много заподозрени и много малко доказателства, за да обвини, когото и да било от тях в държавна измяна. Освен това някои от заподозрените знаеха за дейността на Черната вдовица във Франция. Това не беше добре за Фльор, макар че тя вече не представляваше заплаха за френското правителство. Рийд искрено се надяваше, че Фльор се е оттеглила и е прекратила разследванията според съвета му.

Разяждаше го недоволство. Не беше постигнал нищо в търсенията си, също като Портър. Работите му не вървяха добре, с изключение на едно нещо. Беше осведомил Хелън и сестра й, че присъствието им в имението Хънтърст вече не е желано. До гуша му беше дошло от машинациите на Хелън и откритото флиртуване на Вайълет. Двете се опитваха да редят живота му и това никак не му харесваше.

Беше им дал две седмици да си съберат багажите и да се преместят. Можеха да се оттеглят в наследената вдовишка къща на Хелън в провинцията, да се преселят в лондонския дом на родителите си или да си наемат собствени жилища. На него му беше все едно. Хелън беше финансово добре благодарение на завещанието на Джейсън. Можеше да си устрои домакинство, ако поиска. Но като дамите нямаше да го има, Галар Дювал нямаше да има основание да се държи като у дома си в имението Хънтърст. Той ухажваше Хелън, но Рийд не виждаше заради какво.

Може би парите бяха ключът, помисли Рийд. Джейсън беше оставил Хелън богата вдовица, а Дювал като че ли нямаше никакви доходи. Е, добре, нямаше никакво значение към кого е благосклонна Хелън, стига тя и сестра й да не се бъркат в живота му.

Рийд обърна гръб на мрачната сцена отвъд прозореца и се върна към бюрото си. Барабанейки с пръсти по фината повърхност от махагоново дърво, той се запита какво ли прави Фльор. Може би трябваше да я навести, да види какво е замислила. Тревожеше се, че тя може да се пъха там, където не й е работа, или да се забърка в ситуация, от която да не може да се измъкне сама. Като я познаваше, сигурно беше пренебрегнала заповедта му да стои настрана.

Какво да прави с нея, запита се Рийд, прокарвайки пръсти през косата си, докато търсеше отговор в ума си. Знаеше какво иска да направи. Искаше да я задържи завинаги и никога да не я пусне да си иде. Искаше да си ляга с нея вечер и да се събужда с нея сутрин.

Искаше…

Фльор.

Дъждът плющеше по стъклата на прозореца. Гръмотевица отекна в далечината. Странно безпокойство обзе Рийд. Надигна се онова чувство, че е хванат в капан и безпомощен. Ако не направеше нещо, щеше отново да слезе в онази тъмна и непоносима бездна, където се таеше лудостта. Не искаше да се сгромолясва там. Дискретно почукване на вратата го изтегли от ръба на зеещата бездна.

— Милорд, пристигна съобщение за вас.

— Влез — извика Рийд, благодарен за разсейването.

Хюз влезе, носейки сребърен поднос, на който лежеше сгънат пергамент.

— Куриерът очаква ли отговор? — запита Рийд.

— Не, милорд. Пратих го в кухнята да се изсуши, преди да тръгне обратно. Съобщението е от вдовстващата графиня.

Рийд се взря в пергамента, без да го отвори.

— Сигурно е важно, щом баба е пратила човек в това време. Надявам се да не е болна.

Понеже не беше отпратен, Хюз зачака, докато Рийд прочете бележката от графинята. Баба му не беше болна, слава на бога. Но искаше да го види. Незабавно. Рийд погледна през прозореца и въздъхна. Дъждът още плющеше по стъклата.

— Кажи да докарат каретата, Хюз.

Икономът се поклони и излезе.

След петнадесет минути, въоръжен с чадър, който не попречи на гонения от вятъра дъжд да го намокри, Рийд хукна към каретата. Защо баба му го вика точно днес? Поклати глава. Както и да е, не смееше да не се подчини на повикването. Щом тя кажеше „незабавно“, имаше предвид „незабавно“.

