Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (18)

18.

Тя се сепна и дори леко се дръпна.

Изражението й показваше колко е изненадана, но продължи да притиска цевта към главата му.

— Кой си ти, по дяволите?

— Човекът, който те търси.

— Е, намери ме, обаче ще съжаляваш затова, задник такъв!

— Не, всъщност ти ме намери.

— Да не мислиш, че ще ти позволя да биеш коня ми?

— Сигурен бях, че няма да ми позволиш. Това беше идеята.

— Господинчо, нямам представа кой си и какво искаш, но току-що направи най-голямата грешка в живота си.

Форд усети цевта да се забива по-силно в черепа му. Но отвърна спокойно:

— Да не би да си ме видяла как бия коня ти?

— Разбира се, че те видях!

— Наистина ли? Я си помисли хубаво какво си видяла.

Настъпи продължително мълчание. Промяната в изражението й показа, че е разбрала какво всъщност се е случило.

— А, ясно! Подмамил си ме!

— Именно.

— Ами всичките ти ругатни и крясъци? Така изплаши Редбоун! Това е отвратително! Ти си отвратителен!

— Много съжалявам, наистина. Но все пак той е работен кон в ранчо, така че е видял и чул доста грубости. Ще го преодолее. Особено след като ти си тук и можеш да го успокоиш.

Тя помълча няколко секунди, след което попита:

— Въоръжен ли си?

— Да.

— Къде е? — продължи Мелиса, без да отмества револвера от главата му.

Той посочи раницата си с брадичка. Тя бръкна в нея, извади четирийсет и петкалибровия му пистолет и го прибра в своята раница.

— Други оръжия?

— Нож за къмпинг?

— Къде е?

— Отдясно на колана ми.

Тя взе и него и като че ли се поуспокои. Отдръпна се назад, но продължи да държи револвера насочен към Форд.

— Мобилен телефон?

— Да.

— Дай ми го.

Форд й подхвърли айфона си. Тя го взе и излезе от палатката. Форд трепна, когато Мелиса го хвърли върху един плосък камък и го смаза с тежките си планинарски обувки.

— Друга електроника? — попита тя. — Сателитна навигация? Айпад? Комуникационни устройства?

— Не, нищо.

— Излез от палатката.

Форд се подчини. Въпреки студа Мелиса бе по къси панталони и потник. Държеше револвера насочен към Форд и явно се чудеше какво да прави с него. Той се възползва от възможността да я огледа. Всички казваха, че е красива, и не бяха преувеличили — беше висока, стройна, стегната, със загорели мускулести крайници. Русите й коси бяха сплетени на дебела плитка. Очите й имаха наситен син цвят, почти като морето, но в нея имаше нещо странно, нещо незряло. Дали се дължеше на разстоянието между предните й два зъба или то — колкото и странно да изглеждаше на пръв поглед — я правеше още по-привлекателна?

— Ще те претърся — заяви Мелиса.

Форд разпери ръце.

— Моля, заповядай.

Тя прерови първо раницата му, после опипа тялото му, бръкна и в джобовете му. Едва тогава направи крачка назад и каза:

— Добре. Поздравления за това, че ме намери. Умно измислено. Но само си загуби времето. Ще отида при Редбоун и ще го успокоя, ще му помогна да превъзмогне глупавите ти изпълнения. После ще изчезна в планините, а ти можеш да кажеш на оня, който те е изпратил, че съм те нападнала, взела съм ти пистолета и телефона и съм те накарала да си събереш багажа и да се върнеш като пълен смотаняк, какъвто всъщност си. — Засмя се презрително. — Ясно ли е?

— Не ти ли е любопитно кой ме е изпратил?

Мелиса не му обърна внимание. Форд я гледаше как отива при коня. Развърза го и му заговори, галеше го по врата, успокояваше го. Очевидно бе, че конят я помни, макар от последната им среща да бяха изминали девет години. Ушите му щръкнаха и той заподскача като жребче. Мелиса отряза края на въжето, с което го беше вързал Форд, омота предните му крака и после смъкна другия край от врата му.

— Как е Редбоун? — попита Форд, когато тя се върна при него.

— Много по-добре, но не благодарение на теб. Тук, на високото, няма много трева, така че трябва да пасе свободно през нощта. Спънах го, за да можеш сутринта да го хванеш. — Погледна го в очите. — И така, за кого работиш?

— За президента.

Веждите й подскочиха.

— За президента? Този задник те е изпратил тук?

— Да.

— Толкова ли е зле положението?

— Да.

— Да върви по дяволите! Не го харесвам. Въобразява си, че Съединените щати са световен полицай. Писнало ми е от него.

— Това няма нищо общо и ти много добре го знаеш. — Форд замълча, после продължи: — Защо избяга?

Настъпи враждебно мълчание.

— Какво имаш против мобилните телефони и сателитната навигация?

Отново мълчание.

— Какво направи с програмата „Дороти“?

Сега вече Мелиса се намръщи.

— Стига въпроси. Трябва да тръгвам. Можеш да кажеш на господин президента, както и на всички останали, да си го начукат.

Обърна се и си тръгна.

— На всички ли? И на майката на Джак Стейн ли? Това ли да й кажа?

Мелиса замръзна. Мускулите на гърба й се напрегнаха. Обърна се бавно и го погледна в очите.

— Как смееш да ми говориш такива неща?

— А ти как смееш? Джак е останал на поста си, а ти си избягала. Избягала си от сградата, избягала си от болницата, избягала си в планините. На НАСА й трябват отговори. Семейството на Джак заслужава отговори. Ти имаш тези отговори.

— НАСА не иска от мен отговори, трябва им изкупителна жертва.

— Не искат нищо, освен да разговарят с теб.

— Глупости! Пред вратата на стаята ми в болницата стоеше ченге!

— Никой няма да те обвини за нищо, ако им помогнеш да открият отговорите. Ако не го направиш, ще те обвинят. Защото онзи, който бяга, неизбежно се превръща в изкупителна жертва.

— Имам си причини да съм тук.

— Не става въпрос само за теб и за твоите проблеми. Нещата са много по-сериозни. Ти си създала тази програма. Ти я разбираш. Длъжна си да им помогнеш да разберат какво се е случило. И ако се налага, да върнеш тази програма на НАСА.

Настъпи продължително мълчание. Изведнъж Мелиса наведе глава и раменете й се разтресоха. Форд осъзна, че тя едва се сдържа да не заплаче, и каза тихо:

— Дължиш това на Джак Стейн.

— Престани — отвърна тя приглушено. — Вината не беше моя. Престани!

— Зная, че не си виновна. Но ако не им помогнеш, ще обвинят точно теб. Такава е човешката природа. Ти си написала софтуера.

— Не… не… не съм го написала…

— Ако не ти, кой?

— Дороти е… самоусъвършенстващ се софтуер. Истината е, че никой не разбира добре как всъщност работи тази програма.

Мълчание. А после Мелиса заплака. Форд дори се учуди. След спектакъла в стил „кораво момиче“ се бе оказало, че е изненадващо уязвима.

— Съжалявам, но си длъжна да оправиш нещата. Ти и никой друг.

— Аз… не мога да се върна. Просто не мога.

— Защо?

Последва приглушено хлипане.

— Ти просто не разбираш.

— Ами обясни ми.

— Получих… заплахи.

— Заплахи? Кой те е заплашвал?

Ново хлипане.

— Дороти.