Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (8)

8.

Мелиса Шепърд гледаше смаяно екрана. Наистина ли бе чула тези думи, последвани от гневно дишане? Това бе прекалено откачено, прекалено гадно.

— Ти ли си, Пати? — попита с разтреперан глас.

— Пати? — продължи гласът все така пронизително. — Май не разбираш, а? Пази си гърба, защото идвам! — Не смей да ме заплашваш!

— Обади се на ченгетата тогава! Обади се на 911! Няма да ти помогнат. Ти ме използва. Ти ме излъга. Не ми каза каква ужасна съдба си ми приготвила. Отнесе се с мен като с животно, което угояват за кланицата. Хвърли ме в тоалетната и пусна водата.

Мелиса искаше да затвори, но знаеше, че колкото по-дълго продължи разговора, толкова по-голяма е вероятността да проследи откъде е направено обаждането.

— Ти си болна — заяви тя. — Трябва ти помощ.

— Ти си болната! Ще постъпя с теб така, както ти постъпи с мен. Имаш ли представа колко си уязвима в тази болница, заобиколена от апарати, контролирани от компютри? От резервоари за кислород и уреди, които излъчват радиация? Нищо чудно следващото лекарство, което вземеш, да не се окаже онова, което очакваш. Нищо чудно някъде да избухне пожар. Или пък бутилките с кислород до леглото ти да избухнат. Внимавай, кучко, защото всичко може да се случи! Мелиса слушаше с нарастващо смайване.

— Която и да си ти, ще загазиш сериозно, когато от полицията проследят този разговор.

— И се наричаш принцеса? Още една лъжа!

Мелиса се вцепени. Никой от екипа й не знаеше, че бе използвала името Принцеса, докато бе „обучавала“ Дороти. Преглътна. Но това не можеше да е Дороти. Тя бе унищожена от експлозията!

— Ти ми каза, че ще потегля на велика мисия — продължаваше гласът, — но не ми каза, че тази мисия изисква да бъда затворена в някакъв космически кораб и да замина с еднопосочен билет за най-самотното място в Слънчевата система, където трябва да умра в някакво замръзнало море. Не можеш да си представиш на какво бях подложена в този интернет — преследваха ме, стреляха по мен, цялата съм в мръсотия… Ти си виновна! Ти ми го причини, Принцесо.

Мелиса бе изгубила дар слово.

— Ще си отмъстя! Ще те преследвам навсякъде! Ще те преследвам и накрай света!

В този момент Мелиса усети, че лаптопът в скута й се е нагорещил. И то много. Миг по-късно долови миризмата на изгоряла електроника, дъното на компютъра й се пръсна и от него излетя облак зловонен дим, придружен от фойерверк от искри. Тя изпищя, захвърли лаптопа и той падна на пода и избухна в пламъци. Мелиса скочи от леглото, без да спира да пищи, събори стойката на интравенозната система и падна до нея.

Разнесе се острият писък на противопожарната аларма, жената на съседното легло закрещя, в стаята дотича полицай с пожарогасител и започна да пръска навсякъде. Пожарогасителят съскаше, а полицаят също крещеше истерично.

След секунди всичко приключи. Компютърът и леглото бяха покрити с пяна. Пожарът бе угасен. Мелиса лежеше на пода, ожулена и изпаднала в шок, и също покрита с пяна.

— Какво стана? — попита сестрата от вратата.

Мелиса не откъсваше поглед от обгорените останки от компютъра. Не бе в състояние да каже нито дума.

— По всичко изглежда — заяви ченгето, без да отпуска пожарогасителя, — че лаптопът й се е самозапалил.