Отне му повече време от обикновеното, докато стигне до дома на баба си, заради дъжда и натовареното движение. Когато каретата спря, Рийд отвори чадъра си и се спусна към предната врата. Тя се отвори веднага, той влезе вътре и подаде капещия чадър на един лакей.

— Нейна светлост ви очаква в частната си приемна — осведоми го икономът. — Каза да ви пратя веднага при нея.

Рийд тръгна нагоре по стъпалата, отърсвайки водата от палтото си. Почука на вратата и влезе. Милата стара дама лежеше в един шезлонг пред пращящия огън и пиеше чай, метнала на коленете си пухкава завивка.

— Ето те, скъпо момче. Влез и седни. Ще ми се схване вратът, като те гледам така.

Рийд дръпна една табуретка към дивана и седна.

— Мокър си — каза баба му.

— Ако не си забелязала, вали. И то доста силно. Добре ли си? Какво мога да направя за тебе? Знаеш, че не бих излязъл в такова лошо време заради никой друг, освен за тебе.

Баба му сви рамене.

— Да, вън е доста противно. В такива дни не мога да се стопля. Свали си палтото и го сложи на един стол да съхне. Не искам да умреш от простуда.

Баба му трябваше да се сети за това, преди да го вика точно днес, помисли мрачно Рийд.

— Е, хайде — каза тя, наливайки чай в една чаша, за да я подаде на внука си. — Кажи ми какво си намислил. Не си идвал да ме видиш от цяла вечност.

Рийд отпи от чая, пожелавайки си в чашата да имаше нещо по-силно.

— Сигурен съм, че не ме извлече навън в това лошо време, за да ме питаш какво съм намислил. За какво става дума, бабо?

Вдовстващата графиня остави чашата си и се прокашля.

— Много добре, ще ти кажа, но няма да ти хареса. Разочарована съм от тебе, скъпо момче.

Рийд вдигна изящна тъмна вежда.

— Защо така?

— Не изпълняваш дълга си към графството.

Рийд най-накрая се сети какво има предвид баба му.

— Кога са идвали Хелън и Вайълет? Не си хабят времето.

— Хайде, скъпо момче, не се сърди. Просто дойдоха да ме посетят. Хелън беше много разстроена. Каза, че си я изгонил от собствения й дом.

— Сега това е моят дом, бабо — напомни й Рийд. — Позволих на Хелън и сестра й да живеят в имението в памет на Джейсън, но вече не са добре дошли там. Вайълет ме преследва все по-агресивно, а Хелън я насърчава.

— Можеш да попаднеш и на нещо по-лошо от Вайълет, Рийд. Тя е идеална за тебе. Защо не искаш да разбереш?

— Не обичам Вайълет, бабо.

— Любов? Казваш, че ще се ожениш само по любов?

— Кажи ми, бабо, обичаше ли дядо? Съюзът ви по любов ли беше?

Замечтано изражение се изписа на лицето на вдовстващата графиня, една сълза се спусна от ъгълчето на окото й.

— Ако щеш, вярвай — защото по онова време не ставаше така, — съюзът ни наистина беше по любов. Влюбих се в дядо ти в мига, когато го видях. Беше толкова красив, толкова енергичен.

— Тогава разбираш защо искам същото за себе си. Не бих могъл да обичам Вайълет. Тя трябва да намери мъж, който ще я оцени. Този мъж не съм аз.

Баба му потупа с пръст по свитите си устни.

— Намерил ли си жена, която можеш да обичаш?

Рийд се взря пред себе си. Обичаше Фльор — наистина, независимо колко се опитваше да пренебрегва чувствата си. Евентуалният наследник не го интересуваше. Освен това беше възможно вината да не е у Фльор. Може би семето на съпруга й е било дефектно.

