Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (45)

45.

Мелиса излезе от полицейския участък и се озова отново под палещите лъчи на слънцето. Извади портфейла си и преброи парите. Триста и трийсет долара. Огледа се. Както можеше да се очаква, наоколо изобилстваше с офиси на фирми за издаване на гаранции и адвокатски кантори. Видя ниска сграда, някога вероятно била мотел. Над вратата имаше табела: АДВОКАТИ.

Огледа табелата, прочете списъка с адвокати, всеки от които, изглежда, имаше своя малка юридическа практика. Как да избере? Мъж или жена? Ирландец? Италианец? Латинос? Англосаксонец? Евреин? Избра името на същия принцип, на който избираше и конете, на които да заложи на хиподрума, тоест се спря на име, което звучеше приятно. Синтия Медоус.

Почука и влезе в миниатюрна чакалня с две врати към вътрешните помещения. Едната врата бе отворена и се виждаше сумрачен кабинет.

— Да? — каза момичето на рецепцията, докато подухваше току-що лакираните си нокти.

— Трябва ми адвокат.

— По какъв въпрос?

— Съпругът ми току-що бе арестуван по обвинение, че е шофирал без книжка и не е подал мигач.

— Попълнете този формуляр — каза момичето и побутна лист хартия с върха на пръстите си, тъй като внимаваше да не си развали лака.

Мелиса взе листа, седна и го прегледа. В горната част бяха отпечатани хонорарите за различните видове услуги. Най-ниският — за пътно нарушение — бе хиляда долара. Кантората обаче бе празна. Явно Медоус нямаше много клиенти… което означаваше, че хонорарът подлежи на обсъждане.

Мелиса попълни формуляра, като използва адреса в Санта Фе и си измисли някакво име, за да се представи като госпожа Прайс. Връчи го на момичето, което го отнесе през отворената врата. Миг по-късно се върна и каза:

— Госпожа Медоус ви очаква.

Мелиса влезе в сумрачния офис и се изненада, като видя, че въпросната госпожа Медоус е петдесетина годишна дама с делови професионален вид, прибрани на кок прошарени коси и сив костюм, без никакъв грим и бижута, с изключение на семпло колие от перли. Лицето й обаче бе сурово, с тънки стиснати устни и грубата кожа на дългогодишна пушачка. Мелиса заключи, че не е попаднала на някоя добродушна лелка. Но пък в случая предпочиташе именно по-твърд играч.

— Заповядайте, седнете — каза Медоус. Мелиса седна и изчака, докато адвокатката прочете попълнения формуляр. Накрая тя го остави и каза: — Разкажете ми какво се случи.

Мелиса й разказа измислената история за ограбването им в Ню Мексико, заяви, че са били спрени без никаква причина, докато са карали по междущатското шосе, и че съпругът й е вкаран в затвора.

Когато приключи, Медоус заяви:

— Работя върху такива случаи всеки ден. Всички тук се занимаваме именно с това.

— Проблемът — обясни Мелиса — е, че много бързаме. Опитваме се да стигнем до района на Сан Франциско преди… преди свекърва ми да почине от рак.

— Много съжалявам да чуя това, госпожо Прайс, но няма начин нещата да се решат толкова бързо. Вероятно вече е прекалено късно, за да правим опити да измъкнем съпруга ви още тази вечер. Процедурата ще ни отнеме двайсет и четири часа. И ще струва доста пари.

— Колко?

— Да започнем с разхода за пътна помощ. Шестстотин долара.

— Шестстотин долара? За разстояние от осем километра?

Медоус продължи:

— Моят хонорар е хиляда долара. Глобата за пътно нарушение плюс шофиране без документ за правоуправление — в Аризона това се смята за сериозно престъпление — още шестстотин долара. Съдебни разходи, такси и прочие… около четиристотин долара. Общо две хиляди и шестстотин долара.

— Имам само триста и трийсет.

Настъпи неприятна тишина. Изражението на Медоус се промени. Тя стисна устни толкова силно, че на лицето й се появиха стотици нови бръчици.

— Нямате ли достъп до повече средства? Дебитна или кредитна карта? Без пари не мога да направя нищо.

Мелиса се замисли откъде би могла да вземе пари. Клантън? Най-вероятно бе поставен под наблюдение, което означаваше, че разговорите му се подслушват. А паричните преводи бяха лесни за проследяване. Мелиса нямаше истински приятелки, ако не се брояха няколко колежки, но най-вероятно и те бяха под наблюдение. С кого можеше да се свърже Форд, без да привлече вниманието на ФБР? Но пък той бе в затвора.

Това не беше добре.

— Не мога да осигуря парите толкова бързо.

— Нямате ли роднина или приятел, който да ви ги изпрати по „Мъниграм“? Майка, баба, брат, сестра?

— За съжаление не.

— Много жалко. — Лицето на адвокатката вече изразяваше презрение. — Съжалявам. — Фалшивата съпричастност в гласа й бе изчезнала, заменена от раздразнение.

Мелиса погледна Медоус. Да, беше направила лош избор. Спомни си, че никога не печелеше и на хиподрума.

— Ако ви дам сега тези триста и трийсет долара, с които разполагам в момента, само за да задвижите нещата… а остатъка платя по-късно? Имате думата ми!

— Не работя с обещания. А и дори да работех благотворително, съпругът ви няма да бъде освободен, докато не плати глобите и таксите. А това са доста пари.

— Какво се случва с по-бедните хора, които извършат подобно нарушение?

— Излежават си присъдата от трийсет дни. Както ще направи и съпругът ви, ако не намерите пари. А сега, госпожо Прайс, чака ме работа — каза адвокатката и започна да събира книжата по бюрото си, при което кокът й заподскача.

— Как е възможно шерифът да спира хора на междущатската магистрала? Той няма право. Това ми прилича на някаква измама — каза Мелиса, но не добави: „И вие сте част от нея“.

— Той е шериф на окръга. Постигнал е споразумение с щатската полиция за споделяне на определени отговорности. Коментарът ви е напълно неуместен. Ако не можете да платите, смятайте срещата ни за приключена. — Гласът на Медоус бе изпълнен с презрение към хората, които не разполагат с пари.

Мелиса погледна часовника. Беше почти четири. Трябваше да стигнат в Халф Муун Бей още преди два часа.

— Сетих се за един човек, на когото мога да се обадя. Мога ли да използвам телефона ви? Мобилните ни телефони също бяха откраднати.

Настъпи продължително мълчание.

— Този човек може ли да ви предостави нужните средства?

— Да — излъга Мелиса.

— Моля.

Беше точно четири. Мелиса се надяваше часовникът на адвокатката да е точен. Взе слушалката и набра номера, който й бе дала Дороти.