Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (66)

66.

Снегът подрани и затрупа долината Сан Луис в Колорадо. Уаймън Форд стоеше до прозореца в бунгалото и пиеше сутрешното си кафе, а погледът му се рееше над манежа и конюшните към величествените побелели от сняг върхове на Сангре де Кристо. Изгряващото слънце бе обагрило снега в оранжево-червено. Силният вятър в планините вдигаше снежни виелици по склоновете на трите четирихилядника. Двамата с Мелиса бяха изкачили един от тях през есента и сега той ги чувстваше като приятели.

Мелиса седеше зад гърба му и прелистваше вчерашния вестник, който Клант бе донесъл от голямата къща. Страниците шумоляха. Форд чуваше пукането на току-що накладения огън в камината, който стопляше цялото сковано от дървени трупи бунгало.

Откъсна поглед от прозореца и погледна Мелиса, която седеше на простата чамова маса. Слънчевите лъчи огряваха русите й коси. Тя вдигна поглед от вестника и каза:

— Днес е денят. Двайсети януари. Още нямам представа за какво говореше Дороти.

Форд сви рамене.

— Денят едва започва.

Мелиса се засмя.

— Така е, но какво, по дяволите, може да се случи тук, насред колорадската пустош?

— Дороти каза, че ще разберем.

Тя остави вестника.

— Единственото значимо събитие днес е полагането на клетва от страна на президента.

Форд отпи от кафето.

— Кога започва церемонията?

Мелиса погледна вестника.

— В единайсет и половина източно време или девет и половина планинско.

— Мисля, че можем да я изгледаме по телевизията.

— Не съм сигурна дали ще издържа да слушам глупостите, които ще изприказват.

— Кой знае? Може пък Дороти да ни е приготвила изненада.