Не искаше повече да лъже нито себе си, нито пък баба си. Някак трябваше да убеди двете най-важни жени в своя живот, че Фльор е единствената, за която би се оженил, единствената, която желае.

— Рийд, за какво мислиш? Изглеждаш толкова далечен. Не преживяваш отново онова ужасно време във Франция, нали?

— Не и този път, бабо. За да отговоря на въпроса ти, намерил съм жена, която да обичам.

Вдовстващата графиня веднага се оживи.

— Намерил си? Защо пазиш тези хубави новини за себе си? Кажи ми как се казва щастливата девойка, за да я приветствам в семейството.

— Още не се е съгласила да ми стане съпруга — каза Рийд.

— Не мога да представя някоя жена да ти откаже — възкликна баба му, очевидно засегната. — Коя ще откаже на един граф? Познавам ли я?

— Познаваш я, бабо. Графиня Фльор Фонтен.

— Но… но… — изфуча баба му, — тя е безплодна. Не може да ти даде наследник.

— Не знаеш със сигурност.

— Както сама ми каза, била е омъжена пет години, без да даде дете на съпруга си.

Рийд коленичи пред баба си и пое хладните й ръце.

— И двете с Фльор не вземате предвид това, че може вината да е била у съпруга й. Семето му може да е било дефектно, Фльор мисли като тебе и отказа да ми стане съпруга. По някакъв начин ще я убедя да промени решението си. Обичам я, бабо. Тя е единствената жена, която искам, единствената, за която ще се оженя.

— Ами ако се ожените и тя излезе безплодна?

Една трапчинка се появи на бузата на Рийд.

— Ще осиновим дете. Лондон е пълен със сирачета, които имат нужда от семейство.

Ужасена, вдовстващата графиня вдигна ръце.

— Не мога да си представя наследник, който няма да има кръвта на Хънтърст.

— Не се бой, бабо. Не съм се отказал от надеждата, че Фльор ще осигури наследник за графството.

Баба му въздъхна.

— Значи си решил?

— Боя се, че е така. Никоя не може да заеме мястото на Фльор в сърцето ми.

Вдовстващата графиня въздъхна примирено.

— Как да отхвърля желанието на сърцето ти, скъпо момче? — Погали го по бузата. — Само ти ми остана на този свят. Искам да бъдеш щастлив и ако Фльор те ощастливява, имаш благословията ми. Оптимизмът ти ме вдъхновява. Усещам, че вярвам в тебе, вярвам, че твоята графиня ще осигури графството с достатъчно наследници, които да изпълнят мечтата на една старица.

Рийд целуна баба си по бузата и се изправи.

— Невероятна си, бабо. Сигурен съм, че ще доживееш да видиш няколко наследници да идват в този наш сложен свят.

— Трябва ли да тръгваш толкова скоро? Става късно. Ще останеш ли за ранна вечеря с мене?

— Не и днес, бабо, но ще дойда скоро и ще доведа Фльор. Сега отивам при нея. Още не се е съгласила да стане моя съпруга и нямам търпение да променя решението й сега, когато имам благословията ти.

— Върви тогава. Помня какво е да си млад и влюбен. Кажи на Фльор, че няма да застана на пътя й. Дори ще й помогна да планира сватбата.

Рийд се сбогува в значително по-ведро настроение след разговора с баба му. Още валеше силен дъжд, когато се шмугна в каретата си. По време на краткия път до градската къща си повтаряше какво ще каже на Фльор, за да я убеди да се омъжи за него. Надяваше се, че благословията на баба му ще я насърчи да го приеме.

Каретата спря. Рийд не изчака кочияша да спусне стъпалата, а направо скочи долу. Дори не си даде труда да отвори чадъра.

— Иди отзад, изсуши се и кажи да ти дадат нещо топло за ядене и пиене — каза той на кочияша. — Не знам колко време ще остана. Ще пратя да те повикат, когато бъда готов за тръгване.

Ъпдайк отвори вратата, греди Рийд да посегне към дръжката.

— Не стойте на дъжда, милорд. Навън не е нито за хора, нито за животни.

Рийд влезе във фоайето и изтърси юдата от раменете си като мокро куче.

— Лейди Фльор тук ли е?

— Господарката и мадам Лизет са в кабинета. Предпочитат уютната топлина на кабинета пред официалните стаи, когато времето е такова мрачно. Да съобщя ли за вас?

— Не, сам ще се представя. — Рийд тръгна към кабинета, спря и се обърна към иконома. — Ако обичаш, помоли госпожа Пийбоди да сложи още един прибор за вечеря и виж да се погрижат за кочияша Джон в кухнята.

Ъгълчето на устата на Ъпдайк трепна.

— Не трябва ли да изчакате лейди Фонтен да ви покани?

Рийд му отправи уверена усмивка.

— Не ставай нагъл, Ъпдайк.

С тези думи отвори вратата на кабинета и влезе вътре.

Обхвана уютната сцена с един поглед. Фльор се беше свила на дивана пред камината и четеше книга. Лизет седеше до нея, наведена над гергефа, и полагаше спретнати бодове върху парчето плат. Фльор вдигна поглед, видя Рийд да стои на прага и пусна книгата.

— Рийд! Не чух Ъпдайк да съобщава, че си дошъл.

— Не е съобщавал — каза Рийд. — Съобщавам го лично.

— Нещо важно ли има? Не мога да си представя някой да излезе в такъв ден, освен ако посещението не е спешно.

Лизет, изглежда, прие това като сигнал да излезе, защото стана, взе бродерията си и каза:

— Моля да ме извините. Трябва да говоря с Мортимър за… нещо.

— Мортимър? — запита Рийд, когато вратата се затвори зад Лизет.

— Ъпдайк Не знаеше ли, че малкото му име е Мортимър?

— Той служи при мене повече години, отколкото мога да преброя, но никога не е казвал как е малкото му име.

— Седни при огъня и се изсуши — подкани го Фльор.

Рийд седна, но нея на дивана и протегна ръце към огъня.

Фльор знаеше, че той е дошъл поради някаква причина, но не бързаше да му задава въпроси. Не беше сигурна, че това, което той има да й казва, ще й хареса. Вече му беше ядосана заради маневрата, с която се беше опитал да я изключи от разследването.

Заразглежда го изпод полуспуснатите си клепачи, възхищавайки се на всичко у него, освен на неуместната му покровителственост. Не се беше съобразила със съвета му, разбира се. Беше приемала и Дюбоа, и Барбо, след като Рийд й го забрани, беше приела покана за езда в парка с Хенри Демпси, когато времето бъде благосклонно.

Рийд се размърда и протегна крака, Фльор помисли, че краката му са изумителни. Дълги и стройни, с изпъкнали мускули на всяко бедро. Наслада бликна в тялото й, когато той посегна, хвана ръката й и я поднесе към устните си. Сигурно нямаше да се опита да я съблазнява, след като тя беше отхвърлила предложението му за брак, нали? Струваше й се, че се е изказала съвсем ясно, не искаше да го осъжда на бездетен брак, когато той имаше нужда от наследник.

Опита се да освободи ръката си, но той не я пусна.

— Защо си дошъл, Рийд?

— Имам да обсъдя с тебе нещо важно.

— За разследването ли става въпрос?

— Няма нищо общо с разследването. Става въпрос за нас.

— Няма „нас“, Рийд. Мисля, че го казах съвсем ясно.

— Така е, но нещата се промениха.

— Какви неща?

— Баба ми даде благословията си за нашия брак.

Зачака реакцията й. Не се наложи да чака дълго.

— Защо баба ти ще дава благословията си, като знае, че не мога да ти дам наследник?

— Не знае нищо подобно и ти не знаеш — атакува Рийд. — И понеже не мога да те пусна да си идеш, не виждам защо да не се оженим.

Фльор си пое дъх на пресекулки и се опита за хиляден път да му обясни защо не може да се омъжи за него.

— Бях омъжена за Пиер пет години. Нито веднъж не забременях. Безплодна съм, Рийд. Защо го правиш толкова трудно за мене? Защо просто не оставиш нещата така, както са, и не ме забравиш?

— Кажи ми, любов моя, можеш ли да ме забравиш?

Фльор преглътна конвулсивно. Щеше ли да й повярва, ако го излъже? Съмняваше се. Затова каза истината.

— Никога няма да те забравя, Рийд.

— Добре, няма нужда да ме забравяш. Не си ли си помисляла, че е възможно семето на съпруга ти да е било увредено? Понякога вината за липсата на наследник е у мъжа. На това разчитам, Фльор. Ако греша, ще осиновим дете. Правено е и преди, нали знаеш.

Фльор още не беше убедена.

— Баба ти съгласна ли е с това?

— Баба ми ме обича. Не би настоявала да се оженя за жена, която не обичам.

Фльор замря, очите й блестяха от сълзи. Рийд я обичаше. Как да откаже да се омъжи за мъжа, когото обичаше с всяка фибра на тялото си? На мъжа, който също я обичаше? Още се колебаеше. Възможно ли е да е вярно, че вината за бездетството й е у Пиер? Тази мисъл беше толкова нова, че я остави без дъх. Ако някой брак излезеше бездетен, всички смятаха, че вината е у жената. Никой мъж не би поел вината.

Думите на Рийд й даваха надежда, но не много. Беше спала с него безброй пъти, но не беше заченала. Какво го караше да мисли, че не е безплодна?

— Рийд, мисля, че не…

Той допря пръст до устните й.

— Шшшт. Това е проблемът, прекалено много мислиш. Обичаш ли ме, Фльор?

Фльор затвори очи и си спомни колко самотна и изоставена се чувстваше тези няколко дни без Рийд. Той беше станал част от живота й, част от нея. Любовта й към Пиер бледнееше в сравнение с това, което изпитваше към Рийд.

Когато отвори очи, видя Рийд да се взира напрегнато в нея.

— Обичам те, Рийд. Ако отрека чувства си, ще отрека сърцето си.

Рийд извика радостно.

— Ще се оженим веднага щом разплетем загадката с предателя. Ти успокояваш душата ми и ми даваш мир.

След вълнуващото изявление на Рийд на Фльор й липсваха думи. Просто го гледаше със замъглени от сълзите очи. Дори Пиер не я беше обичал така, както Рийд. Когато погледна в очите му, вече не виждаше сенки, виждаше само щастие и… да… любов. Обви ръце около врата му и притисна устни към неговите.

Рийд реагира спонтанно, отвори уста и привлече нейната в целувка. Тя го стисна за раменете, потъвайки в усещанията, зачервена от жаждата да се потопи дълбоко в бездната на насладата.

— Не знам дали мога да се овладея — прошепна той срещу устата й.

— Недей — изпъшка тя.

— Не искам да те взема тук. Заслужаваш нещо по-добро. Искам да те съблека бавно, да те положа на меко легло и да те възбудя, докато не подивееш за мене.

Гласът й излизаше като накъсан шепот.

— И аз искам.

— Значи сме единни — каза Рийд, като я вдигна на ръце и се запъти към вратата.

— Рийд! Чакай! Не можеш да ме отнесеш в спалнята по това време на деня. Какво ще си помисли прислугата?

— Честно казано, не ме интересува.

Отвори вратата и едва не се блъсна в Ъпдайк, който несъмнено стоеше на стража. Ъпдайк погледна сериозно към Фльор и запита:

— Имате ли нужда от моята помощ, милейди?

Ужасно смутена, тя зарови лице на гърдите на Рийд и измънка:

— Не, благодаря.

— Господарката ти иска да каже, че ще желаем вечеря за двама, поднесена в спалнята на лейди Фонтен в осем часа. Дотогава не желаем никой да ни безпокои. О, да, кажи на кочияша Джон, че сам ще си ида у дома.

Ъпдайк не помръдна.

— Това означава ли, че имам да ви честитя, милорд?

Рийд се засмя.

— Така е. С лейди Фонтен току-що се сгодихме.

Усмихнат от ухо до ухо, Ъпдайк изрече:

— Честито, милейди. Мога ли да кажа на Лизет?

Отговорът отново дойде от Рийд.

— Непременно, кажи на, когото искаш. Сега ще се дръпнеш ли?

Ако Ъпдайк не се беше отместил, Рийд щеше да мине през него.

— Цялото домакинство ще разбере какво ще правим — укори го Фльор. — Трябваше ли да го правиш толкова очевидно?

— Не смяташ ли, че вече всички знаят за нас? Отдавна съм научил, че слугите знаят какво правят работодателите им. — Стигна до спалнята й и отвори вратата. — Остави ги. Тази вечер е само наша.

Пусна я да стъпи долу и затвори вратата зад тях. Напипа една цепеница и я сложи в огъня. Когато дървото пламна, той поднесе към него една свещ. Очите му блеснаха като сребро, когато най-накрая се обърна към Фльор, сведе глава и леко захапа долната мека част на ухото й. После долепи нос до нежната кожа зад ухото, вдъхвайки тънкия аромат на рози, който се излъчваше от нея. Уханието подкоси коленете му, главата му се замая от желание. Ръцете й обхванаха кръста му, притискайки тялото й към неговото. Ако не я съблечеше възможно най-скоро, страхуваше се, че ще се пръсне.

С нежни ръце разкопча копченцата, които придържаха корсажа й. Когато откопча и последното, корсажът се смъкна. Той посегна нагоре и плъзна ръкавите надолу по ръцете й. Страст замъгли очите му, когато осъзна, че тя не е сложила корсет.

— Няма корсет? — прошепна той. — Колко добре за мене.

— Знаех, че никой няма да тръгне на визити в такова лошо време, затова се облякох удобно.

— Слава на бога за умните жени. — Свали роклята й, после ризата и оголи тялото й за жадния си поглед. — Красотата ти никога не е преставала да ме смайва — изрече той благоговейно.

— Не съм кой знае каква красавица, Рийд. Според висшето общество бих била „средна хубост“. Лейди Вайълет е прелестна по лондонските стандарти.

Той се взря в нея. Високите, пълни гърди привличаха ръцете и устните му. Тънката й талия плавно минаваше в извивката на ханша. Погледът му се спря на черните къдрици на мястото, където се срещаха бедрата й, преди да продължи надолу по стройните крака към изящните глезени.

— Не просто си красива, ти си изключителна. Подценяваш привлекателността си.

— Говориш прекалено много — каза Фльор, залавяйки се да развърже сложния възел на влажната му вратовръзка.

След това го освободи от подгизналия жакет и не по-сухата риза, които се присъединиха към купчината дрехи на пода.

Рийд започна да я гали по гърба с дълги, бавни движения, докато тя разкопчаваше панталоните му и ги смъкваше надолу по бедрата му. Отправи й усмивка, разкриваща трапчинката му, докато събуваше ботушите и се измъкваше от панталоните. Най-накрая ерекцията му се освободи. Когато тя посегна и прокара ръка по члена му, той си пое остро дъх. Насърчена, тя обхвана тестисите му в дланта си. Насладата му растеше, докато не започна да граничи с болка. Когато той изстена, ръката й замря и тя вдигна очи към него.

— Не спирай, моля те, не спирай.

Тя започна отново да го гали. Горещина плъпна по тялото му. Всички мускули се напрегнаха и затрептяха, когато той се стегна и членът му се пъхна в ръката й. Тя го обхвана плътно и го стисна леко. Слабините му се стегнаха болезнено. Той погледна надолу и видя една перлена капка да се появява на върха на набъбналия му секс.

— Стига — изхърка той с прегракнал глас, който едва разпозна като своя собствен.

Пропъхна ръка под коленете й, вдигна я, отнесе я на леглото и се отпусна до нея. Ръката му поглади извивката на седалището й, после се премести върху копринените листенца на секса й изотзад, намирайки ги вече набъбнали и влажни. Преднамерено бавно продължи да я възбужда. Обърна я по гръб, покри зърната й с уста и засмука, първо едното, после другото. Изведнъж тя то отблъсна и той се стресна. Ако го помолеше да спре, сигурно би умрял, помисли той.

Той нерешително се дръпна и се взря в нея. После изригна в изненадан смях, когато тя го бутна долу и го възседна.

— Фльор, какво…

— Ти направи каквото искаше, сега е мой ред.

Хвана члена му с две ръце, сведе глава и го въведе в горещата бездна на устата си. Вкуси го с език, облизвайки перлената капка от върха му, и започна да го възбужда непоносимо с устни и уста.

— Палавница! — изръмжа Рийд. — Ако не спреш, всичко ще свърши, преди да е започнало.

Хвана я за талията, вдигна я и я търкулна под себе си. Настани се между разтворените й бедра и се подпря на лакти, взирайки се в очите й.

Фльор започна да се извива под него.

— Моля те, Рийд, не ме карай да чакам.

Заобленият край на члена му се плъзна сред къдриците между краката й и над влажните гънки на секса й, дразнейки я немилосърдно. Ноктите й задраскаха гърба му в безмълвна молба. Вгледан напрегнато в нея, той започна да навлиза със силни тласъци и се заби дълбоко в нея.

И намери рая.

Тялото и го обхващаше като кадифена ръкавица. Когато той започна да влиза и да излиза, тя се надигаше, за да го посрещне, и дъхът й излизаше на накъсани тласъци. Собственото му дишане се учести. Жаждата го подлудяваше, тласъците му станаха безумни. Погледна я и по тялото му се разля облекчение. Тя като че ли беше само на косъм от кулминацията си. Самообладанието му се изпари.

— Хайде с мене, Фльор. Хайде, сега.

Навлизаше дълбоко, силно, забиваше се докрай, после замираше, наблюдавайки я. Лицето й беше зачервено, устните — полуразтворени. Очите й бяха затворени, пръстите й се впиваха в гърба му, а вътрешните й мускули се стягаха около него, стискайки здраво члена му. В мига, когато почувства тялото й да омеква, той отприщи страстта, която го измъчваше. Зарови лице в ароматната извивка на врата й, извика името й и се изля в нея.

Когато престанаха да треперят, Рийд намери сили да вдигне глава и да погледне към нея. Очите на Фльор се отвориха и тя му се усмихна.

— Беше…

— Невероятно, вълшебно — довърши той. — Обещавам, че винаги ще бъде така помежду ни.

На вратата се почука.

— Това трябва да е вечерята ни — каза Рийд.

Стана и обу панталоните си.

Фльор стана яркочервена, когато Рийд отвори вратата, за да влезе Ъпдайк. Гледайки някъде много настрани от леглото, той влезе в стаята и постави подноса на масата.

— Това ли е всичко, милорд?

— Това е всичко, Мортимър.

Ъпдайк се изчерви, докато се изправяше в цял ръст, поклони се и побърза да излезе.

— Не биваше да го дразниш — каза укорително Фльор.

— Не можах да се сдържа. — Рийд погледна към подноса, после към Фльор. — Много ли си гладна?

За миг тя не разбра какво иска да каже той, докато не го видя да събува панталоните си.

— Прегладняла съм, но не за храна — беше отговорът й.

— Надявах се да го кажеш.

Рийд има присъствието на духа да заключи вратата, преди да се присъедини към нея в леглото.